Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (7)

6.

— Опасни са — прошепна Койла. — Спомни си какво направиха на Хаскеер. По дяволите, спомни си какво направиха на теб.

Страк се беше вторачил в инструментумите. Беше ги подредил на една пейка: два шипа, четири шипа, пет, седем и девет. Сива, синя, зелена, жълта, червена. Изглеждаха възхитителни.

— Страк! — изсъска Койла.

— Спокойно де, просто ги гледам. Нищо зловещо не става.

— Знаеш какво могат да правят, Страк. Или поне част от онова, което могат. А то никак не е добро.

— Те са просто средство.

— Нима?

— Докато не се забъркаш с тях.

— Точно това казвам.

— Защо шепнеш?

— От тях е. — Тя посочи звездите. — Когато всички са заедно така, те карат да шепнеш.

— Чудя се от какво ли са направени?

— Изобщо не ща да знам.

— Да можех да имам меч, изкован от същото…

— Не се увличай много. Достатъчно други проблеми ни къкрят в дружината, та да вземеш и ти да се „самоотлъчиш“.

— Благодаря, че го каза толкова деликатно.

— Сериозно, Страк. Ако тези неща почнат пак да ти пеят…

— Няма.

— Ти ще ги носиш. Ще си изложен на тях, непрекъснато. Може да ти повлияят.

— Мислих за това. Като стигнем в Марас-Дантия, би ли взела да носиш едната? Може би ако ги разделим, влиянието им ще се притъпи.

— Поласкана съм. В миналото изобщо не беше склонен да ги разделяш.

— И виж какво стана. Ще го направиш ли? Щях да помоля Хаскеер, но той е такъв луд кучи син, че…

— Така че по-добре да натовариш безпомощната женска, искаш да кажеш.

Той се усмихна.

— Не съм човек. Никога не съм мислил, че си безпомощна.

— Разбира се, че ще взема една. Но ако не подейства? Ще ги разделиш ли между повече от нас?

— Не искам да рискувам някой да се загуби. Тъй че… Не знам.

— Страхотно. Още един повод за притеснения.

— Ще се оправяме с това, ако и когато. Хайде, че е време. Трябва да се приготвяме.

Навлякоха дебелите връхни бричове и подплатените с кожа ботуши, след това — кожените якета. Преди да облече своето, Койла затегна калъфите с метателни ножове на ръцете си и подхвърли:

— Малко шантаво изглежда да го правим това в тая жега.

— В Марас-Дантия ще е адски студено, със сигурност. — Страк прибра инструментумите в кесията на колана си.

Окачиха мечовете, камите и брадвите.

— Да не си забравиш ръкавиците — каза Страк.

— Взела съм си ги.

— Добре, да вървим.

 

 

Отвън, пред пещерата, през която бяха пристигнали в Кераган, ги чакаше дружината. Всички бяха плувнали в пот в дебелите кожени дрехи. Хаскеер ги държеше в строй и хвърляше по някой отвратен поглед към Уийм, който бе настоял да си вземе лютнята.

Куол и обичайната му свита бяха в първия ред на тълпата зрители. Тирзарр също беше там, с малките. Страк отиде при тях.

Преди да е успял да заговори, Тирзарр каза тихо:

— Вече си взехме довиждане. Не го проточвай, заради тях. — И кимна към Корб и Янч.

Страк коленичи.

— Разчитам на вас да се грижите за мама. Нали?

Хлапетата кимнаха важно.

— И да сте добри, докато ме няма.

— Ще бъдем — обеща Корб.

— Убийте вещицата! — изписука Янч.

Брат му закима ухилено и двамата размахаха брадвичките.

Страк се ухили.

— Ще се постараем.

Погледна за последно челядта си и се обърна.

— Сбогом — рече Куол, докато Страк минаваше покрай него.

Страк кривна леко глава, но не отвърна.

Спря на входа на пещерата и се обърна към отряда.

