Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (6)

Шеста глава
Посещения

— Хайде, Джоу, време е.

— За какво?

— Да не искаш да кажеш, че си забравила за обещанието си да направим заедно около половин дузина посещения днес?

— Извършвала съм доста глупави и необмислени неща в живота си, но не смятам, че съм се побъркала дотолкова, че да се съглася да направя цели шест посещения в един ден, след като дори едно-единствено ми разваля настроението за цяла седмица.

— Спомни си, обеща, това беше сделка, която двете сключихме. Аз трябваше да довърша рисунката с пастел за Бет вместо теб, а в замяна ти се съгласи да ме придружиш, когато връщам визитите на съседите.

— Ако времето е хубаво — това също влизаше в нашата уговорка, а аз винаги се придържам съвсем точно към предварително уточнените условия. От изток се заоблачава, както виждаш, така че не може да се каже, че времето е хубаво и затова няма да дойда с теб.

— Не се опитвай да се измъкнеш. Денят е чудесен, няма никакви изгледи за дъжд, а ти винаги си се гордяла с това, че спазваш обещанията си. Така че прояви благородство и изпълни ангажимента си, а след това няма да те закачам поне шест месеца.

Точно в този момент Джоу се бе заела с шиене, тя поправяше дрехите на цялото семейство и се гордееше с това, защото боравеше с иглата почти толкова добре, колкото и с писалката. Бе толкова досадно да я отвличат от главното й занимание и да я карат да прави досадни визити в този топъл юлски ден. Мразеше всички формални посещения и винаги ги отлагаше, докато Ейми я притиснеше до стената, като й предложеше някаква сделка, подкуп или обещание. В настоящия момент просто не можеше да се измъкне по никакъв начин; и като тресна ядосано ножиците, тя се предаде, остави работата си, после грабна с чувство на отвращение шапката и ръкавиците си и обяви, че жертвата е готова да изпълни всичко, което й наредят.

— Джоу Марч, ти можеш да извадиш от равновесие дори и ангел! Да не смяташ да ходиш на гости в този вид? — извика Ейми, като я гледаше с почуда.

— Защо не? Облечена съм спретнато и подходящо за сезона, освен това се чувствам удобно; защо трябва да обличам нещо специално, след като ми предстои доста дълга разходка по прашните пътища в това горещо време. Ако някой държи повече на дрехите ми, отколкото на мен самата, тогава не бих желала да се срещам с него. За компенсация ти би могла да се облечеш безупречно и да бъдеш страшно елегантна, щом смяташ, че си заслужава. За мен това е уморително и досадно.

— Господи — въздъхна Ейми, — с това свое настроение ще ме изкараш от нерви, докато те убедя да се приведеш в добър вид. За мен също не е никакво удоволствие да излизам днес, но това е наше задължение към обществото и никой друг не може да го изпълни, освен ти и аз. Ще направя каквото поискаш, Джоу, само се облечи както трябва и ме придружи при тези посещения. Ти се изразяваш така изящно и изглеждаш като истинска аристократка, когато си подходящо облечена. Когато поискаш, можеш да се държиш прекрасно, така, че да се гордея с теб. Страхувам се да ходя сама, имам нужда от теб, за да има кой да се грижи за мен.

— Каква невероятна лъжкиня си и как само се опитваш да измамиш по-възрастната си сестра! Откъде го измисли всичко това — за аристократичния вид и доброто възпитание и че те е страх да отидеш сама? Не бих могла да кажа коя от тези лъжи е най-абсурдната. Добре, ще дойда с теб, щом трябва и ще се постарая да се държа както трябва. Ти ще командваш експедицията, а аз ще ти се подчинявам безпрекословно, доволна ли си? — попита Джоу, като предишната й упоритост в миг се изпари и бе заменена с овче подчинение.

