Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (5)

4.

Едно пълно с вода ведро побира милиарди капчици. В реките и океаните има неизброими трилиони.

Не съществува число, приложимо за морето от паралелни реалности.

Съставящите го части са неизмерими. Красят безбрежната пустош на гъсти искрящи облаци, всяка частица — отделен свят. Ако можехме да си представим невъзможното, за външния наблюдател тези песъчинки щяха да изглеждат съвършено еднакви.

Но една такава топчица, която приличаше на всички други и блещукаше нито повече, нито по-малко ярко, се отличаваше в едно особено важно отношение.

Тя умираше.

Ако въображаемият наблюдател се взреше в нея по-внимателно, щеше да види променящ се свят. Мехурче от отровени води и замърсен въздух.

Повърхността на този свят бе изпъстрена с крайности. Голяма част от нея все още беше зелена, но отровни пипала бяха нашарили глобуса. Бели грамади пълзяха от полюсите като сметана, изливаща се по пудинг, а атмосферата бе зацапана с отровни миазми.

Имаше четири континента. Най-големият, с умерен климат някога, сега включваше ивици субтропичен терен. В средата му се бе оформила прашна котловина и плодородната някога земя бавно се превръщаше в пустиня.

Отряд от петдесет войници се придвижваше през пустошта. По средата му двама вързани за коне пешаци се мъчеха да се задържат на крака.

На грубите шаячни куртки на войниците имаше гербове. Пленниците бяха цивилни, дрехите им — зацапани от пот и прах.

Беше горещо. Към пладне щеше да стане още по-горещо, но на двамата пленници не се полагаше вода. Устните им се бяха напукали, а устата им бяха толкова пресъхнали, че им беше трудно да говорят. Ходилата им бяха целите в пришки.

Разликата във възрастта им не беше голяма. Малко по-възрастният приличаше на човек, радвал се на изнежен живот. Беше започнал да надебелява в кръста и зачервената му кожа изглеждаше болнава, уязвима за слънцето. Имаше бързи, някой би казал шавливи очи и безкръвна цепка за уста, оградена с проскубана козя брадичка. Рядката му черна коса вече се прошарваше, а на темето се бе очертала малка плешивина.

По-младият беше по-висок и по-стегнат. Тялото му беше мускулесто. Главата му беше покрита с буйна руса коса, а страните — с двудневна четина. Имаше кафяви очи и обветрено лице. Мръсните му дрехи очевидно бяха много по-евтини от тези на спътника му.

По-възрастният му хвърли кисел, изнервен поглед и изсъска:

— Кога най-после ще направиш нещо?

— Какво очакваш да направя аз?

— Малко уважение да покажеш, като за начало.

— Какво очаквате да направя, сър?

— Задълженията ти включват да ме пазиш. А ти…

— Млък! — подвикна им един от офицерите, а близките конници ги изгледаха враждебно.

— … се издъни — продължи с дрезгав шепот по-възрастният. — Нищо не направи да предотвратиш пленяването ни, а сега…

— Сам си го докарахте това до главата — отвърна тихо по-младият. — Нямам нищо общо.

— Как така да нямаш? И двамата сме вързани, ако не си забелязал.

— Значи сме си поотделно, докато всичко е добре, и двамата, когато сме се натикали в лайната. Както обикновено.

— Този твой непокорен език ще ти го отрежа някой ден. — Лицето му беше почервеняло. — Само почакай да…

— Какво „да“? Не че в момента можеш да решаваш нещо сам, нали?

По-възрастният отри чело с опакото на изнежената си длан. Ноктите му бяха с маникюр.

— Знаеш какво ще стане, като ни отведат при Хамрик, нали?

— Мога да предположа какво ще стане с теб.

— Което за господаря, това и за слугата.

— Не е сигурно. — Младият кимна напред. — Е, скоро ще разберем.

Напред вече се виждаха кулите на крепост — потръпваха в маранята като мираж.