— Условията бяха лоши в Марас-Дантия, когато бяхме там последния път. Сега ще са много по-лоши. Очаквайте крайна враждебност, и не само от страна на климата. Това особено важи за новите, така че всеки да се държи за стария, към когото е зачислен. Тъй като допускам, че ще се появим в Иллекс, в далечния север, не можем да вземем коне — няма да издържат на условията. Бъдете готови за дълъг и тежък поход на юг. — Претегли внимателно следващите си думи. — Последния път ни се наложи да се изправим срещу слуагите. — Готов бе да се обзаложи, че неколцина от четата почти потръпнаха при споменаването на отблъскващата демонска раса. — Не знам дали пак няма да се натъкнем на тях. Но веднъж ги надвихме и можем да го направим пак, ако се наложи. Всички готови ли сме, стотник?

— Готови и стръвни — изръмжа в отговор Хаскеер.

— Ако някой таи колебания, това е последният му шанс да се оттегли. Нищо недостойно няма в това. — Погледна многозначително към Уийм. Никой не се обади. — Някакви въпроси?

Уийм вдигна ръка.

— Да?

— Минаването през това нещо… портала. Ще боли ли?

— Не толкова, колкото ботуша ми в задника ти — увери го Хаскеер.

Смехът смъкна малко напрежението в дружината.

Страк погледна през рамо да се увери, че тълпата е достатъчно назад, и кимна.

Хаскеер ревна заповед. Запалиха факлите, стегнаха якетата.

Отзад се разнесе ритмичен тропот. Воините в тълпата зрители биеха с копията по щитовете си, традиционния поздрав за сбогом към орки, тръгващи на война. Тук-там се чуха окуражителни възгласи.

Страк поведе дружината си в пещерата.

Посрещна ги студ и ехтене.

— Преминаването е малко смущаващо — обясни Койла на Уийм. — Просто помни, че всички го правим заедно.

— Благодаря — промълви пребледнелият младеж и продължи напред.

— Смущаващо? — обади се Страк.

— Не можех да кажа ужасяващо, нали? Все пак той е още хлапе.

Стигнаха в центъра на пещерата и Страк им заповяда да се съберат около него. Огледа амулета на светлината на факлите. След това извади звездите и започна да ги намества.

За един тягостен миг си помисли, че няма да може да го направи. Като че ли нямаше никакъв смисъл в начина, по който се свързваха. Засуети се и се притесни.

После четири от звездите се напаснаха гладко една в друга в бърза последователност и той видя точно къде трябва да отиде петата.

— Стегнете се — предупреди Страк бойците си и я тикна на мястото й.

Пропадаха, гмуркаха се в бездънна шахта от светлина.

Извиваща се, пулсираща, безкрайна. Отвъд прозрачните й стени имаше синьо кадифе, обсипано със звезди.

Пропадаха все по-бързо. Звездната шир се стопи в мъгла от побеснели цветове. Край тях пробягваха смътни образи, мимолетни гледки от изумителни, неведоми светове.

Носеха се звуци. Необясним, разноглас, оглушителен хаос от звуци.

Продължи цяла вечност.

След това ги погълна черна бездна.

Страк отвори очи.

Чувстваше се като пребит, главата му пулсираше убийствено.

Успя да се надигне на колене и му отне един дълъг миг, докато успее да фокусира погледа си. Но не видя каквото очакваше.

Нямаше нито сняг, нито лед, макар да беше студено. Пейзажът изглеждаше впримчен в оковите на най-люта зима. Дърветата бяха голи. Тревата беше кафява и опърпана, а повечето растителност беше не просто заспала, а мъртва. Черни облаци бяха затрупали небето. Всичко беше в пълен контраст с ласкавия климат, който току-що бяха напуснали.

Страк се изправи.

Останалите от дружината бяха пръснати около него. Някои бяха по земята, все още замаяни, неколцина охкаха и стенеха. Други се бяха съвзели по-бързо и вече се бяха изправили.

— Всички ли сте добре? — подвикна той.