— Така те харесвам! Сега си облечи най-хубавите дрехи, а аз ще ти казвам как да се държиш на всяко от гостуванията, за да направиш добро впечатление. Бих искала хората да те харесват, и те ще го направят, стига да се отнасяш по-дружелюбно с тях. Среши си косата и постави една бледа роза върху шапката си, така ще изглеждаш по-добре, защото роклята ти е твърде строга и обикновена. Вземи си и бродираната носна кърпичка. По пътя ще се отбием при Мег, за да вземем от нея белия й чадър срещу слънце. Аз ще ползвам него, а на теб ще дам моя гълъбов.

Ейми раздаваше заповедите си, докато се обличаше, а Джоу им се подчиняваше, макар не, без да изразява протеста си. Въздишаше отегчено, докато навличаше новата си рокля, мръщеше се, докато завързваше шапката си, свирна с уста, когато се погледна със забодената роза. Недоволно изкриви физиономия, защото носната кърпичка с твърда бродерия дразнеше носа й точно толкова, колкото предстоящите посещения нараняваха чувствата й. И когато най-накрая напъха ръцете си в тесните ръкавици с две копчета, според последната мода, тя се обърна към Ейми с унило изражение и ядосано каза:

— Чувствам се ужасно, но ако смяташ, че съм достатъчно представителна, ще умра щастлива!

— Май всичко е наред. Я се завърти малко, за да мога да те разгледам по-добре.

Джоу се завъртя и Ейми я понагласи тук и там, а след това се поотдалечи.

— Да, добре е — отбеляза великодушно тя. — Косата ти е добре сресана, а шапката с розата вече изглежда по съвсем друг начин. Изправи си раменете и дръж ръцете си естествено, независимо че ръкавиците те стягат. Има нещо, което наистина ти отива, Джоу, и това е шалът ти — аз не бих могла да го нося, затова се радвам, че на теб толкова ти отива, доволна съм, че леля Марч го подари точно на теб. Той е обикновен, но в същото време е красив и с тези дипли на раменете изглеждаш така артистично. Аз как ти се виждам? Добре ли е оправена роклята ми? Бих искала обувките ми да се виждат, защото краката ми са наистина красиви, за разлика от носа.

— Ти си истинска красавица и радост за всяко око — отвърна без възторг Джоу. — Да оставя ли най-новата си рокля да се влачи в пепелта или да я повдигам, когато се движим, мадам?

— Повдигай я, когато сме на пътя, но я пускай да се влачи, щом влезем в къщата. Тази дължина много ти отива, трябва просто да се научиш как да носиш дългите поли. Пропуснала си да закопчаеш едно от копчетата си, направи го бързо. Никога няма да изглеждаш съвършена, ако не обръщаш внимание на дребните детайли, защото именно те оформят крайното впечатление.

Джоу въздъхна и едва не спука ръкавиците си, докато се опитваше да закопчае копчето. Но най-накрая и двете бяха готови и тръгнаха, „красиви като картинки“, както ги определи Хана, която бе застанала на горния прозорец и ги проследи с поглед.

— И така, скъпа Джоу, имай предвид, че семейство Честър са много елегантни, така че се постарай да се държиш максимално добре. Избягвай твоите груби забележки и не прави нищо странно и нередно, разбра ли? Дръж се спокойно, хладно и не говори много — така ще бъде най-безопасно, а освен това е достатъчно изискано. Сигурна съм, че можеш да го направиш за петнайсетина минути — говореше Ейми, докато приближаваха към първата къща, след като бяха взели от Мег белия й чадър срещу слънце и тя ги огледа внимателно, държейки близнаците на ръце.

— Да видим какво искаш? Да се държа спокойно, хладно и да не говоря много! Да, струва ми се, че мога да ти го обещая. Вече съм изпълнявала ролята на изискана млада дама на сцената, сега ще я опитам в живота. Притежавам огромни възможности, сама ще се увериш в това; така че бъди спокойна, дете мое.

