Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (8)

Осма глава
Нашият чуждестранен кореспондент

Лондон

 

„Скъпи мои,

Трябва да знаете, че в момента съм седнала до прозореца в «Ват хотел», Пикадили. Това не е някакво изискано място, обаче чичо е отсядал тук преди години и не желаеше да отиде никъде другаде. Но тъй като и без това нямаме намерение да оставаме дълго, хотелът не е от особено значение. Просто не знам как да изразя с думи радостта си! Не бих могла да го направя, затова ще ви цитирам само отделни части от дневника си, в който записвам всичко, което ми направи впечатление още от момента на тръгването ни.

Пуснах ви телеграма от Халифакс, но тогава се чувствах ужасно. След това нещата се оправиха. Пътувах сравнително добре, почти не ми беше лошо. Прекарвах по-голямата част от деня на палубата, заобиколена от множество хора, които ме забавляваха. Всички се държаха толкова внимателно с мен, особено офицерите. Не се смей, Джоу; господата са наистина много полезни при такива дълги пътувания. Можеш да разчиташ на помощта им, а тъй като нямат какво да правят, за тях е голямо удоволствие да са полезни, защото в противен случай ми се струва, че направо ще се изпотровят с тези цигари.

Леля и Фло се чувстваха зле по време на цялото пътуване и предпочитаха никой да не ги безпокои, така че след като им помогнех с каквото можех, излизах на палубата и се забавлявах. Бяха едни разходки, едни залези; въздухът бе чудесен, а наоколо човек вижда само вълни! Беше почти толкова вълнуващо, колкото да яздиш буен кон. Така ми се искаше Бет да е с нас; този въздух сигурно щеше да е полезен за здравето й. Що се отнася до Джоу, тя без съмнение щеше да се изкачи на най-високата мачта или както там се нарича най-горната точка на парахода, вероятно щеше да се сприятели с инженерите и непременно да се докопа до говорящата тръба на капитана.

Беше наистина превъзходно, но все пак се зарадвах, когато видях ирландския бряг — той е наистина невероятен, толкова слънчев и зелен, само тук-там се виждат кафяви къщички. По хълмовете в далечината се очертават голи скали, а под тях, в равнината, се простират летните имения на богаташите с красиви къщи и дивеч, който се разхожда свободно в парковете. Беше много рано сутринта, но се радвам, че успях да стана навреме, за да видя всичко това, брегът беше толкова живописен на фона на порозовялото от изгрева небе — никога няма да забравя тази гледка.

Един от новите ми познати, господин Ленокс, се сбогува с нас в Куинстаун. Преди да се разделим, споменах нещо за езерата в Киларни, при което той въздъхна и като не откъсваше очи от мен, ми изпя някаква тъжна песен за едно красиво момиче, което живеело там. Беше доста забавно.

В Ливърпул спряхме само за няколко часа. Това е едно мръсно, шумно място, което напуснах с радост. Чичо се разходи наоколо и си купи едни ръкавици от кучешка кожа, някакви грозни, груби обувки и един чадър, а след това го обръснаха по доста странен начин. След всичко това той започна да смята, че изглежда като истински британец, но когато се наложи да почисти калта от обувките си, момчето веднага позна, че пред него стои американец и усмихнато каза: «Почакайте, господине, ще придам на обувките ви блясък като на истински янки!» Това доста развесели чичо. Не мога да пропусна да ви спомена отново за този ужасен господин Ленокс. Поръчал на приятеля си Уорд, който продължи с нас, да ме изненада с един букет. И така първото нещо, което видях, като влязох в стаята си, бяха чудесните цветя, а на картичката бе написано: «Комплименти от Робърт Ленокс».

Не намирате ли това за доста смешно, момичета? Толкова ми харесва да пътувам.