— Повечето — отвърна Хаскеер и посочи намръщено с палец към Уийм, който повръщаше до една скала под надзора на Даллог.

Койла и Хаскеер изглеждаха замаяни след прехвърлянето, но го бяха понесли добре.

— Това не е Иллекс — заяви Хаскеер.

— Не думай.

— Но все пак е Марас-Дантия — каза Койла. — Познах няколко ориентира. Смятам, че сме близо до Великите равнини, недалече от Бевис.

— Може би си права — съгласи се Страк. — Май звездите не ни поставят всеки път точно на едно и също място. — Осъзна, че все още ги стиска, и започна да ги разглобява и да ги прибира.

— Е, това поне съкращава разстоянието, което ще трябва да извървим.

— И с малко късмет може да не ни се наложи да ходим до Иллекс следващия път, когато ги използваме. Но съжалявам, че не взехме коне.

— Тук не е сутрин — заяви Хаскеер.

— Голям майстор си в изтъкването на очевидното — въздъхна Койла.

Като че ли беше късен следобед и отиваше към свечеряване.

— И сезонът нещо не е както трябва — добави Хаскеер.

— Виж, за това не съм сигурен — каза Страк. — Може да е това, което минава за лято в Марас-Дантия напоследък.

Койла замислено огледа пейзажа.

— Толкова ли са се влошили нещата?

— Натам вървяха, когато напуснахме, тъй че защо не?

Хаскеер се намръщи.

— Какво ще правим? Оставаме на лагер до съмване?

— Според мен да тръгнем — предложи Койла. — Искам да кажа, станали сме само преди два часа. Едва ли на някой му се спи.

Страк кимна.

— Така си е. Ако сме там, където мислиш, Койла, ще трябва да тръгнем на югозапад. Пак е адски дълго до Кват, но съвсем не колкото го смятахме.

— Току-виж успеем да свием някакъв транспорт по пътя.

— Разчитам на това. Добре, давайте да ги организираме. Хаскеер, виж как се справят новаците. Койла, ти осигури охраната.

Койла тръгна да назначи охрана, а Хаскеер се приближи до Даллог и Уийм.

Старият десетник бе забил знамето на дружината в земята и тъкмо даваше на новобранеца да пие нещо. Уийм взе манерката с разтреперани ръце.

— Какво се мотаете? — сопна се Хаскеер.

— Прилоша му от прехвърлянето — обясни Даллог.

— Може и сам да отговори. — Хаскеер погледна навъсено Уийм. — Е?

Младокът потрепери.

— Минаването през онова… нещо… наистина… притесни ме.

— Ах, колко жалко! При татко ли искаш?

— Няма нужда да си толкова…

— Това не ти е шибана детска разходка! Вече сме на терен! Стегни се!

— По-полека, Хаскеер — посъветва го Даллог.

— Денят, в който ще ми потрябва твоят съвет — изрева Хаскеер, — е денят, в който могат да ме извлекат в храсталака и да ми срежат гърлото. И за теб съм стотник. И за двама ви.

— Просто си върша работата, стотник.

— Държиш се с него като бавачка.

— Нов е още. Няма никакъв опит.

— И ти си същият. Никога не си бил на мисия и не познаваш този отряд.

— Може би. Но познавам орките, стотник, и зная как да ги кърпя.

— Само един Върколак можеше да прави това — и не си ти.

— Сигурен съм, че Алфрей…

— Не ти приляга да му споменаваш името, Даллог. Никой не може да е като Алфрей.

— Жалко тогава, че сте били толкова нехайни с него.

Лицето на Хаскеер се наля с кръв.

— Какво каза?!

— Нещата се променят. Приеми го. Стотник.

Уийм ги гледаше зяпнал.

— Това, че си стар, няма да ти спести боя — изръмжа Хаскеер и стисна юмруци.

— Когато решиш да пробваш — заповядай. Но май не му е времето сега.

— Ти ли ще ми казваш кое какво е?

— Казвам, че не е добре да се бием пред дружината.

