Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (8)

7.

Редно беше да почетат традицията и да се разделят с мъртвите си с огън. Но не можеха да си позволят да привлекат внимание, затова погребаха Лиффин и Йънст дълбоко, с мечовете им в ръцете. Даллог се оказа опитен ваятел и изработи два малки надгробни паметника със символите на Неафетар и Устендел, оркските богове на войната и бойното другарство.

Докато приключат с това и изловят изоставените от хората коне, денят напредна. Най-сетне дружината пое под мътното слънце към земята на джуджетата.

Нямаше достатъчно коне за всички, дори и да яздеха по двама, тъй че една трета от отряда трябваше да върви пеш на смени. Единственото изключение бе Хаскеер — настроението му беше толкова кисело, че Страк го остави да язди. И освен това се погрижи Уийм, прикрепен към Даллог, да е колкото може по-далече от стотника.

Всичко това не обещаваше особено бърз преход.

Страк и Койла поведоха отряда, яхнали един от конете. Опитваха се да избират път с възможно по-малко рискове от засада. Пейзажът беше окаян и студен и за четирите часа пътуване не срещнаха никакво живо същество. Никой не беше особено разговорчив, тъй че колоната се движеше тихо.

По едно време Койла наруши мълчанието:

— Знаеш ли, Страк, той беше прав.

— Мм?

— Хаскеер. Не с реакцията си — с думите. Не започваме добре.

— Да, така е.

— Неприятно ми е за Лиффин. Беше брат по оръжие и с него сме минали през какво ли не. Но някак си още повече съжалявам за Йънст. Беше му първият път и от нас зависеше да…

— Знам.

— Не мисли, че обвинявам тебе.

— Не мисля.

— По-скоро себе си обвинявам. За Йънст, искам да кажа. Аз водех групата. Трябваше да го наглеждам.

Страк я погледна през рамо.

— Как мислиш, че се чувствам аз?

Замълчаха отново.

— Какви бяха онези човеци според теб? — попита Койла, за да смени неприятната тема.

— Просто разбойници според мен. Нямаха вид на унисти или пантеонисти. Нито дисциплината им.

— Ако са обичайни по тези места, значи Марас-Дантия е затънала още по-дълбоко в анархия.

— Толкова по-наложително е да направя това — каза Страк, бръкна в кесията на колана си, извади една звезда и й я подаде. — Ако все още искаш да я вземеш.

Тя задържа инструментума в шепата си. Беше синият, с четирите шипа. Усещането беше странно, все едно беше прекалено тежък и в същото време — прекалено лек. И имаше някакво друго, по-дълбоко свойство, което й беше още по-трудно да проумее.

— Разбира се, че искам — отвърна Койла, щом се съвзе от унеса, и пъхна звездата в кесията си.

— Ако започне да те безпокои, върни ми го.

— Какво ще кажеш да накараме дружината да го носим на смени, по два часа всеки? Не всички, разбира се, само истинските Върколаци.

— А като си поиска Хаскеер реда, какво става? Не, само ще ни създаде проблеми. Но ако не го искаш…

— Казах, че искам, нали? — Ръката й инстинктивно посегна към кесията и тя се зачуди какво ли е за него да носи четири от тези неща. Отново смени темата. — Колко ни остава до Кват според теб?

— При тази скорост два дни.

— Стига Джъп да е там.

— Е, тази нощ със сигурност няма да го разберем.

Калаената луна се бе издигнала, голяма и тлъста, белите нишки на облаците бяха обвили лицето й. Задуха по-студен вятър.

— Къде искаш да вдигнем лагер?

— Ти си стратегът ни. Където изглежда най-удобно за отбрана.

Койла огледа мрачния терен. Беше пуст и безличен.

— Няма кой знае какъв избор по тези места. Чакай. Какво е онова там? — И посочи.

Далече напред и малко встрани се виждаха някакви смътни очертания.

Страк присви очи и се вгледа.

— Не мога да кажа. Любопитна ли си?

— Естествено.

— Да продължим натам тогава.

Щом се приближиха, видяха, че са развалини. Някога тук бе имало селище, но бяха останали само изтърбушените коруби на къщите или дори единствено основите им. Овъглените греди тук-там издаваха, че е бушувал пожар. Имаше една обърната каруца. Бледозелен лишей беше израсъл по камъните. Уличките бяха буренясали.

Страк заповяда да слязат от конете.

— Хора са живели тук — каза Койла.

— Така изглежда.

