Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (24)

23.

В тържествената зала на крепостта в Тарес имаше събрание.

Залата беше препълнена с хора. Присъстваше висшият военен елит, но имаше и представители на по-низшите чинове. Тук бяха и загърнатите в халати членове на Ордена на Хеликса. Един до друг стояха бюрократи, администратори и законодатели. Стояха вече от толкова дълго, че шумоленето на крака и едва потисканите въздишки се усилваха.

Най-отпред пъчеше гърди генерал Хачър. Адютантът му Фринт и светилото на Хеликса, брат Грентор, бяха съответно от лявата и от дясната му страна.

— Колко още? — прошепна Грентор. — Непоносимо е да се държат с нас като с молители.

— Може би държиш да го изтъкнеш лично на посланичката, когато пристигне? — предложи Хачър. — В края на краищата тя е титулярен глава на вашия орден.

Грентор му хвърли отровен поглед и отново потъна в мрачно мълчание.

Звукът на приближаващи се стъпки предизвика неволно сковаване на гърбове.

Крилата на парадната врата се разтвориха с трясък. Влязоха двама елитни гвардейци и застанаха от двете страни.

Дженеста се появи. Полите на наметалото й, съшито от смолисточерната лъскава кожа на звяр, за чийто вид можеше само да се гадае, забърсваха дъсчения под. Тракането на опасно високите й, остри като стилет токове на ботушите й отекна из залата.

Тя се понесе плавно към подиума и се качи по стъпалата. След това с небрежно движение махна наметалото и го остави да се смъкне от раменете й. Хачър не беше единственият, който си помисли за змия, събличаща кожата си.

Дженеста заговори без предисловия:

— Тук съм едва отскоро, но достатъчно дълго, за да видя как се управлява тази провинция. По-важното е, че видях кой я управлява. Дали пекзанските въоръжени сили? Имперските комисионери или администратори? Братството на Хеликса? — Огледа ги хладно. — Не. Истинските владетели на Акуриал са същите тези същества, които вие уж трябваше да сте покорили. Бунтовници. Терористи. Оркска измет. Може ли да бъде друго, след като тъй наречената „съпротива“ нанася удари, когато си поиска? След като по улиците вилнеят подивели животни, патрули се нападат от засада и се палят сгради? И когато ни се докладва, че хора сътрудничат на метежниците. — Замълча за секунда, та да осъзнаят думите й. — В тази колония ужасно липсва дисциплина. Трябва да се дадат примери за назидание, и не само сред местното население.

Кимна на стражите при входа и те разтвориха крилата на вратата. Двама от немъртвите телохранители на Дженеста бавно пристъпиха вътре. Водеха изпаднал в ужас войник с оковани ръце и крака.

Появата на телохранителите и зловонната миризма, която лъхаше от тях, накараха тълпата да се раздвои, за да ги пропусне. Всички гледаха безмълвно как зомбитата затикаха пред себе си пленника до предната част на залата и нагоре на подиума, където той застана разтреперан пред магьосницата.

— Безчинството, извършено вчера, бе по вина на мнозина от тази администрация — заяви Дженеста, — но нека този мъж представя всички, които се провалиха в службата си. — Насочи убийствения си поглед към обвиняемия. — Ти си сержант, командвал пропускателен пункт, ограничаващ достъпа до квартала с Данъчното бюро, така ли е?

— Да, мадам.

— И си допуснал банда оркски терористи да мине през твоя пост и да извърши нападение?

— Придружаваше ги човек офицер, милейди. Аз…

— Отговори на въпроса! Ти ли ги пусна?

— Да, мадам.

— Значи признаваш нарушението си и приемаш присъдата. Небрежност от такъв мащаб изисква наказание, съответно на прегрешението. Приготви се да понесеш наказанието.

Стотникът се напрегна; може би очакваше да бъде извлечен навън и хвърлен в тъмница или дори да бъде пребит от немъртвите си пазачи. Не последва нито едното, нито другото.

