Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (10)

9.

Страк издърпа острието от търбуха на човека и го остави да падне. Завъртя се рязко и посече в гърлото друго човешко същество — тъмночервената кръв блъвна от раната. След това налетя на трети и жестоките удари закънтяха.

Върколаците се бяха вкопчили в свирепа схватка. Койла и Хаскеер свалиха двама противници, тя с две от камите си, излетели от ръцете й в пълна хармония, той — с удари с назъбената си бойна брадва. Даллог прониза друг с пиката, на която дружината развяваше знамето си. Повехналата трева под краката им бе хлъзгава от кръвта.

Беше на зазоряване и се биеха в набързо вдигнат лагер в една падина край пътя, скрита зад малка горичка. В средата имаше разпрегнат фургон и над двайсет коня, вързани край него. Същият брой човешки същества ги отбраняваха.

Сблъсъкът беше напрегнат, но не продължи дълго. След като над половината от силата им беше свалена, един от хората изрева заповед и те побягнаха.

— Оставете ги! — викна Страк на своите. — Оставят ни каквото искаме.

Койла хвърли поглед към едно от отстъпващите същества. Беше жена с дълга сламеноруса коса.

— Видя ли я?

— Коя? — Попита Хаскеер.

— Онази, женската. Млада, едва-що пораснала.

— Е?

— Мисля, че вече съм я виждала. Макар че проклета да съм, ако мога да си спомня къде.

— На мен хората ми изглеждат еднакви.

— Така е. — Тя сви рамене. — Е, не е важно.

Страк дойде при тях. Бършеше кръвта от оръжието си с парцал.

— Е, тази среща беше щастлива. За нас.

— Какви бяха тези според теб? — попита Койла.

— Важно ли е?

— Забеляза ли как бяха облечени повечето? Може би бяха унисти.

— Значи хората все още са разделени. То пък една изненада. Викам да го преживеем, а? Във фургона трябва да има вода и провизии. А вече имаме и достатъчно коне за всички. Ако се пораздвижим, можем да стигнем до Кват още днес.

 

 

При все че пътуваха на юг и уж в район с по-умерен климат, теренът ставаше все по-гол и безжизнен. Дърветата бяха изсъхнали и голи, а потокът, който подминаха, течеше жълт и мръсен.

— Сигурен ли си, че сме на верния път? — попита Койла.

Яздещият до нея Страк я погледна кисело.

— За десети път — да.

— Не ми прилича много както го помня, нищо повече.

— Това място е съсипвано от хората още четири години. Няма как да не се отрази на земята. А и магията са омърсили. Онези кръволоци бяха последица от това.

— Уийм поне като че ли се оправя. — Тя се обърна и погледна назад към Уийм и Даллог, които яздеха един до друг. Младежът изглеждаше отчаян, както обикновено, и вратът му беше превързан, но естественият маслинено-сивкав цвят на лицето му се беше върнал.

— Какво е това? — рече Страк.

Койла отново погледна напред. Към тях се приближаваше малка група, смътни фигури отдалече. Неколцина се возеха на разхлопан фургон, повечето вървяха.

Хаскеер препусна в галоп покрай колоната и спря при тях.

— Неприятност ли, Страк?

— Не знам. Не изглеждат много опасни.

— Може да е капан.

— Стойте нащрек! — предупреди Страк дружината.

Койла засенчи очи и примижа към идващите.

— Това са елфи.

— И изглеждат доста закъсали — добави Хаскеер.

Бяха над дузина. Пешаците влачеха крака уморено. Фургонът возеше трима старци и две малки момчета. Всички изглеждаха изтощени и недохранени. Изобщо не реагираха на появата на орките, нито забавиха мудния си вървеж.

Водеше ги мъж. Изглеждаше на зряла възраст, макар че винаги беше трудно да се определи възрастта на елф. Изящното му някога облекло беше опърпано и зацапано явно от многото дни път.

Щом стигна до орките, той вдигна болезнено изтънялата си ръка и спря спътниците си.

— Нямаме нищо — заяви вместо поздрав.

— Нищо не искаме от вас — отвърна Страк.

— Това включва ли и живота ни? Само той ни е останал. — Само примирение към съдбата имаше в гласа му.

— Не причиняваме зло на тези, които не ни заплашват. — Страк ги огледа мълчаливо. Бяха за окайване. — Далече сте от дома си.

— Нямаме си дом.

— Какво е довело благородна раса като елфите до това състояние? — попита Койла.

