Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (30)

29.

Съпротивата изчака една седмица, преди да поднови набезите си срещу окупаторите. На свой ред властите наложиха още по-жесток терор.

При възможността сред тях да има шпионин въстаниците бяха много предпазливи, съзнаваха, че може да бъдат издадени всеки момент. Страк не беше единственият, който мислеше, че на хората и на джуджетата в групата му се гледа с подозрение. Чувство, подсилено може би и след като силата на Джъп в далновидството беше разкрита пред Чилдер, колкото и да се опитваха Върколаците да го омаловажат като чисто „предчувствие“.

Дружината се оказа изцяло въвлечена да помага в натиска срещу властта на хората. Лисиците също играеха своята роля в подклаждането на огъня. Като награда за усилията им сред населението започнаха да се проявяват първите признаци на неподчинение. Революцията започваше да изглежда нещо повече от далечна възможност.

В добавка към нарастващото напрежение и доколкото пророчеството беше вярно, появата на кометата Грилан-Зеат се очакваше почти ежечасно.

Но за Страк и четата му една мисия си оставаше главна.

Заговорът за убийството на Дженеста бе известен само на малцина дори и сред Върколаците. Страк държеше екипа си малък — беше избрал само Койла и Хаскеер, плюс Елдо и Носкаа като прикритие. Броят беше напълно достатъчен, тъй като планът залагаше на коварството, а не на силата на оръжието. Снабдени с груба карта, осигурена им от слуги симпатизанти в крепостта, Страк и останалите тръгнаха още в първата облачна нощ.

Като всички стари замъци, крепостта на Тарес беше голяма и с объркан план, достроявана и преустройвана през столетията. Толкова много площ означаваше много стени за пазене и много врати — държани залостени. При една определена пристройка, издаваща се от източната страна на укреплението и незащитена от по-стария ров, ежедневните нужди на гарнизона изпъкваха по-явно, отколкото другаде. Там бяха кухненските помещения и хранителните складове, редом с купищата покрит с рояци мухи боклук, чакащ да го откарат. Тук бе владение на слугите и групата бе съвсем на мястото си.

Имаше стражи, както навсякъде около крепостта, но бяха малко, а и на Страк му бяха обяснили маршрута им. Скритите оръжия набързо се справиха с тях и труповете им бяха заровени в купищата смет.

Страк намери вградената в ниша врата и почука тихо. Отговорът се забави толкова дълго, че той тъкмо се канеше да почука повторно, когато се чу щракането на резета. Вратата се открехна със скърцане и две неспокойни очи ги огледаха. След това се отвори широко.

Оркът, който ги посрещна, беше стар и гърбав. Носеше бяла някога престилка, захабена от работа и оцапана с кръв.

— Знаеш ли какво трябва да правиш? — попита Страк.

— Съвсем малко — отвърна слугата. — Пускам ви вътре. По-натам се оправяте сами.

— А ти?

— Ще изчезна веднага щом влезете и няма да съм единственият тази нощ. — Взря се в групата с насълзени очи. — Не знам кои сте, но ако сте тук, за да платите на онази… адска котка, моля се боговете да са с вас.

— Имаш предвид Дженеста.

— Коя друга?

— Щеше да е по-добре, ако не знаеше защо сме тук. Заради собствената ти безопасност.

Старецът кимна.

— Надявам се да е тя. Кучката. Не можете да повярвате какви мерзости стават тук, откакто дойде.

— Мисля, че можем — каза Койла.

— Времето тече — напомни им Страк. — Много скоро ще намерят онези пазачи и…

— Последвайте ме — прикани ги слугата и се пресегна за светещия фенер на рафта до вратата.

Поведе ги по коридори и лъкатушещи проходи, нагоре по тесни стъпала и надолу по стръмни стълбища. Най-сетне стигнаха до тежка врата, която той отключи с месингов ключ. Зад нея имаше още стъпала, водещи надолу към сумрачен проход.

— Това е един от тунелите, през които обслужваме господарите си — прошепна той с омерзение. — Без да им се налага да търпят оскърблението да ни гледат.

— Май ни се събира доста време из тунели напоследък — подхвърли Хаскеер.

Тунелът се оказа точно толкова зле осветен, колкото очакваха. Стените бяха целите във влага — напомняне, че минават под крепостния ров.

Стигнаха до друга врата.