Ейми изглеждаше успокоена, но гордата Джоу реши да се придържа стриктно към всяка дума от указанията. През цялото време, докато бяха на гости в първата къща, седеше почти неподвижно, с идеално оправена рокля, спокойна като лятно море, студена като снежен връх и няма като сфинкс. Напразно госпожа Честър се опитваше да я заговори, като спомена за „очарователната й книга“, а госпожиците Честър насочваха разговора ту към партита и пикници, ту към операта и модата. На всички Джоу отвръщаше с усмивка, с вежливо поклащане на главата или с ледено „да“ и „не“. Ейми напразно се опитваше да й пошепне да говори, упорито я настъпваше под масата, за да й подскаже да промени поведението си, но сестра й продължаваше да седи сковано, понасяше безмълвно всичко и се правеше, че не разбира сигналите й.

— Какво надменно и безинтересно същество е по-голямата госпожица Марч — отбеляза една от дамите още преди да бъде затворена вратата след гостите, и за нещастие тази забележка достигна до тях. Джоу се изсмя шумно и огласи антрето, но Ейми изглеждаше напълно отчаяна от провала на стриктните й инструкции и естествено, обвини за това сестра си.

— Как е възможно да не си разбрала какво точно съм имала предвид? Исках да ти подскажа да се държиш на положение и спокойно, в рамките на общоприетото, а ти през цялото време стоеше съвсем неподвижно, без да отрониш дума. Моля те да бъдеш по-контактна у семейство Лем, разговаряй с момичетата, прояви интерес към роклите им, към приятелите им и въобще към всичко, което ти дойде на ум. Те се движат в най-отбрано общество и контактите ни с тях могат да ни бъдат особено полезни, затова трябва да се постараем да им направим добро впечатление.

— Ще изпълня всичко, обещавам; ще клюкарствам, ще се смея и ще изпадам в екстаз от всяка глупост, която им харесва. Тази роля ми допада много повече, ще имитирам тъй нареченото от теб „очарователно момиче“. Мога да го направя, ще използвам за модел Мей Честър, но имам намерение да направя и някои подобрения в този модел. Ще видиш, че семейство Лем ще каже: „Какво чудесно и жизнено същество е тази Джоу Марч!“

Ейми не бе никак спокойна, защото когато Джоу се развихреше, човек трудно би могъл да си представи къде ще се спре. Почти замръзна на мястото си, когато видя как сестра й влиза с уверена стъпка в трапезарията, целува сърдечно всички млади госпожици, кима грациозно на господата и се присъединява активно към разговора, за учудване на домакините. Ейми веднага попадна в ръцете на госпожа Лем, чиято любимка беше, и трябваше да изслуша всичко за последния успех на Лукреция, докато трима млади господа се въртяха наоколо и търсеха подходящ момент, за да я измъкнат от досадния разговор. По тази причина не бе в състояние да се намеси и да спре Джоу, която бе взела думата и се бе впуснала в някакви дълги досадни обяснения, точно като възрастната госпожа. Около нея се бяха скупчили няколко глави и Ейми направи усилия, за да чуе за какво става дума. Едва дочутите думи и части от изречения я изпълниха с тревога, любопитството й се изостряше, като виждаше широко отворените очи на слушателите й, а когато избухваше всеобщ смях, страшно й се искаше да се приближи и да чуе за какво става дума. Човек би могъл да си представи как се измъчваше, когато до ушите й достигаха подобни фрази:

— Тя може да язди? А кой я е научил?

— Никой, тя практикуваше качването, хващането на юздите и седенето стабилно върху седлото на клоните на едно дърво. Сега вече може да язди всичко и просто не знае какво е страх, а собственикът й предоставя конете съвсем евтино, защото тя ги тренира да носят дамите. Толкова е пристрастена към това, че често й казвам, че ако не успее в нещо друго, би могла да стане ездачка и да си изкарва по този начин прехраната.

Като чу тези ужасни думи, Ейми с мъка успя да се овладее, сестра й явно се опитваше да я представи за нещо, което тя в никакъв случай не искаше. Но какво би могла да направи? Възрастната дама бе едва на средата на разказа си и доста преди да го завърши, Джоу отново бе взела думата и с новите си забележки още повече влошаваше нещата.

