Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (11)

10.

— Значи имаш контрол над инструментумите? — каза Джъп.

— Донякъде — отвърна Страк. — Само благодарение на това. — И извади амулета.

— Може ли да го видя?

Страк смъкна верижката от врата си и му я подаде.

Джъп я огледа — подръпваше разсеяно брадата си — и каза:

— Никога не съм се натъквал на такова писмо.

— И аз не бях. Но то ни доведе тук.

Джъп му върна амулета.

— Ами онова влияние, дето го имат звездите? Нали знаеш, как те… каква беше думата? Как ви заплениха, тебе и Хаскеер. Това не те ли безпокои?

— Какво е животът без някой и друг риск?

— Не можеш да го отхвърлиш току-така, Страк.

— Койла ме пази. Реших, че разделянето може да им отслаби силата.

— Ти да се разделиш с нещо? — Джъп се усмихна. — Но не, идеята наистина е добра.

Масите бяха разположени на тераси на една още по-голяма поляна от онази с басейна. Побираше цяло село от колиби със сламени покриви, складове и кошари за стоката. В няколко малки ями бяха запалени огньове — да гонят необичайния за сезона студ и да се пече месото на тях.

След като Джъп настоя, че орките са почетни гости, джуджетата им предложиха гостоприемството си. Но много от домакините като че ли все още недоволстваха. Сега повечето седяха настрана и току поглеждаха подозрително Върколаците.

Хаскеер дойде и се пльосна на пейката до Страк и Джъп.

— А ти как си, копеле дърто? — попита вежливо джуджето.

— Гладен. — Хаскеер се размърда. — А тия седалки са много малки.

— Не са направени за грамаден задник като твоя. Ах, колко ми липсваше това въсене. Знаете ли, не мога да свикна с вас без онези татуировки за ранг. Странно ми изглежда. Как се отървахте от тях?

— Един хирург в Кераган ги махна — обясни Страк. — Използва някаква сярна киселина. Щипе — ад. Сто години, докато се изцери.

— Сърбеше шибано цял месец след това — добави Хаскеер. — Но си струваше де. Вижда се, че не сме ничии роби. — Зяпна надрасканите по бузите на Джъп полумесеци, знак за някогашния му стотнически ранг. — И ти трябва да ги махнеш твоите май. Искаш ли да ти ги изрежа? — И посегна за ножа си.

— Не ме притесняват, да ти кажа, благодаря. Даже ме отличават тука. Изпъквам един вид.

— Сериозно? — рече Страк. — Аз пък все си мислех, че да си бил в ордата на Дженеста не е много за хвалба.

— Не всички гледаха на нея като на злата кучка, която ние познавахме и мразехме. А има и нещо, което главата ми така и не го побира: оцеляването й от онова там… въртопа.

— Май е вярно. Ако може да се вярва на Серафейм.

— Едно много голямо „ако“.

Дойде едно джудже с халби и им ги тропна, без да продума. Хаскеер награби една и я пресуши на дълга глътка.

Страк бавно отпи от своята и каза замислено:

— Странно, като си помислиш… Ако не беше Дженеста, така и нямаше да знаем за Кераган. Нямаше да срещна Тирзарр и да стана баща толкова млад.

— Имаш ли дете? — попита Джъп.

— Две. Момченца.

— Нещата наистина са се променили.

— И както казах, ако Дженеста не ни беше пратила за онази, първата звезда…

Хаскеер тресна халбата си на масата.

— Не й дължим и едно шибано нещо. Каквото сме си спечелили, си е благодарение на нас си.

Джъп кимна.

— Колкото и да мразя да се съгласявам с този клозетен дъх тука, и аз го виждам така. Трампата изглежда честна, като се има предвид цялата скръб, която тя ни причини. Та като стана дума за Кераган… — Обърна се и огледа поляната. — Виждам някои нови лица, други липсват.

— Двете са свързани — измърмори мрачно Хаскеер и посочи с палец към Уийм и Даллог.

— Не му обръщай внимание — каза Койла, докато сядаше при тях.

— Кога пък съм му обръщал?

Тя надигна една от халбите.

— Хм. Добро е.

— Гордеем се с пивото си.

Койла удари още една глътка и подхвърли, този път по-тихо:

— Вашите взимат боговете си доста на сериозно, а?

— Някои. И все повече, откакто нещата почнаха да се разкапват. Религиозната ревност в Марас-Дантия се засили, откакто си отидохте, и не само сред хората.