Едва ли ще стигна до Лондон, ако не побързам. Пътуването ни е като разходка из картинна галерия, в която изобилстват пейзажите. Най-много ми харесват къщите във фермите; със сламени покриви, потънали целите в зеленина; прозорците с ромбоидни стъкла, а пред вратите едри жени с деца със зачервени бузки. Домашните животни тук изглеждат много по-спокойни, отколкото у нас, застанали сред полетата от детелини, които стигат почти до средата на краката им. И кокошките кудкудякат по различен начин, сякаш никога не се ядосват на нищо. Досега не бях виждала толкова наситени цветове — тревата е невероятно зелена, небето — ясносиньо, зърното — яркожълто, а горите — съвсем тъмни. Всичко това предизвиква истински възторг както у мен, така и у Фло; двете непрекъснато се прехвърляхме ту от едната, ту от другата страна на колата, като се стремяхме да видим всичко, макар че хвърчахме с шейсет мили в час. Леля се чувства уморена, но чичо никога не пропуска да прочете пътеводителя си, така че предварително е запознат с всичко. Затова често се случват подобни весели истории: Ейми развълнувано казва: «О, това трябва да е Кенилуърт, онова сиво нещо между дърветата!»; Фло също долепва чело до прозореца на колата: «Чудесно е, трябва да отидем някой път там, нали, татко?», а чичо гледа с удоволствие обувките си и обявява: «Не, скъпа, освен ако не обичаш бира, защото това е пивоварна.»

Когато пристигнахме в Лондон, естествено, валеше дъжд, така че се виждаха само чадъри и гъста мъгла. Починахме си, подредихме си нещата в хотела и се опитахме да обиколим някои магазини под дъжда. Леля Мери ми купи някои неща, тъй като тръгнах толкова набързо, че почти нищо не взех със себе си. Имам вече чудесна бяла шапка със синьо перце, прекрасна муселинена рокля и най-красивата пелерина, която някога съм виждала. Пазаруването по «Рийджънт Стрийт» е такова удоволствие, всичко ми изглежда ужасно евтино — хубавите панделки са само по шест пенса ярда. Запасих се с доста голямо количество, но имам намерение да си купя ръкавици в Париж. Представяте ли си само как ще изглеждам?

За да се позабавляваме, двете с Фло си поръчахме карета «Хенсъм», докато леля и чичо ги нямаше. Излязохме и се разходихме с нея, макар че по-късно разбрахме, че не било прието млади госпожици да се возят сами в такива карети. Беше страхотно! След като затвори дървените врати, кочияшът подкара толкова бързо, че Фло се уплаши и ми каза да го спра. Но той беше отгоре, някъде отвън и нямаше как да достигна до него. Не ме чуваше, когато виках, нито забелязваше, че удрям с ръка по вратата. Така че се налагаше да останем вътре безпомощни, докато колата подскачаше по пътя и правеше резки завои от една улица към друга. Накрая, когато бях напълно отчаяна, забелязах една малка вратичка на покрива и когато я отворих, видях зачервени очи и един не съвсем трезв глас попита:

— Кво има, госпойце?

Дадох му разпорежданията си по възможно най-сериозен начин, а той промърмори едва разбрано «Да, да, госпойце», хлопна вратата и подкара коня толкова бавно, все едно че бяхме на погребална церемония. Отворих отново вратата и му подвикнах:

— Малко по-бързо!

Но след тези указания последва отново първоначалното лудо препускане и отчаяни, ние се оставихме на милостта на съдбата.

Днес времето беше хубаво и отидохме в «Хайд парк», който се намира наблизо, и там се направихме на по-големи аристократи, отколкото изглеждаме. Представете си, на съседната улица живее херцогът на Девъншир, няколко пъти виждах хора от прислугата му при задната врата, а къщата на херцога на Уелингтън също не е далеч. Какви неща видях само! Дебели натруфени вдовици, които се разхождат в каретите си, боядисани в червено и жълто, карани от напудрени кочияши, а отзад неизменните изискани слуги, облечени в кадифени палта и с копринени чорапи. Спретнати гувернантки водеха най-розовите дечица, които някога съм срещала; красивите момичета изглеждат малко странно, като полузаспали, а известните дендита носят необикновени английски шапки и бледолилави ръкавици. Само ако можехте за миг да зърнете високите войници, в къси червени сака и високи шапки, накривени на едната страна — изглеждат толкова смешни, че на човек му се иска да отиде и да им ги смъкне.

