Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (5)

Пета глава
Натрупване на опит в домакинството

Като повечето други млади съпруги, Мег започна брачния си живот с твърдото намерение да бъде идеална домакиня. Джон би трябвало да смята дома си за истински рай; винаги да вижда единствено усмихнатото лице на съпругата си, да се наслаждава на изисканите яденета, сготвени от нея, и да не знае какво е скъсано копче. Нямаше начин да не успее във всичко това, независимо от затрудненията, тъй като бе изпълнена с толкова любов, енергия и висок дух. Нейният рай съвсем не беше едно спокойно място: младата жена неуморно тичаше насам-натам, прекалено се стараеше да достави удоволствие на съпруга си. Често бе толкова уморена, че просто нямаше сила да се усмихне. На Джон понякога му омръзваха тези нейни изискани яденета и му се искаше да си хапне нещо съвсем обикновено. Що се отнася до копчетата, тя скоро започна да се чуди къде се дяваха те, да поклаща глава при мисълта за невнимателността и разсеяността на мъжете и да го заплашва, че ще го накара сам да си ги шие, за да види дали ще успее по-добре с непохватните си пръсти от нея.

Двамата бяха много щастливи, дори след като само разбраха, че не биха могли да живеят единствено с любовта си. Джон не смяташе, че красотата на съпругата му е по-малка, макар че лицето й бе почти скрито зад чайника; нито пък Мег се чувстваше разочарована от раздялата им сутрин, когато след традиционната целувка съпругът й я питаше: „Какво месо да купя за вечеря, скъпа?“ Малката къща постепенно престана да бъде екзалтирано, вълнуващо място и се превърна в дом, а младата двойка скоро разбра, че това е една прекрасна промяна. В началото се задържаха повече вкъщи и се радваха на всичко вътре като деца, след това Джон се зае сериозно с работата си, чувствайки новите си отговорности като глава на семейството. Мег от своя страна сложи престилката си и се отдаде на традиционните домакински занимания.

В периода на манията за специални ястия тя непрекъснато четеше книгата с рецепти на госпожа Корнелиус и често с мъка разбираше, а още по-трудно осъществяваше всички препоръки в нея. Понякога се налагаше да покани цялото си семейство, за да се справят с някои от деликатесите, друг път се стигаше дотам, че трябваше да скрива провала си от околните, затова дискретно скатаваше храната в кошница и я даваше на Лоти, за да я отнесе на семейство Хамел. След редовното преглеждане с Джон на книгата с разходите, обикновено следваха дни, в които целият й ентусиазъм за специални ястия се изпаряваше. Тогава на бедния съпруг му се налагаше да се задоволява единствено с тестен пудинг, яхния с кайма и зеленчуци и претоплено кафе. Това бе едно огромно изпитание за духа му, но той се справяше с похвална упоритост. И преди да бъде намерена златната среда се стигна до нещо, което доста често се случва при младите двойки — семеен скандал.

Изпълнена с ентусиазъм за домакинстване и с желание да напълни мазето си с домашно приготвени храни, Мег реши да направи желе. Джон бе помолен да достави около дузина малки бурканчета и допълнително количество захар, тъй като наличните нямаше да са достатъчни. Убеден, че желанията на съпругата трябва да се изпълняват и горд с нейните умения, той се съгласи с радост да й помогне да запази плодовете за зимата в най-привлекателен вид. Незабавно в къщата бяха доставени дузина прекрасни малки бурканчета и половин чувал захар. Прибрала красивата си коса под шапка, запретнала ръкави до лактите и облечена в чудесна престилка, младата домакиня се залови за работа, без ни най-малко да се съмнява в успеха си. Какво толкова трудно имаше, нали стотици пъти бе наблюдавала как Хана вари сладко? В началото бурканчетата й се сториха множко, но Джон толкова обичаше сладко, а и самите бурканчета щяха да изглеждат така добре, ако ги подредеше на най-горната полица в мазето, че Мег реши да ги напълни всичките и прекара целия ден в бране, подготовка на плодовете и самото варене на сладкото. Вложи всичката си сила и енергия, потърси съвет в книгата на госпожа Корнелиус, упорито се мъчеше да си припомни какво точно правеше Хана, защото все й се струваше, че пропуска нещо: вареше и вареше сместа, слагаше й още захар, но това ужасно нещо не искаше да се сгъсти.