— Защо не? — Хаскеер пристъпи към него. — Тъкмо да видят как ще ти набия малко чинопочитание в главата.

В този момент някой извика. Други подхванаха виковете.

— Ъъ… стотник. — Уийм посочи с ръка.

Хаскеер се обърна.

В равнината под тях се движеше група ездачи. Отдалече бе трудно да се прецени броят им.

— Това ще го уредим по-късно — закани се Хаскеер на Даллог.

— Какво става, стотник? — попита Уийм. — Кои са тези?

— Едва ли идват да ни поздравят с „добре дошли“. Пригответе се да разчитате на себе си.

И ги остави.

Уийм зяпна след него, пребледнял от страх.

Когато Хаскеер се върна при Койла и Страк, приближаващите се конници вече се виждаха по-ясно.

— О, добре — измърмори Хаскеер. — Любимата ми раса.

— Колко, според вас? — попита Койла. — Към шейсет?

— Там някъде — отвърна Страк. — И май събрани от кол и въже. Без униформи са.

Даллог дойде при тях. Спогледаха се намръщено с Хаскеер.

— Що за същества са те, капитане?

— Човешки.

— Много са… странни.

— Аха. Не са първи красавци, нали?

— И се приближават — напомни им Койла.

— Вярно. Приемаме, че са враждебни. — Страк се обърна към Хаскеер и Даллог. — Отрядът да заеме отбранителна позиция около онзи балван ей там. И дръжте новобранците под око. Действай!

Двамата се разтичаха и зареваха заповеди.

— А аз? — попита Койла.

— Колко добри стрелци имаме?

— Петима-шестима, ако броим и двама от зайците.

— И теб. Качете се горе на скалата. Бегом!

Балванът, който им беше посочил, бе с големината на колиба. Стърчеше под ъгъл от земята и в най-горната си част беше плосък.

Бойците вече вадеха мечовете и смъкваха тежките кожени дрехи, за да се бият по-добре.

Койла поведе стрелците си към скалата и се изкатериха горе. Страк застана при другите под надвисналата каменна козирка.

Човеците вече препускаха към тях в бърз галоп и викаха. Страк беше сигурен, че между крясъците им чу думата „чудовища“.

Плесна с ръка камъка над главата си и каза на четата си:

— Тук имаме добра естествена защита. Стига да не си разкъсаме строя. — Ветераните го знаеха много добре; мислеше за новаците. — Я да видим щитовете!

Старите кучета реагираха вещо — щитовете се хлъзнаха от гърбовете им пред гърдите с едно бързо и ловко движение. Младоците се засуетиха, и най-вече Уийм, който се оплете съвсем, докато се мъчеше да смени любимата си лютня с щита.

— Ето така — показа му Страк и намести щита както трябва. — А меча го държиш така.

Уийм кимна и се усмихна кисело. Беше съвсем объркан. Страк въздъхна.

Конниците вдигнаха още по-силна врява.

Нападаха.

Групата на Койла бе опънала лъковете. Някои предпочетоха да коленичат. Самата тя остана права.

Най-предните атакуващи хора бяха на не повече от един хвърлей копие, пъстро-белите им коне бълваха облачета пара.

— Дръж строя! — изрева Хаскеер.

Койла изчака до последния възможен момент и ревна:

— Стреляй!

Стрелите изсвистяха към връхлитащите нападатели. Първият ездач бе поразен в гърдите, изхвърча от седлото, тупна на пътя на тези след него и паднаха още няколко.

Някои от хората бяха с лъкове и отвърнаха на залпа. Но в стрелбата от седло повечето стрели отхвърчаха далече встрани.

Следващият залп на орките порази още трима. Стрели се забиха в бедрото на един и в рамото на друг. Третата забърса ездача в слепоочието. Той падна и връхлитащите след него го стъпкаха.

Групата на Койла продължи стрелбата.

Хората забавиха конете и се скупчиха объркани. После се разделиха на две групи. По-голямата препусна около балвана, за да търси слабо място в отбраната. Останалите настъпиха срещу орките.

