Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (17)

Седемнадесета глава
Долината на сенките

След като първата горчивина отмина, семейството прие неизбежното и се подготви да го понесе колкото се може по-храбро. Всеки се опитваше с огромно старание да помогне на другия, общата любов ги обединяваше, както обикновено става със семействата, когато са в беда. Всички се опитваха да превъзмогнат болката си и да направят тази последна година колкото се може по-щастлива.

Най-хубавата стая в къщата бе отделена специално за Бет, като в нея събраха всичко, което тя най-много обичаше — цветя, картини, пианото й, малката работна масичка, котетата. Най-интересните книги на татко също бяха там, люлеещият се стол на мама, бюрото на Джоу, прекрасните рисунки на Ейми. А Мег всеки ден довеждаше бебетата, за да развеселят леля Бет. Джон отдели една сума, без да казва на никого, и с нея купуваше на бедното същество плодовете, които толкова обичаше и за които си мечтаеше. Старата Хана неуморно приготвяше най-вкусни неща, за да изкуши съвсем слабия вече апетит на Бет, като от време на време отронваше по някоя сълза, докато готвеше. А от другата страна на океана пристигаха малки подаръци и жизнерадостни писъмца, които сякаш носеха топлия дъх на земите, където никога нямаше зима.

В стаята като някакъв домашен светия седеше Бет, спокойна и затрупана с работа повече от всякога. Защото нищо не можеше да промени нейната добродушна и лишена от всякакъв егоизъм природа. И дори когато се подготвяше да напусне живота, тя се опитваше да го направи по-безболезнено за онези, които щяха да останат след нея. Тънките пръстчета никога не оставаха без работа и едно от малките й удоволствия бе да приготвя разни дребни подаръчета за децата, които на път за вкъщи след училище минаваха покрай тяхната къща. Тя пускаше чифт ушити от нея ръкавички през прозореца, за да ги намерят някои премръзнали ръчички, друг път подаряваше игленичето си на някоя малка майка на много кукли, гъбички за изчистване на перодръжки, красиви книжки с картинки, както и най-различни други приятни неща. Тези бедни същества, които с нежелание изкачваха стълбата на знанието, често намираха улицата пред къщата осеяна с цветя и започнаха да се отнасят към щедрата дарителка като към вълшебна кръстница, която си седи там горе и ги обсипва с подаръци, които напълно съответстват на вкусовете и нуждите им. Ако Бет бе искала някаква отплата, тя я намираше в блесналите малки личица, които винаги бяха обърнати към нейния прозорец, като й кимаха и й се усмихваха, както и в десетките малки писъмца, изпълнени с похвали и благодарности, които пристигаха за нея.

Първите няколко месеца бяха толкова щастливи, че Бет често се оглеждаше и казваше: „Колко е хубаво!“ Всички прекарваха приятни часове в слънчевата й стая, бебетата се ритаха и боричкаха на пода, майка й и сестрите й се занимаваха с нещо край нея, а баща й четеше с приятния си глас някоя от онези негови мъдри книги, които бяха изпълнени с добри и успокоителни думи и звучаха толкова съвременно, макар че бяха написани преди векове. Това бяха кратки псалми, с които свещениците са предавали в своите енории трудните уроци, които всички трябва да научат, като са се опитвали да им покажат, че надеждата може да успокои любовта, а вярата може да направи възможно и смирението, и покорството. Това бяха простички думи, които достигаха направо до сърцата на слушателите. Самото сърце на баща им бе потопено в тази религия и дори с промяната в интонацията и в гласа си, той успяваше доста красноречиво да им изясни думите, които четеше или произнасяше.

Беше толкова хубаво, че все пак разполагаха с това спокойно време, което трябваше да ги подготви за тъжните часове, които щяха да последват. Защото постепенно Бет започна да казва, че иглата е „толкова тежка“, а накрая завинаги се отказа от нея. Говоренето я уморяваше, хората наоколо я тревожеха. Болестта като че искаше да я обсеби единствено за себе си и спокойният й характер бе сякаш тъжно пречупен от болките, които терзаеха крехкото й тяло. И ето, че се заредиха толкова тежки дни и дълги нощи. Болката се настани в сърцата на всички, а горещите молитви не можеха да помогнат. Онези, които най-много я обичаха, бяха принудени да гледат как тънките й ръце се протягат умолително към тях, да чуват горчивата й молба „Помогнете ми! Помогнете ми!“ Но всички чувстваха, че никой не може да помогне. Това бе едно жестоко поражение за праведната душа, една трудна битка на младия живот със смъртта. Но тази битка продължи сравнително кратко и след моментната борба се върнаха отново старият мир и спокойствие, този път по-хубави от всякога. Обвита в крехкото й тяло, душата на Бет като че стана силна. И макар че почти не говореше, близките й чувстваха, че вече е готова да поеме дългия си път.