Толкова й се искаше да изтича до вкъщи и да помоли майка си за помощ, но двамата с Джон бяха решили, че никога няма да занимават околните със собствените си проблеми, експерименти или неблагополучия. Те се бяха засмели при споменаването на последната дума, тъй като им се бе сторила доста невероятна, но независимо от това, твърдо се придържаха към решението си и никога не търсеха помощ, ако това можеше да се избегне, а и никой не им се бъркаше — госпожа Марч също бе на мнение, че трябва да се оправят сами. Затова Мег се труди сама около печката през целия горещ летен ден и към пет часа седна в малката си кухня и се разплака.

В началото на съвместния им живот тя често бе повтаряла:

— Моят съпруг ще може да доведе приятел вкъщи винаги, когато пожелае, аз ще бъда готова всеки ден да посрещна гост. Няма да ги очаква недоволство или скандал, а една спретната къща, щастлива съпруга и чудесна вечеря. Джон, скъпи, никога не ме питай предварително, просто покани, когото си искаш и бъди сигурен, че ще го посрещна с радост у дома!

Изглеждаше твърде хубаво, за да е истина! Джон се изпълваше с гордост, когато слушаше тези думи и си мислеше, че Господ наистина го е дарил с една невероятна съпруга. И макар че у тях идваха гости от време на време, това никога досега не бе ставало неочаквано, така че Мег не бе имала възможност да се прояви до този момент. Но в живота винаги става така: най-неочаквано върху главите ни се стоварват неща, за които преди само сме се чудили и сме предполагали как изглеждат.

Джон може и да бе забравил за сладкото, но при всички случаи бе напълно непростимо, че от всички дни в годината, той избра точно този, за да доведе най-неочаквано свой приятел у дома. Доволен, че сутринта бе поръчал да занесат доста продукти вкъщи, сигурен, че вечерята няма как да не е станала вече и изпълнен с приятни очаквания при мисълта какво впечатление ще направи на приятеля си, когато той види как очарователната му съпруга се затичва с радост да ги посрещне, Джон го поведе към къщи с огромното задоволство, което изпитва в подобни случаи добрият домакин и съпруг.

Всичките му чудесни очаквания, обаче, бяха разбити на пух и прах, когато достигнаха до „Гълъбарника“. Входната врата, която обикновено бе гостоприемно отворена, сега не само бе затворена, но и заключена, а калта, с която бяха изцапани вчера стълбите, все още не бе почистена. Прозорците на всекидневната бяха затворени и пердетата пуснати, нямаше и следа от прекрасната му съпруга, която би трябвало да готви или да шие, облечена чисто и спретнато, и да скочи с блеснали очи да посрещне неочаквания гост. Но нищо подобно не се случи — наоколо нямаше жива душа, единствено изпод страничните храсти се измъкна едно разрошено момче, което явно бе задрямало там.

— Опасявам се, че се е случило нещо; влез в градината, Скот, докато потърся госпожа Марч — каза Джон, доста разтревожен от тишината наоколо.

Влезе бързо в къщата и започна да обикаля стаите, воден от силната миризма на прегоряла захар, а господин Скот го следваше на известно разстояние с любопитно изражение на лицето. Застана дискретно извън кухнята, зад чиято врата изчезна Джон, но не му беше трудно да види и чуе всичко, което ставаше вътре, и тъй като беше ерген, го проследи с явно задоволство.

В кухнята цареше пълно объркване и отчаяние; една доза от сладкото бе изсипана в бурканчетата, другата бе оставена на пода, а третата къкреше весело върху печката. С тевтонска дисциплина и издръжливост Лоти кротко се хранеше само с хляб и отпиваше по малко вино, тъй като сладкото все още се намираше в безнадеждно течна форма, а госпожа Брук бе покрила главата си с престилката и горчиво плачеше.

— Скъпо мое момиче, какво се е случило? — извика Джон, ужасен от невероятната бъркотия и неочаквания неуспех на съпругата му. Обзе го нарастваща тревога при мисълта за госта, който бе оставил в градината.

— О, Джон, толкова съм изморена, ядосана и разстроена! Цял ден се занимавам с това сладко и направо съм изцедена. Моля те, ела да ми помогнеш, или ще умра! — и изморената съпруга се отпусна в прегръдката му.

— Защо толкова се безпокоиш, скъпа? Нещо лошо ли е станало? — попита нетърпеливо Джон, като целуна нежно крайчеца на шапката й, която бе също толкова изпоцапана, колкото и всичко останало наоколо.

— Да — едва-едва промълви Мег и продължи да плаче.

— Кажи ми бързо какво е станало. И не плачи, моля те, не мога да понасям да те гледам толкова разстроена. Какво е станало?

— Слад-сладкото… не може да се сгъсти и не знам какво трябва да направя!

Джон Брук се разсмя, макар и това да бе единственият път, когато си позволи да се присмива така на съпругата си; скритият зад вратата Скот също се засмя неволно, след като чу този сърцераздирателен разказ, и всичко това доведе бедната Мег до пълна покруса.

