Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (9)

8.

Късче груб диамант, паднал сред зърната градушка. Пчела, запълзяла бавно по маса, отрупана с гроздове. Подето от вятъра цветче на лотос, литнало сред далечното ято гълъби. Нито едно от тях не е по-малко реално от това, че е трудно да се види.

Така беше и в безграничния океан на битието, в който гъмжеше от неизброими паралелни светове. Съществуваха аномалии, конструкти, отклоняващи се от обичайното, макар и повърхностно идентични. Бяха редки до невъзможност, но от това не по-малко истински.

Едно такова чудо представляваше лъчиста сфера, сътворена и поддържана с енергията на невъобразимо могъща магия. Вътре в нея имаше свят, чиито ресурси и население изцяло бяха посветени на една-единствена кауза. Това начинание се извършваше в пълна тайна и ядрото му се намираше в единствения град тук.

Градът бе толкова забележителен, колкото и странният свят, сътворен, за да го приюти. Ако на външен наблюдател бъдеще позволено да го види, не че на някого изобщо щеше да се позволи някога, той щеше да се изуми от смайващото му разнообразие. Градът бе издигнат във всевъзможни архитектурни стилове. Кристални шпилове и тромави сгради, зареяни във висините сводове и безлични блокове. Величествени амфитеатри, съседстващи с високи къщи дървеса; купчини кръгли колиби, засенчени от цитадели с многобройни бойници. Градът бе съграден от камък, стъкло, дърво, кварц, морски раковини, кирпич, желязо, тухла, мрамор, слонова кост, абанос, платно, стомана и неподвластни на разпознаване материали.

Много съоръжения и сгради изглеждаха непонятни, без никаква явна практическа или естетическа функция. Някои преливаха една в друга, все едно бяха израснали, а не построени. Много от тях изглеждаха неподвластни на гравитацията или пък непрекъснато се движеха, преливаха в различни форми, сякаш се пресътворяваха неуловимо.

Широки пътища и акведукти прорязваха този неописуем конгломерат. Криволичещите улици, издигащи се на определени места или спускащи се в подземни лабиринти, отхвърляха логиката, а само част от каналите и водопроводите съдържаха вода. Това, което течеше в други, беше гъсто и с всевъзможни цветове, а на определени места можеше да се вземе за живак.

Цялата тази изумителна смесица като че ли трудно можеше да се нарече метрополия изобщо, и все пак притежаваше някаква органична цялост. След достатъчно време един външен гост, каквито нямаше, щеше да осъзнае, че градът най-добре би могъл да бъде разбран като сливане на многобройни култури. Един поглед към обитателите му щеше да потвърди това.

В центъра на града имаше особено внушително съцветие от сгради. Над всички тях се извисяваше кула, направена от нещо, което наподобяваше излъскан абанос. Нямаше прозорци, нито имаше нужда от тях — онези, които бяха вътре, виждаха безкрайно повече, отколкото може да предложи стъклото.

Близо до върха на кулата имаше голяма зала. Ако чужденец се озовеше в нея, щеше да види, че стените й като че ли са покрити със стотици произведения на изкуството в рамки, всички с еднаква големина и неизменно правоъгълни. По-внимателният оглед щеше да издаде, че изобщо не са рисунки или ескизи. Защото изображенията се движеха.

Рамките бяха като отверстия, през които можеше да се зърне объркващо разнообразие от непрекъснато променящи се гледки: пустини, гори, океани, градове, села, реки, поля, колиби, скални стръмнини, градчета, блата, джунгли, езера и други, неразпознаваеми за окото пейзажи, удивителни и чужди.

Една от стените представляваше едно-единствено такова отверстие, чиято повърхност потръпваше на леки вълни, все едно бе покрита с мазна прозрачна мембрана. Гледката, която предлагаше то, бе по-трудна за възприемане от другите. Беше съвсем черно, ако не се брояха пет петънца златиста светлина, струпани едно до друго и блещукащи като нажежени въглени.

Погълнати от гледката, пред стената стояха същества от многобройни раси.

Съществото с най-висок сан между тях беше човек. Навлязъл вече в късната си зрялост, Карелл Реверс бе с посребряла късо подстригана коса и брада, макар да си оставаше жизнен и с изправен гръб. Нефритенозелените му очи блестяха проницателно.

— Ето това е — заяви той и посочи образа. — Намерихме ги.

— Сигурен ли си? — попита Пелли Мадаяр. Беше млада жена от народа на елфите, с изящно тяло и толкова нежни черти, че изглеждаше почти крехка. Външност, която прикриваше както телесната й сила, така и силата на волята й.

— Не си виждала досега инструментумите през следача, Пелли — отвърна Реверс. — Аз съм ги виждал през годините, макар и рядко. Повярвай ми, намерихме ги.

— И са активирани.

Той кимна към екрана.

— Както можете да видите.

— Знаем ли защо?

— Предвид мястото, където бяха открити артефактите, можем да направим логично предположение. Смятам, че са в ръцете на раса, която не е представена в Порталния корпус.

— Орки?

— Бих заложил на това.