«Route de Roi», или «Пътят на краля» прилича в момента по-скоро на училище за езда. Конете са превъзходни и мъжете яздят много добре, но жените стоят като препарирани и се чувстват доста несигурно, което никак не е типично за Америка. Така ми се искаше да им покажа какво означава американски галон, тъй като те се движеха едва-едва, застанали тържествено върху седлото в спортните си дрехи. Тук всички яздят — и възрастните мъже, и дебелите дами, и малките деца, а младежите използват това място за срещи и флиртове. Видях една двойка да си разменя розови пъпки, които носеха мушнати в илика до копчето и реших, че това е доста оригинална идея.

Следобед посетихме Уестминстърското абатство, но не очаквайте да ви го опиша, тъй като това е невъзможно — ще кажа само, че е нещо изключително! Довечера ще отидем на опера, което ще е прекрасен завършек на най-щастливия ден в живота ми.“

 

 

Полунощ

„Вече е много късно, но не бих могла да изпратя писмото си утре сутринта, без да ви кажа какво се случи тази вечер. Кой мислите, че пристигна, докато пиехме чай? Английските приятели на Лари Фред и Франк Воон! Бях толкова изненадана и едва ли щях да ги позная, ако не се бяха представили. И двамата са станали толкова високи и са си пуснали мустаци; на Фред са красиви, оформени в английски стил, а на Франк са съвсем малки и му стоят доста добре. Разбрали от Лари къде ще отседнем и дойдоха да ни поканят в къщата си. Но чичо не искаше да ходим, така че ще им върнем визитата някой друг път. Дойдоха с нас на театър и прекарахме наистина чудесно; Франк кавалерстваше на Фло, а ние с Фред разговаряхме за миналото, за настоящето и за това, което ни очаква в бъдещето. И двамата се чувствахме така, сякаш се познаваме от години. Предай на Бет, че Франк попита за нея и изрази съжаление, когато разбра за крехкото й здраве, Фред се засмя, когато споменах за Джоу и изпрати своите «изпълнени с уважение комплименти за голямата шапка». Те не са забравили за «Лагера Лорънс» и приятните часове, които прекарахме заедно там. Сега ми изглежда, че всичко е било толкова отдавна!

Леля ми чука вече за трети път по стената, така че наистина трябва да свършвам. Чувствам се като една разгулна английска дама от обществото, която пише писма до късно през нощта, заобиколена в стаята си от толкова красиви неща, докато в главата ми е истинска бъркотия от паркове, театри, нови рокли и галантни същества, които казват своето традиционно «О-о» и засукват мустаците си с типичната английска изисканост. Мечтая да ви видя отново, обичам ви и ви моля да ми простите за някои глупости, които ще срещнете в писмата ми.

Ейми“

Париж

 

„Мили момичета,

В последното си писмо ви разказах за пътуването ни в Лондон — колко любезни бяха с нас семейство Воон и колко партита ни организираха. Толкова ми харесаха посещенията в «Хемъртън Корт» и «Кенсингтън мюзеум» — защото на първото място видях картините на Рафаело, а залите на музея бяха пълни с произведения от Търнър, Лорънс, Рейнолдс, Хогарт и други забележителни творци. Няма да забравя и деня, прекаран в «Ричмънд парк», където си организирахме един традиционен английски пикник, обградени от величествени дъбове и толкова диви животни наоколо, че дори не успях да ги нарисувам всичките; освен това чух песента на славей и видях чучулиги, които летяха наоколо. Изобщо, в Лондон си прекарахме чудесно — благодарение на Фред и Франк, разбира се, и ни беше мъчно, че трябва да заминаваме оттук. Защото англичаните трудно приемат чужденци, но когато се сприятелят с тях, те се превръщат в най-гостоприемните хора на света. Семейство Воон изрази надежда, че ще можем да се срещнем отново в Рим следващата зима и лично аз ще бъда ужасно разочарована, ако това не стане, защото с Грейс станахме добри приятелки, а момчетата са толкова приятни — особено Фред.

Едва бяхме успели да се настаним тук и той отново се появи, като обясни, че отива на почивка в Швейцария. Леля се държа доста подозрително в началото, но Фред е толкова сериозно момче, че не би могла да има нищо против него. Сега си прекарваме чудесно и сме доволни, че е с нас, тъй като говори френски не по-зле от самите французи и просто не ми е ясно как щяхме да се справяме без него. Чичо не знае повече от десет френски думи и непрекъснато настоява да говорим на английски, при това на висок глас, сякаш по този начин някой ще ни разбере по-лесно. Произношението на леля е ужасно, а ние двете с Фло установихме, че съвсем не владеем езика толкова добре, колкото предполагахме, така че сме много благодарни на Фред за помощта.