— Мога да попитам същото за орките.

— Ние се оправяме добре — увери го свадливо Хаскеер.

— Значи сте рядкост за вашия народ — отвърна елфът. — Никоя раса не се оправя добре вече на тази земя. Освен една.

— Хората имаш предвид — каза Страк.

— Кой друг? Те са във възход, а древните раси се отдръпват по все по-далечни места. Скоро нашият народ ще се превърне в мит за човешките същества.

Страк можеше да му отвърне, че този свят е на хората по рождено право толкова, колкото и по завоевание. Но вместо това попита:

— Накъде сте се запътили?

— Малко убежища ни остават и все по-далечни места. Избрахме далечния север.

— Неприветлив район е там.

— Едва ли ще е по-тежко от живота, какъвто стана тук.

— Не може да сте единственото, останало от елфския народ, нали? — подхвърли Койла.

— Не, разбира се. Броят ни ужасно намаля, но не чак толкова. Ние сме останките само от един клан.

— А останалите от расата ви?

— Онези, които не са измрели, са поробени или разпръснати. Изглежда, сме обречени да бъдем диаспора. Ако изобщо оцелеем.

— Защо бягате? — изръмжа Хаскеер. — Вдигнете се срещу тях. Бийте човешките кучи синове.

— Не притежаваме превъзходните бойни умения на орките, а и кръвопролитията не ни привличат. Магията бе единственото ни истинско оръжие. Но тя е толкова изчерпана, че вече е почти безполезна. Останало ни е само едно: надеждата, че можем да продължим да съществуваме.

— Можем ли да ви помогнем с нещо? — попита Страк.

— Пощадихте живота ни. Това е предостатъчна помощ в такива тежки времена. Сега ако ни позволите да продължим…

Страк му подаде меха си с вода.

— Това сигурно ще ви свърши работа. И мога да ви заделя малко от храната ни.

Елфът се поколеба за миг, но прие меха. Кимна благодарно. Страк нареди на двама редници да натоварят провизии на фургона.

Когато елфите вече се канеха да продължат, водачът им каза:

— Позволете ми да се отплатя за доброжелателството ви с едно предупреждение. Макар че би трябвало да знаете много добре това, което се каня да ви кажа. Марас-Дантия не предлага нищо освен отчаяние и гибел, дори за орки. Превърнала се е в колело, което мачка и най-твърдия дух. Вслушайте се в добрия ми съвет, намерете си някоя твърдина и се опитайте да устоите на бурята, като нас. — И без да дочака отговор, се обърна и тръгна.

Върколаците се загледаха след групичката, продължила по пътя на север.

Когато елфите се отдалечиха, Хаскеер попита:

— Какво мислите за това?

— Ще ти кажа какво мисля — отвърна Койла. — Защо вие мъжете никога не питате за посоката?

 

 

След три часа здрава езда стигнаха до Кват.

Някогашните му потънали в тучна зеленина околности изглеждаха стегнати в прегръдката на безкрайна зима. Като всички други части от земята, която бяха видели дотук, теренът беше гол, посърнал и пуст.

Загледаха се от билото на един хълм към гъстия лес — живото сърце на родината на джуджетата.

— Малко съм притеснена — призна Койла.

— Защо? — попита Страк. — Мислиш, че няма да ни посрещнат радушно ли?

— Ние сме орки, Страк. Кога някой се е зарадвал, като ни види? Но не е толкова заради това. Повече ме безпокои, че може и те да са се махнали, като онези елфи. Или че Джъп е умрял.

— Или може би недружелюбните са се наложили там долу — вметна Хаскеер.

Страк го изгледа.

— Недружелюбните ли?

— Онези, които се съюзиха с хората за пари.

Койла завъртя очи.

— Аа, не пак!

— На джуджетата не може да се разчита, знаеш го.

— На Джъп можеше — напомни му Страк. — И това племе не е минавало на тяхна страна.

— Аз само…

— Искаш да се върнем ли?

— Не. Казвам само, че…

— Какво? Какво казваш?

— Мамка му, Страк, само казвам това, което знаем всички. Джуджетата са коварни. Прочути са с това.

— Запази това мнение за себе си. Дружината си има достатъчно проблеми и без твоето безкрайно роптаене.

— Трябва да сме нащрек, нищо повече — избоботи Хаскеер, обърна коня си и го пришпори.

Страк улови изражението на Койла.

