Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (19)

18.

Орките на Акуриал, и особено в Тарес, бяха свикнали с ударите на войнишки ботуши по вратите им на разсъмване. Обикновено това предшестваше арестуването им и изтезания или незабавна екзекуция. Или пък ги принуждаваха да гледат екзекуцията на други. Понякога това предшестваше колективно наказание за реално или въображаемо неподчинение на волята на окупаторите — гражданите бяха принудени да гледат как изгарят домовете им, как избиват добитъка им и засяват нивята им със сол.

Доста по-рядко беше да ги изкарат от леглата и да ги накарат да се подредят в шпалир по улиците. Да им раздадат знаменца с цветовете на държавата завоевател и да ги принудят да приветстват някоя дошла на визита важна особа.

Най-странното беше обектът на въодушевените им възгласи да профучи в бърз галоп в черна каляска със затворени против любопитни очи прозорчета…

Впрягът, придружен от антураж от също толкова непроницаеми возила и почетна гвардия от елитни бойци с изопнати лица, си проправи път към крепостта в центъра на града. Веднага щом влезе, портите се затвориха.

Малко под върха на замъка, в орловото гнездо на Капъл Хачър, губернаторът чакаше посещението. Както винаги, външно беше съвършено спокоен. Магьосникът Грентор, който стоеше до него, не беше чак толкова.

— Кажете ми, губернаторе — каза Грентор, пръстите му шареха нервно по броеницата, — срещали ли сте се преди с въпросната особа?

— Да. В Пекзан.

— А впечатлението ви?

— Мисля… дълбоко би било подходящата дума. А вие, брате? Били ли сте в присъствието на особата?

— Не. Въпреки че формално въпросната особа е глава на ордена ни, никога не съм имал това удоволствие.

— „Удоволствие“ е дума, която може би ще преосмислите.

— Как така?

На вратата се почука.

— Влез! — извика Хачър.

Влезе адютантът Фринт.

— Пристигнаха, сър. — Беше останал без дъх.

— Изглеждаш ми развълнуван — каза Хачър. — Допускам, че си успял да зърнеш височайшата особа.

— Да, сър. Групата се изкачва насам.

— Добре. Остави ни. Не, през другата врата.

Адютантът напусна с явно облекчение.

На лицето на Грентор се беше изписало смущение.

— Един малък съвет, висш духовнико — каза Хачър. — Ще откриете, че емисарят е… да речем, личност със силна воля и не понася лесно несъгласия. Това е особа с огромна власт и влияние. Няма да е зле да го имате предвид.

Грентор отвори уста да отговори, ала в този миг двукрилата врата към покоите на Хачър се отметна с трясък.

Влязоха две човешки същества. На пръв поглед поне. И двамата бяха мъже, впечатляващо мускулести. Бяха облечени за бой, с черни кожени гамаши, жакети и ботуши с метални носове, и държаха извадени ятагани.

Но нещо в тях не беше наред. Очите им не бяха както трябва. Втренчени в една точка, оцъклени и някак си лишени от каквато и да било искра човещина. Лицата им не бяха както трябва. Кожата им изглеждаше прекалено изпъната и безизразна и с някак си болнаво жълтеникав цвят. Начинът, по който се движеха, не беше както трябва. Крачеха някак сковано, все едно гърбовете им не можеха да се огъват, и в стъпките им се долавяше леко тътрене.

Двамата огледаха помещението, надникнаха зад завесите и разтвориха прозорците. Мълчаха. Привидно доволни, че наоколо не дебнат убийци, се върнаха вдървено при Хачър и жреца. Единият протегна месестата си длан с цвят на пергамент.

— Надявам се, че нямате намерение да претърсвате мен? — възмути се Хачър.

— Този път ще го пропуснем — чу се глас откъм вратата.

И в залата влезе жена. Дори Хачър, който вече я беше виждал, се стъписа от появата й. За Грентор това бе ново и смайващо преживяване.

Имаше нещо смущаващо, за да не кажем направо стъписващо във външността й. Лицето й беше някак сбъркано. Беше просто някак прекалено плоско и широко, особено при скулите, а брадичката й се стесняваше почти до точка. Кожата й беше странна. Някаква леко сребриста патина имаше по нея, все едно беше покрита с тънки рибешки люспи. Носът й беше леко изпъкнал, а месестата й уста изглеждаше прекалено голяма. Имаше мастиленочерна коса, която падаше до кръста й.

Това, което прикова вниманието на Хачър и Грентор, бяха очите й. Бяха тъмни и безспорно хипнотизиращи. Но притежаваха и някаква по-дълбока, по-смущаваща особеност. Като портали, които даваха възможност да надзърнеш през тях в някакъв свят от тъмно вещество — безгранично, безмилостно, бездънно.