Вместо това Дженеста затвори очи. Проницателният наблюдател може би щеше да забележи, че устните й леко се раздвижиха и дланите й направиха няколко малки, едва доловими жеста.

Осъденият продължаваше да я гледа притеснен и объркан; хората сред тълпата започнаха да се споглеждат озадачено.

— Така — промълви Дженеста. Възхитителните й очи се отвориха рязко. Гласът й прозвуча почти добродушно.

В първия миг не последва нищо. След това стотникът изстена, вдигна ръце и стисна челото си. Единият телохранител дръпна веригата, стегнала китките му, и ги свали. Пленникът изпъшка и очите му се облещиха. Залитна, все едно щеше да падне. Пъшканията преминаха в глух стон.

Лицето му около слепоочията и нагоре към косата бързо придоби морав цвят, все едно отичаше. Черепът му видимо се изду и в настъпилата мъртва тишина ясно се чу пукане, щом костта започна да се цепи. Стотникът се загърчи в предсмъртна агония и изпищя. Само веднъж.

Като презряла диня, хвърлена от стената на замък, главата му се пръсна. Взривът изхвърли зацапани с кръв късове плът, космати парчета череп и жълтеникава каша мозък. Обезглавеният труп залитна една стъпка напред и рухна на пода. Лежеше и се гърчеше, а кръвта бликаше и се разливаше на лепкава локва.

Пепелявите лица и изящните дрехи на мнозина от първия ред бяха оплискани и съсипани. Във въздуха надвисна непоносима воня.

Един от зомбитата телохранители усети кръвта и мозъка, размазали се по лицето му, и ги заоблизва шумно и с наслада.

— Забележете едно и го запомнете! — каза спокойно Дженеста. — След като този мъж призна вината си, избрах да го накажа милостиво. Всички други, които извършат нарушение, ще бъдат наказвани много по-безмилостно. — Докосна леко челото си с длан. — Усилието ме изтощи. Вървете си. Всички. Освен теб, Хачър. Ти остани.

Зрителите започнаха да се изнизват през изхода, някои бършеха лицата си с носни кърпи. Други забързаха към най-близкия клозет.

Дженеста се приближи до Хачър. Двамата немъртви се тътреха след нея.

— Вярвам, че смисълът на току-що видяното не ви е убягнал, генерале — рече тя.

Той хвърли поглед към трупа на сержанта. От ръба на подиума капеше кръв.

— Разбира се, че не.

— Добре. В такъв случай очаквам да видя промяна, дълбока промяна, в управлението на тази колония. В противен случай ще се наложи администрацията ви да се запознае с не толкова състрадателната ми страна. Ясно ли е?

— Да, посланик. Абсолютно ясно.

— Познавам орките. И зная, че единственото, което уважават, е силата. Вдигнат ли размирна ръка, отсечете я. Убият ли един-единствен войник, пратете десет орки в костницата. Дръзнат ли да се надигнат, стрийте костите им на прах. Не им оставяйте никакъв повод да се съмняват кой е господарят тук. Не го ли направите, застрашавате плановете ни за тази покорена страна.

— А те са?

— Експлоатиране богатствата на земята. И в частност — най-ценния й ресурс.

— Боя се, че може би ще бъдете разочарована в това отношение. Малкото залежи на злато и сребро, които открихме, едва ли…

— Това, което имам предвид, струва много повече от злато.

— Не разбирам.

— Най-голямата ценност, която Акуриал може да ни предложи, се намира не под земята, а върви по нея.

— Имате предвид… самите туземци?

— Точно така. Орките имат потенциала на най-могъщата бойна сила, която е виждал някога този свят.

— Но тези същества са кротки. Или поне повечето. Онези, които са вдигнали оръжие срещу нас, са изключение.

— Както казах, познавам истинската им природа. Зная на какво са способни. Всички те.

— Дори да притежават вродена агресивност и дори да е възможно тя да бъде извлечена на повърхността, защо ще искат да се бият за нас?

Дженеста посочи зомбитата.

— Няма да имат избор. Подчинено на моята воля, тяхното покорство ще бъде абсолютно. Представи си го. Робска армия, несравнимо свирепа и напълно покорна.

