Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (6)

5.

Стъклото беше рядка стока. Майсторите орки знаеха как да го правят, но рядко си правеха труда, освен за особени случаи, например за прозорци на места за обреди и тук-там за големите къщи на вождовете. Можеше да се види и по кръчмите, но рядко.

Когато приближиха до първия хан, който се мярна пред очите им, Страк и Хаскеер разбраха защо всъщност стъклото се използва толкова рядко.

С оглушителен трясък някакъв орк изхвърча през един от прозорците, превъртя се два пъти във въздуха и тупна сред парчетата.

Вратата на кръчмата беше здрава. Но не толкова, че да издържи на друго летящо тяло. Пребитият орк, който изхвърча през нея, успя да залитне две крачки, преди да рухне.

Вътре цареше бъркотия. Дивашка врява, трошене на грънци, рев и ругатни.

— Тук трябва да е — каза Страк.

Влязоха през избитата врата. Един орк кацна по гръб на пода пред тях. Доста тежко — чак дъските на пода се разтресоха.

Страк му кимна.

— Добро утро, Брегин.

— Здрасти, капитане — изпъшка оркът.

Гостилницата бе доста просторна, с тезгях в единия край и буря в другия. Окото на бурята стоеше на маса.

И размахваше готварски котел. Стискаше го за дръжката и лупаше по главите петима-шестима орки.

Койла беше красив образец на оркската женственост, с привлекателно петниста кожа, бляскави тъмни очи, дълги зъби и мускулеста, воинска физика. А най-съблазнителното беше, че се биеше като демон със зъбобол.

Тъкмо когато Страк и Хаскеер влязоха, добре нацеленият й ритник натресе в ченето един противник, който не успя да се дръпне навреме и тупна на пода като чувал с леш. Другите се опитваха да я спипат за краката и да я съборят, но тя отскачаше с лекота. Те започнаха да клатят масата.

— Да помагаме ли? — зачуди се Хаскеер.

— Не мисля, че можем да я надвием — отвърна сухо Страк.

С камбанен звън котелът на Койла дрънна в скулата на един от противниците й. Той подбели очи и се просна на пода.

Хаскеер видя една недопита халба, надигна я и удари глътка, а Страк се облегна на тезгяха, скръсти ръце и загледа свадата.

Четиримата останали мъжкари най-сетне успяха да съборят масата. Койла скочи с краката напред и изрита единия в гърдите с пети. Той изпъшка и излезе от играта. Тя бързо се изправи и помете следващия — сплеска му носа с котела. Той унило се свлече между нападалите столове.

Двамата все още останали на крака й скочиха едновременно. Единият отпадна по чистата случайност, че си натресе челото във вдигнатия й лакът, олюля се и плавно си полегна в дълбока дрямка. Койла избегна лапите на последния, шибна го в слепоочието с юмрука на лявата си ръка и приспа и него.

След това за миг огледа с наслада сцената, хвърли котела настрани и весело поздрави Страк и Хаскеер.

— И какво по-точно беше това? — попита Хаскеер, тупна празната халба на тезгяха и се оригна.

— Почна като бой за мен, а после продължи като бой с мен. — Тя сви рамене. — Обичайното.

— Продължавай с тия ритуали на ухажване и ще останеш без ухажори — подхвърли Страк.

— Да ме ухажва тази жалка сган? Шегуваш се. Никой, който не може да ме повали, не заслужава вниманието ми. А вие какво правите тук?

— Имаме новина — отвърна Страк. — Дай да излезем навън.

Беше началото на чудесен ден. Слънцето беше изгряло и къпеше земята в блажена топлина. Прехвърчаха птици, бръмчаха пчели.

Излязоха и седнаха на една могилка. Страк обясни какво се е случило, Хаскеер го прекъсваше да добави по нещо. Показаха й амулета.

— Но Дженеста със сигурност е мъртва, нали? — рече Койла. — Видяхме как я разкъса онова… онзи въртоп.

— Сигурно не може да бъде убита толкова лесно — предположи Хаскеер. — С тия сили, дето ги има тая кучка, мисля, че изобщо не може да бъде убита.

— Бас слагам, че едно парче хладна стомана в сърцето ще й спре магията — отвърна Страк.

— Мислиш да го получи ли?

— Не знаем как е оцеляла, но изглежда, че е, и кара орки да страдат. Какво правим по въпроса?