— Да, в този ден Ейми бе наистина отчаяна, тъй като всички свестни животни бяха изчезнали. Останали бяха само три, от които едното бе куцо, другото — сляпо, а третото едва местеше краката си. Чудесни животни за разходка, какво ще кажете?

— И какъв беше изборът й? — попита през смях един господин, на когото темата на разговора явно му харесваше.

— Не взе нито едно от тях; беше чула за някакъв млад кон във фермата отвъд реката, и макар че никога не го бе яздила, младата дама реши да опита, тъй като бил здрав и доста енергичен. Борбата й с него бе наистина патетична. Нямаше кой да доведе коня до седлото, така че й се наложи да занесе седлото до него. Горкото същество го постави върху главата си и се насочи към обора за пълно учудване на стареца.

— Язди ли накрая този кон?

— Разбира се и си прекара чудесно с него. Очаквах, че ще се прибере вкъщи разглобена на части, но тя се справи чудесно и беше душата на компанията.

— Да, не може да не се възхити човек от подобен подвиг! — отсече младият господин Лем и хвърли изпълнен с одобрение поглед към Ейми, като се чудеше какво ли й казва майка му, че горкото момиче е така зачервено и явно се чувства неудобно.

Но тя се изчерви още повече и просто не знаеше къде да се дене от неудобство миг по-късно, когато разговорът се прехвърли върху дрехите. Една от младите дами попита Джоу откъде си е купила красивата сламена шапка, която носеше на пикника неотдавна, а прямата Джоу, вместо да спомене магазина, където я бяха намерили преди две години, отвърна с напълно неуместна откровеност:

— О, Ейми я изрисува така! Човек не би могъл да попадне на шапка в такива меки тонове, ние обикновено оцветяваме нашите в зависимост от желанията ни. Толкова е удобно да имаш сестра художничка.

— Да, това е наистина оригинална идея — извика госпожица Лем, която смяташе, че Джоу е доста забавна.

— Това е нищо в сравнение с останалите й дарби и качества. Просто няма нещо, което тя да не може да направи. Искаше й се да има чифт сини обувки за празненството на Сали и без да се колебае пребоядиса изпоцапаните вече бели обувки, като им придаде най-очарователния небесносин цвят, какъвто някога сте виждали. Изглеждаха точно като копринени — допълни Джоу с чувство на гордост от необикновените заложби на сестра й, докато на Ейми в същото време й се искаше да хвърли нещо тежко по нея.

— Прочетохме един от вашите разкази преди няколко дни и той много ни хареса — отбеляза по-голямата от сестрите Лем с намерението да похвали литературните й заложби, но ефектът от думите й бе твърде неочакван. Всяко споменаване на литературните й работи се отразяваше зле върху Джоу, която или се стягаше и изглеждаше обидена, или сменяше темата на разговора с някоя страхотна забележка, както направи и сега:

— Съжалявам, че не сте намерили нещо по-добро за четене. Пиша този боклук, защото добре се продава и обикновените хора го харесват. Ще ходите ли в Ню Йорк през тази зима?

Тъй като госпожица Лем бе вече обявила, че разказът й е харесал, тази забележка не беше особен комплимент за нея. Веднага щом изрече тези думи, Джоу си даде сметка, че е сбъркала, но се опасяваше, че ако се опита да поправи нещата, може да стане дори още по-лошо; внезапно си спомни, че се бяха уговорили тя да предложи кога да си тръгнат; така че като принуди трима души да прекъснат по средата изреченията си, побърза да подкани сестра си:

— Ейми, трябва да тръгваме. Довиждане, скъпа; непременно ела да ни посетиш, ще очакваме с нетърпение визитата ти. Не бих се осмелила да поканя и вас, господин Лем, но ако решите да дойдете, сърце няма да ми позволи да ви отпратя.