— Нима това е всичко? Изхвърли го тогава през прозореца и престани да се безпокоиш повече. Ще ти купя готово сладко, ако толкова ти се иска да имаш. Но за Бога, престани с тази истерия, защото съм довел Джак Скот вкъщи за вечеря и…

Джон не успя да изрече и дума повече, защото Мег го прекъсна, плесна разстроено с ръце и се отпусна на стола, като започна да нарежда с тон, в който се долавяше недоволство и възмущение:

— Довел си човек за вечеря, след като вкъщи е такава бъркотия? Джон Брук, как си могъл да постъпиш по този начин!

— Тихо, той е в градината. Просто съм забравил за това проклето сладко, но сега вече не може нищо да се направи — отвърна Джон, като се оглеждаше отчаяно наоколо.

— Трябваше да ми изпратиш бележка по някого, или да ме предупредиш от сутринта, а освен това как си могъл да забравиш колко съм заета днес — продължи да нарежда ядосано Мег, защото дори и най-кротките гълъби започват да кълват, когато са заплашени.

— Сутринта още не знаех, а нямаше как през деня да ти изпратя съобщение, тъй като го срещнах точно когато си тръгвах. Не си и помислих, че трябва да те питам, след като ти толкова пъти си казвала, че не е необходимо, че мога да постъпвам, както сам реша. Не го бях правил досега и съм готов да ме обесят, ако го повторя! — добави Джон с нарастващо раздразнение в гласа.

— Надявам се, че ще спазиш обещанието си. А сега го отведи някъде; не мога да се явя пред него в този вид, освен това не съм сготвила нищо за вечеря.

— Браво, да не повярва човек! А къде са телешкото и зеленчуците, които изпратих вкъщи, както и пудингът, който ми обеща? — извика Джон, здравата ядосан.

— Не съм имала време за готвене. Смятах да отидем да вечеряме у мама. Съжалявам, но бях толкова заета — каза Мег и сълзите отново започнаха да се стичат по лицето й.

Джон бе добър човек, но и той бе човешко същество; не му беше лесно нито да разбере, нито да понесе тази ситуация — след тежък ден се прибираше вкъщи уморен, гладен и изпълнен с очаквания, за да завари пълен хаос в дома си, масата празна, а съпругата си ядосана и избухлива. Все пак успя да се въздържи, защото си даваше сметка, че само една по-остра дума може да предизвика голям скандал.

— Доста неприятна ситуация, разбирам. Но с общи усилия ще можем да се оправим и да изкараме добре вечерта. Не плачи, скъпа. Пооправи се малко и се опитай да ни измислиш нещо за ядене. Двамата сме ужасно гладни, така че няма да проявяваме специални претенции. Извади студено месо, хляб и сирене; няма да ти искаме сладко.

С последните думи, казани съвсем добронамерено, искаше просто да разведри обстановката, да се пошегува, но точно тези думи се оказаха пагубни за него. Мег сметна, че е прекалено жестоко от негова страна да й прави намеци за ужасния й провал и не бе в състояние да запази самообладание.

— Ще трябва да се измъкваш сам от кашата, която си забъркал, аз съм прекалено уморена и изтощена, така че нямам намерение „да се пооправям“ за никого. Освен това само един мъж би могъл да предложи студено месо, гол хляб и сирене на госта си, аз не бих позволила подобно нещо в къщата си. Заведи този Скот у майка ми и му кажи, че мен ме няма — че съм болна, че съм умряла или каквото друго ти дойде на ума. Няма да се появя пред него, а вие двамата можете да ми се присмивате за сладкото ми, колкото си искате, но няма да получите нищо друго тук — след като изрече цялата тази тирада на един дъх, Мег хвърли престилката си настрана и величествено се оттегли от кухнята, като се скри в собствената си стая.

Тя никога не разбра какво направиха двете бедни същества в нейно отсъствие, но господин Скот не бе заведен у майка й, а когато Мег слезе долу, след като ги чу двамата, че излизат, намери остатъци от какво ли не, което я изпълни с ужас. Лоти й докладва, че те са „яли много и доста се смели, а господарят й поръчал да изхвърли всичкото сладко и да скрие бурканчетата“.

На Мег толкова й се искаше да отиде и да разкаже всичко на майка си, но й беше неудобно поради собствения й провал и поради някакво чувство на лоялност към Джон, „който може би е жесток, но другите не би трябвало да разбират за това“. Затова се зае да разчисти всичко, а след това се преоблече и седна да чака Джон, за да й прости.