— Ако напуснем тази земя, знаеш в какво най-вероятно ще се набутаме — напомни му Койла. — Суеверия за това какви сме, омраза и фанатизъм. Сигурен ли си, че искаш пак да минеш през целия този боклук?

— Минавали сме и през по-лоши неща от думи.

— Не ме притесняват думите. И не разчитай на прекалено много съюзници, където и да идем.

— Не казвам, че ще е без трудности, пот и зор.

— Също като едно време, а?

— Е, а ти коя страна избираш, Койла? Отказваш ли?

Тя се ухили.

— По дяволите, не. Това място е добро, но след време става някак скучно. Засърбяло ме е за истински бой. Омръзнаха ми тези дребни боричкания.

Един орк залитна на вратата на кръчмата и изплю няколко зъба.

— В играта си значи?

— Много ясно.

— И после какво? — попита Хаскеер.

— Събираме дружината и поставяме въпроса — отсече Страк.

Хаскеер смръщи чело.

— Странно, като си помислиш. Върколаците отново в строя.

— Стига да поискат да дойдат — каза Койла.

 

 

Неп и Гледег бяха лесни за намиране — лежаха приспани на пода на кръчмата до Брегин. Зода и Проок ловяха риба с копия малко по-нагоре по реката. Рефдоу помагаше в строежа на „дългата колиба“, тоест сградата на селския съвет на старейшините — повинност, наложена му след едно спречкване. Елдо, Бохсе, Лиффин и Джад бяха с върналата се наскоро ловна група. Калтмон го намериха пиян на стъпалата на едно ханче и трябваше да го топнат в кацата за дъждовна вода. Орбон и Сифи се бяха задомили като Страк и си бяха в колибите, глезеха рожбите. Вобе, Гант, Финдже и Носкаа ги издириха на един местен турнир, в който се надпреварваха. Точе и Хустук се оказаха окошарени заради дребна лудория с коне, включваща погром и палеж, и се наложи да ги освободят под гаранция.

Страк обясни загадката около човека, дошъл през портала, и описа накратко посланието на Серафейм. Имаше обсъждане, но въпреки съмненията на Койла единодушието бе изненадващо. Колкото и да ги радваше трудно спечелената им свобода, всички се чувстваха потиснати и приеха радушно възможността за нова бойна мисия.

Късно следобед Страк вече бе готов да започне ново търсене. Трябваше нов набор, за да замести загубите, дадени от Върколаците в предишни битки, и да попълни състава на дружината. Захвана се да издири неколцината възможни кандидати, на които беше хвърлил око.

Вестта, че става нещо, се разнесе бързо и още същата вечер на поляната, където Страк стягаше четата си, се събра любопитна тълпа.

Бяха дошли и няколко от женските на Върколаците. Тирзарр също дойде, с огненочервената шапка, която Страк за пръв път беше зърнал във виденията си за това място. Стояха настрана от другите.

— И си сигурна, че нямаш нищо против? — повтори Страк.

— И да имах, щеше ли да е от значение? Не ме гледай толкова тъжно, знам, че ужасно ти се иска да заминеш.

— Не говори така. Ще се върна. Просто…

Тя опря мазолест пръст на устните му, за да го накара да замълчи.

— Знам. Няма нужда да ми обясняваш инстинктите на един орк. Само съжалявам, че не мога да тръгна с теб.

Той засия, облекчен от отговора й.

— Виж, това щеше да е чудесно. Никога не сме изпитвали радостта да се бием рамо до рамо. Винаги съм мислил, че е нещо, което липсва в съюза ни.

— И аз. Двойките би трябвало да леят кръв заедно.

— Ще леем — обеща й той.

— Пази се — каза тя, изведнъж станала сериозна. — Глупаво е да го казвам. Но ми се ще да мисля, че таткото на децата ще си е тук, докато растат. Не поемай рискове, Страк.

— Няма — излъга той. Огледа се, Хаскеер беше вкарал Върколаците в някакво подобие на строй. Отстрани друга малка група пристъпваше нервно от крак на крак и гледаше малко гузно. — Трябва да започвам.

Тя кимна и се върна при групата женски.

— Главите горе! — ревна Хаскеер.

Дружината изпъна гърбове.

— Радвам се, че всички пожелахте да се върнете — заговори им Страк. — Винаги сме действали добре заедно и можем да го направим пак. — Тонът му стана твърд. — Тази част е с добър ред и дисциплина. Или поне беше. Поотпуснали сме се малко, откакто сме тук. Поомекнали сме, някои от нас. Подпишете ли за тази мисия, всички се подчинявате на военна дисциплина, също както преди. Командващият съм аз и ще има команден ред. — Хвърли поглед към Хаскеер. — Някой да има проблем с това?

