Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (13)

12.

На бойното поле нахлуваха конници. Тъпчеха и сечаха бранителите.

Насред поляната, до две коли със сено, бойците на Джъп бяха слепи и глухи за всичко наоколо, затънали в свиреп ръкопашен бой.

Спуррал се биеше до Джъп. Двамата бяха въоръжени с традиционните оръжия на расата на джуджетата: той с дебел кривак с обкован с олово връх, тя — с къс извит меч и нож. И работеха с тях здраво.

Джъп избегна един удар и главата на нападателя му изтрещя под тежкия кривак. Той го извъртя и натресе оловния край в корема на друг. Въртеше кривака бързо и с плавно изящество, натрупано с годините опит. Спуррал беше не по-малко умела с оръжията си. Нападната от двама унисти, тя ловко посече единия в лицето и наръга с ножа приятеля му.

Елдо се биеше до тях. Докато отбиваше ударите на един здравеняк с дебела тояга, старият мърморко понесе удар, от който шлемът му се огъна и го накара да залитне назад. Спуррал бързо отклони следващия удар на мъжа с тоягата и му разпра корема. Благодарният Елдо й кимна замаяно, а мъжкарите наоколо я изгледаха с ново уважение.

След проточилия се сякаш безкрайно ръкопашен бой настъпи кратко затишие. Но не и време да си поемат дъх.

Чусс, един от новобранците, викна:

— Вижте!

Погледнаха натам, накъдето им сочеше — и видяха ездачите.

Двама конници пробиха защитната линия и препуснаха в галоп към тях.

— Прикрий се! — изрева Джъп и замаха на групата си да минат зад колите.

Избута Чусс и приятелчето му от новите, Игнар, под едната. Останалите се струпаха зад тях в отбрана. Джъп и Спуррал се качиха на колата.

Конниците се приближаваха, размахваха сабите си, конете им бяха плувнали в пяна.

Единият унист подкара право към Джъп и Спуррал. Те заразмахваха оръжията си да го прогонят, но подвижността му го пазеше недосегаем. Междувременно спътникът му се надвеси отгоре и засече по орките. Те мушкаха и замахваха към него, като едновременно се мъчеха да се предпазят от конските копита.

Схватката се проточи, без никоя от двете страни да спечели предимство. Изведнъж на Гледег му хрумна идея. Той измъкна прашката си, бързо я зареди и я завъртя. Камъкът удари ездача в лицето, той изрева, не можа да се задържи в седлото и се стовари на земята. Конят му побягна. Орките се втурнаха напред и го довършиха.

Джъп понечи да повтори примера на Гледег с прашката си по другия. Но докато я вадеше, пронизителен съсък изпълни въздуха. Рояк стрели се изсипа върху ездача и го изхвърли от седлото.

Джъп и другарите му се огледаха и видяха десетина джуджета с лъкове по покривите на дългите къщи. Върколаците им замахаха за благодарност. Без да им обърнат внимание, джуджетата затърсиха нови цели сред връхлитащите конници.

Но това не беше краят. Унистите продължаваха да настъпват през поляната, въпреки че бяха намалели на брой. Джъп и приятелите му отново надигнаха оръжията си.

 

 

Бранителите в края на моравата трябваше да се справят с доста повече от двама конници. Групите на Хаскеер и Койла бяха понесли истинска конна атака. Мъртви и издъхващи хора, джуджета и коне лежаха по предния отбранителен рубеж. Но боят продължаваше.

Хаскеер грабна една изтървана пика и прониза с нея връхлитащия го унист. Върхът го промуши в гърдите и го изхвърли от седлото.

Койла почти бе изразходвала ножовете си — бяха й останали само два. Тя метна единия към развилнелия се наблизо конник. Целеше се в гърдите му, но той се обърна и острието го удари под рамото. Все пак силата на удара бе достатъчна, за да го завърти в седлото, и той изпусна юздите. Двама орки ги сграбчиха, задърпаха силно и смъкнаха и коня и ездача на земята. Копията и брадвите решиха съдбата на човека.

Пепърдайн продължаваше да се бие с тях. Не показваше умора, нито ловкостта му намаляваше. Мечът му бляскаше като мълния, сечеше гърла, пронизваше дробове, посичаше ръце и крака. Този човек надвиваше или надхитряше всеки, срещу когото се изправяше.