Когато се приближиха, видяха, че е построена от жълтеникав пясъчник, не по-различен на цвят от онова, в което се превръщаше околният пейзаж. И беше огромна, с достатъчно дебели стени, за да устоят на земетресение. По тях обаче личаха следи от скорошен сблъсък — щърбини и пукнатини от ожесточен щурм.

В подножието на крепостта се бе струпало окаяно бедняшко градче. Гмеж от пръстени колиби и шатри се издигаше в сенките на стените, груби заслони, долепени до огромните каменни блокове. Хора и добитък щъкаха навсякъде. Носачи на вода, улични продавачи, скитници, селяни, търговци, курви, жреци с дълги раса, тълпи войници. Мършави бездомни псета притичваха из гъмжилото. Пилци и прасета ровеха из уличната смет. Миришеше на човешка смрад и благовония.

Конниците подкараха бавно през тълпата. Подминаваха наежени улични хлапета, намръщени стражи и търговци, повели върволици магарета с тежки самари. Хората спираха и зяпваха след тях, отпращаха ги с обидни ругатни.

Подминаваха сергии, отрупани с хляб, козе сирене, подправки, месо и спарен зеленчук. Някои предлагаха вино, бъчонки бренди или ведра бира, към които двамата пленници хвърляха особено завистливи погледи. Единственото, което си спечелваха обаче, беше по някое вяло замерване с гнил плод и всеки път хвърленото вдигаше облаче прах, щом плеснеше в гърбовете им.

Крепостните порти бяха подобаващо внушителни, кипнало изобилие от грандиозни статуи и хералдически символи. Но стари и овехтели. Зад тях имаше голям каменен двор. Тук също се носеше глъч и врява, но не хаотични като в градчето отвън, а с повече войнишки ред.

Отрядът спря и всички слязоха от конете. Притичаха коняри и поведоха животните към конюшните. Пленниците сякаш бяха забравени. Не им развързаха ръцете, но никой не им обръщаше внимание и те се смъкнаха изтощени на топлите каменни плочи. Никой не ги смъмри.

Седяха до ниския зид на някаква малка градина. Беше стара, от по-злачни времена, и отдавна беше изсъхнала. Пръстта бе станала на прах, а двете дървета в средата й бяха изсъхнали, с голи като скелети клони.

Войниците се пръснаха. Останаха само четирима — хвърляха по едно око на пленниците, докато приказваха с един офицер.

По-възрастният пленник зашепна:

— Дай да избягаме.

— Глупаво — отсъди спътникът му. — Нямаме съюзници тук. Онази сган навън няма да ни е добро убежище.

— По-добре, отколкото да чакаме съдбата си като добитък, нали?

— Едва ли. Освен ако не искаш да те набодат със стрели като таралеж. — И посочи нагоре. Няколко стрелци ги гледаха от бойниците.

— Няма да ни убият. Хамрик ще побеснее, ако го лишат от удоволствието да го направи лично.

— Но се съмнявам, че им е заповядано и да не ни ранят. Щом толкова ти се ще да ти шибнат две стрели в краката — давай. Господарю.

При тази наглост прошареният изсумтя, но после се умисли. След малко ги вдигнаха с ругатни и ритници и той се примоли за глътка вода.

— Благодеянията са привилегия на господаря ми, не моя — изръмжа старшият на стражите.

Краткият отдих само беше подсилил болежките на пленниците. Бяха се схванали, мускулите им се бяха стегнали на възли. Но това не умилостиви пазачите. Жилещите первания на бичовете накараха двамата нещастници да заподтичват.

Преведоха ги през двукрилата порта към същинския замък. Вътрешността му бе сумрачна за подпухналите им очи, но за щастие — по-прохладна.

Като много други укрепления, престроявани и достроявани с времето, замъкът бе истински лабиринт от проходи, коридори и стълбища. Подминаваха постове и заключени врати, но почти не виждаха прозорци — само тесни амбразури.