— Зад тази вече сте в същинския замък — обясни старият слуга. — Оттам вече картата ви влиза в работа. Вземи това. — Тикна лампата в ръцете на Хаскеер. — Моите очи са свикнали с тъмното тук долу. Хайде, вървете. Вратата е отключена, погрижихме се за това. И късмет. — Обърна се и заситни назад в сенките.

Предпазливо отвориха вратата. От другата страна имаше коридор. Беше неосветен, но покрай стените имаше шкафове и тежки мебели, издаващи, че преминават от света на слугите към света на обслужваните.

Хаскеер вдигна високо лампата, а Страк извади картата и я изпъна върху красиво резбована маса с форма на полумесец. Беше се постарал да запомни повечето ориентири и това, което виждаше сега, потвърди спомените му.

— Трябва да сме тук — рече той и потупа пергамента с пръст. — Целта ни е високо горе. Пет етажа. Тъй че трябва да продължим… натам. — Посочи надясно.

Коридорът беше дълъг и на няколко места се разклоняваше. Те продължиха право напред и стигнаха до каменно стълбище.

— Това също е само за слугите — каза Страк — и ако са ни казали вярно, тази нощ няма да го използват.

— А стражи? — попита Койла. — Все трябва да има някакви.

— Картата показва къде са постоянните постове. Там са, където може да се очаква — пред личните покои на губернатора, на такива места. За патрули не знаем.

— А те най-вероятно обикалят безредно.

— Тъй че си отваряме очите.

Започнаха да се изкачват.

Първата площадка беше празна, следващата също — затворени врати и никаква охрана. На третата нямаше врата — излизаше се право в коридор, постлан с дебел килим и с великолепни картини по стените. Четвъртият етаж също беше без врата, като долния. На петия врата имаше — богато украсена, дори прекалено, въпреки че украсата бе стара и захабена.

— Да не забравите — напомни им Страк. — Надясно има рязък завой и след това вляво след два прохода. — Погледна Носкаа. — Ти пази вратата. Ако не се върнем скоро, изчезвай. Бързо.

Боецът кимна.

— Сега да видим дали е отключена — каза Страк и посегна към дръжката.

— А ако има магия? — попита Койла.

— Разчитаме мечовете да я надвият. — И завъртя дръжката.

Вратата се отвори към коридор, който говореше красноречиво за положението на тези, които вървяха по него. Беше ярко осветен и постлан с дебел килим. По стените имаше картини и украшения, а под тях красиви мебели.

— Няма да ти трябва фенерът — прошепна Страк на Хаскеер.

Стотникът изсумтя доволно и остави фенера на един тапициран стол.

Завиха надясно и скоро стигнаха до коридора вляво.

— Ти стоиш тук, Елдо — нареди Страк. — Каквото казах на Носкаа: ако не се върнем или ако сметнеш, че сме изгубени, се махаш оттук. Ако някой се приближи, си знаеш работата.

— Ясно, капитане.

Страк, Койла и Хаскеер тръгнаха по коридора. Беше богато украсен като другия, но нямаше никакви врати. След двайсетина крачки рязко завиваше надясно.

Щом стигнаха до ъгъла, Страк прошепна:

— Вероятно са двама. Трябва да сме бързи и точни.

Койла кимна и измъкна нож от канията на ръката си. Подаде му го и извади друг за себе си.

— Готови? — попита Страк.

Тя кимна.

— Давай!

Бързо изскочиха иззад ъгъла. Озоваха се в къс коридор, който водеше до висока двукрила врата. Пред нея стояха двама пазачи.

Койла, по-добра в мятането, повали единия пазач чисто. Страк също улучи, но не фатално — порази пазача в рамото. Койла бързо измъкна втори нож, метна го и довърши работата.

Затичаха към вратата, но на половината път от един проход вдясно изскочи патрул.

— По дяволите! — изруга Койла. — Тоя проход го няма на картата!

Зазвънтя стомана.

— Ние ще се справим! — извика Койла. — Тръгвай, Страк! Тръгвай!!!

Страк приклекна да избегне замахналото към него острие и затича към двукрилата врата. Блъсна я с всичка сила и крилата отлетяха навътре. Той скочи през прага и едва не падна, а крилата, задействани от някаква невидима сила, се затръшнаха зад него. Страк се завъртя, стисна дръжките и дръпна, но крилата не искаха да помръднат.

Отреденото за Дженеста жилище беше просторно и богато обзаведено. И също така — празно. Имаше внушително ложе, покрито с изящни коприни и с разхвърляни по него възглавнички със златни пискюли. Но нямаше и следа някой да го е използвал.