— Значи приемаш, че това е групата, създадена от магьосника Арнгрим?

— Почти сигурно. Сигурни бяхме, че са сътворени там… — посочи отново екрана, — в района, известен с местното название Марас-Дантия, и че са минали през много ръце, преди да бъдат заграбени от банда орки ренегати.

— А после изчезнаха.

— Преди няколко години, след като засякохме последното им проблясване. Което, разбира се, показа, че най-вероятно са прехвърлили притежателите си в друго обиталище. Къде би могло да бъде това, нямаме представа. Проследяването е несъвършено изкуство, разчита се на немалко късмет. Където и да са били, инструментумите са лежали латентни до този момент.

— Значи все пак не знаем дали са сътворените от Арнгрим.

— Произходът им може да бъде установен. Както знаеш, всеки комплект инструментуми има свой собствен подпис. Това е неговата песен. Можем да удостоверим произхода им, след като са разкрити. Това не е важно. Важното е, че един комплект е активиран и възможните последствия от това са мрачни, и то в най-добрия случай. Но мисълта, че може да са притежание на раса като орките…

— Това също не знаем със сигурност. Може да са преминали в ръцете на някой друг.

— Някой, способен да ги отнеме от орки? Едва ли. А и не мога да си представя как орките ще ги разменят, след като са разбрали какво могат да правят.

— Дали са могли? Да разберат потенциала им, искам да кажа. Нямат репутацията на особено интелигентна раса.

— Но можем да им признаем известна съобразителност. Което, изглежда, им е послужило достатъчно добре, за да придобият инструментумите. Макар че за да се контролират изцяло артефактите, е необходима магическа способност и би трябвало да сме благодарни, че орките я нямат.

— Както и някои от вашата раса, командире — вежливо му напомни тя.

— Не намекваш, че са способни да овладеят магията, нали?

— Кой може да каже какво би могъл да роди един природно хитър интелект? А може би са получили помощ от някой, който вече е притежавал необходимите умения.

— Значи имаме две обезпокоителни възможности. Инструментуми в ръцете на невежествена раса, склонна към кръвопролития, или някой, който насочва орките за свои лични цели. Последствията и от двете са непредсказуеми.

— Какво ще правим?

— Осъществяваме връщането, за което бе учреден Корпусът. Изпълняваме дълга, който нашите предци са носели през столетията. Правим онова, за което сме родени, Пелли. Каквото и да струва.

— Разбирам.

— С този проблем трябва да се справим на най-високо ниво. Като мой пръв заместник, поверявам ти лично задачата да върнеш артефактите.

Тя кимна.

Реверс се обърна към останалите от екипа. Джуджета, гноми, феи, кентаври, елфи и представители на още половин дузина други раси се взираха в него смълчани. Всички бяха облечени във варианти на черното облекло, което носеха той и Мадаяр, със стилизиран звезден мотив на гърдите.

— Назрява криза — каза Реверс. — Инструментуми, попаднали в неупълномощени ръце, е толкова необичайно събитие, че за някои от вас това е първият път, в който го преживявате. Но вие сте обучени за такава възможност и очаквам да действате според най-високите изисквания на Порталния корпус. — Погледна отново екрана и петте точки светлина. Всички проследиха погледа му. — Приемаме за даденост множествеността на световете. Не знаем кой първи е открил съществуването им или средството за придвижване между тях. Някои приемат, че това е било древна, отдавна изчезнала раса. Други сред вас го приписвате на своите богове. Можем да разсъждаваме над това до безкрайност и така и да не намерим отговора — точно както никога няма да узнаем какъв е истинският произход на магията. Но това не е важно. Нашата цел е не да разнищваме загадката, а да възпрепятстваме безотговорния достъп до порталите. — Огледа лицата им и видя в тях решимост. — Корпусът никога не се е провалял с връщането на известни инструментуми или с наказването на виновните за злоупотребата с тях. Този случай няма да е изключение. Всички знаете задълженията си. Заемете се с тях.

Тълпата се разпръсна.

Погледът му отново се върна на Мадаяр.

— Трябва да действаме бързо, преди артефактите да бъдат използвани отново и да ги изгубим от поглед. Вземи когото искаш за отряда си и всякакви провизии, каквито ще са ви нужни.

— Имаш ли някакви съображения как да се справя с това?

— Действай така, както прецениш за най-добре. Знам, че искам твърде много от теб, Пелли, но не забравяй, че е съдбовно важно съществуването на Корпуса да остане тайна.

— Това няма да е лесно, особено ако се наложи да употребим сила.

— Опитай с убеждаване, ако можеш. Макар че не вярвам този подход да подейства с орките. Те надскачат всякакви граници на приличието. Помни, ти служиш на по-висша морална цел. Ако се наложи да премахнеш всеки, който застане на пътя ти, така да бъде. Ще разполагаш с оръжие, по-могъщо от всичко, на което би могла да се натъкнеш на Марас-Дантия.

— Надявам се да не се стигне до това. Ние елфите предпочитаме да мислим, че малко същества са неспасяеми. Не е възможно благоразумието да е съвсем чуждо за орките, нали?