Койла си набеляза друг ездач, който сечеше с брадвата си сред група обкръжили го джуджета. Разби пред очите й черепа на едно и дребосъкът падна като камък на земята. Тя извади последния си нож и се прицели добре, с надеждата този път да нанесе точен убийствен удар.

Не успя. Ножът се заби в шията на коня. Стреснато, раненото животно се изправи на задните си крака и хвърли ездача си. Той падна тежко, но бързо успя да се изправи, побеснял от гняв. Беше забелязал Койла и започна да си пробива път към нея. Тя се стегна да го посрещне, но в този миг на косъм от нея изсвистя меч. Друг унист беше изскочил от мелето, за да я нападне.

Тя се завъртя рязко срещу новия си противник и от резкия сблъсък на мечовете ръката й изтръпна. Влязоха в яростна схватка. Мъжът срещу нея беше грамаден и як, непохватността и тромавите му движения се компенсираха от огромната му сила. Не беше толкова дуел, колкото свирепо пердашене. Все пак Койла успя да парира съкрушителните удари.

А след това човекът извади късмет — мечът му ожули пръстите й до кокал, тя изтърва оръжието си и то отхвърча далече встрани. Койла заотстъпва и посегна за камата си — единственото останало и оръжие. Докато я вадеше, цъфна и падналият от коня унист.

Двамата побеснели човеци се нахвърлиха върху нея. Единият беше с меч, другият — с брадва. Нямаше как да влезе в обхвата им с късата кама, можеше само да се извива и да избягва атаките им. Но избягването не можеше да продължи безкрайно.

— Койла!

Пепърдайн се появи ненадейно. Подхвърли й меча, след което пое втория унист, като остави мъжа с брадвата за нея.

Тя скочи срещу него, решена да си разчисти сметките. Сниши се да избегне брадвата и замахна отдолу, бързо и ниско. Той се извъртя рязко и мечът й се плъзна по хълбока му — съвсем не смъртоносна рана, но достатъчна, за да го отвлече. И да даде на Койла достатъчно време, за да се завърти и да удари отново.

Този път ударът беше точен: мечът й се вряза в кръста му. Тя го изтръгна, замахна отгоре и му пръсна мозъка. Мъжът се просна на земята безжизнен.

Тежко задъхана, Койла се обърна към Пепърдайн. Той беше надвил противника си и тъкмо се навеждаше за убийствения удар. Щом се изправи, посякъл униста в гърлото, я погледна. Тя му кимна за благодарност, все още озадачена защо избира страната на орките срещу своята раса.

— Вижте!

Хаскеер сочеше един конник край дърветата. Беше несъмнено жена, с дълга развята руса коса и метална гръдна броня, която лъщеше на бледата слънчева светлина. Белият кон, който яздеше, се изправи на задните си крака, докато тя призоваваше оцелелите си воини, вдигнала високо меча си.

— Милост Хоброу — процеди Койла.

— Права беше — изсумтя Хаскеер.

— Тая кучка! Защо никога нямам лък, когато най ми трябва?

Жената обърна коня и подкара навътре в леса.

Бранителите в първата линия при изкопа също видяха Хоброу. Поддръжниците й се оттегляха след нея и разгневените джуджета засипваха по-бавните със стрели и копия. По цялата поляна последните унисти отстъпваха.

— По-скоро последна глътка въздух, отколкото втора вълна — прецени Страк, без да откъсва поглед от тях.

Брегин кимна.

— Нямаме повече работа тук. Събирай дружината.

Брегин изсумтя и тръгна.

Страк огледа касапницата. По поляната лежаха десетки тела на джуджета и много повече — на хора. Още повече бяха ранените, на крака или проснати на тревата, но не видя орки сред тях. Нито човеци.

Закрачиха към колибите.

Останалите Върколаци вече се събираха там.

— Има ли ранени? — подвикна Страк.

— Няколко — отвърна Даллог. — Нищо сериозно.

— Койла? Добре ли си?

— Това ли? — Тя махна небрежно с превързаната си ръка. — Само ужилване.

— Не е само тя ужилената — додаде Хаскеер.

— Кой още?

— Уийм.

Страк въздъхна.

— Какво пък сега?

— Стрела в задника. — И посочи с палец.

Няколко стари бойци мъкнеха Уийм легнал по очи на талпа; от бута му стърчеше стрела. Стендивън крачеше нацупен след тях.

Стовариха грубо на земята импровизираната носилка и Уийм изохка.

— Оправи го — нареди Страк.

Даллог коленичи и започна да рови в медицинската си торба.

Койла придърпа Пепърдайн настрани.

