Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (20)

19.

Слънцето се издигна кървавочервено. Върволицата хубави дни изглеждаше застрашена от дрипави облаци и студени ветрове.

Времето не притесняваше групата, скрита сред дърветата на върха на хълма над Тарес. Представляваха пъстра сбирщина същества, които щяха да изумят и човеци, и орки, ако можеха да ги видят, поради което взимаха всички мерки, реални и вълшебни, за да го избегнат.

Едно от тези същества — Пелли Мадаяр от расата на елфите — се нуждаеше от усамотение за задачата, която трябваше да изпълни. Отделена на разстояние от другите, Пелли беше коленичила на брега на малко езерце. Беше разпръснала разни билки и смески върху спокойната вода, докато мълвеше нужното заклинание. Езерцето забълбука и кипна, а после се превърна в съвършено полирано огледало.

Сега Пелли се взираше в лика на човека Карелл Реверс. Със силата на чародейството тя и главата на Порталния корпус си говореха през измеренията.

— Мисля, че допуснах грешка — призна тя. — Трябваше да се доближа до Върколаците още в Марас-Дантия.

— Защо не го направи? — попита Реверс.

— Възможността беше малка. Всичко в земята беше объркано. Опасявах се, че ако се бяхме разкрили пред тях, щеше да изглежда враждебно.

— Ако това е точната ти преценка, постъпила си благоразумно.

— Но тъкмо защото в Марас-Дантия беше толкова хаотично, можеше да е по-подходящо място да се срещнем с бойния отряд и да се сразим с тях, ако потрябва. Тук вероятността да пострадат невинни е по-голяма.

— Това, че искаш да прибереш инструментумите с мирни средства, ти прави чест, Пелли. Но не забравяй, че преди всичко трябва да бъдат прибрани — с каквито и да е средства.

— Позволи ми да се опитам по своя начин.

— Не възразявам на това. Но в случай, че срещнеш съпротива, разполагаш с каквото е нужно, за да я преодолееш.

— Това е един много по-уреден и контролиран свят от Марас-Дантия. Има само две раси, орки и хора. И орките са подложени на жесток гнет. Свободата ни на придвижване е много ограничена. Веднага ще ни забележат.

— Тогава приложете изкуството, за да се прикриете.

— Ще го направим, ако се наложи. Но знаеш колко изтощително може да е това.

— Осланям се на преценката ти. И, Пелли… Оценявам съчувствието ти към потиснатите орки. То е достойно за уважение. Но си го избий от ума. Тези същества притежават склонност към дивачество, несравнима с буквално никоя друга раса. Внимавай състраданието ти да не те подведе.

— Разбирам.

— Това е още по-важно, защото още нещо привлече вниманието ни току-що.

— Сър?

— Нашите ясновидци засякоха в сектора ви аномалия.

— Друга група инструментуми?

— Не сме сигурни. Но определено е източник на огромна магическа мощ, и то недалече от сегашното ви местоположение. Би могло да е индивид или група. На този етап не можем да определим.

— Друг играч ли?

— Може би. Каквото и да е, трябва да сте два пъти по-предпазливи.

— Ще бъдем.

— Какви са плановете ви?

— В момента групата се възстановява от прехвърлянето. Скоро ще започнем разузнаването. Веднага щом възникне възможност да се срещнем с бойния отряд, ще я използваме.

— Добре. Междувременно да се надяваме, че Върколаците няма да направят нещо, което би могло да доведе до попадането на инструментумите в недобросъвестни ръце.

 

 

— Значи се разбрахме — прошепна Страк. — Ако един от двама ни падне, другият взима звездите. Ако паднем и двамата, работата остава за Даллог.

— А ако не се окаже наблизо? — попита Койла.

— Някой от бойците.

— Всеки друг, но не и Хаскеер, а?

— На Хаскеер съм готов да доверя живота си. Звездите са нещо друго.

— Само ако разбере, че заговорничим зад гърба му…

— Не заговорничим. Просто пазим нещо скъпоценно.

— Добре. Но е жалко, че не можем просто да ги скрием някъде тия проклети неща.

— Къде?

— Казах: жалко, че не можем. Може ли вече да се съсредоточим върху това, което уж трябва да правим?

Бяха в центъра на Тарес. Макар да беше рано сутринта, по улиците беше истинско гъмжило. Натоварени с храни коли и търговци с върволици мулета, улични продавачи на плодове, сергии, отрупани с месо, брашно и вино.

Огромното мнозинство от това гъмжило бяха орки. Но човешки патрули се мяркаха навсякъде, както и войнишки патрули по ъглите на улиците — следяха с бдителни погледи тълпите. Тежковъоръжени конници яздеха през множеството.