Една от другите две врати в стаята се отвори и влезе Капъл Хачър.

— Не мисля, че се познаваме — каза сдържано губернаторът.

— Аз поне знам кой си — отвърна Страк.

— Тогава може би също така знаеш, че никой не влиза в тази цитадела без покана. Не и ако иска да живее.

— Работата ми не е с теб и няма да ме спреш.

— Ще видим.

— Сам, така ли? Без взвод войници за подкрепление?

— Не си достоен за това. Освен това нямам нужда от помощ, за да се справя с твоята раса.

— Фанатик.

— Освободител, ако не възразяваш. Нахлухме в тази земя, за да ви спрем да използвате оръжия за магическо унищожение срещу нас.

— Глупости. Орките не познават магията. Къде са тези „оръжия“?

— Всъщност все още не сме открили нито едно, но…

— Лъжи! Повод да нахлуете. И кого, по дяволите, освобождавате?

— Всички орки, които искат да избегнат последствията от опита на господарите им да използват скритата си магия срещу нас. Би могло да се каже, че бяхме поканени, макар и негласно.

— Не е вярно! Орките са кротки. Никога не са ви заплашвали.

— Не всички от расата ви са кротки, изглежда. Не си оттук, нали?

— Прав си. Не всички орки са кротки, не и в сърцата си. Те са агресивни, корави. Воини, много по-силни от хората.

Хачър се изсмя пренебрежително.

— Едва ли, според доказателствата, които видях. И няколко побъркани екземпляра като теб едва ли ще го променят.

— Защо тогава да хабим думи?

— Защо, наистина. — Хачър извади меча си.

Страк също издърпа своя и двамата се вкопчиха в схватка.

За Хачър, достатъчно стар и с достатъчно висок ранг, за да е обучен в класическия стил, боят беше фехтовка. За него драскотината бе приключил дуел. Колкото до Страк — драскотината си беше драскотина.

Всичко се сведе до несъмнено умение и стил срещу калена в битки бруталност и решителност.

Хачър се дуелираше, Страк сечеше. Хачър отбиваше удари с изящество и добавяше сложни атаки. Страк нападаше и мислеше как да прониже противника си в дробовете.

Накрая оркският гняв и сила надделяха и мечът на Страк прониза Хачър между гръдната кост и рамото. Не беше дълбока рана, но достатъчна да го извади от строя и той падна и изтърва меча си.

Страк пристъпи напред да го довърши. И спря.

Нещо беше влязло в стаята. Някакво присъствие, някой, който притегляше вниманието към себе си, без да е нужно да говори. Той се извърна от Хачър и зяпна.

Дженеста бе облечена в черно — в лъскава черна кожа. Високата й стегната яка бе настръхнала от многобройни блестящи шипове, по-малки имаше на китките й.

Имаше нещо неизразимо с думи и почти осезаемо в излъчването й. Нещо, което внушаваше съблазън и също толкова отвращение. Тя излъчваше сила, но твърде малко светлина имаше в тази сила.

Страк не можа да потисне напълно трепета, който го обзе. Някъде дълбоко в себе си долови чувство, напълно чуждо за орките. Страх.

— Отдавна беше — заговори тя с изненадващо кротък тон.

— Да — отвърна той глупаво и се почувства като кутре.

— Знаеш ли, всъщност би трябвало да ми се поклониш. В края на краищата формално все още си на служба при мен. Никога не съм те освобождавала от нея.

— Не се кланяме и не бием чело в пода, откакто извоювахме свободата си.

— Всичко това не беше твоя работа, нали?

Страк едва се сдържа да не посегне към кесийката, в която носеше звездите. Не отвърна нищо.

— Но най-сетне ще го поправим — каза му тя. — Сега ще…

Хачър простена.

Тя ядосано извърна глава към него.

— О, я ставай, безполезен нещастнико. Върви да те оправят. Макар че защо ли не те оставя да ти изтече кръвта?

— Ще бъдете ли в безопасност с него? — попита Хачър.

— Ти явно не беше! Тук няма нищо, което да ме застраши. Хайде, махай се!

Генералът се надигна с усилие и закуца към вратата, притиснал с ръка кървящата си рана.

Щом Хачър излезе, Дженеста отново погледна Страк.

— Та докъде стигнахме? О, да, инструментумите. — Лицето й се изкриви от гняв. — Те бяха мои по право. Търсех ги години, а ти добави още години към това. Такова нещо няма да търпя.

— Няма да ги вземеш — увери я Страк.