— Благодаря ти.

Той само кимна.

— Добре се би.

Човекът се усмихна сдържано.

— Откъде си придобил тези умения? — настоя тя.

Той сви небрежно рамене.

— Оттук-оттам.

— Пак ще ме умориш от приказки.

Този път в беглата му усмивка май имаше и капчица топлина.

— Дълга история.

— Искам да я чуя.

— Пепърдайн! — Стендивън идваше към тях.

Лицето на русокосия воин отново стана безизразно.

— Мястото ти е до мен! — властно заяви по-възрастният човек.

— Знам.

Държането на Пепърдайн озадачи Койла и тя вдигна учудено вежди.

— Какво ви е на вас двамата?

— Койла! — повика я Страк.

Тя изгледа намръщено двамата човеци и ги остави.

Страк стоеше настрана от групата с Джъп и Спуррал. Изглеждаха притеснени.

— Какво има?

— Нашите платиха висока цена за това — отвърна Спуррал и посочи съсипията от битката.

— Но се справиха добре. Особено с толкова малко ветерани сред вас.

— Вече сме още по-малко — отрони Джъп в отговор.

— При всяка битка има загуби — каза Страк. — Знаете го.

— Да, но Върколаците не пострадаха толкова.

— Ние сме родени за бой, имаме нужните умения. Ако бяхме претърпели загуби, щяхме да ги приемем.

— Повечето джуджета не гледат на тези неща като орките.

— То си личи — обади се Койла.

Проследиха погледа й към група джуджета, струпани в другия край на поляната. Поглеждаха към Върколаците и си шепнеха нещо. Към тях прииждаха още.

— Може да стане гадно — прецени Страк. — Джъп, ти какво мислиш?

— Ядосани са. Няма да е зле да внимавате.

— Койла?

— Мисля за оная старата поговорка: „Осланяй се на боговете, но дръж коня си оседлан.“

Страк отново хвърли поглед към трупащата се тълпа.

— Точно така. Гледаме да не ги предизвикваме, но стоим нащрек. — Обърна се към Даллог. — Вдигай Уийм на крака.

— Не съм сигурен дали ще може да…

— Ще оживее. Просто го направи.

Даллог сви рамене и махна на двама от старите.

— Я ми помогнете тука. Хванете го и го дръжте. Ама здраво.

След това се наведе над пациента си. Уийм заскимтя. Даллог стисна стрелата и я дръпна рязко. Уийм изрева. Десетникът извади шише спирт и поля обилно раната. Уийм нададе вой. Даллог го превърза набързо и двамата стари го вдигнаха на крака — това бе придружено от ново хленчене. Уийм бе пребледнял и вкиснат, все едно е изсмукал цял кош лимони.

Тълпата заръмжа недоволно и тръгна към орките. Много джуджета бяха ранени. И също така много бяха извадили оръжия.

— При мен! — заповяда Страк.

Четата се струпа около него.

Сред тълпата изпъкна познато лице: джуджето, което ги бе нахокало още при идването им в Кват.

Сега то закрачи към орките, издуло гърди и вдигнало високо късото си копие.

— Имате ли си представа какъв погром причинихте тук? — изрева дребосъкът.

— За това обвинявай унистите — отвърна сдържано Страк.

— А видя ли колко от нашите платиха за това?

— Орките се биха на наша страна, Крейк — напомни му Джъп. — Иначе нямаше да спечелим.

— Изобщо нямаше да се наложи да се бием, ако не бяха те!

Тълпата замърмори одобрително.

— Не е честно — отвърна Джъп. — Извадихме късмет, че бяха с нас.

— Ти мълчи. Заради теб взехме тяхната страна. Само беди ни носиш.

— Струва ми се, че беше крайно време да се опълчите на тези човеци — каза Страк.

— Мислиш, че не сме ли? — Крейк беше почервенял от гняв. — Само че не търсим непрекъснато повод да ги предизвикваме!

Тълпата отново го подкрепи.

— Не може да вините орките за това — отсъди Джъп. — Знаете колко луди са тия унисти. Ако не бяха Върколаците, щеше да е още по-лошо.

— Пак защитаваш чужденците — изръмжа водачът на недоволните. — Много ги обичаш тези… перковци.

— Ти кого наричаш перко? — изрева възмутено Хаскеер.

Крейк го изгледа с яд.

— Обиди се, значи си такъв.

— Недей да ядосваш стотника ни — предупреди Койла.