Най-сетне влязоха в голяма зала. Беше с облицовани с дърво стени и висок таван, завесите бяха спуснати да задържат жегата навън. Светлината идеше от маслени светилници и свещи, въздухът беше душен. Високо горе, където свършваше дървеният цокъл и започваше каменна стена, някога бе имало фамилни гербове. Сега всички бяха изкъртени и отдолу се виждаше оголеният бял гранит.

Стражите, застанали мирно на входа, носеха ливреята на лична гвардия. Имаше и няколко цивилни служители.

Залата беше празна, без никакви мебели освен дървения трон на подиума в дъното. Но и той беше вандалски обезобразен — някой беше изсякъл дърворезбата, украсявала високия гръб. Изправиха пленниците пред трона.

Изтече минута в ледена тишина.

Зад трона имаше умело прикрита врата, изравнена с подиума. Тя се отвори и влезе един мъж.

Владетелите идват под различен облик. Онези, които са наследили властта, може да са с невзрачна външност. Заграбилите я често създават впечатление за сурови воини. Кантор Хамрик приличаше на дворцов чиновник. И това подхождаше напълно за човек, успешно закупил кралство. Закупил в смисъл, че е платил кървавото убийство на предишния монарх.

Хамрик приличаше на писарушка, защото в известен смисъл си беше точно това. Твърде рано в престъпната си кариера бе осъзнал ефикасността на равенството между парите и властта. Научил го беше и го беше взел присърце (или по-точно при онова, което в неговия случай можеше да мине за сърце). Усвоил бе изкуството да използва незаконно придобитите си богатства, за да манипулира алчността на хора без скрупули и да се издигне на гребена на вълната от чужда кръв, купена и заплатена.

Телосложението му бе по-пригодно по-скоро за бягане от бой, отколкото за влизане в него — характеризираше се с онова, което някои биха нарекли жилавост. „Мускулест“ при него бе само мозъкът му. Реагирал бе на косопада, като бе заповядал да му обръснат главата, от което ръбатият му череп изпъкваше още повече. На грубото му скулесто безбрадо лице властваха остри сиви очи. Но горко на онзи, който го вземеше за счетоводител.

Щом Хамрик стъпи тежко на подиума, стражите натиснаха пленниците да паднат на колене. Всички се поклониха.

— А, Микалор Стендивън — каза узурпаторът, след като се настани на заграбения трон. — Започвах да си мисля, че никога вече няма да имам удоволствието да се порадвам на компанията ти.

По-възрастният пленник вдигна глава и се пробва с небрежно добросърдечие:

— Много ми е приятно да те видя, Кантор.

Хамрик го удостои със студен застрашителен поглед.

— Сиреч — поправи се припряно Стендивън, — най-покорни поздравления, повелителю мой. И позволи ми да се възползвам от възможността да те поздравя за издигането ти на…

Хамрик махна с ръка да го прекъсне.

— Да приемем ласкателствата за изчерпани, а? — Погледът му се спря на спътника на Стендивън. — Виждам, че си водиш кученце, както обикновено.

— Да, ъъ, твое величество. Той е…

— Той може да говори за себе си. Как се казваш?

— Пепърдайн, сър — отвърна по-младият пленник. — Джоуд Пепърдайн.

— Обвързан ли си с него?

Пепърдайн кимна.

— Значи сте солидарни длъжници.

— Ако това е някакво недоразумение за пари — заговори Стендивън все едно, че току-що му беше хрумнало, — сигурен съм, че можем дружески да уредим такъв дребен проблем.

— Дребен? — повтори застрашително Хамрик.

— Ъъ, да. За човек като теб, с новия ти толкова висок сан, трябва да е само…

— Млъкни. — Хамрик махна с ръка на един възрастен и усърден на вид канцелар. — Колко?

Старецът държеше дебел опърпан тефтер. Наплюнчи палец и запрелиства страниците.

— Закръгли там числата — нареди му Хамрик.

— Да, твое величество. — Намери вписаното и примижа. — Да видим сега. С лихвата, да речем… четиридесет хиляди.