— О, ще ги взема. Ще ги взема, а за теб — мъчителна смърт заради наглостта ти.

— Тогава не би имала нещо против да изпълниш сетното желание на един осъден орк, нали? Как се спаси? След като те…

— След като скъпият ми баща ме захвърли във въртопа, искаш да кажеш. С надеждата, че ще бъда разкъсана? Не, няма. Не изпълнявам желания. Можеш да умреш в неведение.

— И си се изкачила високо в света на хората. Бих искал да узная как.

— Хората са измет. Нищо освен презрение не изпитвам към тях. Те са само средство. Как се издигнах сред тях е още нещо, с което няма да те занимавам. Но беше нелепо лесно, това ще ти кажа.

— Вечната конспираторка.

— Вечната реалистка. — Неочаквано тонът й стана спокоен, почти приветлив. — Знаеш ли, жалко, че нещата се развиха така. Ти беше добър роб. Можеше да ти дам висок пост на служба при мен. Всъщност като се замисля, между нас има нещо общо, нали?

— И какво може да е то, по дяволите?

— Не родният дом. Не общият свят във всеки случай — добави тя с горчивина. — Никой от двама ни няма корени, място, с което да се чувства свързан с дълг. Но ти поне имаш своята раса. Такива като мен не са много.

— Вярвам го. Какво искаш да кажеш, Дженеста? — Усети лек трепет, че не я нарече „ваше величество“. — Че искаш да се върна на служба при теб?

— В името на всички светове, не. Само размахах под носа ти нещо, което никога повече не би могъл да имаш. Никакво опрощение.

Страк се хвърли към нея, вдигнал високо меча. Тя бързо раздвижи ръце по някакъв невъобразим начин.

Той замръзна. Колкото и да се опитваше, дори цялата му сила не можеше да го накара да помръдне. Стоеше като статуя, с изпънат меч и с напрегнато за удар тяло.

Тя се изсмя в очите му. След това извика на някаква странна гърлена реч и влязоха двете й тромави зомбита.

— Знаете какво да направите — каза им тя, без да си прави труда да ги поглежда.

Те се дотътриха до Страк и заопипваха дрехите му. Тънките им костеливи пръсти забъркаха в джобовете му. Жълтите мършави длани затърсиха кесии по колана му. От толкова близо вонята им беше убийствена. Но Страк беше безсилен да помръдне, колкото и да се мъчеше.

Накрая единият тъпак стигна до кесията със звездите, обърна я и те се изтърколиха по килима. Лицето на Дженеста грейна с ужасен плам. Тя притича и перна с все сила зомбито като наказание за небрежността му. Коленичи и събра звездите с благоговение. И да беше разочарована, че намира само четири, не го издаде. С една частица на изтерзания си от безсилие ум Страк помисли, че това е някак странно.

— Ще ми дадат власт, каквато не можеш да си представиш — похвали се тя и размаха звездите пред лицето на Страк. — Ще имам не само едно селение. Ще имам селения. Господство не над един, а над много светове. И това ще започне с оркска армия, също толкова покорна като тези двамата. — Дженеста кимна към двамата немрящи. — Жалко, че няма да го видиш. — Тя вдигна ръка.

Двукрилата врата се разтвори с трясък и Хаскеер нахлу вътре с дървена пейка в ръце — беше избил вратата с нея. Хвърли я небрежно на пода. Койла бе точно зад него, с меч и кама в ръце.

Нахлуването им вбеси Дженеста и за миг тя се разсея и прекъсна онова, с което държеше Страк в плен. Освободен, той продължи напред със започнатия удар, но Дженеста вече не беше пред него и той едва не падна. Тръсна глава и се приготви да замахне отново.

Койла го изпревари — метна ножа и той удари Дженеста с дръжката в слепоочието. Магьосницата изкрещя — отчасти от болка, но повече от гняв. Нещо като кръв се появи на челото й, стига да беше с цвета на кръв. Съвзела се от удара, Дженеста извика на тайния език.

Двете зомбита моментално се оживиха. Задвижиха се изненадващо бързо и нападнаха, подчинили се на заповедта на господарката си. Хаскеер се втурна да ги посрещне и прониза единия в гърдите. Върхът изригна от гърба на немрящия, но сред облак от прах, без да бликне и капка кръв. Хаскеер издърпа меча. Зомбито залитна, но не падна, а продължи напред, все едно не се е случило нищо. Хаскеер опита отново и този път мечът му потъна дълбоко в корема. Зомбито дори не се олюля.