— Срещнахме неколцина елфи на път за насам. Смятат, че хората скоро ще довършат старите раси.

— Някога можеше и да го оспоря. Вече не съм толкова сигурен, особено откакто фанатиците държат бича.

Койла щракна с пръсти.

— Фанатиците. Точно така. Тя беше!

— Коя?

— Жената, която видях, когато взехме конете на хората.

— И какво? — попита Страк.

— Помислих си, че ми изглежда позната. Беше Милост Хоброу. Онази лудата, дъщерята на Кимбал Хоброу. Пораснала е, но е тя, сигурна съм.

Джъп подсвирна.

— Късмет сте имали, че сте се отървали, значи. Луда е като стареца си и е подхванала неговата работа. Групата й е ядрото на армията на унистите и има орда последователи, по-голяма и от войската на баща й. Истинска напаст са по тези места.

— И й дадохме още повод за омраза към нас — отбеляза Страк.

— Бих ви посъветвал да стоите настрана от нея в бъдеще.

— Нямаме намерение да се задържаме толкова дълго. Но като стана дума за бащи и дъщери, Джъп, щях да те питам. Последния път, когато те видях, извеждаше Санара от двореца в Иллекс. Какво стана с нея?

— Хубав въпрос. Армията на Дженеста беше в пълен хаос и това ни помогна да се измъкнем. — Посочи татуировките си. — После вървяхме дни наред, докато минем ледените полета. Корава жена, сериозно ви говоря. Когато слязохме в равнините… хм, не че я загубих точно. Тя просто се махна. Не ме питайте как. В един момент беше с мен, в следващия — хоп, няма я.

— Шибани магьосници — изръмжа Хаскеер. — Хлъзгави като разпрани черва.

— Все едно — довърши Джъп, — отказах се да я търся и дойдох тук. Оттогава не съм я виждал.

— Бива си го семейството, а? — подхвърли Койла. — Серафейм и котилото му.

Няколко джуджета се приближиха към тях с широки дъски, отрупани с димящи мръвки. Страк сръга Хаскеер.

— Коремът ти май скоро ще спре да ръмжи.

— Ще прощавате, че няма да е кой знае какъв пир — извини се Джъп. — Гората не ражда като едно време, а и дивечът пооредя.

Уийм и Даллог дойдоха и лечителят попита:

— Дали ще може да седнем при вас?

— Щом се налага — изръмжа Хаскеер.

Койла то изгледа кръвнишки.

— Разбира се. Разполагайте се.

Джуджетата сложиха на масата плата с подлютено печено месо и кошници топъл хляб. Имаше и блюда с горски плодове и орехи.

— Представа нямате колко ни е добре дошло това след походните порциони — рече Страк.

— Ммм — съгласи се с пълна уста Уийм. — Хубава храна.

— Благодарни сме — намеси се Койла. — Особено щом ловът толкова е оредял. — Сръга с лакът Хаскеер в ребрата. — Нали?

Той я изгледа навъсено и избърса устата си с ръкав.

— Бива. Можеше и повечко да е.

— Това ли е обичайното ядене на джуджетата? — включи се тактично Даллог.

— Общо взето — отвърна Джъп. — Макар че и ние бихме искали да е повечко. — Последното беше по адрес на Хаскеер, но той се ослуша.

— Ние, които сме от Кераган, никога не бяхме виждали джуджета — рече Даллог. — Тъй че не приемай невежеството ми за липса на вежливост.

— Няма проблем. Помня как се чувствах, когато за пръв път видях орк.

— Нали не си помисли, че сме толкова отблъскващи като хората? — възкликна с тънък гласец Уийм.

Джъп се усмихна.

— Ни най-малко. Макар че разказвачите на приказки ни уверяват, че ядете плътта на своите и какво ли още не.

— Аз съм песнопоец — гордо заяви Уийм.

— Забелязах лютнята.

— Малко силно казано — вметна Страк. — Надяваш се да станеш може би ще е по-точно.

— Мога да го докажа — възрази разгорещено Уийм. — Мога да изпея нещо.

— О, богове! — простена Хаскеер и тупна халбата си на масата. — Още пиене!

— Виж, от това имаме — увери го Джъп и махна с ръка на едно женско джудже, понесло тежко отрупан поднос.

Беше хубавка, доколкото орките можеха да преценят. Кожата й беше гладка като порцелан, а дългата й кестенява коса беше сплетена на плитки. Беше с яки мишци и макар и набита, се движеше с изящна лекота.