Въпреки всякаква разумна дефиниция на думата жената беше красива. Красива като месоядно цвете, като вълчи паяк или лакома акула. Кошмарно и съблазнително красива. Противно, нечестиво красива.

Тя щракна с пръсти. Звукът беше силен и рязък. В тишината, утаила се в залата, беше почти стъписващ. Двамата телохранители с мъртвешките очи реагираха на него уверено, като по изречена команда. Обърнаха се кръгом като един и излязоха.

Хачър се овладя пръв и поздрави гостенката.

— Милейди Дженеста. — Удостои я с почтителен поклон.

— Здравей, Хачър.

— Позволете да ви представя брат Грентор, висш духовник от Ордена на…

— Да, да. — Тя го прекъсна с ленив жест. — Уведомена съм кой е.

Грентор се беше превил в нисък поклон. Изправи се смутено.

— Моля, мадам, заповядайте. — Хачър посочи най-хубавия стол в помещението.

Тя го погледна презрително, все едно очакваше да й предложат трон. Но понесе унижението и коприната на смарагдовата й рокля леко изшумоля, докато сядаше.

— Вашите телохранители… — Хачър не довърши; погледът му пробяга към вратата, сякаш губернаторът очакваше всеки миг да се върнат.

— Подходящ начин да се използва службата на мерзавци, не мислите ли, губернаторе? — Дженеста се усмихна. Зъбите й бяха малки, бели и много остри.

— Мерзавци ли?

— Врагове на държавата. Сектанти. Онези, които заплашват нашата власт.

Хачър беше убеден, че има предвид нейната власт, но го премълча.

— Единият… Стори ми се, че го познах…

— Вероятно. Предателството не уважава никакви постове. Тази напаст може да зарази и най-високопоставените в администрацията.

Хачър не се съмняваше, че това е недобре прикрито предупреждение към самия него.

— Как по-добре да накажеш изменници от това да ги принудиш да служат на държавата, която са искали да подронят? — продължи Дженеста. — Мъртви и същевременно немрящи — прелестна съдба. — Наслаждението й беше осезаемо. — Но не съм тук, за да обсъждам своите любимци. Други грижи имаме, Хачър.

— Мадам?

— Много добре знаете какво имам предвид. Положението тук е неприятно.

— Вярно е, че имахме някои проблеми. Но вълнения има във всички провинции от време на време. Държим нещата под контрол.

— Нима? А това, което се случи вчера, и то ли е пример колко ги държите под контрол?

— Ах, чули сте за това!

— Чувам за всичко, губернаторе. Не се съмнявайте.

— Имаме един малък подривен елемент. Извадиха късмет.

— Имало е човек с тях. — Погледът й беше убийствен. — И тук ли е проникнала заразата на измяната?

— Беше случайност. Досега никога не е имало подобни случаи.

— Досега. Колко още хора можем да очакваме, че ще вземат страната на тези зверове?

— Събитието беше сериозно, не го отричам, мадам. Но би било грешка да вземем един инцидент и да…

— Но не е само един. Тук имате наченки на бунт.

— Не бих отишъл толкова далече.

— Разбира се, че не бихте. Вие сте страна. Какви мерки са предприети срещу военните, които са допуснали набегът да успее?

— Наложени са наказания и…

— Разпоредете се отговорните да бъдат екзекутирани.

— Собствените ни хора?

— Ха, и ви наричат Желязната ръка! — Тя се изсмя презрително. — Мек сте, Хачър. Затова управлението в този район е толкова слабо. Ще бъде наложена дисциплина и ще започнете, като подпишете заповедите за смъртно наказание, както ги продиктувам аз.

— Протестирам срещу това грубо…

— И ако не държите да видите заповед с вашето име, закована на портата на замъка, ще се въведат някои промени в поведението на тази администрация.

Хачър не каза нищо.

Дженеста насочи вниманието си към Грентор.

— Нямате основание да изпитвате самодоволство от това.

— Мога да ви уверя, мадам…

— Орденът в Акуриал се справя толкова зле, колкото и военните — продължи тя. — От военните и магическите крила се очаква да си съдействат и да се подкрепят взаимно. Това очевидно не става.

— Позволете да не се съглася. Никога досега не сме се изправяли пред подобна ситуация.

— Но те са само шепа бунтовници според губернатора. — От думите й капеше сарказъм. — О, и един-единствен човек, който се е съюзил с тях. Но това, разбира се, е твърде много за вас, при цялата магия, с която разполагате.

— С цялото ми уважение, членове на Ордена загубиха живота си в бой с тези бунтовници — уведоми я навъсено Грентор.