— Чудно, кой е унищожил това село?

— Други хора вероятно. Знаеш ги какви са.

— М-да.

— Да се организираме. Погрижи се за постовете.

Тя се отдалечи.

Страк повика най-близкия боец.

— Финдже! Онова там май е кладенец. Ей там, видя ли го? Иди да провериш.

Хаскеер дойде при него, гледаше сърдито.

— Огледайте района — каза Страк. — Не искам повече малки изненади.

— Ясно — отвърна навъсено стотникът и тръгна да изпълни заповедта.

— А, и Хаскеер…

Хаскеер погледна през рамо.

— Това, което се случи с Лиффин и Йънст, свърши. Преживей го. Настроението ти само разстройва дружината и няма да го търпя. Спести си яда за враговете.

Хаскеер кимна отсечено и тръгна да събира група за претърсване.

— Кладенецът е празен! — извика Финдже и обърна раздрънканото ведро. От него се изсипаха само пръст и чакъл.

Койла се върна и попита:

— Как сме все пак с водата?

— Не е проблем засега — отвърна Страк. — Но няма да е зле да намерим чист извор скоро. Разстави ли постовете?

— Всичко е наред. Но има нещо, което трябва да видиш.

— Води.

Тя го заведе при най-голямата и най-запазената от развалините. Части от трите стени все още стояха и се виждаше, че са имали издадени стрехи. В отломките лежаха две големи и тежки крила на врата. Нямаше следи, че са били събаряни със сила.

Дойде и Хаскеер и попита:

— Какво му е толкова специалното на това?

— Смятам, че е място на култ — обясни Койла.

— Е, и?

— Вижте ей там.

Последваха я до нисък каменен зид. Части от него бяха порутени, виждаха се останки от порта. Зидът затваряше около акър земя. Вътре нямаше почти никаква растителност освен три-четири изсъхнали криви дървета. От земята стърчаха десетки каменни плочи и дървени знаци, повечето килнати.

— Знаеш какво е това, нали? — попита Страк.

— Да. Гробище.

— О, страхотно — измърмори Хаскеер.

— Няколко мъртви човека не те плашат чак толкова, нали?

Той я изгледа злобно.

— Но защо не расте нищо тук? — запита на глас тя. — Вижте ей там. Навсякъде има бурени. Природата си връща своето. Но защо не и тук?

— Може да са направили нещо, за да го спрат — предположи Страк. — Посипали са земята със сол или…

— Защо?

— От почит към мъртвите? Знаеш ли ги хората.

— Съвсем вярно — съгласи се Хаскеер. — Шибани сбърканяци.

Страк помисли, че изразът е малко прекалено цветист дори за устата на стотника, но реши да не коментира.

— Мястото е съвсем добро за нощувка. Стената ще ни засланя от вятъра. Разпореди се да вдигнат лагера, Хаскеер. Но никакви огньове.

— Няма да е много весело.

— Просто изпълнявай.

Хаскеер се отдалечи недоволен.

Койла се загледа след него.

— Още е кисел значи.

— Това не е единственият ни проблем в момента.

— Уийм ли?

— Уийм.

— И какво ще направиш?

— Ще му дам някаква работа да не ни се мярка много пред очите и да е по-далече от Хаскеер. Хайде.

Уийм стоеше наблизо с Даллог и гледаше объркано оживената дейност наоколо. На лицето му се изписа притеснение, когато Страк се приближи.

Заговори, преди капитанът да е отворил уста:

— Сега ще ме накажете, нали?

— Заради Лиффин ли?

— Разбира се. Но се уплаших и…

— Никой под моя команда не се наказва затова, че се е уплашил.

— О. — Момчето се смути.

— Само глупаците не изпитват страх — продължи Страк. — Важното за оцеляването ни е това, което правиш въпреки страха. Така че ще бъдеш обучен за бой и ще прилагаш наученото. Разбрано?

— Ъъ… да.

— Ние не водим с нас цивилни. От всекиго се очаква да се бие. Това е твоята част от сделката. Разбрано?

— Да, капитане.

— Много добре. Ще ти направя разписание за тренировки. Ако искаш да почетеш Лиффин, ще го спазваш стриктно. Междувременно трябва да ти намерим подходяща роля. Какви специални умения имаш?

— Мога да бъда официалният ви песнопоец — отвърна Уийм обнадеждено и вдигна лютнята си.

— Имах предвид нещо полезно. — Страк се обърна към новия си десетник. — Даллог, какво правиш в момента?