За нещастие Джон не се появяваше, явно нещата изглеждаха доста различно в неговите очи. Опитал се бе да излезе с шеги от сериозното положение, в което бе изпаднал, постара се да извини, колкото това бе възможно, младата си съпруга пред Скот, справи се добре с ролята на домакин и предложи на приятеля си една доста импровизирана вечеря, която му хареса и той обеща да дойде пак. Но Джон бе ужасно ядосан, макар и да не го показваше. Имаше чувството, че Мег го е заблудила с обещания, а после, когато е бил в нужда, го е изоставила.

„Не е честно да казваш на някой, че би могъл да доведе приятели по всяко време, без да се притеснява от каквото и да било, а когато той се довери на думата ти и го направи, да избухваш и да го обвиняваш, а след това да го оставяш сам да се оправя, докато приятелите му се присмиват или го съжаляват. Не, Господи, това не е никак честно! И Мег би трябвало да го разбира“ — повтаряше си с възмущение на ум през цялото време, докато вечеряха със Скот, но след като го изпрати и си тръгна обратно към къщи, го обзе известно съжаление. „Бедното същество! Толкова й е трудно, защото непрекъснато се опитва да направи какво ли не, за да ми достави удоволствие. Вярно, че този път сбърка, но това е грешка на младостта. Трябва да проявя търпение и да я науча на много неща.“

Надяваше се, че не е отишла при родителите си да им разкаже всичко — не обичаше клюки и външни намеси. Дори само мисълта, че може да е постъпила така, го изпълни с гняв. Но гневът му бързо се изпари и сърцето му се сви от болка, като си представи, че вероятно в този миг Мег стои сама вкъщи и плаче горчиво; затова ускори крачките си, твърдо решен да се държи спокойно и внимателно с нея, но в същото време да бъде твърд, много твърд и да й покаже къде е сгрешила.

Мег го очакваше също изпълнена с решимост да бъде „спокойна и мила, но твърда“, като ясно му покаже какви са неговите задължения. Всъщност жадуваше да изтича да го посрещне, да го помоли да й прости и да получи в замяна целувка и успокоение, но естествено не направи нищо подобно; когато видя, че Джон си идва, започна съвсем спокойно да си тананика, седнала като безгрижна госпожа в най-хубавата си всекидневна.

Джон бе малко разочарован, като я видя и макар да чувстваше, че е най-добре да й се извини пръв, не го направи; влезе спокойно, като си придаде весел вид и се настани на канапето.

— Тази нощ май ще има пълнолуние, скъпа — отбеляза съвсем не на място.

— Нямам нищо против това — бе също толкова неподходящият отговор на Мег.

Господин Брук се опита да подхване още няколко най-общи теми, но получи само кратки, незаинтересовани отговори от госпожа Брук и разговорът замря. Джон се премести до единия прозорец, разгъна вестника и най-демонстративно потъна в него. Мег се настани до другия прозорец и се зае да шие, като изглеждаше така, сякаш украсата на новите й пантофи е най-важното нещо в живота й. Никой не отрони нито дума повече — и двамата изглеждаха „спокойни и твърди“, но се чувстваха ужасно.

„Господи! — помисли си Мег, — семейният живот не е никак лесно нещо и наистина се нуждае от невероятно търпение, както и от любов, точно както твърдеше мама.“ Като спомена майка си, тя си спомни и за някои други майчини съвети, давани преди доста време и отхвърлени с недоверие.

— Джон е добър човек — казваше майка й, — но и той си има своите недостатъци, които трябва да видиш и да свикнеш да понасяш, като не забравяш, че и ти не си идеална. Той е много прецизен и особено държи на истината — едно добро качество, макар че на теб ти се струва прекалено честен. Никога не се опитвай да го мамиш, Мег, нито с думи, нито с поглед дори, тогава ще можеш да се радваш на пълното му доверие и на подкрепата му, от която ще имаш нужда. Неговият нрав е доста по-различен от нашия — ние избухваме за миг и след минута вече всичко е забравено — при него гневът идва много по-рядко, но когато се ядоса, трябва да мине доста време, докато се успокои. Бъди внимателна, много внимателна да не станеш причина за възпламеняването на този гняв, защото спокойствието и щастието ви ще зависят от неговото уважение към теб. Внимавай как се държиш, поискай първа извинение, дори когато и двамата сте сгрешили, и винаги се старай да избягваш дребни кавги и недоразумения, които могат да станат причина за горчива мъка и разочарования.