— Значи са го заслужили и добре, че сме се отървали от тях. Никой, който не е на висотата на задачата, няма място в ордена, който оглавявам.

— Прекалено сурова сте, ако позволите. Както знаете, мадам, магията може да е несъвършено изкуство.

— Глупак. Просто е толкова недодялана, колкото тези, които я практикуват. — Дженеста ловко разви шала, който носеше, и го надипли. — Ето, дръж. — Хвърли го към жреца, все едно че беше детска топка.

Той посегна да я хване, по рефлекс. Топката се изтъркаля по изпънатата му ръка, разгъна се и се превърна в лента, после се замъгли и сякаш започна да променя формата си, запърха и се заувива около тялото му.

Грентор рязко си пое дъх. Шалът се беше увил около врата му. Само че вече не беше шал. Доскорошната копринена лента вече се беше превърнала в триглава пепелянка с цвета на сяра, с черна зигзагообразна ивица, минаваща по люспестото тяло. Стегна се и започна да души жреца. Раздвоените езици заплющяха от трите съскащи глави. От острите криви зъби капеше отрова.

Макар да знаеше, че това трябва да е илюзия, Грентор започна да изпада в паника. Опита се да извика, но гласът му излезе на грак. Лицето му стана пепеляво. Змията го стегна още по-силно.

Хачър гледаше всичко това с ужас.

Дженеста махна небрежно с ръка.

Змията изчезна. Грентор облекчено си пое дъх, залитна към голямата дъбова маса, опря длани върху нея и наведе глава. Дишаше задъхано.

Шалът вече беше в ръката на Дженеста. Тя го заметна отново върху раменете си, безразлична към разигралата се малка драма, и каза:

— Няма извинение. Магията тече силна в тази земя, чиста и мощна. За разлика от някои места, където съм била.

Думите й може би учудиха Хачър и Грентор, но те бяха твърде стъписани и уплашени, за да питат.

— Чуй ме, жрецо — продължи Дженеста. — Нещата ще се подобрят. Защото висшите духовници може да бъдат разжалвани и заместени от по-низши братя. Това — най-малкото.

Грентор кимна, все още замаян. Потърка врата си. В очите му имаше страх.

Възцари се тишина. Това като че ли не притесни Дженеста, но Хачър се почувства неловко. Поради липса на нещо по-добро, което да каже, промърмори смутено:

— Сигурно ме смятате за лош домакин, милейди. Мога ли да ви предложа нещо освежително?

Едва издържа на погледа, с който го удостои тя.

— Освежителните, които взимам, са от специално естество и обичам да ги взимам насаме. Но това ми напомни за… — Погледна към вратата и тя се отвори, покорявайки се сякаш на волята й.

Двамата безмозъчни телохранители влязоха вдървено. Единият носеше под мишница изящно резбована дървена кутия. Поднесе я на Дженеста. Когато тя я отвори, лениво отпуснатите допреди миг пазачи станаха някак възбудени. Заоблизваха напуканите си устни с покритите си с черни петна езици и им потекоха лиги.

Дженеста измъкна нещо от кутията. Беше червеникавокафяво и приличаше на сушено месо или може би на подут от кръв тлъст червей. Тя го размаха в изпънатата си ръка. Телохранителите моментално се смъкнаха на колене в добре заучено движение — все едно бяха кучета. Тя им хвърли мръвката.

Последва кратко боричкане, единият телохранител се докопа до месото, натъпка го в устата си и задъвка с наслада. Приятелят му изглеждаше посърнал, но очите му светнаха, когато Дженеста хвърли парче и на него. Двамата се проснаха на пода, задъвкаха лакомо и по брадичките им потече кафяв сок.

Дженеста забеляза как се е вторачил Хачър в отворената кутия и обясни:

— Трябва да се хранят. Освен това намирам за удобно подчинените ми да са кастрати. Тъй че в духа на „пести, за да имаш“…

Хачър я зяпна.

— Искате да кажете…

— Интимните части са много хранителни. Мога да го потвърдя лично. — И продължи да храни двамата като кучета.

Лицето на Грентор посивя, той сложи ръка на устата си и извърна глава.

Хачър успя да се овладее, пое си дълбоко дъх и попита:

— Какво искате да направим за положението тук, милейди?

— Познавам орките от дълго време. Колкото и кротка да изглежда тяхната разновидност на Акуриал, знам на какво са способни. Особено когато бъдат изложени на вредно влияние отвън, а имам основание да вярвам, че става точно това. — Дженеста хвърли още един къс месо на пода и добави, докато телохранителите й шумно гълтаха гощавката си: — Това, от което се нуждае Тарес, е власт на терор.