Никой нямаше.

— В момент като този си спомняме за падналите си другари — продължи той. — Кестикс, Меклун, Дариг, Слеттал, Врелбид, Талаг. Всички те загинаха, докато служеха в тази дружина, и не бива никога да ги забравяме. — Помълча. — Това обаче означава, че нямаме пълен състав. Затова въвеждам попълнение. — Махна към набора и започна да ги изрежда: — Това е Игнар, Кеик, Харлго, Чусс, Йънст и Пиррак. Очаквам да ги приемете дружески. Покажете им практиката ни и им помогнете да свикнат с нашите порядки. Те са добри бойци, но не са обучени за сражения. Убеден съм, че ще бъдат, когато приключим с тях.

Последва смях — малко нервен от страна на новобранците.

— Има още един, когото загубихме и който никога не може да бъде заместен — продължи Страк. — Всички дълбоко уважавахме Алфрей. — Бойците закимаха в съгласие. — Той беше нещо повече от лечител на дружината и ветеран; беше брънка във веригата, която ни свързва с миналото на нашия народ. Не можем да го заменим, но ни трябва друг десетник редом с Койла, за да запълним празнотата, която остави той, по най-добрия възможен начин. — Даде знак и един орк пристъпи напред от тълпата.

Беше в напреднала възраст, но здрав на вид, всъщност дори в разцвета на силите си. Но светлината в проницателните му очи бе по-скоро есенна, отколкото лятна, и определено беше по-стар от всички бойци в строя. Гледаше уверено.

— Представям ви Даллог — каза Страк.

Възрастният орк кимна на строените бойци — сдържан, но съвсем дружелюбен жест.

— Някои от вас вероятно вече го познават. Особено ако ви се е налагало да ви наместят счупен кокал. — Последва нова вълна от смях. — Има талант на знахар. Стабилен е и е умен, и го правя десетник. И има важна задача.

Страк вдигна ръка.

Един младок притича към тях. Носеше увенчана с дълъг шип пика с увит на върха пряпорец. Връчи я на Даллог и по знак на Страк той разгъна знамето и го показа на дружината. Вдигна пръта високо и флагът заплющя на вечерния вятър. Върколаците изреваха възторжено — освен Хаскеер, който гледаше кисело.

— Знамето е под твоята опека — заяви Страк. — Пази го добре.

— С живота си — отвърна Даллог и влезе в строя.

— Тази нощ имаме да свършим много работа — напомни им Страк, — така че залавяйте се със задачите си. Свободни сте! — И щом се раздвижиха, им подвикна: — И се заемете с новобранците! Те вече са Върколаци!

Хаскеер се приближи до него и измърмори:

— Не е вярно.

— Кое не е вярно?

— Това, дето го каза току-що, че новият набор са Върколаци. Трябва да го заслужат.

— Всички започнахме от нищо.

— Вече бяхме закалени в бой обаче. Не като тези… цивилни.

— Това е идеята. Трябва бързо да приведем дружината във форма, което значи, че трябва да ги накараме да се чувстват част от нея от самото начало. — Изгледа стотника си. — Затова ли си толкова кисел?

Хаскеер не отвърна. Но погледът му пробяга към Даллог, който си отиваше, свил знамето.

— Аха. Това те гложди, а?

— Изобщо не е Алфрей.

— Да съм казал, че е?

— Защо ни е тогава?

— Пряката отговорност, забрави ли? Трябва ни още един десетник и знахар на дружината. Смятам, че Даллог ще свърши работа.

— Да де. Но не ми харесва.

— Толкова по-зле. Току-що чу, че командването поемам аз. Ако и това не ти пасва…

— О, мамка му!

Страк сви юмруци.

— Имаш ли проблем с това, стотник?

— Не бе. Исках да кажа, виж кой идва насам.

Младокът, който крачеше към тях, можеше да мине за пълнолетен само отдалече. Облеклото му беше доста екстравагантно за орк. Жакетът му бе ушит от разноцветни ивици плат, бричът — в люляков цвят. Носеше крещящо ярки ботуши, а на врата си беше окачил струнен инструмент с дълъг гриф и тяло като срязана ягода. Гушнал го беше като бебенце.

— О, мамка му — изпъшка и Страк. — Бъди тактичен. Не забравяй кой е.

Хаскеер изсумтя отегчено.