Щом постави подноса, тя се наведе и целуна Джъп. Прегръдката се задържа дълго.

— А, на това му викам обслужване — отбеляза Койла.

Двамата се пуснаха.

— Прощавайте — каза Джъп. — Това е Спуррал.

— Някоя… приятелка ли? — попита Страк.

— Тя ми е кохорта. — Видя, че не разбират какво им казва. — Половинката ми. Вечен спътник, другар. Жена ми.

— Прав беше — каза Страк. — Нещата наистина са се променили.

Койла се усмихна.

— Браво, и на двама ви.

Хаскеер остави халбата си.

— Проклятие, никога не съм мислил, че ще се оставиш да те вържат, Джъп. Лош късмет.

— Ти трябва да си Койла. — Спуррал й се усмихна. — А ти си Страк.

— Позна.

— О, слушала съм много за вас. — Усмивката й повехна. — А ти си Хаскеер, личи си отдалече.

Той вдигна халбата си към нея за наздравица и удари още една здрава глътка.

— Двамата със Спуррал се познаваме още от деца — обясни Джъп. — Когато се върнах тук, просто ми се стори редно да направим нещата официални.

— Тъй че две горди семейства джуджета се съединиха — добави Спуррал. — Аз съм от Горбулеви, а Джъп е Дзукало.

Хаскеер се задави с бирата.

— Права си за това!

— Дзукало — повтори Джъп през зъби. — Дзу-кало.

Хаскеер се разтресе от смях.

— Значи ти… — засочи с пръст вкаменената Спуррал, — ти си престанала да си… Горбулев и си… станала си цу…

— Хаскеер… — изръмжа заплашително Джъп.

— Всеки ден научаваш по нещо ново — заля се от смях Хаскеер, без да обръща внимание на киселите им физиономии. — Защо не си ни казвал, че си… Дзукало.

— Интересно защо — подхвърли сухо Спуррал.

— Хаскеер, престани — предупреди Страк с много заканителен тон.

— Хайде де. Знаех, че бракът може да ти убие чувството за хумор, но чак пък…

— Гости сме тука. Не забравяй.

Хаскеер внезапно стана сериозен.

— Май нямаше смисъл да идваме тука.

— Това пък защо? — попита Джъп.

— Не виждам как ще тръгнеш с нас, с жена и всичко. Напразно го бихме целия този път.

Джъп и Спуррал се спогледаха.

— Едва ли — рече Джъп.

Койла махна с ръка към тълпата джуджета по поляната.

— Мислех си, че остана тук заради тях.

— Ако можеше да избираш дали да прекараш живота си с друга раса, или с твоята, ти нямаше ли да го направиш?

— Можеше да те изпратят в родния свят на джуджетата. Серафейм го предложи.

— И нямаше да познавам никого.

— Тогава защо е тази промяна?

— Не съм и помислял, че ще мога да го кажа някога, но искам да се махна оттук. Дойде му времето.

— Виждате, че тази земя загива — каза Спуррал. — И нашият народ заедно с нея. Огледахте ли добре племето ни? Почти всички са старци, куци или болни.

Джъп сви рамене.

— Не искаме да ги оставим, но…

— Ние? — учуди се Страк.

— Няма начин да тръгна без Спуррал.

— Това усложнява нещата, Джъп.

— Че защо? Освен ако нямате проблем с взимането на джуджета в дружината.

— Знаеш, че нямаме. Но нямаме и никаква представа в какво се въвличаме, освен че е опасно.

— Мога да се грижа за себе си — възрази Спуррал. — Или не ви харесва да вземате жени?

— Ако не си забелязала, и аз съм жена — напомни й Койла. — Важното е да можеш да се биеш.

Няколко чифта очи се извърнаха към Уийм.

— Спуррал е добър боец — отвърна Джъп. — Наложи й се да стане.

— Няма да се отметнеш за това, нали? — рече Страк.

— Тц. Или двамата, или никой.

— Командвам тази дружина точно като едно време, стегната бойна единица. Всеки в нея изпълнява заповедите ми безпрекословно.

— Нямаме възражения.

— Само не казвай, че ще се съгласиш, Страк — измърмори Хаскеер.

— Аз взимам решенията за тази дружина, не ти.

— Не ги взимай лошо тогава. Бездруго мъкнем достатъчно бичмета и…

— Страк, не каза ли току-що, че всички се подчиняват на заповедите ти? — намеси се Спуррал. — Не ми изглежда така.