— Не можем да ги убием! — изрева Хаскеер.

— Зависи как го правиш! — извика Койла, хвърли се към другия немрящ, замахна и му отсече ръката. Тя тупна на пода, а зомбито продължи напред.

— Сечем ги на парчета ли? — попита Хаскеер.

Не получи отговор. Откъм вратата се разнесе тропот. Отекнаха мъжки викове и стъпки.

Дженеста като че ли се беше съвзела, ако разкривеното й лице и жестовете, които правеше, означаваха нещо.

Койла бързо видя изхода. Беше рисковано и можеше да означава смърт, също както ако останеха тук. Но беше шанс. Тя сграбчи Хаскеер и Страк за ръцете, задърпа ги и изрева:

— Прозорецът!

— Ъъ? — изпъхтя Хаскеер.

— Прозорецът! — повтори тя и посочи високата от пода до тавана стъклена врата в единия край на стаята.

Хаскеер схвана.

— Давай!

Затичаха. Викащите стражи вече нахлуваха в стаята. Страк, все още замаян, успя да извика:

— Тя взе звез…

Трясъкът на счупените стъкла заглуши вика му.

След това се възцари тишина. Падаха. Видяха блясъка на звезди през облака в нощното небе. След тях — върховете на други сгради и тъмната земя долу.

Паднаха в пълния с вода ров. Беше болезнено, но общо взето останаха невредими, макар водата да беше толкова студена и мръсна, че моментално ги отрезви. Заплуваха към другия бряг и изпълзяха навън. Елдо и Носкаа ги чакаха напрегнати. Петимата се стопиха в нощта.

Оставиха Дженеста да си играе с играчките си.

 

 

— Не мога да повярвам, че си я оставила тук! — измърмори Страк, докато влизаха в убежището.

— А аз не мога да повярвам, че си взел другите с теб! — сопна се Койла. — И ще ми говори за лъвската бърлога!

— Мислех, че носенето на звездите е най-добрият начин да ги опазя. Сгреших. Но това не те извинява, че си изложила твоята на риск.

— Страк, ако бях занесла и моята, тя можеше да вземе всичките. Реших, че е най-безопасно да я скрия.

— И не ми каза.

— Ти само щеше да… Точно като сега. Изобщо не трябваше да знаеш.

Чуха шумотевица навътре в къщата и забързаха. В една от страничните стаи се беше събрала тълпа.

— О, не! — простена Койла.

— Какво? — попита Страк с нарастваща тревога.

— Да видим. — Тя тръгна натам.

В средата на стаята стояха Брелан, Чилдер и Джъп. Гледаха едно малко отворено ковчеже на пода.

— Как мина? — попита с очакване Джъп.

— Никак — призна Койла.

Сред тълпата се разнесоха стонове и съчувствено мърморене.

— Какво става тук? — попита Страк със свито сърце.

— О, да. Нещо странно и смущаващо — отвърна Джъп.

— Какво се е случило?

— Изглежда, някой е нахълтал с взлом и е разбил това ковчеже.

— Нахълтал? Тук? При толкова много орки и цялата охрана?

— Има следи. Разбит прозорец отзад. Резето на тази врата е счупено. Тъкмо се чудехме чие е това ковчеже.

— Мое — каза Койла.

— О, не… — прошепна Страк.

— Твое ли? — попита Чилдер.

— Бях го скрила зад една тухла ей там. — Койла посочи дупка в стената.

— Е, крадецът го е намерил — каза Брелан. — Но като че ли не е взето нищо друго. Имаше ли нещо ценно вътре?

Тя помълча за миг, после отвърна:

— Не. Дрънкулки най-вече, но си ги обичах.

— Защо някой ще краде дрънкулки? — попита Чилдер, впила поглед в Койла.

— По-важното е как — каза Брелан. — Щом някой може толкова лесно да проникне тук, охраната ни трябва да се стегне. Много.

— Ако наистина е бил някой отвън — подхвърли Страк.

— Какво?

— Има и друга възможност.

Брелан го разбра и се намръщи.

— Не почвай пак, Страк. Казах ти, че верността в групата ни е…

— Само казвам, че е възможност. Тъй че ще навреди ли, ако проверим всички тук?

— Да ги претърсим? Дори да не беше толкова унизително, не може да стане. През деня имаше непрекъснато движение, а според мен един крадец не би се задържал тук. Но да ги претърсваме за нещо, което Койла казва, че било дрънкулки? Стегни се, Страк. Най-важното е да подсилим сигурността. Тъй че ако не възразяваш, бих искал да чуя за тазнощния провал и…

— Възможно е отново да е имало предателство — каза Страк.