— И това има подкрепата на Пекзан?

— Доколкото вас ви засяга, Хачър, аз съм Пекзан. Тъй че защо не оставите мисленето за мен, а вие да се съсредоточите върху вдъхването на малко страх сред населението?

 

 

По същото време в едно от многото убежища на съпротивата се провеждаше друго събрание.

Позволила си рядкото изключение да напусне скривалището си, придружена от тежка охрана и пропътувала по много сложен маршрут, на него присъстваше Водителката Силандия. Седеше в центъра на малката група с бокал бренди в ръка.

— Вчера извършихте голям подвиг — каза тя и вдигна наздравица за дъщеря си и Койла. — Лисиците се представиха добре на първия си излаз.

— Време е женските да получат своя шанс — отвърна Койла.

— Както казах, набегът беше триумф. Събраните десятъци, които върнахте, напълниха хазната ни и съм особено доволна от това, че върнахте плячкосаните ни съкровища.

— Пазенето на дрънкулки няма да спечели тази битка — заяви Хаскеер.

— Не подценявайте това, че действат като символ — отвърна му Силандия. — Показват на гражданството, че тяхното наследство означава нещо.

— И че има орки, които се опълчват на потисниците — добави Брелан.

Силандия кимна.

— Трябва да нанесем повече удари като вчерашния. Кой знае? Може би като видят, че окупацията тук се проваля, враговете на Пекзан на изток и юг ще се одързостят.

— Източните и южните земи са прекалено далече, майко — напомни й Брелан, — и освен това също са човешки владения. А и повечето са населени от варварски племена. Малка е надеждата врагът на нашия враг да направи нещо, което би подпомогнало каузата ни.

— Според мен той е прав — съгласи се Страк. — Не можете да разчитате на помощ отвън.

— Не трябваше ли да е „разчитаме“? — каза Силандия. — Или вие, северните орки, се виждате встрани от тази борба?

— Виждаме я като борба за всички орки — отвърна уверено Страк. — Точно затова сме тук.

— Не може ли да се върнем на текущия проблем? — попита Чилдер. — Грилан-Зеат ще се появи след не повече от седмица и…

— Ако се появи — подхвърли Хаскеер.

— Трябва да вярваме, че ще дойде — каза Чилдер. — Рехава надежда, но е единственото, с което разполагаме. Въпросът е какво още можем да направим, за да ускорим въстанието?

— Да премахнем Дженеста — отвърна Койла. — Това би било страхотен удар.

— Но също така би довел до тежки репресии.

— Не искаме ли точно това? Ритник, който да събуди населението и да го разбунтува?

— Вече обсъдихме идеята за атентат — обясни Брелан — и се съгласихме, че трябва да се извърши.

Койла се усмихна.

— Добре.

— Но не веднага.

— Защо да чакаме? — изръмжа Хаскеер. — Аз казвам да я убием веднага.

— На шпионите ни в крепостта им трябва време, за да се подготвят и да направят карта на мястото. Междувременно продължаваме да жилим хората. Намислили сме една определена мисия, която би трябвало да ги потресе.

— И каква е тя? — попита Страк.

— Не се притеснявай, ще ви обясним. Но точно сега трябва да изведем майка оттук. Твърде богата плячка е за властите; трябва да я държим извън обсега им.

— Ново скривалище ли? — попита Койла.

— Да. Но не казвам къде. Това, което не знаеш, не могат да го изтръгнат от устата ти.

Брелан и Чилдер изведоха Силандия. С тях тръгнаха и двама от присъстващите членове на съпротивата.

Веднага щом те излязоха, дойдоха Спуррал и Даллог. Скоро след тях пристигна и Пепърдайн, още потен от упражненията по фехтовка. Водеше Стендивън.

— Имаме новина — заяви Страк. — Съгласиха се да ударим по Дженеста.

Пепърдайн си гребна черпак вода, изгълта го и чак тогава попита:

— Сериозно?

— Не изглеждаш особено очарован от това.