Джоу изрече всичко това, като така подчертано имитираше Мей Честър, че Ейми се измъкна от стаята колкото се може по-бързо, изпълнена със силно желание да се смее и да плаче едновременно.

— Не се ли справих добре? — попита със задоволство Джоу, след като вече си бяха тръгнали.

— Просто не мога да си представя по-ужасно поведение — бе съкрушителният отговор на Ейми. — Какво те накара да разказваш онези ужасни истории за седлото, за шапките и за обувките, както и всичко останало?

— Е, бяха приятни и развеселяваха хората. Те знаят, че сме бедни, така че няма защо да се преструваме, че разполагаме нашироко, да си купуваме по няколко шапки на сезон и че получаваме всичко толкова лесно, колкото те самите.

— Но не е необходимо и да им разказваш за опитите ни чрез боядисване да обновяваме нещата, нито специално да подчертаваш бедността ни. Ти нямаш капчица гордост и сигурно никога няма да се научиш кога трябва да говориш и кога да си държиш езика зад зъбите — троснато отвърна Ейми.

Бедната Джоу се почувства ужасно разочарована и лекичко избърса крайчеца на носа си с твърдата носна кърпичка, сякаш искаше да се самонакаже за погрешното си поведение.

— Кажи сега как да се държа тук? — попита тя, когато наближиха следващата къща.

— Както искаш, измивам си ръцете, повече не мога да се занимавам с теб — бе краткият отговор.

— Тогава ще се забавлявам. Момчетата сигурно са си вкъщи и можем да си прекараме страхотно. Господ ми е свидетел, че наистина се нуждая от известна промяна, защото елегантността се отразява твърде зле върху телосложението ми.

Ентусиазираното посрещане от страна на трите по-големи момчета и на останалите деца в къщата бързо й оправиха настроението. Тя остави Ейми да забавлява домакинята и господин Тюдър, който по някаква случайност също бе дошъл на гости, и се отдаде на младежта, което й достави огромно удоволствие. С интерес изслуша няколко колежански истории, притискаше пуделите до себе си, без никой да й мърмори, съгласи се веднага, че „Том Браун не е скръндза“, макар и да не бе правилно да се използва точно тази дума. И когато едно от момчетата предложи да я заведе да види къщичката на костенурката му, тя се съгласи без колебание, което накара майка му да й се усмихне топло, защото тази сърдечна госпожица постави набързо на главата си някакъв раздърпан каскет, забравен кой знае от кого, но с него й изглеждаше по-красива, отколкото ако беше с най-изисканата прическа, дело на някоя френска майсторка.

Оставяйки сестра си да прави каквото си иска, Ейми реши да се позабавлява. Чичото на господин Тюдър бе женен за англичанка, която бе трета братовчедка на жив лорд, така че Ейми се отнасяше с голямо уважение към цялото семейство. Защото, макар да бе родена и израснала в Америка, тя изпитваше истинско страхопочитание пред титлите, както е с много от нас — това е една неподозирана привързаност към вярата в кралете, превърнала се в основа за създаването на най-демократичната страна под слънцето, която все още е неизменно свързана с любовта на тази млада държава към държавата с традиции, която подобно на грижовна майка е задържала вече порасналия си син при себе си, а когато той се е разбунтувал и е поискал самостоятелност, го е пуснала да си върви, макар и без желание. Но дори удоволствието да разговаря с далечен родственик на английската аристокрация не можеше да накара Ейми да забрави за времето. След като изминаха съответните минути, тя с неудоволствие се откъсна от аристократичното общество и се огледа за Джоу — като се надяваше, че нейната непоправима сестра няма да бъде заварена да върши нещо, което да компрометира името на семейство Марч.