— Страк! Хаскеер! — поздрави младокът. — Търсех ви.

— Здравей, Уийм — отвърна Страк.

— Какво искаш? — попита равнодушно Хаскеер.

— Вие скоро ще се отправите на велико приключение — заговори Уийм пламенно — и то трябва да се ознаменува.

— Мм, може би ще се намери време да отпразнуваме, като се върнем — отвърна Страк. — Но в момента…

— Не, не, имам предвид да се ознаменува в стих.

— Не бихме искали да ти създаваме главоболия.

— Но това е история в действие! Трябва да бъде записана. Все едно, вече започнах епична балада за тази мисия. Все още е в работен вид, разбира се, но…

— Е, щом не е довършена…

— Но как да е? Та вие още не сте започнали, нали?

— Вярно.

— Тъй че реших да ви запозная с встъплението, за вдъхновение един вид.

— Трябва ли? В смисъл, трябва ли да го направиш точно сега?

— Не е дълго. Само към четиридесет стиха са дотук.

— Виж, страшно сме заети в момента и…

Уийм дрънна по разстроените струни, окашля се шумно и запя с фалцет:

Пред утрото на бран чутовна Върколаците

стомана точеха и стягаха криваците.

— Трудно се намира нещо за римуване с Върколаците, но работя.

А капитанът им юначен, ето,

заплю съдбата зла в лицето

и вдигнал нож, кама и пика

в портал магичен четата натика…

— Богове! — изпъшка Хаскеер.

С гърди издути и сърца тъй вярни

за мен и теб пометоха врага,

и трябва да им бъдем благодарни…

Дойде Койла, надникна зад гърба на менестрела, видя умолителните физиономии на Страк и Хаскеер. И ги съжали.

И през поле от леш и кръв

дружината си водеше със стръв

и гордо вдигнал острия сатър…

— Извинете.

Сечеше пътя си през…

Койла сръга Уийм в рамото с кокалестия си пръст.

— Ухх!

— Прощавай — усмихна му се тя мило, — но трябва да поговоря със старшите си офицери. Служебни въпроси, нали разбираш.

— Но аз едва започвам.

— Да, да — намеси се бързо Страк. — Жалко. Просто ще трябва да чуем останалото друг път.

— Кога? — попита Уийм.

— По-късно.

Страк и Хаскеер спипаха песнопоеца за лактите и го изтикаха към тълпата.

Щом се върнаха при Койла, Страк въздъхна и каза:

— Благодаря. Дължим ти едно.

— Поне няма да го виждаме известно време.

— Никога пак ще е скоро — подхвърли Хаскеер.

— Искаше ли нещо, Койла, или беше само за да ни отървеш? — попита Страк.

— Всъщност чудех се какво става със звездите.

— Скрили сме ги на пет различни места, както знаеш. Четири от тях прибрах. Петата… — Тълпата в единия край се раздвижи. — Всъщност май ще е сега.

От множеството излезе широкоплещест мъжкар, следван от малка свита. Беше стар, но все още вдъхваше страхопочитание. На врата си носеше знак за воинска доблест: наниз от зъби на снежен леопард, поне дузина на брой. Беше целият нашарен с белези от битки. Осанката му бе горда.

— Трудно ми е да си представя, че е баща на такова конте — подхвърли Койла.

— По-добре си запази мнението за себе си — посъветва я Страк.

Главатарят и свитата му закрачиха тежко към тях.

Страк поздрави с:

— Радвам се, че дойде, Куол.

— Не ми остави голям избор — изсумтя Куол.

— Извинявай за бързането. Налага ни се.

— Скоро ли тръгвате?

— Призори.

— И имате всичко необходимо?

— Всичко освен онази вещ, дето я пазиш. У теб ли е?

— Разбира се. Но си мислех нещо…

— С цялото ми уважение, главатарю, какво толкова има за мислене тук?

— Мислех дали не би могъл да ми направиш една услуга?

— Винаги бихме помогнали с радост — отвърна Страк предпазливо. — Стига да ни е по силите.

— Напълно ти е по силите, капитане.

— И стига да не излага мисията ни на риск.

— Не би трябвало. Познаваш ли сина ми?

Страк изстина от лошо предчувствие.

— Уийм ли? Преди малко беше тук.

— Бълвал е глупости, несъмнено.

— Ти го каза — вметна Хаскеер.

Страк му хвърли отровен поглед.

— Та какво за Уийм, главатарю?

— Искам да замине с вас.