Мег си припомни тези думи, особено последните, докато седеше до прозореца и шиеше под светлината на залязващото слънце. Това бе първото им спречкване, думите, които му бе казала в кухнята, сега й изглеждаха глупави и груби. Припомни си собственото си държание и гневът й тогава й изглеждаше съвсем детински, а сърцето й се сви от болка при мисълта за бедния Джон, който се връща вкъщи уморен, за да завари цялата тази бъркотия. Очите й се напълниха със сълзи и тя го погледна, но той сякаш не забелязваше нищо.

„Готова съм първа да му се извиня, но той май изобщо не иска да ме чуе“ — помисли си Мег, като остави настрана пантофа и се изправи. С тихи стъпки премина разстоянието до другия прозорец, като се мъчеше да преглътне гордостта си, и застана до него, но той дори не вдигна глава. За миг й се стори, че просто не може да го направи; после си помисли:

„Това е само началото, трябва да изпълня задължението си, за да няма за какво да се обвинявам по-късно“ и решително се наведе и целуна нежно съпруга си по челото. Естествено, с това проблемът бе незабавно решен; нежната целувка струваше повече от купища думи, Джон я постави на коленете си и само след минута най-искрено й обещаваше:

— Беше наистина ужасно от моя страна да ти се присмивам за бедните малки бурканчета със сладко. Прости ми, скъпа, никога повече няма да го направя!

Но той го направи, Господи, при това стотици пъти, Мег също често споменаваше за този случай, като и двамата декларираха, че това е било най-чудесното сладко, правено някога от тях, защото в малкото бурканче бе съхранен мирът в семейството.

След това Мег покани специално господин Скот на вечеря и му сервира най-невероятни вкуснотии, освен това през цялото време бе толкова весела и всичко бе толкова прекрасно, че господин Скот увери Джон, че е щастливец и по пътя за дома с тъга си мислеше за трудностите и изпитанията на ергенския живот.

През есента Мег трябваше да премине през нови изпитания и да научи доста горчиви уроци. Сами Мофът упорито се стремеше да възстанови приятелството си с нея, често се отбиваше да разменят по някоя клюка в малката къща или канеше „бедното същество“ да прекара целия ден с нея в просторния й дом. Това бе едно разнообразие за Мег, която се чувстваше доста самотна, след като времето се влоши — в дома на родителите й всички си имаха работа, Джон бе зает до късно вечер и тя нямаше какво да прави, освен да шие, да чете или да се мотае наоколо. Затова съвсем естествено Мег прие компанията на Сали, често се срещаше с нея, за да поклюкарстват. Като виждаше красивите вещи на приятелката си, тя също си мечтаеше за такива и се чувстваше нещастна, че не може да си ги позволи. Сали беше много любезна и често й предлагаше като подарък разни дреболии, но Мег се страхуваше да ги приеме, защото знаеше, че на Джон това няма никак да му хареса. Но ето, че веднъж тази малка женичка взе, че направи точно това, което щеше да го ядоса най-много.

Тя знаеше колко получава Джон и се гордееше с това, че й се доверява напълно по отношение на парите, нещо, което за много мъже бе дори по-важно от човешкото щастие. Знаеше къде стоят парите и можеше да си купува каквото си пожелае. Единственото нещо, за което Джон настояваше, бе да записва всяко похарчено пени, да плаща сметките всеки месец и да помни, че съпругът й не е особено богат. До този момент тя се справяше чудесно, бе разумна и точна, водеше стриктно книгата с разходите си и му я показваше веднъж в месеца без ни най-малък страх. Но тази есен сякаш дяволът се вмъкна в рая на Мег и я изкуши подобно на множество съвременни Еви, не с ябълка, а с рокля. На Мег й бе неприятно да я съжаляват и да я карат да се чувства бедна. Това я дразнеше, но никак не искаше да си го признае, затова от време на време се опитваше да си достави известна радост, като си купуваше по нещо красиво, за да не си мисли Сали, че не може нищо да си позволи. Обикновено след това винаги се чувстваше ужасно, защото красивите неща никога не са от първа необходимост, но всичко купено до този момент не бе никак скъпо, така че не си заслужаваше човек да се притеснява за напразно изхарчените пари. Само че постепенно купуваните дреболии ставаха все повече и повече, а Мег вече съвсем не беше пасивен наблюдател, докато се разхождаше по магазините.