Можеше да бъде и много по-лошо, макар че на Ейми и това не й хареса: Джоу бе седнала направо на тревата, заобиколена от цяла група момчета, а едно куче с мръсни лапи се бе настанило в скута й, върху най-новата й и хубава рокля, докато тя демонстрираше пред възхитената си публика един от номерата на Лари. Едно от малките дечица буташе костенурката с любимия чадър на Ейми, друго ядеше някакъв сладкиш върху най-хубавата шапка на Джоу, а трето риташе вместо топка ръкавиците й. Но на всички им беше така забавно и когато Джоу си събра изпомачканото и поизцапано имущество, всички се спуснаха да я изпратят, като я молеха настойчиво да им дойде пак на гости, защото „бе толкова интересно да се научат някои от номерата на Лари“.

— Страхотни момчета, нали? С тях се почувствах толкова млада и щастлива — каза Джоу, като крачеше радостно с кръстосани зад гърба ръце, отчасти по стар навик, а отчасти, за да прикрие изпоцапаните си ръкавици.

— Защо винаги избягваш да говориш с господин Тюдър? — попита Ейми, като разумно реши да не коментира раздърпания вид на сестра си.

— Никак не го харесвам; непрекъснато се надува, непрекъснато е в разпра със сестрите си, ядосва баща си и не говори с достатъчно уважение за майка си. Лари смята, че е надут пуяк и според мен не си заслужава човек да разговаря с него, затова и избягвам да го правя.

— Би могла поне да се държиш малко по-внимателно с него. Ти само му кимна студено с глава, а само преди минута се усмихна най-сърдечно на Томи Чембърлейн, чийто баща е собственик на бакалница. Можеше да се въздържиш от тази усмивка, щеше да е по-правилно — поучително каза Ейми.

— Не, нямаше да е правилно — упорито възрази Джоу. — Не бих могла нито да харесвам, нито да обичам или уважавам Тюдър, само защото чичото на дядо му е трети братовчед на лорд. Томи е беден, но добър и услужлив, при това е толкова умен. Имам добро мнение за него и с удоволствие го показвам, защото той е джентълмен, независимо че разнася пакети по домовете.

— Човек просто не бива да се захваща да спори с теб — намръщи се Ейми.

— Права си, скъпа — сряза я Джоу. — Я да не си разваляме настроението повече и да прекратим с тези визити. Семейство Кинг май не са си вкъщи, за което съм им много благодарна.

След като се увериха, че къщата на семейство Кинг е заключена, момичетата продължиха нататък и Джоу се изпълни с още по-голяма радост, когато в петата къща им казаха, че младите госпожици са заети.

— Сега нека да си отидем вкъщи и да не се отбиваме днес у леля Марч. Можем да изтичаме до тях, когато си поискаме, не си заслужава да ходим чак до дома й в този прахоляк, когато сме облечени в най-хубавите си дрехи, а освен това сме доста уморени и ядосани.

— Говори само за себе си, ако обичаш; на леля й е приятно, когато я посещаваме специално, добре облечени. Това е съвсем дребно нещо, но й доставя огромно удоволствие; освен това не смятам, че прахолякът ще навреди на дрехите ти повече от мръсните лапи на онова куче или от непохватните дечурлига, на които разрешаваш да пипат нещата ти. Наведи си главата и ми позволи да почистя боклуците по шапката ти.

— Какво добро момиче си ти, Ейми — възхити й се Джоу, като погледна виновно раздърпаните си дрехи и ги сравни неволно с тези на сестра си, които бяха изпънати и без нито едно петънце по тях. — Така ми се искаше и на мен да мога с лекота да върша дребни неща, които доставят удоволствие на околните. Понякога се сещам какво бих могла да направя, но то обикновено изисква доста време; затова изчаквам момента, когато се налага да направя голяма услуга, като пропускам по-малките. Но от малките услуги май има по-голяма полза.

Ейми се усмихна и тонът й веднага се смекчи, като придоби оттенък на майчински напътствия:

— Жените трябва да се научат да се държат приятно, особено бедните; за тях просто няма друг начин, по който биха могли да се отплатят за вниманието, което получават. Ако запомниш това и следваш съвета ми, ще бъдеш много повече харесвана, отколкото съм аз, защото в теб има толкова интересни неща.