— Тъкмо се канех да огледам ранените. Смяна на превръзките, такива неща. — Кимна към малката група чакащи наблизо орки.

— Уийм ще ти помага. Нещо против?

— Става. Денят е на свършване и един помощник няма да ми е излишен.

Уийм изглеждаше притеснен.

— Не мога да рискувам да ти палим факли — каза Страк. — Достатъчно ли е светло за работа?

— Луната е съвсем добра.

— Почвайте тогава.

Даллог махна на Уийм да застане до него и даде знак на първия в редицата. Пиррак, един от новите, пристъпи напред. Мръсна превръзка бе стегнала ръката му под лакътя.

— Как е раната? — попита го Даллог.

— Подпухнала е малко.

Даллог започна да развива дрипите.

— Знаете ли, че кръвта тече по-обилно при пълнолуние? — подхвърли той между другото.

— Разбира се — отвърна Койла. — Жена съм.

— А. Да де — с леко неудобство отвърна старият десетник.

И продължи с развиването. Пластовете на превръзката ставаха все по-мокри и най-сетне раната се откри. Даллог хвърли небрежно мръсните парцали на гробищния зид.

— Хм. Много съсирена кръв. Може да се наложи да го зашия. Виждаш ли как виси откъснатата кожа от двете страни, Уийм? И всичката тази гной…

Последва стон и тежко тупване на земята.

— Припадна — каза Койла.

Орките на опашката избухнаха в смях. Пиррак също се засмя, макар и да изохка в същото време.

— Що за орк е това момченце? — Койла издърпа със зъби тапата на манерката си и поля пепелявото лице на Уийм.

— По-полека — предупреди я Страк. — Нямаме за хабене.

Уийм се задави, запръска слюнки и се ококори, което предизвика още смях.

— Аз ще се погрижа за него — въздъхна Даллог и коленичи до новия си пациент.

Страк и Койла ги оставиха и продължиха.

— Май медицината не е призванието на Уийм — сухо подхвърли тя.

— Чудя се какво е.

— Все пак трябва да има някаква работа за него.

— Например? Не бих му поверил дежурство на пост, нито да тръгне с ловна група. Може би ще се справи с копаенето на нужници и приготвянето на порциони, макар че току-виж ни отровил.

— Не мисля, че Куол имаше предвид точно това.

— По дяволите Куол. Да си го е възпитал както трябва, а не да го лепва на нас.

— Може би обучението все пак ще го вкара в пътя.

— Може би.

— Винаги е малко трудно, докато новите се нагодят, Страк.

Той кимна.

— Какво мислиш за Даллог?

— Харесва ми. Днес се би добре, а и в лечителството го бива. Знам, че не е Алфрей, но пък кой е като него?

— Де да го чувстваха всички така.

Стигнаха до обърнатата каруца и седнаха на здравия все още теглич. Загледаха вдигащата лагера и шетаща из двора дружина. Нощта се спусна и вятърът стана още по-студен.

Даллог преглеждаше ранените и продължаваше разсеяно да хвърля окървавените им превръзки на каменния зид зад себе си. Вече се бяха събрали над десетина бели дрипи, пърхаха на вятъра. Ненадейно един по-силен порив ги поде и отвя повечето. Разлетяха се из гробището. Една се заплете в сухите клони на едно дърво, друга се закачи за дървен надгробен знак. Останалите се пръснаха по голата земя.

Високо горе звездите блещукаха ярки и твърди като диаманти.

— Странно, като си помисля, че сме родени под тези небеса — каза Койла. — Изпитвал ли си изобщо мъка по родния край?

— Не.

— Дори съвсем лек копнеж?

— Тогава беше друга земя. Хората я унищожиха.

— Вярно. И все пак се чувствам някак странно, че сме се върнали тук. Всичко изглежда толкова отдавна и в същото време — все едно беше вчера. Май говоря безсмислици.

Той се усмихна.

— Знам какво имаш предвид.

Смълчаха се. Дружината се подготвяше за нощта. Почистваха оръжия, раздаваха порциони, в далечината постовете обикаляха.

Още неколцина Върколаци чакаха Даллог да ги прегледа. Бяха насядали покрай каменната стена. Уийм, колеблив и все още объркан, беше приготвил нови парчета плат за превръзките.

— Готов съм — каза той на десетника. — Какво друго да направя?