И ето, оказа се, че от тези нищо и никакви дреболии се натрупа голяма сума; и когато събра разходите си в края на месеца, общата сума доста я изплаши. Джон бе твърде зает по това време и я остави тя да движи сметките. През следващия месец го нямаше, но на третия направи преглед на похарчените пари за целия период и Мег никога нямаше да забрави това, което стана тогава. Само преди няколко дни бе направила нещо ужасно, което тежеше на съвестта й. Сали си купуваше копринена рокля и на Мег ужасно й се искаше и тя да има нова рокля — някаква по-светла, само за официални случаи. Черният й копринен тоалет бе доста обикновен, а другите материи бяха подходящи само за млади момичета. Леля Марч обикновено подаряваше на всяка от сестрите по 25 долара за Нова година; дотогава оставаше само един месец, а в магазина имаше чудесна виолетова рокля, при това на изгодна цена. Разполагаше с парите, въпросът бе дали да дръзне да ги вземе. Джон винаги казваше, че това, което е негово, е и нейно. Но дали щеше да приеме за правилно заедно с очакваните двайсет и пет долара да се изхарчат още двайсет и пет от домашните средства за рокля? Това бе въпросът. Сали я насърчаваше да купи роклята, дори й предложи да й даде пари назаем. Тези нейни добри намерения бяха страхотно изкушение за Мег. И като връх на всичко, точно докато се колебаеше, продавачът оправи диплите на дрехата, повдигна я нагоре и каза убедително:

— Цената е много изгодна, уверявам ви, мадам.

— Ще я взема — отвърна Мег и с това въпросът бе решен.

Мег плати и двете със Сали си тръгнаха. Приятелката й бъбреше доволно, а тя се опитваше да се усмихва, сякаш нищо не се бе случило, макар да имаше чувството, че е откраднала нещо и полицията вече е по следите й.

Като се прибра вкъщи, Мег се опита да успокои страховете си, като се облече в красивата рокля. Но сега тя вече не й изглеждаше така блестяща, май не й отиваше особено, а в ума й мъчително се бе загнездила цифрата „петдесет долара“ и не й даваше мира. Прибра набързо роклята, но това не помогна. Вече не можеше да й се радва като на нова дреха, а не можеше да си прости за глупостта си, че я купи. Когато Джон извади книгата с разходите същата вечер, сърцето на Мег се сви; за първи път от началото на брачния им живот се страхуваше от съпруга си. Меките кафяви очи я гледаха нежно и макар че той бе толкова весел, Мег бе сигурна, че е разкрита, но съпругът й просто не иска да й го каже веднага. Сметките за къщата бяха платени, книгите бяха в ред и Джон я похвали, като посегна към оръфаната малка книжка, която наричаха „банка“. Мег, която знаеше, че тя е почти празна, го спря с ръка.

— Все още не си прегледал книгата с личните ми разходи — нервно каза тя.

Джон никога не го правеше, макар че Мег винаги настояваше за това, като се забавляваше на мъжкото му недоумение от дребните неща, от които жените се нуждаят и които харесват, както и от учудването му, че някаква си малка шапчица струва цели пет или шест долара. Тази вечер той като че бе склонен да се позабавляват с нейните разходи и да се направи на ужасно възмутен от екстравагантността й, както правеше и друг път, макар че в същото време бе изключително горд с разума и пестеливостта на съпругата си.

Малката книга бе донесена и с плахо движение поставена пред него. Мег застана зад стола му, като нервно търкаше челото си, уж да разкара бръчките по него.

— Джон, скъпи, срамувам се да ти покажа книгата с разходите си, защото този път проявих наистина ужасна екстравагантност — започна тя с нарастваща паника в гласа. — Доста често ходех по магазините и купувах разни боклуци, а накрая по настояване на Сали купих и нещо невероятно скъпо. Парите, които ще получа за Нова година, ще компенсират част от разходите ми, но наистина съжалявам, че го направих, защото разбирам, че с това ще те разочаровам.

Джон се усмихна и я придърпа до себе си.

— Не се крий отзад — добронамерено каза той. — Да не мислиш, че ще те набия, задето си си купила чифт превъзходни обувки. Толкова се гордея с краката на съпругата си и нямам нищо против ако даде осем, дори девет долара за обувки, стига да си заслужават.

Това бе една от последните „дреболии“, които си бе купила и погледът на Джон попадна точно на нея, когато отвори книгата.

„Господи, какво ли ще каже, когато забележи онези ужасни петдесет долара!“ — помисли си Мег и потрепери.

— По-лошо е от обувките, става дума за копринена рокля — призна тя примирена, в очакване този ужас по-бързо да свърши.

— Е, скъпа, какви още дяволски изненади ми готвиш?

Този шеговит тон не бе съвсем характерен за Джон и съпругата му отлично знаеше, че в момента той отново е насочил изпитателния си поглед към нея. До този момент винаги бе готова да отвърне на този поглед най-искрено и спокойно. Сега само наведе глава, обърна страницата и му посочи цифрата, която бе доста голяма и без последните петдесет долара, но заедно с тях й изглеждаше наистина ужасяваща. За миг в стаята настъпи гробна тишина; след това Джон заговори бавно и тя усещаше, че полага доста усилия, за да прикрие недоволството си.