— О, вече съм доста старичка да се променям, но все пак бих искала да се окажеш права. Работата е в това, че за мен е по-лесно да рискувам живота си за някой, отколкото да се държа внимателно и приятно с него, когато нямам настроение за това. Голямо нещастие е да изпитваш силни чувства, както да харесваш, така и да не харесваш, не смяташ ли?

— Още по-голямо нещастие е, ако не успееш да скриеш тези чувства. Трябва да ти призная, че аз също не харесвам Тюдър повече от теб, но в никакъв случай не бих му го показала. Според мен ти също не би трябвало да го правиш, просто няма никакъв смисъл в това.

— Според мен момичетата трябва да показват неодобрението си по отношение на някои млади господа. А как биха могли да го направят, освен с поведението си? Разговорите не довеждат до никакъв резултат, имам достатъчно горчив опит в това отношение, тъй като доста съм се занимавала с Теди. Но съм забелязала, че съществуват някои възможности да му въздействам, без да кажа нито дума и според мен би трябвало да използваме този подход и спрямо другите, стига да можем.

— Теди е забележително момче и не може да служи за пример в това отношение — обяви Ейми с категоричен тон, който със сигурност би изумил „забележителното момче“, ако можеше да го чуе. — Ако бяхме красавици или богати момичета с положение, може би щяхме да успеем, но за момичета като нас е напълно безсмислено да се мръщим на някои господа, само защото не ги харесваме, а да се усмихваме на други, тъй като ги харесваме. По този начин можем единствено да си спечелим име на доста странни същества или прекалени пуританки.

— Значи според теб би трябвало да понасяме неща и хора, които мразим, само защото не сме красавици или милионерки? Доста странен морал, няма какво да се каже.

— Не бих искала да споря, просто знам, че това е пътят, а онези, които се противопоставят на подобно поведение, стават обект на присмех и обиди. Не обичам реформаторите и искрено се надявам, че ти няма да бъдеш такава.

— А аз ги обичам и с удоволствие бих станала такава, стига да можех. Защото колкото и да се присмиват някои, без тях светът не би могъл да се развива. Явно двете с теб не можем да се разберем по този въпрос, тъй като ти принадлежиш към привържениците на едната идея, а аз — към привържениците на друга. Може би на теб това ще ти помогне да се устроиш добре, а на мен ще ми даде възможност за интересни преживявания. Защото, както знаеш, обичам трудностите и изпитанията.

— Добре, но сега се успокой, моля те, и недей да тревожиш леля с новите си идеи.

— Ще се опитам, но винаги ме сърби езикът да изтърся някое невъзпитано или революционно изказване пред нея. Явно такава ми е орисията, просто нищо не може да се направи.

Намериха и леля Карол при старицата, двете бяха потънали в разговор на някаква интересна тема. Но щом момичетата влязоха, те се сепнаха и в миг млъкнаха, което ясно показваше, че са обсъждали племенниците си. Джоу и без това не беше в добро настроение, така че този факт още повече я ядоса.

Но Ейми, която винаги се стремеше да изпълнява задълженията си и да владее чувствата си, направи изключително добро впечатление на възрастните дами. Добронамереността й бе усетена веднага и двете лели не спираха да я наричат „скъпа моя“ и я гледаха с одобрение, като след гостуването й със сигурност щяха да повторят не един път: „Това дете става все по-добро с всеки изминал ден.“

— Ще помогнеш ли за панаира, скъпа? — попита госпожа Карол, когато Ейми седна до нея и я погледна с уважение, което възрастните хора ценяха толкова много.

— Да, лельо, госпожа Честър ме помоли и аз предложих помощта си, ще трябва просто да отделя част от времето си, нищо повече.

— А аз няма да участвам — решително се намеси Джоу. — Не обичам да ми дават наставления, а и семейство Честър явно смята, че ни прави огромна услуга, като ни дава възможност да участваме в подготовката на натруфения им панаир. Чудя се защо си се съгласила, Ейми — те просто искат да използват труда ти.

