Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (4)

Четвърта глава
Литературни опити

Щастието внезапно се усмихна на Джоу, сякаш намери монета на пътя. Не златна монета, разбира се, но се съмнявам, че би била по-щастлива, ако получеше половин милион, а не дребната сума, която спечели с труда си.

Всяка седмица тя се затваряше в стаята си, навличаше работния костюм и работеше упорито и с цялото си сърце върху повестта си, защото не можеше да намери спокойствие, докато не я завърши. „Работният й костюм“ се състоеше от една черна престилка, в която можеше да избърше писалката си, ако това се налагаше, и шапка от същата материя, украсена с ярък червен пискюл, под която скриваше косата си, за да не й пречи в напрегнатите часове. Тази шапка привличаше любопитните погледи на всички членове на семейството, които в тези периоди гледаха да стоят настрана от нея и само от време на време си позволяваха да попитат шеговито:

— Какво става, Джоу? Изпълват ли те гениални мисли?

Но най-често околните не смееха да зададат дори този въпрос, поглеждаха само внимателно шапката и си правеха съответните заключения. Ако това невероятно изделие бе прихлупено върху челото й, всички знаеха, че кипи упорит труд; в трудните моменти на върховно изпитание то бе изместено назад или наклонено настрана, а когато авторът изпаднеше в пълно отчаяние, шапката биваше захвърляна направо на пода. В тези моменти всички внимателно се измъкваха от стаята и никой не смееше да се появи, докато не видеше червения пискюл, грейнал радостно върху главата на Джоу.

Тя в никакъв случай не се смяташе за гений. Но когато й дойдеше вдъхновение за писане, винаги му се отдаваше изцяло, забравяше за всичко наоколо, не изпитваше нужда от храна или сън, не забелязваше лошото време. Потапяше се изцяло спокойна и щастлива в своя въображаем свят, изпълнен с приятели, които й изглеждаха почти толкова реални и скъпи, колкото и истинските й приятели в живота. Сънят бягаше от очите й, храната оставаше недокосната, денят и нощта се оказваха недостатъчни, за да изживее щастието, което я спохождаше единствено в тези благословени часове. Заслужаваше си човек да изживее подобни часове, дори да се окажеше по-късно, че те не носят толкова богати плодове, колкото изглежда на пръв поглед. Периодите на вдъхновение обикновено продължаваха седмица-две, а след това тя се измъкваше от „леговището си“ гладна, изтощена, раздразнителна и умряла за сън.

Току-що бе преживяла един подобен период, когато се наложи да придружи госпожица Крокър на някаква лекция и като награда за благородната си постъпка получи една интересна идея. Лекцията беше в Народния клуб и бе посветена на пирамидите, затова Джоу се учуди защо е била избрана подобна тема за точно тази аудитория, но реши, че вероятно е възможно да се намали ефектът от някакво социално зло или да се удовлетвори някаква съществуваща потребност, ако слушателите се запознаят с величието на фараоните, макар че мислите им бяха заети преди всичко с цената на въглищата и хляба, а освен това трябваше да решават в живота си много по-трудни загадки от тези на Сфинкса.

Пристигнаха доста рано и докато госпожица Крокър бе заета с оправянето на петата на чорапите си, Джоу се забавляваше с изучаването на лицата на хората, които бяха седнали около тях. От лявата й страна се бяха настанили две обемисти дами с масивни чела и шапки, достатъчно големи, за да ги покрият, като разговаряха за правата на жените и си разменяха рецепти за сладкиш. От другата страна седяха двама плахи влюбени, хванати нежно за ръка, една тъжна вдовица похапваше ядки, който вадеше от хартиен плик, и възрастен господин, който вече почти бе задрямал. Отпред виждаше само един сериозен младеж, потънал във вестника си.

Страниците бяха доста пъстри и Джоу с интерес разгледа произведението на изкуството, което се намираше най-близко до нея. Тя недоумяваше какво невероятно стечение на обстоятелствата бе да се съберат на едно място индианец в пълно военно снаряжение, надвесил се над една пропаст със захапано от вълк гърло, докато в същото време двама вбесени джентълмени с необикновено малки стъпала и огромни очи се биеха наблизо, а в далечината се виждаше тичаща жена с широко отворена уста. Като вдигна за миг очи, докато обръщаше страницата, младежът забеляза любопитния й поглед и съвсем добронамерено й предложи половината от вестника си, като каза непосредствено:

— Искаш ли да прочетеш това? Историята наистина си я бива.

Джоу прие с усмивка, защото винаги бе изпитвала симпатия към младежите, и съвсем скоро, без сама да усети, потъна в някакъв лабиринт от любов, тайни и убийства, тъй като историята принадлежеше към леката литература, изпълнена със страсти, в която ако на авторите не им достигаше изобретателност и въображение, на бърза ръка разчистваха половината от героите, като оставяха другите да блестят на фона на мъртвите.