— Не ми пречи — отвърна Даллог, улисан в чистенето на една гнойна рана, която Уийм просто не можеше да погледне. — Прояви малко инициатива. — После премисли и се озърна. — Ще свършиш нещо полезно, ако събереш ония превръзки. Не може да оставим инфекцията да се разпространи.

— В какво да…

— Дръж. — Даллог му хвърли платнена торба, използвана обикновено за носене на заряди за катапултите.

Уийм се залови със задачата без особена охота. Изкриви лице и прибра двете превръзки, които още висяха на стената, като ги вдигна с палец и показалец; гледащите го отстрани орки взеха да се ръгат с лакти в ребрата и да се кикотят.

После надникна в двора и огледа другите разпръснали се дрипи. Закрачи тромаво, влезе вътре, наведе се, вдигна първата превръзка и я натика в торбата. Погледна следващата, закачена на един дървен знак, и прибра и нея. Запровира се бавно между гробовете, като събираше мръсните ивици плат.

Спря се и се изгърби да вземе една, проснала се върху един гроб. И чу някакъв звук. Замръзна и се вслуша. Нищо. Посегна към превръзката. Когато пръстите му почти я докоснаха, шумът се повтори. Той отново спря, мъчеше се да отгатне какво може да е. Приличаше на драскане, на стържене — все едно нещо ровеше под земята. Уийм зяпна в краката си. Пръстта се издуваше и местеше…

И изведнъж се разтвори. Една костелива ръка се стрелна нагоре и го сграбчи за китката. Уийм се задърпа да се освободи от желязната й хватка. Отвори уста да извика, но не излезе нищо. Пръстта от всички страни изригваше и бълваше гърчещи се фигури.

Койла и Страк вдишваха с наслада нощния въздух и се радваха на тишината.

— Сега не изглежда толкова зле, нали? — каза Койла. — При тази луна и тишина почти все едно, че сме в Кераган.

— Не бих отишъл толкова далече.

— А какво щеше да правиш там в нощ като тази?

— Ако си бях у дома, щях да…

Пронизителен писък разцепи въздуха.

Койла скочи.

— Какво става, мамка му?!

— В гробището е. Хайде!

Затичаха към гробищния зид. Други също се втурнаха натам.

Последва нов оглушителен рев.

Щом стигнаха, видяха Уийм насред гробищата. Беше се изгърбил и дърпаше нещо като голям корен. Около него някакви смътни фигури се измъкваха от пръстта.

Гробовете бълваха някакъв странен плод. Неща, наподобяващи гнили пъпеши или огромни напукани яйца, изригваха от пръстта. Едва след миг взиране осъзнаха, че са глави.

Съществата се вдигаха от влажната рохкава пръст с гърчави, накъсани и треперливи движения. Изправяха се и фигурите им вече се открояваха ясно. Бяха хора. Или някогашни хора. Телата им бяха изгнили, разкапващи се, с бледа гниеща плът. Други бяха почти скелети, с парчета кожа и плат, провиснали от оголените кости.

Изтръгваха се от земята колебливо, на спазми, разпадащите се крайници потръпваха… а очите им пламтяха от злоба и глад. Миризмата, която ги придружаваше, бе отвратителна.

Едно от съществата сграбчи една кървава превръзка и я натика в устата си. Костеливата челюст изщрака шумно, щом започна да дъвче мокрия плат.

Двадесетина оживели мъртъвци вече бяха изникнали на повърхността, а се появяваха още. Орките гледаха слисани.

Хаскеер притича задъхан.

— Какво става, мамка му…

— Същото казах и аз — отвърна Койла.

— Стегнете се, Върколаци! — изрева Страк. — Напред!

Всички извадиха мечовете и тръгнаха към стената.

— Отивам за Уийм — викна Койла.

— Не можем ли да го забравим това копеленце? — замоли я Хаскеер.

Койла продължи напред все едно, че не го чу.

Оживелите трупове се спряха и извърнаха глави като един. След това настъпиха срещу орките.

Съществото, вкопчило се в Уийм, беше излязло от гроба. Беше почти разложено, плътта на гърдите му бе изгнила и оголила ребрата и гръбнака. Уийм се мъчеше да се изтръгне от хватката му. Другата му ръка опипваше ножницата на меча, мъчеше се да докопа дръжката на оръжието. Съществото го задърпа към себе си.