Някои от бойците на Страк носеха прашки и щом хората се приближиха, ги развъртяха. Камъните пръснаха два черепа и счупиха някоя и друга ръка, но не остана време за още мятания, понеже конниците вече бяха пред строя на орките.

Конете даваха на човеците предимство във височината, а ритащите копита можеше да се окажат гибелни. Пречката беше в обхвата. За да влязат в бой с орките, човеците трябваше да се навеждат и секат, а това ги правеше уязвими.

Ударите се сипеха като градушка по оркските щитове. Върколаците не отстъпваха и се мъчеха да свалят ездачите на земята. В някои случаи кама, забита между плешките, се оказваше достатъчна. В други бяха нужни усилия, за да се смъкне ездачът от седлото.

Десетина конници решиха да се спешат, за да влязат по-добре в близка схватка.

Един прояви особено внимание към Страк. Беше плещест и нашарен с белези, с дълга рошава брада. Носеше пъстри дрипави дрехи като приятелите си и размахваше двуостра брадва.

Страк рязко се изви и усети как въздухът потрепери, когато оръжието изсвистя покрай него. Замахна, преди да е стигнало края на дъгата си, и посече с меча. Човекът реагира бързо и се отдръпна навреме, за да избегне удара. После отново налетя с убийствен замах. Страк приклекна и опази главата си.

Мъжът заудря по щита му. Страк удържа на ударите и при първата възможност отвърна с няколко остри сеча, но не успя да пробие защитата на брадатия. Все пак въпреки голямата си сила противникът му като че ли започна да забавя ударите. Страк ги отбиваше с щита, като внимаваше да не разкъса редицата.

Човекът налетя отново, разпенен от гняв. Нов замах изсвистя покрай черепа на Страк и той натисна с щита напред като таран. Счепкаха се и в разгара на схватката Страк рязко отстъпи встрани и изкара щита от играта. Загубил опора, мъжът залитна напред, изтърва брадвата и тя увисна на каишката на китката му. Той посегна да я хване, но Страк се оказа по-бързият и с дивашки замах надолу отсече ръката му в китката. Мъжът нададе вой, от раната плисна кръв, а брадвата се изтъркаля в прахта.

Страк спря болката му с едно забиване в сърцето.

Щом боецът с брадвата падна, друг негов съратник, стиснал нож и меч, налетя да заеме мястото му. Звънът на остриетата се сля с песента на кънтящата наоколо стомана.

Групата на Койла продължаваше да стреля. Но задачата ставаше все по-трудна, понеже битката се разгаряше и противниците започваха да се смесват. Койла прецени, че нападателите са толкова безредни, колкото и всевъзможните дрипи, които бяха навлекли по себе си. Не че това ги правеше по-нерешителни, а и в безредието имаше непредсказуемост, която можеше да се окаже по-опасна от това да се изправиш пред добре организирана сила.

Реши да мине на метателните ножове, които владееше по-точно от лъка, а и бяха по-подходящи в подобна суматоха. Огледа сцената и набеляза две възможни мишени. Яхнал бяла кобила, с чорлава коса и дивашки поглед, един от човеците сипеше удари по орка срещу себе си с широкия си меч. Койла присви очи и метна ножа с все сила. Той се заби в гръкляна му. Мъжът отхвърча назад, разперил ръце, и се стовари на земята. В добавка изпадналият му в паника кон изрита със задните си крака и събори един от пешаците.

Втората й цел също беше пешак. Плешив и без брада, ръбат като скала, пред очите й той налетя бежешком в отбранителната линия с насочено напред копие. Койла хвърли следващия нож. Беше се прицелила точно, но мъжът направи неочаквано движение, като сви настрани, за да избегне един от падналите си другари, и острието прониза хълбока му малко под кръста — болезнено, но не фатално. Той изрева, олюля се и задърпа ножа. Тя бързо извади друг и хвърли отново. Този път го порази точно където се целеше, в гърдите.