Брелан го изгледа твърдо.

— Защо първо не се изсушите?

Обърна се и излезе.

Орките се бяха смълчали и ги зяпаха и Страк се чувстваше като в клетка в зоопарк. Подбра Джъп и с Койла и Хаскеер излязоха да си намерят по-тихо място. Щом го намериха — около маса в една шумна стая, с огън, на който да изсушат мокрите си дрехи, — Страк съобщи новините на Джъп.

— По дяволите — изруга дребосъкът. — Това му се вика издънка.

— Сигурно ме мразиш и в червата, Страк — каза Койла.

Той поклати глава.

— Не. Поверих ти отговорността и ти постъпи по най-добрия възможен начин. Аз съм по-големият глупак, че й поднесох звездите на тепсия.

— Мислиш ли, че е получила и петата? Моята?

— Бих се учудил, ако не е.

— Дженеста с всичките пет инструментума — измърмори Джъп. — Не смея да си го помисля дори.

— А ние — натикани тук — подхвърли Хаскеер.

— Много забавно ще е, като го кажем на дружината — отбеляза Койла.

— О, не! — простена Хаскеер. — Означава ли това, че не можем да се отървем от двамата човеци?

Стендивън седеше сам в другия край на стаята и пиеше нещо, докато около него кипеше далеч по-полезна дейност.

— Звездите ще ги върна — закле се Страк. — Звездите ще се върнат в ръцете ни, та ако ще това да ме убие.

— Дженеста поне ще те убие с удоволствие — отбеляза Джъп.

— Значи сме прецакани — изпъшка Хаскеер.

— О, не знам — отвърна Джъп. — Погледни го обективно. Земята тук е хубава, нищо общо с Марас-Дантия. За Кераган не знам, но да не би да е по-добре?

— Поне не е окупиран от хора — уведоми го Койла.

— Това няма да трае дълго. Тук назрява революция, а ние помогнахме да се разпали. Тъй че има възможности за бой и шанс да видим как тукашните орки се възраждат. Можеше да е и по-лошо.

Койла се усмихна, но някак криво.

— Добър опит. Макар че се чудя как ще се чувствате двамата със Спуррал в един свят на орки.

— За мен ще е чест.

Тя вдигна чашата си за наздравица.

— Може би си прав и ще трябва да извлечем от това най-доброто, което можем.

— Ще си върнем звездите — закани се Страк. — Бях съвсем сериозен, като казах, че…

— Шшт! — Койла вдигна пръст пред устните си и кимна към вратата. Чилдер бързаше към тях.

— Дойде! — възкликна тя. — Грилан-Зеат. Кометата! Появи се! Елате да я видите!

Всички станаха и я последваха.

Пред къщата се беше събрала смълчана тълпа. Всички бяха зяпнали небето. Страк и другите проследиха погледите им.

И видяха в небесата светлина. Беше малка, колкото съвсем мъничка монета, и изглеждаше някак размътена, водниста. Но излъчваше светлина, несравнима с нищо друго в небето, и някак си като че ли имаше цел.

— Чудесно е, нали? — промълви Чилдер. — Сега майка може да ни призове на оръжие. И ще видим от какво са направени орките на Акуриал.

Страк изпита опасение, че може да се окаже точно така.

— Щом това излезе вярно — заяви Хаскеер, — може пък и за героите да е вярно. — Каза го някак обнадеждено.

Страк зърна сред тълпата Уийм — гледаше с възхита нагоре. Даллог беше до него, и други новобранци от Кераган. Зяпнали. Замаяни от чудото Страк си помисли, че орките из цял Тарес виждат същото, и се зачуди какво ли си мислят.

— Ще порасте! — каза Чилдер. — Колкото по-близо идва, толкова по-голяма ще става.

Койла отиде до един нисък зид и седна. Изпитваше угризения заради небрежността си, но странно, не това бе главното в мислите й. Докато се взираше в кометата и слушаше тихия шепот на тълпата, осъзна колко различна е тази земя. Не в големите неща, а в дребни различия, които може да те изкарат от равновесие. Почувства се изцедена и страшно уморена.

Джъп я забеляза, че седи сама, остави Спуррал, дойде, седна до нея, залюля късите си крака и каза:

— Не е краят на света, знаеш ли.

— Не е — отвърна Койла. — Но почти можеш да го видиш оттук.