Върколаците се понесоха към стената. Койла я прескочи и затича през гробищата. Страк и Хаскеер предпочетоха разбитата порта. Две от чудовищните създания вече залитаха през нея и на Страк му се стори, че започват да се движат по-бързо и по-плавно. Нападна по-близкото. Съществото се дръпна настрани, но не достатъчно бързо, за да избегне атаката. Мечът на Страк не срещна съпротива, когато се заби в разкапаната гръд. Единственият резултат бе, че жертвата леко се олюля. Когато Страк издърпа острието, го лъхна непоносима смрад.

Хаскеер заби меча си дълбоко в хълбока на другото същество, отпра парче плът и натроши кости, но това изобщо не спря устрема му. Стотникът посече с все сила през корема му. Вътрешностите се изсипаха, разнесе се неописуема воня. С провиснали черва, изчадието продължи напред, протегнало кокалести ръце като нокти на хищна птица.

От вратата заизлизаха още същества. Други се катереха през ниския зид. Орките ги посрещнаха със стомана и копия. Но усещането на Страк, че бързината и подвижността на чудовищните твари нарастват, се потвърди. Едно от тях се задвижи изумително бързо, замахна с мощната си ръка, стовари я върху главата на един орк и го просна безчувствен на земята. Без да обръща внимание на стоманата, друго се хвърли върху боеца срещу себе си и го стегна в мечешка прегръдка. Двамата рухнаха на земята, вкопчени в борба на живот и смърт.

В усилието си да стигне до Уийм Койла повече отбягваше, отколкото влизаше в бой. Съществата видимо набираха бързина, макар все още да реагираха бавно в сравнение с живите. Един грамаден екземпляр прегради пътя й, разперил широко ръце. Тя се закова на място. Разкапващата се фигура замахна, перна я с все сила през лицето и тя падна.

Превъртя се и бързо се изправи. Изплю кръв и атакува, изпънала меча напред. Противникът й се наниза на острието буквално сам. То влезе малко над сърцето или там, където трябваше да е сърцето му, и се показа от гърба, без да срещне никаква съпротива. Нито пък да нанесе някакви поражения. Койла го изтръгна и премина от забиване в сеч.

Посичането й нанесе повече вреди, като откъсна парчета гнила плът, но не спря съществото. Койла се наруга наум, че не бе видяла по-рано очевидното решение, спря се и развъртя меча. Този път той посече през крака на съществото. Крайникът се оказа толкова изсъхнал, че един удар бе достатъчен да го ампутира точно под коляното. Съществото изгуби опора и рухна. Койла го остави да се тресе в пръстта.

Затича към Уийм, който все още се мъчеше да се отскубне, и видя, че нападателят му е женска. Имаше дълга проскубана, руса някога коса и смътен, едва доловим намек за някогашен чар на мършавото лице. Едната й ръка стискаше китката на Уийм. С другата беше докопала предницата на якето му и го дърпаше към себе си.

Трупът дръпна рязко момчето към костеливото си лице. Устата зейна и лъснаха два реда необичайно дълги, зацапани с жълто зъби. Съществото изви врат като отровна змия и в следващия миг заби зъбите си в шията на Уийм.

Койла връхлетя с рев и замахна с меча. Женската се дръпна рязко, кръв капеше от ъгълчетата на гранясалите й устни. Уийм бе вцепенен от ужас, с мъртвешки пребледняло лице. Женската се обърна, без да пуска китката му. В гърдите й имаше голяма кухина, оголила гръдния кош и вътрешностите. Кръвта на Уийм закапа от нея.

Койла замахна и отсече главата на съществото. Тя се изтърколи нанякъде в тъмното. Обезглавеното тяло се люшна за миг, рухна и се разпадна на купчина изсъхнала кожа, прах и кости.

— Кръволоци! — изрева Койла.

При стената я чуха. Но Страк и другите вече нямаха нужда от предупреждение. Немъртвите, срещу които се бяха изправили, също се опитваха да се докопат до оркските гърла.

— Какво ги убива? — викна Хаскеер, докато се мъчеше да отблъсне един освирепял труп, като го мушкаше с копието си.

— Обезглавяване! — отвърна му Страк с рев и посече един от противниците срещу себе си.

— Аха! — ревна в отговор Хаскеер, захвърли копието и докопа брадвата, за да почне сериозна работа.

— И огън! — добави Даллог.

Страк отсече главата на поредния си противник и изрева на дружината:

— Използвайте огън! Стреляйте с лъковете!