— Бива си я, нали? — попита момчето, когато забеляза, че погледът й премина през последния параграф от предоставената й страница.

— Предполагам, че и ние с теб бихме могли да напишем нещо подобно, стига да се захванем — отвърна Джоу, като се забавляваше с възхищението му от подобен боклук.

— Бих се смятал за невероятен щастливец, ако можех да напиша нещо подобно. Казват, че авторката печели нелошо от тези истории — отвърна младежът, като посочи името на авторката — госпожа Сланг, което бе написано веднага след заглавието на разказа.

— Познаваш ли я? — попита Джоу, внезапно изпълнена с интерес.

— Не, но съм чел всичките й работи, освен това познавам едно момче, което работи в редакцията, която издава вестника.

— Наистина ли изкарва нелоши пари от подобни истории? — учудено попита Джоу.

— Точно така е! На нея й е ясно от какво се интересуват хората и получава пари, за да напише точно това, което се търси.

В този момент започна лекцията, но Джоу не чу почти нищо от нея, защото докато професор Сандс обясняваше за Хеопс, за йероглифите и за някои други важни неща, тя старателно си записваше адреса на редакцията на вестника, като твърдо бе решила да се бори за стодоларовата награда, която се предлагаше в него за написването на сензационна история. Докато лекцията приключи и хората наоколо се разбудиха и размърдаха, тя вече бе начертала планове за успешно бъдеще (макар и още да не бе написала нищо на хартия), като се стремеше да измисли как точно да завърши вълнуващото си произведение — дали да вмъкне дуела преди отвличането или след убийството.

Не каза на никой вкъщи за намеренията си, но се зае сериозно с работа още на следващия ден, за голямо разочарование на майка си, която винаги се чувстваше доста притеснена от тези „приливи на гениалност“. Джоу не беше опитвала подобен стил преди, като се задоволяваше с леки романтични истории за „Разперения орел“. Но опитът й от театралната дейност, както и безразборното четене сега щяха да са й от полза, тъй като благодарение на тях имаше представа за драматичен ефект, наситен сюжет, език и костюми. Историята й беше пълна с драматизъм и отчаяние, поне дотолкова, доколкото ограничените й представи за тези емоции й даваха възможност да се разгърне. Действието се развиваше в Лисабон, като цялата ужасна история приключваше с разрушително земетресение, един зашеметяващ и напълно подходящ финал. Ръкописът бе лично изпратен до редакцията, придружен със скромна бележка, в която се посочваше, че ако разказът не спечелеше определената награда, на което авторът малко се надяваше, тя с радост би приела всяка сума, на която би се оценила работата й.

Последвалите шест седмици се оказаха доста продължителен период на очакване, както и невероятно дълъг период за едно момиче, принудено да пази тайна. Но Джоу успя да преодолее всичко това и вече почти беше загубила надежда, че ще види ръкописа си отново, когато най-неочаквано пристигна едно писмо, от което дъхът й почти секна. Защото щом го отвори, от плика изпадна чек за сто долара. Известно време го гледаше с такъв ужас, сякаш виждаше змия, после прочете писмото и се разплака. Ако благородният господин, който й бе написал любезната бележка, можеше да си представи колко щастие щеше да донесе на един колега, той със сигурност би бил много радостен. Защото за Джоу писмото бе много по-ценно от чека, тъй като звучеше толкова окуражаващо. След дългогодишни усилия й бе толкова приятно да научи, че в края на краищата вече умееше нещо, макар и само да пише сензационни истории.

Едва ли съществуваше млада дама, която толкова да се гордее със самата себе си, когато се появи пред семейството с писмото в едната си ръка и чека в другата и най-тържествено им съобщи, че е спечелила наградата! Разбира се, всички ужасно се зарадваха, а когато историята бе отпечатана, никой не пропусна да я прочете и да изкаже възхищението си. Макар че след като баща й отбеляза, че това е една наистина свежа и сърцераздирателна романтична история с вълнуващи трагични нотки, той поклати глава и каза с типичния си поучителен тон:

— Ти можеш да създадеш нещо много по-значимо от това, Джоу. Старай се да напишеш нещо значимо, без да мислиш за парите.

— Според мен парите са най-важното. Какво ще правиш с това богатство? — попита Ейми, като гледаше с блеснали очи чека.

— Ще изпратя мама и Бет на море за месец-два — важно отговори Джоу.

— О, би било чудесно! Но не мога да приема, скъпа, това е прекалено егоистично — извика Бет, като в първия миг плесна с ръце и пое дълбоко въздух, сякаш усещайки мириса на океана, но после замръзна на мястото си и отблъсна чека, който Джоу размахваше пред нея.