Така добре си прекарваме! Разглеждаме забележителностите на града от сутрин до късно вечер, като спираме за малко само да похапнем в разни приятни кафенета. Когато вали дъжд, оставам по цял ден в Лувъра и изучавам картините там. Джоу сигурно би се отегчила от повечето, тъй като не разбира нищо от изкуство, но тъй като аз разбирам, използвам времето тук, за да оформям окото и вкуса си колкото мога по-бързо. Тя със сигурност би харесала много повече реликвите, останали от велики личности, като например шапката и палтото на Наполеон, люлката, в която е спал като бебе, както и старата му четка за зъби. Видяхме и малката обувка на Мария Антоанета, пръстена на Сейнт Дени и много други интересни неща. Ще ви разказвам с часове най-подробно за тях, когато се върна, но сега нямам време да пиша.

Пале Роял е едно наистина божествено място — пълно с bijouterie^[1] и разни прекрасни неща — толкова ми беше мъчно, че не мога да си купя нито едно от тях. Фред ми предложи да ми вземе нещо за спомен, но аз естествено не му разреших. «Шанз Елизе» е също tres-magnifique^[2]. Няколко пъти видях кралското семейство. Кралят е грозен, мрачен човек, а кралицата — бледа и красива, но според мен се облича ужасно розова рокля, зелена шапка и жълти ръкавици. Малкият Нап е красиво момче, видях го седнал до възпитателя си да разговаря оживено с него, като от време на време му целуваше ръка пред очите на пешеходците. Пътуваше в карета, теглена от четири коня, като на предните два имаше ездачи в червени копринени сака, а отпред и отзад ги следваше и допълнителна охрана.

Често се разхождаме в парка «Тюйлери», който е великолепен, макар че на мен повече ми харесват старинните Люксембургски градини. Много е любопитно гробището «Пер ла Шез», голяма част от гробниците там представляват малки стаички и когато човек надникне вътре, вижда маса, върху която са поставени образите или картините на мъртвите, а също и стол, на който да седне роднината, когато дойде да посети мъртвия. Това е типично по френски — n’est-ce pas?^[3]

Стаите ни са на «Рю де Риволи» и когато човек седне на балкона, се открива великолепна гледка към красивата улица. Толкова е приятно, че обикновено прекарваме вечерите си на балкона; приказваме си там, тъй като сме прекалено уморени, за да излезем на разходка. Фред е толкова занимателен, изобщо той е един от най-прекрасните млади хора, които познавам, като изключим Лари, който е още по-чаровен. Бих предпочела да е тъмнокос, тъй като не харесвам особено руси мъже. Но семейство Воон е много богато и от благороден произход, така че няма какво да възразявам срещу русите коси на Фред, още повече, че моите са дори по-руси.

Следващата седмица заминаваме за Германия и Швейцария; ще пътуваме почти непрекъснато, така че вероятно ще успявам да ви напиша само някои кратки писъмца. Но продължавам да си водя дневник, като се старая «да запомням правилно и да описвам ясно всичко, което виждам и което ми прави впечатление», както ме посъветва татко. Така натрупвам полезен опит, а дневникът, заедно със скицника ми, ще ви дадат много по-добра представа за пътешествието ми, отколкото тези писъмца.

Adieu!^[4] Нежно ви прегръщам.

Votre Amie^[5]“

Хайделберг

 

„Мила моя мамо,

Тъй като ми остана един свободен час, преди да отпътуваме за Берн, реших да ти разкажа какво се случи, защото, както сама ще се увериш, стана нещо много важно.