— Какво? Много ли бях груб с него?

— Може ли изобщо да си много груб с Хаскеер? Добре де, може би беше. Малко.

— Е, не е лесно да му набиеш нещо в дебелата глава. А бих предпочел да преговарям с народа на Джъп, вместо да се дърлим с тях.

— Ако Джъп все още е жив, смяташ ли, че ще можем да го убедим?

— Не знам. Той веднъж се отказа от шанса да напусне Марас-Дантия. Трябва да сме готови да не ни отворят, като почукаме. Но едва ли ще го разберем, ако си седим тук. Хайде. — Махна на дружината да го последва.

Кват беше скътан в голяма долина, толкова широка, че отсрещната й страна едва се виждаше през мъгливия въздух. Дърветата в центъра й изглеждаха жалки в сравнение със злачната зеленина, която помнеше дружината. Но все още имаше достатъчно обилна растителност, за да образува гъста и трудно преодолима преграда.

Поеха по криволичеща пътека. Дърветата приглушаваха убитата дневна светлина още повече. Мирисът на гората съвсем не беше летен — лютивата миризма на гнило напомняше по-скоро за есента. Не се чуваха никакви звуци освен тупането на конските копита в сухата шума. Докато бавно навлизаха навътре, всички държаха ръцете си на дръжките на мечовете.

Излязоха на една широка поляна и сумракът отстъпи на мътна дневна светлина. В средата имаше голям каменен басейн, захранван от подземен извор, сернистата му вода бълбукаше тихо. Около него бяха струпани гирлянди повехнали цветя. От поляната в три посоки се отклоняваха отъпкани пътечки.

— Сега накъде? — попита Койла.

Страк зашари с очи от една пътека към друга.

— Чакай малко. Обърках се.

— Ясно де.

— Отдавна не съм бил тук. Изглежда различно.

— Дали да не пратим съгледвачи?

— Няма да разцепвам отряда. Ще намерим пътя до джуджетата заедно.

— Ъъ, мисля, че те ни намериха, Страк.

Десетки и десетки ниски набити мъже се изсипаха от пътеките и през храсталаците. Бяха въоръжени с криваци и къси мечове и надвишаваха на брой Върколаците най-малко четири към едно. Бързо заобиколиха колоната на орките.

— Никой да не мърда! — предупреди Страк дружината.

Едно плещесто джудже пристъпи напред и попита навъсено:

— Кои сте вие? Какво търсите в нашата гора?

— Идваме с мир — отвърна Страк. — Не искаме да ви причиним зло.

— Откога орките ходят някъде „с мир“?

— Правим го, когато търсим съюзник.

— Никакви съюзници нямате тук. — Джуджето посочи каменния басейн. — Това е свещено място. Присъствието на други освен джуджета оскърбява боговете ни.

— Те живеят под водата, нали? Тези ваши богове? — обади се Хаскеер.

Джуджето го изгледа убийствено, а другите джуджета се напрегнаха.

— Хаскеер… — изсъска заканително Страк.

— Боговете ни обитават всички части на леса — отвърна джуджето и изду гърди. — Те са в дърветата и в духа на горските животни. Те обитават самата пръст.

— О, добре. А тук се къпят, нали?

— Хаскеер! — сряза го Страк. После се обърна към джуджето. — Не обръщай внимание на подчинения ми. Той е… невежа за обичаите ви.

— Глупостта не е извинение за светотатството.

Хаскеер го изгледа свирепо.

— Ти кого наричаш…

— Млъкни, стотник! — ревна Страк и пак заговори на джуджето: — Виж, само ако ми позволите да обясня…

— Може и да ви изслушаме. Ние в Кват не сме неразумни. Но първо си предайте оръжията.

— Виж, това е неразумно за един орк — каза Койла.

— Права е — съгласи се Страк. — Това не го правим.

— Ако ги искате, вземете си ги — додаде Хаскеер.

— Щом не искате да се разоръжите — хладно заяви джуджето, — значи сте враждебни. Давам ви последна възможност да хвърлите мечовете си.

Хаскеер се изхрачи само на педя от ботушите на джуджето.

— Можеш да ми цунеш пъпчивия задник, дребосък.

Вдигнаха се оръжия, джуджетата тръгнаха напред. Орките извадиха мечовете.

Някаква фигура се провря напред през тълпата.

— Е, да ме набият бавно на чепат колец дано!

— Само ако настояваш — рече Койла. — Здрасти, Джъп.