— Ти не се меси — сопна й се Хаскеер.

— Става въпрос за мен!

— Разкарай я, Джъп — изръмжа стотникът.

— Тя може сама да си води битките.

— Точно така. — Спуррал се обърна рязко към Хаскеер, готова да се нахвърли върху него. — Искаш ли да ти натикам юмруците там, където ти е устата?

— Не бия жени.

Койла се изсмя.

— Откога?

— Спрете — отсече Страк. — Хаскеер, затваряй си устата. Джъп, Спуррал — престанете. Всички да седнат. — Насядаха отново. — Тъй. Ще помисля за това, Спуррал, Джъп. Така добре ли е?

— Само това искахме.

— Да го оставим да отлежи тогава.

— Да. Това уж трябваше да е празненство. Да пием тогава. — Джъп се пресегна за каната и наля. — Имаме и малко пелуцид, ако някой…

— А, не. След последния път — не. Първо работата, удоволствията след това.

— Да му се не види — измърмори Хаскеер.

— Та какво викахте за песента? — подхвърли Джъп. — Уийм?

Койла завъртя очи към небето.

— Богове, трябва ли, наистина?

Но Уийм вече беше взел лютнята.

— Малко е грубичко засега, оглаждам го още… — Задрънка по струните.

На Върколаците юнашката дружина

за бой сърцат по земята премина.

През дъжд и кал те газеха със стръв,

врага си давеха във локви кръв.

 

В ужасна битка срещнаха сганта немряща

и в огън изродите хвърлиха вонящи,

че нито хора зли, ни демони с опашки

не ще надвият меча върколашки.

 

В леса дойдоха гдето джуджета обитават,

видяха ги, че лошо преживяват,

но гномите ги срещнаха със сърца открити,

пируваха и пиха до насита.

— Аз ли да го убия, или ти? — попита Спуррал Джъп.

— Ето го и припева — заяви Уийм и задрънка по-бързо на разстроената лютня.

Ний Върколаците сме храбри!

И ще надвием козни зли!

Със нас по сила няма равни!

Ний…

— Е, хайде, че много късно стана — обяви високо Страк.

Лютнята на Уийм дрънна за последно и спря.

— Но аз още не съм…

— Дълъг ден беше — додаде Койла и разкърши гръб.

— И още как — съгласи се Джъп. — А и утре работа ни чака.

Уийм увеси нос.

— Никога не ме оставяте да до…

— Бягай да спиш, че ще ти счупя тая кратуна със струни в главата — закани се Хаскеер.

— Време е всички да си лягаме, да. — Даллог стана и хвана Уийм под мишницата.

— Тръгваме сутринта — предупреди ги Страк. — Рано.

Разведоха ги по домовете за нощувка — повечето Върколаци се запътиха към двете големи къщи за гости. Джъп и Спуррал поведоха Страк, Хаскеер и Койла към две от по-малките колиби.

— Страк, вие с Хаскеер ще спите в тази — рече Джъп и бутна вратата.

Хаскеер пристъпи да влезе, но си удари главата в гредата над прага и заръси люти проклятия.

Спуррал покри устата си с ръка, за да скрие смеха си.

— Не забравяй, че всичко тук е в по-малък мащаб, като за нас — добави Джъп.

— Благодаря, че ми напомни — измърмори Хаскеер, огледа стаичката и посочи креватите. — Това минава за легла, а? Че те само за бебета стават.

— Ще спим на пода — каза му Страк. — Ако почнеш да хъркаш, ще те убия.

— Е, ние ще ви оставим — рече Джъп. — Ще ни кажеш ли какво реши за Спуррал, Страк?

— Сутринта.

Заведоха Койла до съседната колиба и Спуррал каза:

— Тази цялата е за теб. Макар че леглото не е по-голямо.

— Все едно. Мога и на лавица с ножове да спя.

Оставиха я да си постила на пода.

Койла беше толкова уморена, че дори не си свали ботушите.

Сънят я унесе, загърна я с черното кадифе на забравата…

Първите лъчи на утрото колебливо се процедиха през цепнатините около вратата и кепенците на прозорците.

Койла се размърда.

Мигновено осъзна, че не е сама. Някаква фигура беше надвиснала над нея.

Хладният резец на стоманено острие се притисна в шията й.

И един непогрешимо човешки глас прошепна:

— Не ме карай да ти срежа гърлото.