— Толкова много? — възкликна с престорена изненада Стендивън. — Добре, добре. Все пак малко съм озадачен защо трябваше да ни водите тук за това. Мога да разбера, че може да се е налагало, докато беше лих… докато предлагаше парични услуги. Но, твое величество, един крал със сигурност не се нуждае от пари, нали?

— Я се огледай. Това тука да ти прилича на цветущо кралство? Свалянето на Вайвъл беше скъпа работа и макар привържениците му да бяха надвити, все още не са съкрушени напълно. Всичко иска пари.

— Разбира се, разбира се.

— Дългът си е дълг, а твоят е просрочен.

— Абсолютно. И е въпрос на чест.

— Е, и какво ще направиш по този въпрос?

— Ще позволиш ли първо да получа нещо за пиене? Бяхме под това слънце ужасно дълго и…

Хамрик вдигна ръка и нареди да донесат вода. Младо лакейче дотича с кожен мях. Хамрик стана от трона и слезе при коленичилия Стендивън. Но не му даде меха, а го наведе тъй, че само една капка да падне в подложените му шепи. Намръщен, пленникът облиза дланта си с напукания си език.

— Една капка — рече Хамрик. — Колко време според теб ще трябва да изгълташ, да речем, четиридесет хиляди?

Слисаният Стендивън не отвърна нищо.

— Никакво сигурно — реши Хамрик, — ако ги получиш наведнъж. В един стакан, да речем.

— Кантор… исках да кажа, твое величество, аз…

— Но да предположим, че имаш по една капка, точно както сега. Колко ще отнеме това? Дни? Седмици? — Хамрик задържа меха на ръка разстояние и го огледа преценяващо. — Това нещо скоро ще стане скъпо, както е тръгнала тази земя. Както върви целият свят. Мога да си представя как водата става ценна като… кръв.

Стендивън се размърда неловко. Пепърдайн не издаде никакво вълнение.

— Това е сделката — продължи Хамрик. — Отплати ми се в пари или ще си го взема в кръв. Четиридесет хиляди капки, една по една. — Наведе се към Стендивън и го погледна в очите. — Казвам го сериозно, не е метафора.

— Мога да платя! — извика Стендивън.

— Има ли ги парите? — обърна се Хамрик към Пепърдайн.

— Не.

— Питаш един роб за финансовото ми състояние? — възмути се Стендивън. — Какво може да знае той?

— По-умен е от теб. А може и да не е, като гледам, че още не ти е прерязал гърлото, докато спиш. Но поне не ме оскърби с лъжа. Това ще му спечели по-бърза смърт от твоята.

— Можеш да вземеш него.

— Какво?

— Да уредим дълга. Силен е, държи на тежък труд и…

Хамрик се разсмя.

— А си мислех, че аз съм кучи син. Та той не струва и ей толкова от онова, което ми дължиш. За какво ми е още една уста за хранене?

— Мога да платя, Хамрик. Просто ще ми трябва малко време, докато събера…

— Бездруго загубих достатъчно време. Нямам друг избор, освен да заповядам да екзекутират и двама ви. Стражи!

Няколко души се приближиха и вдигнаха пленниците на крака.

Хамрик вече се отдалечаваше.

— А ако ти намерим нещо, което е по-ценно от парите? — викна след него Пепърдайн.

Самозваният крал спря и се обърна.

— Че какво по-ценно можете да намерите?

— Нещо, което отдавна искаш.

— Казвай.

— Всички знаят, че търсиш инструментумите.

Очите на Хамрик блеснаха алчно, но той отвърна равнодушно:

— И мнозина са лъгали, че знаят къде може да се намерят.

— Само че ние не сме от тях. Наистина можем да ти помогнем да се сдобиеш с тях.

— Как?

— Между другото, господарят ми не излъга съвсем, като каза, че би могъл да ти се изплати. Планът беше да ги намерим, да ги продадем на този, който плати най-високо на търга, и да уредим дълга си с теб от печалбата. Всъщност тъкмо бяхме по дирята им, когато хората ти ни хванаха.