Страк изтръгна меча си от корема на един от човеците и го остави да падне. Огледа се бързо. Земята беше осеяна с тела, които забавяха щурма на конниците, но все още имаше много човеци, с които трябваше да се справят.

По-натам по редицата Уийм се беше присвил под атаката на мъж с боздуган. Непрестанните удари на железния топуз огъваха щита му. Уийм просто се беше вкопчил в него и се пазеше, без да прави никакви опити да отвърне на ударите — беше оставил на ветераните от двете му страни да се оправят с противника му.

Близо до тях Даллог се представяше далеч по-добре. Бе забил в земята зад себе си дружинното знаме и въртеше ловко меча и камата. Посече с ножа лицето на един от нападащите и в следващия миг заби меча в корема му.

Един от човеците изрева и връхлетя с копие срещу Страк. Капитанът отскочи встрани и сграбчи пръта. Вкопчиха се озъбени кой да овладее оръжието и Страк сложи край на схватката с жестоко забиване с глава. Зашеметеният му противник пусна копието, Страк го извъртя и заби железния връх в тялото му.

Останалите извън мешавицата в подножието на скалата ездачи продължаваха да кръжат. От време на време някой пускаше стрела към стрелците на Койла. Нямаше щети дотук, но беше само въпрос на време, преди някой да извади лош късмет.

Койла стоеше рамо до рамо с един от младите бойци, Йънст. Момчето се беше оказало доста опитно с лъка.

Тя метна поредния нож и един от човеците рухна по очи на голата земя.

— Добро хвърляне — каза Йънст.

— Твоите броиш ли?

— Не.

— Според мен сме наравно.

— Едва ли. — Той избра цел и изпъна тетивата. — Я да видим дали ще мога…

Чу се глухо изтупване и я оплиска кръв. Стрела беше пронизала Йънст във врата. Той рухна върху нея и я събори през ръба на скалата.

Не беше високо, но Койла падна лошо. Сблъсъкът изкара въздуха от гърдите й и за миг я замая. Тя стисна зъби да овладее болката и да се окопити. Боят около нея кипеше — от всички страни тъпчещи крака и конски копита, викове и крясъци. Тя изпъшка и се надигна.

Нещо изплува пред очите й, надвисна над нея. Койла примига. Злобно озъбен ездач замахваше към гърдите й с копието си. Тя бързо запълзя назад, като в същото време посягаше за меча си. Или щяха да я пронижат, или копитата на подивелия кон щяха да й натрошат ребрата.

В следващия миг някой се озова между нея и заплахата. Хаскеер. Държеше с две ръце юздите на коня, навел ниско глава, и се въртеше насам-натам, за да избегне мушкащото копие. Неколкократно по-силният цвилещ кон се надигна на задните си крака и стъпалата на Хаскеер се отлепиха от земята. В следващия миг копието едва не го прониза.

Накрая Хаскеер изгуби търпение, замахна с юмрук и халоса коня между очите. Краката на замаяното животно се огънаха и главата му клюмна. Ездачът изхвърча с рев от седлото. Още докато падаше, няколко орки скочиха да го довършат.

Появи се и Страк. Двамата с Хаскеер извлякоха Койла на малко по-безопасно място зад линията на орките.

— Нещо счупено?

Тя поклати глава.

— Не мисля.

— Какво стана горе?

— Загубихме един. Йънст.

— Проклятие.

— Така е, като взимаме некадърници — подхвърли Хаскеер.

— Беше добър боец — увери го намръщено Койла. — И недей да трепеш коне, кучи син такъв.

— А, въобще недей да ми благодариш — измърмори кисело Хаскеер. — Спасих ти живота, чудо голямо.

— Работа ни чака — скастри ги Страк.

Хвърлиха се отново срещу нападателите. Човешките редици започваха да изтъняват, но битката все още беше ожесточена. Окуражени от смъртта на Йънст, ездачите настъпиха и оркската отбрана бе подложена на тежко изпитание. Тихата иначе околност продължаваше да кънти с грохота на стоманата и писъците на умиращите.