Въпреки цялото това оживление рядко се чуваше весела глъч и викове. Настроението изглеждаше потиснато. Високо горе небето посивяваше и денят се очертаваше неприятно душен.

Страк и Койла държаха главите си ниско наведени, все едно са тръгнали по работа като всички други. Бяха облечени в невзрачно работно облекло, осигурено им от съпротивата, и оръжията им бяха скрити добре.

Хванаха посоката, която им бяха указали, и заобиколиха централната, най-многолюдна част на града. През площади и улички, с бавни и отмерени стъпки и с безизразни лица, най-сетне стигнаха до целта си — квартал, застроен най-вече със складове и кланици. Но имаше и една стара схлупена кръчма.

Брелан и Чилдер ги чакаха, седнали на една от дървените маси отвън.

— Помислихме, че няма да дойдете — подразни ги Чилдер.

— Всичко ли е според плана? — попита Страк, докато се промушваше между масата и пейката, за да седне.

— Общо взето — отвърна Брелан. — Макар че ще се затрудним, ако се получат издънки.

— Трябва да сме сигурни, че няма да има — каза Койла, седна на ръба на масата и стъпи с единия си крак на пейката. — А няма да има, ако всеки си изпълнява заповедите.

— Нашата страна ще ги изпълни.

— Значи нямаме грижи.

— Всичко наред ли е с Джъп, Спуррал и човеците? — попита Страк.

— Те останаха в щаба да помагат с обучението — отвърна Чилдер. — Не можем да позволим да участват в тази операция. Ако някой ги види…

— Разбирам. — Разбираше, но в същото време долавяше скрити предразсъдъци. Въпреки че не му беше трудно да разбере защо, особено по отношение на хората.

— Идат — каза Койла.

Хаскеер и четирима редови орки се приближаваха. От друга посока идеше Даллог с още трима.

— Добро място за среща — заяви Хаскеер. — Какво ще кажете за по едно?

— Не — отсече Страк. — Главите ни трябва да са бистри.

Брелан стана.

— Другите вече трябва да са на позиции. Да тръгваме.

— Всички ли знаят какво да правят? — попита Койла.

— Да, да — обади се нетърпеливо Хаскеер. — Давай да почваме.

Разделиха се на три групи. Първата включваше Страк, Койла, Чилдер и двама редници. Хаскеер, Брелан и двама бойци образуваха втората. Даллог и последните трима бяха третата. Групите бяха смесени така, че във всяка да има поне един член на съпротивата, познаващ района.

Без повече приказки трите групи тръгнаха всяка по своята задача. Тези на Хаскеер и Даллог поеха към центъра на града; групата на Страк навлезе в квартала със складовете.

Тук покрай улиците се издигаха внушителни сгради със слепи фасади, а платната бяха по-широки, отколкото в жилищните квартали, за да пропускат движението на тежки фургони. Нямаше много признаци на живот.

— Планът ти е добър, Койла…

— Но?

— Има рискове.

— Знаем го.

— Не толкова за нас. Ще има много цивилни по пътя на…

— Това го обсъдихме. Погледни улиците. Високи сгради с много тесни проходи между тях. Идеална фуния.

— Не за тези улици си мисля.

— Другите два екипа ще насочат потока. Освен това от съпротивата ще направят всичко възможно гражданите да останат настрана.

— Хората ще го направят това за нас — напомни им Чилдер. — Заради онова, което става днес. Точно в това е целият му чар. — Спря и посочи напред. — Ето го мястото.

Широката улица свършваше с висока до гърдите дървена ограда. В центъра й имаше широка решетеста порта. Теренът зад оградата беше пълен с постройки. В дъното се виждаше двор, заграден с дебели греди.

Макар и отдалече, можеха да видят и подушат какво се пази там.

— Сигурна ли си за пазачите, Чилдер? — каза Страк.

— Само няколко ще са. И не предполагат, че това може да е цел.

— И пазачите са хора?

— Винаги. На орките не им поверяват оръжие. Получават само робската работа.

Приближиха се до портата. Беше затворена само с един железен лост и верига, увита около пилона. Вдигнаха лоста и се промушиха вътре, като оставиха един от бойците да пази.

Пръстта беше твърда и спечена, без нито един стрък трева. Вдясно се издигаше най-голямата сграда в двора.

— Кланицата — промълви Чилдер.

Отвори се една врата, която досега не бяха забелязали, разнесоха се викове, несъмнено човешки, и от вратата излязоха четирима човеци. Въоръжени.

Плещестият индивид с обръсната глава, който ги водеше, закрачи напред и изрева:

— Какво търсите тук?

Групата на Страк спря, но никой не отвърна.

— Дано само да имате сериозна причина за това нахлуване! — изръмжа мъжът с бръснатата глава.

Другите се развърнаха пред орките с готови за бой оръжия.