— Защо не го спомена това досега?

— Ти на наше място щеше ли да го споменеш, твое величество? И да рискуваш да загубиш такава печалба?

Стендивън закима енергично.

— Истина е. И аз съм слушал историите, макар да признавам, че никак не ми е ясно какво всъщност уж трябва да правят тия инструментуми. Но винаги съм мислел, че този, който ги намери, ще спечели огромно богатство.

— Мен ме интересуват не заради парите — заяви Хамрик.

— Не те интересува стойността им? — Стендивън го изгледа слисано.

— Не този вид стойност. Ако функцията им е такава, каквато е според мълвата, има шанс да се спася с хората си от този вонящ свят.

Пепърдайн и Стендивън бяха озадачени от думите му, но решиха, че ще е по-благоразумно да си замълчат.

— Та какво ви кара да мислите, че имате шанс да ги намерите, след като всички други се провалиха? — попита Хамрик.

— Натъкнахме се на факти — отвърна Пепърдайн.

— Какви факти?

— Ще ни простиш, че не искаме да покажем последния си коз в сделката, нали? — рече Стендивън.

— Блъфирате и двамата.

— Можеш ли да си позволиш този риск?

— И какво ще загубиш, ако лъжем? — добави Пепърдайн.

Хамрик премисли думите им.

— Какво включва намирането на инструментумите? Какво ще трябва да направя аз?

— С цялото ми дължимо уважение, твое величество — отвърна Пепърдайн, — не ти, а ние.

— Обясни.

— Сведенията, които имаме, сочат, че може да се намерят на север.

— Колко на север?

— Много. Чак при новите земи.

— В Центразия? Според това, което съм чувал, там е пълно с изроди и чудовища.

— Казват, че и магия имало там, един вид. Най-логичното място, където да намерим каквото търсим, нали?

— И какво можете вие да направите там, а да е непостижимо за войската ми?

— Имаш ли и един, който да заделиш? Освен това ние имаме връзките.

— Че защо да не заповядам просто да ви изтезават и да разберат каквото знаете?

— Връзките ни ще се договорят само пряко с нас. Появи ли се някой друг, отдавна ще са си отишли.

Последва дълго мълчание. Хамрик претегляше избора си. Накрая отсече:

— Като цяло, не ви вярвам. Но ако има шанс, трябва да съм глупак, за да не го опитам.

На Стендивън не му оставаше нищо, освен да се сдържи да не въздъхне от облекчение.

— Ще има ограничения във времето, естествено — обясни Хамрик. — И лично ще избера ескорта ви.

— Ескорт ли?

— Разбира се. Да не си мислите, че ще ви пусна да се шляете сами?

— Не. Не, разбира се.

— Ако донесете инструментумите, дългът е уреден. Дори ще ви възнаградя. Ако обаче всичко това се окаже измама, само ще позабавите смъртта си с кратък отдих в земя, пълна с ужасии. Ще ви върнат тук и ще ви убия. Ясно ли е?

Двамата кимнаха.

Без повече приказки Хамрик се обърна и напусна залата.

— Къде ти беше умът? — прошепна Стендивън на крепостника си. — Не знаем къде да намерим ония неща, нито дори дали съществуват.

— По-добре беше да ни убие ли? Трябваше да измисля нещо, за да спечелим време.

— А какво ще стане, когато главорезите му разберат, че ги лъжем?

— Не знам. Ще измислим нещо.

— Дано само да е нещо хитро, че…

— Шшт!

Към тях се приближи офицер. Същият, който им бе отказал вода.

— След като вече се радвате на благоволението на господаря — заяви той, — поне засега, помислих, че може да изпиете това.

Стендивън вдигна глава с очакване.

Споходен от смеха на останалите в залата, офицерът обърна манерката си и я изля върху лицето му.

Стендивън разтърси глава като излязло от река куче и пръсна милиони капчици вода.