— Не, ще отидеш, толкова искам да го направиш! Точно това бе единствената ми цел, когато реших да напиша историята и сигурно затова и спечелих наградата. Никога не ми върви, когато мисля само за себе си, така че мисълта, че работя за другите, ще ме вдъхновява и занапред, не разбираш ли? Освен това мама има голяма нужда от промяна, но никога няма да тръгне някъде и да те остави, така че си длъжна да заминеш с нея. Не можеш да си представиш колко ще се зарадваме, когато те видим, че се връщаш отново здрава и румена. Ура за доктор Джоу, която винаги успява да излекува пациентите си!

След доста дискусии, те все пак заминаха на почивка на море и макар че Бет не се върна толкова здрава и румена, колкото им се искаше, все пак се чувстваше много по-добре. А госпожа Марч обяви, че има чувството, че се е подмладила с десет години. Така че Джоу бе напълно удовлетворена от начина, по който реализира средствата от наградата, и продължи да работи с още повече ентусиазъм и надежда за спечелване на нови подобни чекове. Това наистина й се отдаде — тя получи още няколко чека само през тази година, и започна да се чувства като човек с важен принос в къщата. Защото благодарение на магията на писалката й, определяните от нея като „боклуци“ писания помагаха за решаването на толкова проблеми на семейството. С „Дъщерята на маркиза“ бе платена сметката при месаря, благодарение на „Ръката фантом“ в къщата се появи нов килим, а „Прокълнатото семейство Ковънтри“ даде възможност на всички да си купят нови рокли.

Естествено, богатството е твърде приятно нещо, но и бедността си има някои добри страни и може би най-чудесната от тях е удовлетвореността, която носи на човек пълната отдаденост на работата. На вдъхновението, породено от нуждата, човечеството дължи поне половината от най-добрите, най-красиви и полезни постижения. Джоу изпитваше точно такова удовлетворение и престана да завижда на по-богатите момичета, защото с радост отчиташе, че вече е в състояние сама да удовлетворява нуждите си, без да се налага да иска дори пени от някого.

Историите й не предизвикваха някаква сензация, но си имаха постоянен пазар; окуражена от този факт, тя реши да се бори упорито за слава и богатство. След като преработи за четвърти път повестта си и я показа на най-близките си приятели, след като с треперещи ръце и обзета от несигурност я предложи на трима издатели, в края на краищата успя да я пласира, като прие условията на издателя да я намали с една трета и съкрати точно онези моменти, които най-много й харесваха.

— При това положение трябва или да я хвърля в кофата за смет, или да платя с мои средства за издаването й, или да я продам на най-добрата възможна цена. Вярно е, че славата е нещо толкова сладко, но парите създават удобства. Затова искам заедно да обсъдим как да постъпя — обяви Джоу, след като свика семейния съвет.

— Не разваляй повестта си, момичето ми, в нея има нещо толкова важно, а и самата идея е добре развита. Изчакай, ще й дойде времето — беше съветът на баща й; той бе постъпвал винаги така в своята свещеническа дейност, търпеливо бе чакал повече от трийсет години за плодовете на своя труд и дори сега, когато те вече наистина бяха пред него, зрели и сладки, не бързаше да протегне ръка и да ги откъсне.

— А на мен ми се струва, че Джоу ще спечели повече, ако се съобрази с изискванията на издателите, вместо да чака — обади се госпожа Марч. — Критиката е най-добрият тест при този вид дейност, тя ще й разкрие както неподозирани добри качества, така и грешките й и това ще й помогне да постигне нещо по-добро следващия път. Ние сме твърде пристрастни и не можем да й бъдем от полза, но похвалите и критиките на външни хора са твърде съществени, дори ако получи малко пари за повестта си.

— Точно така — заяви Джоу, като сви вежди. — Това е съвсем правилно. Занимавах се с тази повест толкова дълго, напълно съм потънала в нея. И съвсем не мога да преценя дали е добра, лоша или е нещо средно. Най-добре ще бъде, ако безпристрастни хора я прочетат и без да се притесняват от личните ни отношения ми кажат какво мислят за нея.

— Не бих могла да махна дори една дума от нея; ще я развалиш, ако я съкратиш толкова много, защото най-ценната й част са размишленията, а не конкретните постъпки на хората, а за размишленията май няма да остане място — отсече Мег, която бе твърдо убедена, че това е най-добрата повест, написана някога.

— Но господин Алън непрекъснато ми повтаря: „Остави тези разсъждения, направи я по-кратка и драматична, остави героите сами да разказват историята“ — прекъсна я Джоу, загледана в бележките на издателя.