— Е, нямах представа, че петдесет долара е висока цена за една рокля, но тя със сигурност ще струва още повече, като се прибавят всички допълнения, които ще купиш към нея през следващите дни.

— Да, по нея няма никакви украшения, нито дантели — въздъхна смутено Мег и мисълта за предстоящите допълнителни разходи съвсем я разстрои.

— Двайсет ярда^[1] коприна май изглежда напълно достатъчно, за да се покрие една дребна жена, но без съмнение собствената ми съпруга ще изглежда толкова добре, колкото и съпругата на Нед Мофът, когато облече тази рокля.

— Знам, че си ядосан, Джон, но просто не можах да се въздържа: не съм имала намерение да прахосвам парите ти и дори не си представях, че всичките тези дреболии струват толкова много. Трудно ми е да се откажа от тях, след като непрекъснато наблюдавам Сали, която може да си позволи всичко, което си пожелае, като не крие съжалението си, че с мен не е така. Опитвам се да си внушавам, че съм доволна от това, което имам, но това не ми се отдава никак лесно, направо съм уморена от тази беднотия.

Последните думи бяха казани толкова тихо, че тя се надяваше, че съпругът й няма да ги чуе. Но той ги чу и те жестоко го нараниха, тъй като сам се бе отказал от твърде много удоволствия заради Мег. Тя прехапа езика си още в минутата, когато изрече всичко това, защото Джон веднага блъсна настрана книгите с разходите и скочи на крака.

— Опасявах се от това, макар че се стараех да ти дам всичко необходимо, Мег — каза й с леко потрепване в гласа.

Ако й се беше развикал или дори я бе разтърсил, това едва ли щеше да я нарани толкова, колкото тези няколко думи. Тя се хвърли в прегръдката му и горчиво заплака.

— О, Джон, скъпи, ти работиш толкова много… всъщност съвсем не исках да кажа това! Беше толкова жестоко и несправедливо от моя страна, просто не знам как се изплъзна от устата ми! Господи, как можах да го кажа!

Той бе много нежен и внимателен, прости й веднага, без да каже каквото и да било повече. Но Мег си даваше сметка, че бе направила и казала нещо, което няма да бъде скоро забравено, макар че вероятно съпругът й никога няма да спомене за него. Тя се бе врекла да го обича и в хубави, и в трудни моменти, а след това най-лекомислено го бе обвинила за бедността му, след като сама бе изхарчила безразсъдно парите му. Беше наистина ужасно. И най-лошото бе, че Джон продължаваше да работи след това, все едно, че нищо не се бе случило. Единствената разлика бе, че се задържаше на работа до късно през нощта, докато тя плачеше сама вкъщи и накрая заспиваше. Измина една мъчителна седмица и Мег се чувстваше напълно разсипана, а разкритието, че Джон е отказал поръчката си за ново палто напълно я отчая.

— Не мога да си го позволя, скъпа — бе краткият му отговор, когато тя с учудване го попита защо го е направил.

Мег не отвърна нищо, но след минута Джон я завари в антрето, заровила в старото му палто лицето си, цялото обляно в сълзи.

Същата вечер проведоха дълъг разговор и Мег усети, че обича своя съпруг дори повече заради бедността му, защото тя до голяма степен му бе помогнала да стане човек — дала му бе сила и дух, за да гради живота си така, както той би искал — и го бе научила на невероятно спокойствие, с което да понася и да издържа на желанията и неуспехите на онези, които обича.

На следващия ден намери сили да се пребори с гордостта си, отиде при Сали, разказа й истината и я помоли за една услуга — да купи от нея копринената рокля. Добродушната госпожа Мофът го направи с най-голямо удоволствие, като прояви достатъчно деликатност и не я подари веднага на друг. С парите Мег поръча палтото на Джон, а когато той се прибра, го облече и го попита дали харесва новата й копринена рокля. Човек лесно може да си представи какъв бе отговорът му, как се почувства, когато получи този подарък и каква бе обстановката в дома след този жест. Джон започна да се прибира по-рано, Мег не беше вече тъжна и отчаяна, а новото палто всяка сутрин бе обличано от един толкова щастлив съпруг, а вечер го прибираше в шкафа една не по-малко щастлива съпруга. Така се изтърколи годината, а в средата на лятото Мег бе обзета от нови вълнения — най-дълбоките и най-нежните в живота на една жена.

Една съботна сутрин Лари влезе в кухнята на „Гълъбарника“ с развълнувано лице и бе посрещнат с гръм и трясък. Хана реши да плесне с ръце, като го видя, но в едната държеше тигана, а в другата — капака му.