— Няма начин! — възкликна Хаскеер.

— Кой командва тук? — попита Куол. — Ти, Страк, или стотникът ти?

— Аз. Хаскеер, млъкни. Да си го кажем направо, Куол: искаш синът ти да се включи в тази мисия?

— Точно така.

— Защо?

— Ами виж го. — Куол посочи Уийм, който дрънкаше с лютнята си на група равнодушни зяпачи. — Създадох един перко. Глупак.

— Какво общо има това с нас?

— Искам да му избиете палячовщината от главата. Трябва да заякне.

— При нас няма място за палячовци. Върколаците са дисциплинирана бойна част.

— Точно това му трябва: дисциплина. Взимаш други недоказали се новобранци. Защо не и Уийм?

— Те са показали бойни умения. Не ги виждам у сина ти.

— Значи е време да ги научи.

— Защо точно ние? Трябва да има и друг начин да натрупа опит.

— Няма по-добър от истинска мисия, в която е заложено оцеляването му.

— И нашето. Бездруго взех вече шестима новаци, остава да помъкнем и някой съвсем непригоден. Излага цялата дружина на опасност.

— Колкото и да ми е неприятно да го кажа, Страк, ти и дружината ти си я карахте съвсем както си знаете, откакто дойдохте тук. Не е ли крайно време да направите нещо, за да се отплатите за гостоприемството ни?

— Колкото и на мен да ми е неприятно да го кажа, не си собственик на тази земя, Куол. Ти си главатар на клан и ние уважаваме това, но не си единственият в Кераган.

— В тези краища съм единственият и искам Уийм да бъде записан за тази мисия.

— А ако откажем?

— Ако направите това, боя се, че може да се получи известно забавяне… известно дълго забавяне с намирането на реликвата, която ви пазя.

Страк въздъхна.

— Разбирам.

— Това е изнудване! — избухна Койла.

Куол се намръщи.

— Ще се престоря, че не съм чул тези думи.

— Достатъчно, десетник — сряза я Страк.

— Но той не може да…

— Достатъчно! — Страк се обърна към Куол. — Добре. Ще го взема.

Главатарят се усмихна.

— Добре. — И щракна с пръсти.

Един от свитата му пристъпи напред и му поднесе малко дървено ковчеже. Куол го отвори и извади последния инструментум.

— Признавам, че ти го връщам с голяма радост. Изобщо не бях щастлив да държа такъв могъщ тотем в колибата си.

И го връчи на Страк, който го пусна в кесията на колана си. Койла и Хаскеер гледаха вбесено.

— Ще накарам Уийм да ти се яви тази вечер — каза Куол, обърна се да си тръгне, но спря и добави през рамо: — А, и, Страк… ако нещо му се случи, гледай изобщо да не се връщаш тук.

Главатарят се отдалечи, свитата го последва.

— О, страхотно! — изпъшка Хаскеер. — Вече станахме и шибани бебегледачки.

— Е, чак пък толкова… — възрази Страк.

— Хаскеер е прав — отсече Койла. — Само това ни трябваше: един паразит с нас.

— Какво можех да направя?

— Да откажеш, разбира се!

— И да не видя повече звездата?

— Можехме да си я вземем.

— Нямаше да е умен ход, Койла. Това вече е домът ни.

— Едва ли ще е, ако онзи идиот вземе да се самоубие — подхвърли Хаскеер.

— Няма смисъл да спорим за това. Лепнаха ни го. По-добре да се опитаме да го отиграем по най-добрия начин, а? Ще го сложим в нарядите и ще кажем на някой от старите кучета да го държи под око.

— Нищо добро не предвещава това — изръмжа Хаскеер. — Клоун в екипа.

— Няма да се извинявам за това. Но има нещо, за което трябва да се извиня на тебе, Койла.

— За какво?

— По право трябваше да те повиша, да попълниш свободното място за стотник. Можеш да свършиш работата и определено си я заслужила.

— Благодаря, Страк, но ми е все едно. Честно. А и не ща толкова отговорност. Нивото, до което съм стигнала, ми харесва.

— Е, казах, че на дружината й трябват двама десетници, което не се прие много добре от всички. — Погледна Хаскеер. — Но й трябват и двама стотници.

— Кого все пак мислиш да повишиш тогава?

— Не мисля.

— Я пак?

— Идеята ми е да възстановя дружината колкото може по-пълно.

— Аха. Но това значи да вземем Джъп, а той… О!

— Точно така. Връщаме се в Марас-Дантия.