Пътешествието по Рейн бе невероятно, седях и се наслаждавах на красотата около себе си. Ако искаш, можеш да извадиш старите пътеводители на татко и да прочетеш за тези места, аз самата нямам думи да опиша тази невероятна природа. В Кобленц прекарахме чудесно, някакви студенти от Бон, с които Фред се бе запознал на кораба, ни направиха серенада. През тази нощ имаше пълнолуние и около един часа двете с Фло се събудихме от звуците на прекрасна мелодия, която звучеше точно под прозорците ни. Скочихме и се скрихме зад завесите, но явно лекото им помръдване подсказана Фред и на приятелите му, че сме будни и те продължиха песента си. Беше най-романтичното нещо, което някога съм виждала — насреща се виждаше реката, множеството лодки, скупчени на брега, а насреща величествената крепост; и всичко това обляно в лунна светлина, докато звучащата нежна музика можеше да стопи дори и каменно сърце.

Когато завършиха песента си, ние им хвърлихме цветя, те ги събраха, като се смееха весело, и бързо се отдалечиха — предполагам, че отидоха да пушат и да пият бира. На следващата сутрин Фред ми показа, че е запазил едно цвете от моите в джоба си и изглеждаше доста развълнуван. Засмях се и му обясних, че не аз съм хвърлила цветята, а Фло — това май доста го разочарова и той изхвърли цветето през прозореца. Опасявам се, че ще имам проблеми с това момче, май така се очертават нещата.

Баните в Насау са изключително приятни и оживени, точно както и в Баден-Баден, където Фред изгуби малко пари, за което му се карах. Той явно има нужда някой да се грижи за него, когато Франк го няма. Кейт спомена веднъж, че се надява скоро да се ожени, според мен това наистина би му се отразило добре. Във Франкфурт също беше интересно, видях къщата на Гьоте, статуята на Шилер и толкова други важни неща. Беше чудесно, но сигурно щях да се чувствам по-добре, ако знаех предварително историята на града. Не ми се искаше да разпитвам, тъй като всички други бяха запознати с нещата или поне се преструваха, че е така. Бих искала Джоу да ми разкаже всичко по-късно. Така ми се искаше да бях чела повече, защото тук установявам, че не знам нищо и това доста ме потиска.

А сега идва най-сериозната част — защото събитието се случи тук, а Фред току-що замина. Беше толкова любезен и весел, че всички се привързахме твърде много към него. Но до серенадата преди няколко нощи изобщо не съм смятала, че ни свързва нещо повече от приятелство, заздравено от това пътешествие. След серенадата почувствах, че разходките в лунните вечери, разговорите на балкона и приключенията през деня са за него нещо повече от обикновени забавления. Не съм флиртувала с него, мамо, уверявам те — но си спомних какво ми казваше и се опитвах да се държа по най-добрия възможен начин. Не е моя вината, че хората ме харесват; не се опитвам да ги накарам да го правят, дори се чувствам доста неудобно, когато не споделям чувствата им, макар че Джоу твърди, че съм прекалено безсърдечна. Представям си как в този момент мама поклаща глава, а момичетата казват: «Ах, тази великодушна малка хитруша!», но мисля, че вече съм решила и ако Фред поиска ръката ми, ще приема предложението му, макар и да не съм лудо влюбена в него. Просто го харесвам и двамата се разбираме добре. Той е красив, млад, доста умен и достатъчно богат — семейството му е доста по-заможно от семейство Лорънс. Не смятам, че близките му ще възразяват и мисля, че ще се чувствам добре, защото те са любезни, възпитани и щедри хора, които при това много ме харесват. Фред, като по-големия от близнаците, ще получи имението, доколкото знам — а това е наистина прекрасно! Ще има и къща в града, на една от най-изисканите улици — не е толкова импозантна, каквито са къщите у нас, но е два пъти по-удобна и луксозно обзаведена, нещо, на което англичаните държат много. Харесвам атмосферата в тази къща, тя е така уникална — видях сребърните сервизи, семейните бижута, възрастните прислужници и картини от имението в провинцията, с прекрасни паркове, голяма къща, чудесно обкръжение, много зеленина и хубави коне. О, това е наистина всичко, за което някога съм мечтала! Бих предпочела да притежавам всичко това, отколкото някаква титла, която често изглежда толкова привлекателна за момичетата, но се оказва, че зад тази титла няма нищо. Може да ви изглеждам хитруша, но мразя бедността и не бих искала да оставам бедна, след като има възможност да се измъкна от това положение. Поне една от нас би трябвало да се омъжи за богаташ; Мег не го направи, Джоу също не би го направила, а Бет не би могла да го направи все още — така че явно аз трябва да предприема тази стъпка и да осигуря комфорт на всички. Не бих се омъжила за човек, когото мразя или не мога да понасям; бъдете сигурни в това; и макар че Фред не е идеалът ми за герой, смятам, че се справя доста добре и с времето ще се привържа към него, ако той продължава да ме обича така искрено и ми позволява да правя всичко, което ми харесва. Така че през последната седмица мислих доста по въпроса и промених отношението си към него — защото просто бе ясно, че той ме харесва. Не ми е казвал нищо, но има толкова неща, които ясно го показват — никога не сяда до Фло, винаги се опитва да се настани до мен в каретата, на масата, по време на разходката, гледа ме влюбено, когато сме сами и се мръщи на всеки, който дръзне да ме заговори. Вчера, по време на вечерята, непознат австрийски офицер ни гледаше упорито, а след това каза на приятеля си — някакъв барон, който ми изглеждаше истински пройдоха — нещо за «ein wundersch’ones Blondchen»^[6], при което Фред се разгневи като лъв и започна така яростно да реже месото си, че то едва не изхвръкна от чинията му. Той не е хладнокръвен и спокоен, каквито са обикновено англичаните, доста е избухлив, защото в жилите му тече и шотландска кръв, за което човек може да се досети, като гледа сините му очи.