— Постъпи, както той те съветва, защото е най-добре запознат с пазара, знае какво се търси, а ние не знаем. Така ще се получи една добра, търсена книга, за която ще ти платят най-добре. След време, като станеш известна, ще можеш да си позволяваш ти да диктуваш всичко, тогава ще можеш да включваш и философи, и метафизици в книгите си — посъветва я Ейми, която се придържаше към по-практическо решение.

— Е, ако героите ми са „философски“ или „метафизически“ настроени, това в никакъв случай не би могло да се смята за мой недостатък — засмя се Джоу. — Истината е, че изобщо не познавам тази материя, единствените ми знания са натрупани от разказите на татко. Ако съм успяла да вплета някои от умните му идеи в разказа си, толкова по-добре за мен. А какво ще кажеш ти, Бет?

— Толкова бих искала да я видя отпечатана в най-скоро време — успя да каже само Бет и се усмихна, като съвсем несъзнателно наблегна на последната фраза и я погледна с детински чистите си очи, което накара Джоу да потръпне и да вземе решение за отпечатване „в най-скоро време“.

И така, със спартанска твърдост младата авторка постави първата си рожба върху масата и съкрати всичко, което бе поискал издателят. В стремежа си да зарадва и останалите, тя последва всички дадени й съвети, но точно както в старата мъдрост за стареца и магарето му, никой не остана доволен.

Баща й харесваше метафизическата нишка, която Джоу напълно несъзнателно бе вплела в повествованието, така че тази нишка трябваше да остане, макар че авторката никак не бе сигурна, че това е правилно. Майка й бе убедена, че има прекалено подробни описания на дребни неща, значи те трябваше да се съкратят, но заедно с тях бяха съкратени и някои толкова важни свързващи елементи в повестта. Мег предпочиташе трагедиите, затова Джоу сгъсти трагичните краски, докато Ейми се противопоставяше на веселите моменти, затова с най-добри намерения Джоу се освободи от някои смешни сцени, които всъщност служеха за уравновесяване на някои твърде тъжни персонажи в произведението. Накрая бе нанесен и последният удар — налагаше се още да се съкрати, за да се вмести в изискването на издателя. Така бедният малък романс, напълно осакатен, бе изпратен да опита късмета си в забързания свят.

Повестта беше отпечатана и Джоу получи хонорар триста долара, а също и доста похвали и критики — и от двете имаше много повече, отколкото беше очаквала, което съвсем я обърка и трябваше да мине доста време, докато дойде на себе си.

— Ти смяташе, че критиката ще ми помогне, мамо. Но как би могла да ми помогне, след като тя е толкова противоречива, че в края на краищата изобщо не мога да разбера дали съм написала една обещаваща книга или напълно съм се провалила! — изплака бедната Джоу, като прехвърляше купищата отзиви, които за миг я изпълваха с радост и гордост, а в следващия — с гняв и ужас. — Ето виж, този критик казва: „Изключителна книга, пълна с истина, красота и сериозност; всичко в нея е така приятно, чисто и здраво.“ А следващият пише: „Самата теория, застъпена в книгата, е невярна — тя е пълна с отвратителни идеи и неестествени персонажи.“ Истината е, че не съм имала предвид никаква теория, не съм се стремила да прокарвам никакви идеи в нея, а персонажите са взети направо от живота. Така че в никакъв случай не мога да се съглася с този критик. Друг пък казва: „Това е една от най-добрите американски повести, публикувани през последните години.“ Всъщност съм чела и много по-добри. Следващият уверява „макар че е оригинална и е написана с много сила и емоции, това е една опасна книга“. Ама че работа! Едни я осмиват, други я хвалят и почти всички твърдят, че в нея има някаква сериозна теория, докато аз я написах просто за удоволствие, а и за да изкарам малко пари. По-добре да я бях публикувала в първоначалния й вид, без съкращения и преработки, за да не понасям сега всички тези неоснователни обвинения.

Близките й и приятелите й се опитваха да я успокоят, но чувствителната Джоу преживя трудни дни, тя имаше толкова добри намерения, а всичко завърши така зле. Но все пак в края на краищата издаването на тази книга й бе от полза, тъй като в стойностните оценки за нея имаше критика, от която всеки автор толкова много се нуждае; и след като първоначалните бурни преживявания отминаха, тя вече бе в състояние да се надсмее над малката си бедна книжка, но в същото време все още вярваше в нея и се чувстваше по-мъдра и по-силна след всичко, което й се стовари върху гърба.

— Мога да преживея и без да съм гений като Кийтс — уверено обявяваше тя. — И все пак човек наистина може да им се изсмее на тези критици, защото точно онези части от книгата, които бяха взети директно от живота, бяха обявени от тях за невероятни и абсурдни, а напълно измислените от мен се определяха като „напълно естествени, нежни и истинни“. Това доста ме успокоява, и когато се почувствам готова, ще напиша нова книга.