Неколцина стрелци се откъснаха от битката и се отдръпнаха назад. Някои имаха намазани с катран стрели и ги заредиха. Останалите бързо намотаха парчета плат, натопени в масло. Защракаха кремъци.

Нощният въздух се изпълни с огнени резки. Запалителните стрели шибаха в кръволоците и ги обгръщаха в пламъци. Превърнати в огнени кълба, съществата залитаха слепешком, пищяха и виеха.

Даллог подходи към проблема по-пряко. Измъкна плоска бутилка и плисна обилно от брендито в най-близкия въплътенец. Секна искра и превърна оживелия труп в оживяла огнена пещ.

Страк го зяпна впечатлено.

— Умно!

Извади своята бутилка и я плисна в друго от съществата. След миг, обгърнато в пламъци, то се блъсна в съседа си и подпали и него.

Хаскеер изглеждаше възмутен от хрумването на Даллог и одобрението на капитана.

— Хайде, Хаскеер! — сопна му се Страк. — Твоята къде е?

— Порционът ми бренди? А, не! — Ръката му посегна свидливо към бутилката на колана.

— Хаскеер!!!

— Добре, по дяволите. — Стисна бутилката и измъкна тапата със зъби. После му хрумна друга идея. Отпра парче плат от един обезглавен кръволок, натика го в гърлото на бутилката и го подпали от пламъците на един горящ труп.

И запокити бутилката в група от трима немъртви. Тя се пръсна между тях и ги обля с горящата течност. Тримата се олюляха и пламнаха. Орките зареваха въодушевено.

Още десет минути обезглавяване и палене довършиха съществата до крак.

— Има ли пострадали? — извика Страк.

— Тук! — ревна в отговор Койла.

Втурнаха се в гробищата. Уийм седеше на земята, Койла се бе навела над него.

— Какво му е? — попита Страк.

— Ухапан е.

— Иди че му довери нещо — измърмори Хаскеер. — Тъп малък шибаняк.

— Добре съм — увери ги Уийм.

Даллог коленичи до него.

— Не ми изглеждаш много добре.

— Аз… Нищо ми няма. Наистина. Какво… какви бяха тези неща?

— Първо, бяха човеци — обясни Страк.

— Такива ли… такива ли са човеците?

— Не — отвърна Койла. — Зли са, но обикновено не са чак толкова гадни. Е, не съвсем.

— Защо тогава…

— Мисля, че е магия — предположи Страк. — Тази земя е просмукана с магия. Или поне беше, докато не дойде техният вид. Алчността им и грабежите я изцедиха. Смятам, че онова, което е останало от нея, се е влошило, покварило се е… Не знам. Не съм магьосник.

Койла схвана идеята.

— И когато тези хора са умрели и са ги погребали тук, покварената магия ги е възкресила така?

— Можеш ли да измислиш по-добро обяснение?

— Не знам за това — намеси се Даллог, докато оглеждаше врата на Уийм, — но знам, че тази рана трябва да се превърже.

— Повече й трябва — отвърна Страк.

— Какво имаш предвид?

— Срещали сме вампири и преди. Не като тези, но почти. Те предават заразата.

Койла кимаше.

— Страк е прав. Ако не се справим с това веднага, Уийм ще стане като тях.

— Какво?! — изхленчи Уийм.

— Кръвожадността е заразна и заразата е в тази рана. Трябва да се прочисти.

Даллог ровеше в медицинската си чанта.

— Как?

— Не и с билка или мехлем, това — със сигурност.

— Трябва й същото, което изби повечето от тях — добави Страк. — На някой да му е останало бренди?

— Сигурен съм, че ще се оправя — измрънка вяло Уийм.

— Ето. — Койла подаде бутилката си.

— Някой да подаде огън — каза Страк. — И го дръжте здраво.

Жалката съпротива на Уийм изобщо не ги затрудни. Затиснаха го на земята и Даллог изля бренди върху раната. Уийм заскимтя. Със зле прикрито задоволство, Хаскеер запали брендито.

Уийм запищя, после рязко млъкна.

Всички мълчаливо чакаха брендито да догори.

— Припадна — каза ненужно Даллог, щом пламъчетата угаснаха.

— Типично — изсмя се Хаскеер.

— Мислите ли, че ще подейства? — попита Страк.

Даллог огледа раната.

— Така изглежда. Е, ще разберем съвсем скоро. Ще го превържа.

Страк и Койла се изправиха. Наоколо пращяха и димяха трупове.

— А ти не даваше да палим огън — рече Койла.