— Е? — настоя водачът, вбесен от мълчанието им.

— Толкова са тъпи, че не могат да отговорят — подхвърли презрително един от спътниците му.

— Ако търсите работа — каза водачът, — нямате късмет. Наели сме си други идиоти от племето ви. Хайде, марш навън.

Страк бавно скръсти ръце. Никой не проговори. Гологлавият се приближи още крачка. Заговори отново, с насмешливо благоразумен тон:

— Вижте, не искаме неприятности…

— Ние пък искаме — каза Койла. — Ние сме орки.

Бързо сви ръката си в широкия ръкав на ризата, измъкна камата от канията под мишницата и я метна. Острието се заби в гърдите му и го събори на земята.

Страк и другите мигновено извадиха скритите си оръжия и се нахвърлиха върху останалите хора. Разправата беше бърза и жестока. Страк и редникът свалиха противниците си с по два удара всеки. Чилдер спечели възхищението им с това, че й потрябва само един.

— Сега действаме — каза Страк.

Затичаха към стобора, като се оглеждаха за други пазачи.

Добитъкът се оказа много повече, отколкото Страк бе очаквал. Стъпил на оградата, той удивено зяпна морето кафяви гърбове и щръкнали рога.

— Близо хиляда глави — увери го Чилдер. — Някъде колкото изяжда Тарес за ден.

— Какво пък, номерът може и да се получи. — Обърна се към редниците. — Останете тук. Щом видите сигнала, отворете портата и бягайте настрани. Койла, Чилдер — хайде.

Затичаха покрай оградата към отсрещния край на двора. От гънките на селяшките си дрехи измъкнаха кремъци, бутилки с масло и три дебели омотани с парцали факли. Страк протегна едната, Чилдер я заля с масло, а Койла драсна искрата. Засъска жълтеникав пламък.

Страк се изкатери на оградата и най-близките животни бързо изпаднаха в паника — замучаха и започнаха да се дърпат от пламъка. Той размаха факлата високо над главата си.

Двамата редници видяха сигнала, вдигнаха резетата, отвориха портите и затичаха нагоре, на по-безопасен терен.

Страк допря пламъка до факлите на Койла и Чилдер и тримата заподкарваха добитъка с огън и викове.

Отначало уплашените животни започнаха да се блъскат безразборно, но стадният инстинкт бързо надделя. Говедата до портата видяха, че е отворена, и започнаха да се изсипват навън. Огромното стадо ги последва, започна да се излива от заграждението и пое по единствения достъпен път.

Животните се носеха с грохот, запълниха цялата улица, жулеха кожа в стените от двете страни. Кънтежът на копитата по плочите разтърсваше сградите.

Говедата стигнаха до завоя, набрали скорост. Край платното растеше старо дърво. Живият порой го изтръгна от корен. Понесено от напора му, за кратко то се задържа право, като знаме на някакво обезумяло кравешко войнство.

Пътят се стесни и това усили ужаса на стадото. А когато навлязоха в по-населените квартали, улиците вече не бяха празни. Орки се пръскаха от пътя на стадото, за да намерят убежище, някои скачаха и увисваха на первазите на прозорците. Продавачите изоставяха количките си на пътя на паническия бяг на животните и те ги правеха на трески.

Но улиците бяха много по-безлюдни от обикновено — главно заради онова, което предстоеше да стане в центъра на града, отчасти и заради дискретните предупреждения на съпротивата.

Бунтовниците бяха заети с нещо много по-практично. С помощта на Хаскеер, Даллог и други Върколаци те отвличаха фургони и коли и блокираха с тях определени улици. За по-сигурно усилваха хаоса, като палеха барикадите. Целта им беше да насочат добитъка по точно определен път.

Повечето граждани, както и окупационните части, бяха събрани в друга част на града. През нощта шест кораба на Пекзан бяха навлезли във водите на Акуриал, минаха през един тесен проток и навлязоха в главната река на страната. Призори пристигнаха в пристанището на Тарес.

На брега слязоха близо хиляда и петстотин бойци, подкрепления за замислените енергични мерки на Пекзан. В стройни редици те поеха през града под съпровода на барабаните и гайдите на военен оркестър и с високо развети знамена. Оркското население, с изключение на най-необходимите работници, отново беше подкарано като стадо да изиграе радушно посрещане. Бяха ги струпали по тротоарите, но зад здрави дървени прегради, за да не би въодушевлението към славните освободители да излезе извън контрол.

Завоевателните сили маршируваха на изток, към центъра на града.

Изпадналото в паника стадо се придвижваше в западна посока, също към центъра на града.

В безумния си бяг добитъкът изтръгваше още дървета, събаряше сергии и рушеше крайпътни дюкяни. Пороят обръщаше и тъпчеше изоставени фургони, помиташе останали без ездачи коне. Под трясъка на безбройните тъпчещи копита по уличната настилка се появиха пукнатини.