— Как е малката мамичка? Къде са всички? Защо никой не ме предупреди предварително? — започна той, като говореше почти шепнешком.

— Тя е щастлива като кралица, скъпи! Всички до един са горе, грижат се за нея; не сме разправяли, защото не искахме излишен шум. Ти иди във всекидневната, а аз ще ги предупредя да слязат при теб — раздаде напътствия Хана, като се усмихваше щастливо.

Джоу се появи след минута тържествено, носейки малък вързоп в ръка, облегнат на възглавничка. Лицето й бе съвършено сериозно, но очите й се смееха закачливо, а гласът й звучеше малко странно, сякаш се опитваше да потисне някаква емоция.

— Затвори си очите и протегни ръце напред — подкани го тя.

Лари уплашено се сви в ъгъла и прибра ръце зад гърба си.

— Не, благодаря, предпочитам да не го правя. Може да го изпусна или да го смачкам, страх ме е.

— Тогава няма да ти дам да видиш нищо — решително заяви Джоу и се обърна, сякаш готова да напусне стаята.

— Добре, добре, но ти ще отговаряш за евентуалните щети — спря я Лари и подчинявайки се на заповедта й, героично протегна ръце и затвори очи, докато усети вързопа върху тях. В този миг Джоу, Ейми, госпожа Марч, Хана и Джон избухнаха в смях и това го накара да отвори очи и с изненада да установи, че държи в ръцете си не едно, а две бебета.

Не бе никак чудно, че другите продължаваха да се смеят, защото на лицето му бе изписано невероятно изумление, може би цяла минута той не откъсна поглед от бебетата, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Господи, близнаци! — това бяха единствените думи, които се отрониха от устата му, а след това погледна безпомощно останалите и ги помоли: — Бързо някой да ги вземе от мен. Ще се разсмея и може да изпусна някое.

Джон веднага се спусна да спасява децата си и се разходи с тях из стаята, като държеше едното в едната си ръка, а другото — в другата. Поведението му бе като на човек, вече запознат с отглеждането на бебета, докато Лари се смееше през сълзи.

— Това ще е най-голямата шега на сезона, не смяташ ли? Нарочно забраних на останалите да ти казват, защото исках да те изненадам и мисля, че се справих отлично — обяви Джоу, след като успя да си поеме дъх след смеха.

— Наистина нищо досега не ме е учудвало толкова. Прекрасно е, нали? Момчета ли са? Как ще се казват? Нека да ги погледна още веднъж. Ти само ме поддържай, Джоу, че при тази изненада съвсем рухнах — отвърна Лари и погледна отново децата, като имаше вид на голям и охранен нюфаундленд, който хвърля небрежен поглед на двойка малки котенца.

— Момче и момиче са. Нали са красиви? — поясни гордият баща, като гледаше с блеснал поглед своите ангелчета.

— Най-забележителните деца, които някога съм виждал. Кое е момичето и кое момчето? — попита Лари и се надвеси над децата с надежда да познае сам.

— Ейми върза синя панделка на момчето и розова на момичето. Това е според френската мода, а и така винаги ще може да ги разпознае човек. Освен това едното бебе е със сини очи, а другото — с кафяви. Целуни ги, чичо Теди — настоя Джоу.

— Страхувам се, че това няма да им хареса — опита се да се измъкне Лари, който нямаше никакъв опит в тези неща.

— Разбира се, че ще им хареса, вече са свикнали с това, веднага ги целуни — разпореди Джоу, опасявайки се, че може да прехвърли тази задача на нея.

Лари се подчини, наведе се внимателно над всяко от бебетата и допря нежно устни до бузките им, което предизвика всеобщ смях и плач от страна на малките.

— Видяхте ли, знаех си, че това няма да им хареса! Я вижте момчето, как рита само! И размахва юмруци, наистина си го бива. Е, млади ми Брук, не забравяй, че трябва да се държиш прилично — извика Лари, доволен от докосването на малкото юмруче до лицето му.

— Той ще се казва Джон Лорънс, а момичето — Маргарет, като майка си и баба си. Ще я наричаме Дейзи, за да нямаме две Мег вкъщи, а момчето ще бъде Джак, освен ако не намерим някакво по-подходящо име — обяви Ейми.

— Не е ли по-добре да го наречете Демиджон и да му викате Деми за по-кратко — намеси се Лари.

— Дейзи и Деми — май не звучи никак лошо. Знаех си, че Теди го бива в тези работи — плесна с ръце Джоу.

Идеята на Теди наистина се възприе и двете деца бяха наречени Деми и Дейзи.