— Хайде да се успокоим малко — помоли Джъп.

— Предател! — кипна Крейк.

— Няма да наричаш моя Джъп предател — намеси се Спуррал.

— На кого викаш ти перко? — повтори Хаскеер.

— На тоя, дето го гледам — върна му го Крейк и размаха копието си пред лицето му.

Тълпата зад него завика окуражително.

— Не твое място не бих го направила — предупреди Койла.

— Не взимам съвети от плашила — отвърна й Крейк. — Още по-малко от женски. — И се изсмя презрително.

Хаскеер се вбеси, сграбчи копието му, извъртя го ловко и го заби в стъпалото му. Кръвта швирна на гейзер. Крейк изрева, залитна две стъпки и падна в ръцете на приятелите си. Тълпата ахна стъписана.

— О, стана белята — изпъшка Джъп.

Разгневена, тълпата се спусна напред с вдигнати оръжия. Орките се скупчиха плътно да ги посрещнат.

— Не искам вашите да се бият с народа ни, Страк! — замоли го Спуррал.

— Да, нямаме нужда от това — додаде Джъп.

— Върколаци, изтегляй се! — изрева Страк. — Всички!

Дружината заотстъпва към една от големите дървени колиби.

— Влизай вътре! — ревна Страк и отвори вратата с ритник.

Нахлуха през входа. Струпаха мебели да барикадират вратата, запушиха и единствения прозорец. Отвън ревът на тълпата се усили.

Койла погледна ядосано Хаскеер.

— Нали уж нямаше да ги предизвикваме!

— Малкото лайно си го изпроси. Пак извади късмет, че не го… те какво търсят тука? — Той изпъна пръст към Пепърдайн и Стендивън.

— Те ни предупредиха, забрави ли?

— И какво?

— Това, че бездруго в момента не можем да направим кой знае какво, нали?

— Бих могъл — отвърна заканително Хаскеер.

Страк пристъпи между тях.

— Пак ли ще нарушиш заповед?

— Не помня да е имало заповед за тях.

— Вече има: остави. Не обичам да ми се мотаят хора в краката повече от теб, но сега имаме по-неотложни грижи.

Един от старите бойци дотича от задната част на къщата.

— Вратата е само една, Страк. Няма друг изход.

Страк погледна към високите тавански греди.

— И до покрива не можем да стигнем.

Още щом го каза, чуха трополене отгоре.

— Но те могат — рече Койла.

Тълпата отвън заблъска по вратата и тя се разтресе. Няколко бойци се втурнаха да подсилят барикадата с телата си.

— Нито да се бием можем, нито да бягаме — изръмжа Хаскеер. — Какво правим, Страк?

— Ще се опитаме да пробием задната стена и…

— Надушвате ли нещо? — извика Спуррал.

Блъскането беше спряло.

— По дяволите! — Койла посочи към вратата. Между цепнатините се процеждаше гъст черен дим. — Запалили са я.

Димът нахлуваше и през една от стените, започна да се трупа на валма под тавана, между гредите.

— Толкова са ни набрали, че заради нас си палят една от сградите? — изуми се Страк.

— Много са ядосани — потвърди Джъп.

— Сега какво? — попита изнервено Хаскеер.

Страк протегна ръка.

— Койла, звездата. У тебе ли е?

— Разбира се. На всеки десет секунди я проверявам тая проклетия. — Измъкна я от кесията и му я подаде.

Той пристъпи до грубо издяланата маса и постави инструментума на нея. После добави и другите четири от кесията си. Погледна амулета на шията си, съсредоточи се и започна да сглобява звездите.

Димът се сгъстяваше. Закашляха, очите им засмъдяха. Даллог късаше парчета плат, топеше ги в едно ведро и ги раздаваше на всички да покрият лицата си.

Таванът пламна. Посипаха се искри, западаха въглени. Пушекът стана още по-лютив.

Страк продължаваше да се суети със звездите.

Всички се бяха струпали около него и гледаха напрегнато. Само Пепърдайн и Стендивън стояха по-назад, смълчани и забравени.

Страк тъкмо наместваше последната част.

— Изобщо не ми харесва това — измрънка Уийм.

— О, я млъкни! — скастри го Хаскеер.

Шиповете на последната звезда се хлъзнаха на място в ръцете на Страк.

— Стегни се, всички! — ревна Койла.

Пепърдайн сграбчи Стендивън за китката и го дръпна към орките.

Последва взрив от непрогледен мрак.

И светът стана бездънен.