Гайдите и барабаните поддържаха жив, бодряшки военен ритъм. Наперено изпъчени, бойците подминаваха наплашените тълпи, които ги отпращаха с вяли подвиквания. От двете им страни в тръс яздеше кавалерийски ескадрон с високо вдигнати пики. Обозни фургони и двуколките на офицерски жени се поклащаха сред множеството.

Над апатичните викове на зрителите и тропота на собственото си маршируване войниците доловиха звук. Нещо повече от звук — люлеене. Трус.

Сградите в този гъсто населен квартал бяха високи за мащабите на Тарес и създаваха впечатлението за плитко дефиле. По пътя напред проломът от камък и дърво рязко завиваше към скрити от погледа части на града.

На ъгъла точно на пътя на маршируващите се издигаше къща. Беше на три етажа и издадена повече към уличното платно от съседните. Пред очите им тя затрепери. Запада прах и мазилка, а когато къщата се разтресе по-силно, се откъртиха парчета от фасадата.

Първите редици маршируващи забавиха. Зрителите орки зад яките прегради затихнаха. Загадъчният ритмичен звук вече можеше да се чуе по-ясно, можеше да се усети през подметките на войнишките ботуши. Нови късове мазилка западаха от тресящата се сграда. Маршируващите почти спряха.

Отпред се появи самотна крава. Бягаше, но някак странно, клатушкаше се като пияна. От тълпата и дори от войнишката колона се разнесе накъсан смях.

Миг след това иззад ъгъла към тях се втурнаха стотици глави озверял добитък.

Беше порой от плът, засмукал в устрема си коне, потрошени фургони и смет. От животните се вдигаше пара. По муцуните им бе избила пяна и те мятаха насам-натам увенчаните си с остри рога глави. И да забелязаха препятствието, към което се приближаваха, беше им все едно — изобщо не помислиха да спрат.

Отначало ариергардът на парадната процесия не разбра какво става отпред и продължи да марширува. Но бойците в челото не само се бяха спрели — започваха да се отдръпват назад.

С приближаването на побеснелите животни стройният марш се превърна в безредно гъмжило. Настъпи хаос и пълна паника. Много от бойците се опитваха да се прехвърлят през преградите, но това беше почти невъзможно. Няколко кавалеристи скочиха направо от седлата и успяха, но за повечето нямаше спасение.

Замлъкналите зрители отново подеха възгласите, много по-въодушевено отпреди.

Някои войници запазиха самообладание и стреляха срещу животните. Но от това нямаше никаква полза. Две от първите добичета паднаха, но това не забави устрема на полудялото от паника стадо, по-скоро дори го усили. Животните или се изливаха около падналите, или просто ги прегазваха. А войниците не можеха да се изтеглят назад и останаха на място, все едно се готвеха да отблъснат вражеска атака.

Вълната помете. Хора и животни се сблъскаха с пращене на кости и късане на плът. Животните се врязаха дълбоко в гъстите човешки редици, натискът отзад ги тласкаше все по-неудържимо. Ефектът беше като буца масло, разпльокана с удар с чук.

Някаква крава за миг се надигна над мелето, нанизана на войнишка пика. Друга налетя върху един фургон, изхвърча настрани и беше премазана в дървената преграда. Войниците сечаха добитъка с мечове, но само разпалиха още повече беса на връхлитащото стадо. Десетки мъже ставаха на каша под тежките копита.

Конницата се оправи малко по-добре, макар че много от конете бяха понесени от неудържимия прилив заедно с безпомощните си ездачи. Сред обърканата колона обаче имаше магове. Засвяткаха и затрещяха лъчи магическа енергия, воня на овъглена плът се разнесе над множеството. Суматохата стана неудържима.

Гръмотевици разцепиха посърналото небе. Закапаха тлъсти капки дъжд.

Опустошението се разигра в подножието на крепостта. От една висока тераса, издадена над голата й фасада, Дженеста наблюдаваше сцената. Вятърът бе издул черното й наметало и тя приличаше на огромна хищна птица, готова да се спусне надолу. Лицето й беше безизразно, но ръцете й стискаха перилото толкова силно, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели.

 

 

Недалече от замъка, от покрива на една много по-ниска и по-скромна сграда, други очи попиваха гледката на касапницата.

— Стана по-добре, отколкото се надявах — каза Брелан.

— Стараем се да си вършим работата добре — отвърна му Койла.

Чилдер се обърна към Страк.

— Вашата дружина се доказа днес.

— Мислех, че вече го направихме.

— Още повече, тогава. И смятаме, че вече е време да се срещнете с едно лице.

— Кое?

— Най-важният орк в страната.