— По-скоро съм предпазлив. И ще е опасна мисия, нали?

— Това като че ли не те притесняваше досега.

— Все още държим да си отмъстим на Дженеста — намеси се припряно Стендивън. — Но тя е опасна.

— На нас ли го казваш? — учуди се Койла.

Страк изгледа намръщено двамата човеци.

— Има нещо, което се канех да ви питам. Когато се натъкнахме на вас, казахте, че търсите Дженеста, защото ви откраднала пратка със… скъпоценни камъни, така ли беше?

— Точно така — потвърди Стендивън.

— Но ние знаем, че тя не е била в Марас-Дантия от години. Защо сте чакали толкова време, преди да тръгнете да я търсите?

— Светът е голям — отвърна Пепърдайн. — Е, поне този, от който дойдохме, беше голям. — Тръсна глава, сякаш искаше да я проясни. — Разбирате ме, надявам се. Трябва време да организираш експедиция, и пари също. Господарят ми трябваше да наеме малка частна войска, после кръстосвахме континентите и…

— Струва ми се, че прекалено много говориш като за помощник, слуга или каквото си там. Защо не оставиш господаря си да каже сам за себе си?

— Той си е сладкодумен — обясни неловко Стендивън. — Често съм казвал, че може да се пазари по-добре от мене. Думите му идват по-естествено.

Хаскеер изгледа Пепърдайн подозрително.

— Не си бил някой проклет ковач на думи, нали? Мразя ги тия кучи синове. Съчиняват разни тъпи истории за нас, позорят ни като простаци и разбойници. Според тях сме мръсни като неваросани нужници и мразим светлината. Казват, че ядем малки бебенца, а всички знаят, че посягаме на човешка плът само когато нямаме нищо друго.

— Не, не съм разказвач на истории.

— Не приказвай тия неща извън дружината, Хаскеер — предупреди Страк. — Орките по тези места няма да го разберат. Нека не им даваме още поводи да ни приемат като различни. — Обърна се отново към хората. — Не знам за вас двамата. Но само не правете грешката да ни мислите за глупави.

— И насън не бих си го помислил — отвърна хладно Пепърдайн.

— Прекалено суров си, Страк — обади се Койла. — Дължа живота си на Пепърдайн. Той се доказа. — На никого не убягна, че изключва Стендивън от преценката си.

— Може би — отвърна Страк. — Ще видим.

— Сега имате ли нещо против да хапнем? — попита Пепърдайн и без да дочака отговор, тръгна към вратата. Стендивън се повлече подире му.

След като двамата излязоха, Койла подхвана Страк със:

— Защо изведнъж стана толкова враждебен към тях?

— Замислих се за разказа им и нещо не ми се връзва. Пепърдайн може да е искрен, но другият…

— Да, за това спор няма. Но нямаше да съм тук, ако не беше Джоуд.

— Джоуд?! Вече на малки имена ли сме?

— Обикновено се сприятеляваш с някой, който ти е спасил живота.

— Не съм си и помислял, че ще доживея деня, когато ще наречеш човек приятел.

— Просто го давай по-кротко с него, става ли? Той ни е полезен.

Страк се обърна към Джъп.

— Нищо не казваш, стотник.

— За хората ли? Нямам мнение, освен че на расата им не може много да се вярва.

— Нещо друго те тормози — каза Страк и го прегърна през кръста. — Начумерен си от няколко дни. Хайде, изплюй камъчето.

— Ами… Едва ли ще участвам и в атентата, нали? А и в каквото и да е друго, впрочем. Не че аз мога да изляза навън, предрешен като женска.

— Защо не? — заяде го Хаскеер. — Ще ти отива.

— Млъкни, Хаскеер — отвърна Джъп. — Не съм в настроение.

— Знам, че ти е тежко — каза Страк. — Но ще дойде и твоят ред.

— И кога ще е това?

— Има нещо, което можеш да направиш още тази нощ.

— Какво имаш предвид?

— Помислих си, че може да спретнем един бой. Съгласен ли си?