Миналата вечер около залез-слънце всички отидохме до замъка — само Фред не беше с нас, той трябваше да ни чака там, след като вземе писмата ни от пощата. Прекарахме чудесно, разгледахме руините, подземията, в които се пази голямата бъчва на чудовището, красивите градини, създадени преди много години по заповед на Електор за съпругата му англичанка. Най-много ми хареса голямата тераса, гледката от нея бе неописуема. Затова докато останалите влязоха вътре да разгледат стаите, аз останах там и се опитах да скицирам лъвската глава, изсечена от сив камък върху стената, заобиколена от яркочервени лъчи от дърво. Почувствах се като герой от приказките, като красавицата, която седи на терасата, гледа към долината, наслаждава се на музиката на австрийския оркестър долу и очаква своя любим — точно като онези героини от книгите и аз имах чувството, че ще се случи нещо особено, и бях готова за него. Не бях нито разтреперана, нито прекалено развълнувана, чувствах се съвсем спокойна, но изпълнена с очакване.

Точно в този момент чух гласа на Фред, след това и той самият се появи забързан през голямата арка. Търсеше ме и изглеждаше толкова разтревожен, че веднага забравих предишните си мисли и го попитах какво се е случило. Обясни ми, че току-що е получил писмо, с което го молят да се прибере веднага, тъй като Франк е много болен. Каза, че ще тръгне веднага, с нощния влак, и е дошъл само за да се сбогува с мен. Изпитах съжаление към него и се почувствах доста разочарована — но само за минута — защото докато ми стисна ръката той каза по начин, който без съмнение потвърждава предишните ми впечатления:

— Ще се върна скоро, нали няма да ме забравиш, Ейми?

Не му дадох никакви обещания, само го погледнах, но той изглеждаше доволен и от това, защото и без това в момента нямаше време за никакви обяснения и специални сбогувания. Тръгна си само след час и вече липсва на всички ни. Чувствах, че му се искаше да ми каже нещо важно, но си спомням, че веднъж ми намекна, че е обещал на баща си да не се обвързва все още — той доста пътува и очевидно възрастният господин се опасява да не доведе някоя случайна чужденка за съпруга. Скоро ще се срещнем в Рим и ако дотогава не променя решението си, ще отговоря положително на предложението му за женитба, когато ми го направи.

Естествено всичко това е нещо твърде лично, но все пак бих искала да знаеш какво става тук. Не се тревожи за мен, помни, че съм твоята «разумна Ейми» и знай, че няма да извърша нищо необмислено. Можеш да ми пишеш какво мислиш по въпроса, ще използвам съветите ти както намеря за добре. Така ми се иска да сме заедно в момента и да можем да си поговорим надълго и нашироко, мамо. Обичай ме и ми вярвай.

Вечно твоя Ейми“