— Нямам нищо против да поработя — ще го направя както за семейство Честър, така и за семейство Фрийдмън. Смятам, че е благородно от тяхна страна да ми позволят да участвам както в подготовката, така и в забавленията по време на панаира. Нямам нищо против наставленията, когато са добронамерени.

— Съвършено правилно; харесва ми това твое чувство на благодарност, скъпа. Удоволствие е да се помага на хора, които след това ще оценят усилията ти. Някои не обичат да го правят, а всъщност си заслужава — отбеляза леля Марч, като гледаше над очилата си към Джоу, която бе седнала встрани с доста тъжна и отнесена физиономия.

Ако Джоу само можеше да си представи какво щастие очаква нея или сестра й, в миг щеше да стане нежна като гълъб, но за нещастие човек няма прозорец на главата си, така че не можем да разберем какви са мислите и намеренията на приятелите ни. Ако се поразмисли човек, това има доста големи предимства, но съществуват и някои отделни ситуации, при които научаването на чуждите мисли би донесло такова облекчение, а заедно с това би могло да спести доста време и ядове. Със следващото си изказване Джоу сама се лиши от няколкогодишни удоволствия и получи един горчив урок относно изкуството да си държиш езика зад зъбите.

— Не обичам да правя услуги, това е потискащо; просто след това се чувствам като робиня. Предпочитам да върша всичко за себе си и да бъда напълно независима.

— Господи — изкашля се леля Карол и погледна многозначително към леля Марч.

— Нали ти казах — отвърна леля Марч и кимна решително към леля Карол.

Без да има ни най-малка представа какво е направила, Джоу седеше с вирнат нос, все още обзета от революционно настроение, което не беше никак подходящо за случая.

— Говориш ли френски, скъпа? — попита леля Карол Ейми, като постави ръката си върху нейната.

— Доста добре, благодарение на леля Марч, която позволява на Естер да разговаря с мен винаги, когато пожелая — отвърна Ейми и погледна с благодарност леля си, при което възрастната дама одобрително се усмихна.

— А ти как се справяш с езиците? — попита госпожа Карол Джоу.

— Не знам нито дума; изобщо трудно възприемам каквото и да било. Не мога да понасям френския, толкова мазен и глупав език — бе категоричният отговор.

Двете дами отново си размениха погледи, след което леля Марч се обърна към Ейми:

— Ти вече си съвсем добре, нали скъпа? Очите вече не ти създават проблеми, доколкото знам.

— Никакви, благодаря, мадам. Чувствам се чудесно и имам сериозни планове за следващата зима. Трябва да се подготвя за Рим, ако получа шанс да отида там.

— Добро момиче, ти наистина заслужаваш да отидеш. Сигурна съм, че един ден това ще стане — каза леля Марч и поклати с одобрение глава, когато Ейми се наведе вместо нея и вдигна падналото кълбо от плетката й.

— Ех, несретнице, за теб нищо друго не остана, освен да седнеш до огъня и да предеш! — изписука папагалът Поли, като кацна върху облегалката на стола на Джоу и проточи глава близо до лицето й с такова любопитство, че човек просто не можеше да не се изсмее.

— Как точно усеща нещата тази птица — отбеляза възрастната дама.

— Ще се поразходим ли, скъпа — изкряка отново Поли и заподскача около бюфета, като се надяваше да получи от там захарче.

— Благодаря ти, мисля, че имам нужда точно от разходка — отвърна Джоу и подкани Ейми да си тръгват, чувствайки повече отвсякога, че тези посещения й се отразяват наистина зле. Тя се ръкува по момчешки, докато Ейми целуна и двете лели по бузата, след което момичетата си тръгнаха, като оставиха след себе си представата за едно слънчево и едно намръщено същество.

— Трябва наистина да го направиш, Мери — каза леля Марч, все още под това впечатление, макар че момичетата вече си бяха тръгнали. — Аз ще осигуря парите.

— Със сигурност ще го направя, стига бащата и майката да се съгласят — решително отвърна леля Карол.