Само късметът на Уийм и другарите около него го бяха опазили жив. Но късметът започваше да му изневерява — докато всички наоколо бяха заети с противниците си, един от човеците връхлетя срещу него със стръв. Уийм отново приложи обичайната си тактика да се крие зад щита, но нападателят бе решен да го довърши. Бе стиснал широкия си меч с две ръце и блъскаше неумолимо в щита, така че чак хвърчаха искри. После един силен замах изтръгна щита от ръцете на Уийм.

Пребледнелият от ужас младок се озова срещу противника си беззащитен — почти бе забравил за меча в другата си ръка. Все пак замахна неумело и едва отби оръжието на човека. Ударът, който получи в отговор, едва не изби меча от разтрепераната му ръка, а следващият го прекърши на две. Уийм замръзна, оставил се на милостта на противника си.

Един от орките връхлетя върху нападателя и двамата се вкопчиха в схватка, забравили за Уийм. За миг изглеждаше, че Върколакът ще надвие. Но в боя беше извъртял гърба си към враговете и един от хората наблизо видя шанса си и заби меча си в него. Докато оркът падаше, двамата човеци го посякоха безмилостно.

— Това е Лиффин! — изкрещя Койла и понечи да се хвърли натам.

— Стой! — ревна Страк. И добави тихо: — Нищо не можеш да направиш вече.

На двамата човеци не им остана време да ликуват — стрелците на върха на скалата веднага отмъстиха за смъртта на другаря си. Мъжът с широкия меч получи три стрели, и трите — смъртоносни, другият — две. Няколко Върколаци се втурнаха напред, за да излеят гнева си със стомана.

Нищо не можеше да спре яростта на дружината. Орките сечаха, колеха, кормеха наред. Скоро броят на човеците намаля, както и решимостта им — половината бойци от отряда им бяха изпопадали мъртви или смъртно ранени. Ездачите отстъпиха и препуснаха към равнините.

Върколаците издишаха като един. Прибраха телата на Йънст и Лиффин и се заеха да превържат раните и да почистят оръжията.

— Шибано добро начало! — кипна Хаскеер. — Двама мъртви, и единият от тях Лиффин!

— Понасяме загуби — отвърна му сдържано Страк. — Това е част от работата ни. Знаеш го.

— Ако върви така, всички ще сме мъртви още преди да сме намерили Джъп! Още час не е минал, и да стане това!

— Гневът няма да ги върне — каза Койла.

Думите й не го усмириха.

— Изобщо не трябваше да ги губим! Или Лиффин поне. Все ми е тая за заека, но Лиффин беше старо куче. И си хвърли живота за… какво? За онова… малко лайно!

— Той умря за дружината. Държим един за друг, забрави ли?

— Един тук не го заслужава. Ако можех да…

Уийм се появи пред тях, стиснал очукания си щит.

— Исках… исках да кажа… съжалявам за…

— Жалко страхливо копеле! — изрева Хаскеер. — Ще те убия за това, което направи!

— Стига! — предупреди го Страк.

Смутен, Уийм заломоти отново:

— Не исках да…

— Лиффин струваше десет пъти колкото теб — изрева Хаскеер. — Сополиво говно!

— Млъкни, Хаскеер! — заповяда Страк.

— Така ще го млъкна, че… — Той се хвърли към Уийм, блъсна го в гърдите, просна го по гръб и посегна за ножа си.

Страк и Койла го сграбчиха и извиха ръцете му.

— Казах, стига! — ревна Страк в ухото на стотника си. — Няма да търпя неподчинение в тази дружина!

— Добре де, добре. — Хаскеер спря да се бори и двамата отпуснаха хватката. Той ги избута настрани.

— Още веднъж такова нещо и те разжалвам в редник — закани се Страк. — Ясно?

Хаскеер кимна сърдито и изръмжа:

— Ясно. Обаче… — Посочи ядосано Уийм с пръст. — Просто го дръжте тоя сбърканяк по-далече от мен.