Джоу не се отделяше от нея дори за час, след като Бет й каза:

— Чувствам се по-силна, когато ти си тук.

Тя спеше на канапето в стаята, като ставаше често през нощта, за да слага дърва в огъня. А през деня я хранеше, изправяше я в леглото или й помагаше във всичко друго, макар че бедното същество твърде рядко искаше каквото и да било и се „опитваше да не създава проблеми“. Джоу почти не напускаше стаята и се отнасяше с подозрение към всяка друга предложена помощ, като се чувстваше по-горда с това, че е избрана от Бет за помощник, отколкото с всичко друго, което бе постигнала в живота си досега. Това бяха безценни и твърде полезни часове за нея, защото сърцето й получи уроци, от които наистина се нуждаеше. Тези уроци по търпение й бяха така естествено преподадени, че Джоу просто нямаше как да не ги възприеме и запомни. А също и тази щедрост към всички наоколо, невероятният характер, който може да прости и действително да забрави всичко лошо, верността към задълженията, която прави дори най-трудното да изглежда лесно, както и искрената вяра, която не се плаши от нищо и е безпределна.

Често, когато се събуждаше, Джоу виждаше, че Бет чете от малката си книжка, чуваше я да си пее тихичко, сякаш забравила за безсънната нощ, или да прикрива с ръце лицето си, докато през почти прозрачните й пръстчета се процеждаха едри сълзи.

Джоу лежеше и я наблюдаваше, потънала в толкова сериозни мисли, че дори не бе в състояние да се разплаче, защото чувстваше, че Бет използва някакъв лишен от всякакъв егоизъм начин, за да се откъсне от сегашния си живот, който й бе толкова скъп, и да се подготви за другия живот, който й предстоеше — и за това й помагаха думите на утеха, тихите молитви, както и музиката, която обичаше.

Джоу бе свидетел на всичко това и то й помогна много повече от най-мъдрите псалми, светите химни и горещите молитви, които биха могли да се произнесат. Защото сега, след като очите й се бяха прояснили от толкова много сълзи, а сърцето й като че бе омекнало от неизмерната тъга, тя най-добре си даваше сметка за красотата в живота на сестра си — той не бе изпълнен с множество събития, бе почти лишен от амбиции, но толкова пълен с добродетели, които „миришат приятно и разцъфват дори в прахта“.

Една нощ, докато Бет ровичкаше между книгите си върху малката масичка, тя намери нещо, което я накара да забрави за смъртната си умора, понасяна почти толкова трудно, колкото и болката. Започна бързо да прелиства страниците на любимата си стара книжка „Пътешествието на пилигрима“^[1] и най-неочаквано намери вътре едно малко листче, изписано от ръката на Джоу. Най-отгоре стоеше заглавие: „Моята Бет“.

Замацаните редове надолу показваха, че върху тях са се стичали сълзи.

— Бедната Джоу, тя така дълбоко е заспала, няма да я будя и да й искам разрешение да го прочета. Винаги ми е показвала нещата си, така че се надявам, че няма да има нищо против, ако прегледам това — помисли си Бет и погледна към сестра си, която се бе излегнала на рогозката пред огъня, а зад гърба й бяха наредени дървата, така че тя бе готова всеки момент да скочи и да сложи нова цепеница в огнището.

Бет зачете написаното и колкото и зацапани да бяха редовете, онова, което разбра, й донесе неописуемо успокоение, защото единственото нещо, за което до този момент съжаляваше, бе, че е направила толкова малко. Написаното от Джоу я убеждаваше, че животът й не е бил напразен — че смъртта й няма да доведе до отчаянието, което очакваше. Както си седеше с разгънатото листче в ръце, пънът изпука в огнището. Джоу се стресна, сложи ново дърво и изпълзя до леглото на Бет, като се надяваше, че тя спи.

— Не спя, но съм толкова щастлива, скъпа. Виж, намерих това и го прочетох. Знаех, че няма да възразиш. Нима наистина съм имала такова важно значение за теб, Джоу? — попита плахо и сериозно Бет.

— О, Бет, разбира се, че си имала — увери я Джоу и допря глава до нейната върху възглавницата.

— Това ме кара да вярвам, че не съм пропиляла живота си напразно. Не съм толкова добра, колкото ме описваш, но винаги съм се опитвала да правя добро. И сега, когато вече е твърде късно, за да правя усилия да ставам по-добра, се чувствам успокоена от мисълта, че някой ме обича толкова много и дори смята, че съм му помогнала с нещо.

— Повече от всеки на света, Бет. В началото си мислех, че просто не мога да ти позволя да си отидеш. Но постепенно започнах да разбирам, че с това няма да те загубя. Ти ще бъдеш в мен повече от всякога и смъртта не може да ни раздели, макар че на пръв поглед изглежда точно така.

— Знам, че не може да ни раздели и вече не се страхувам. Сигурна съм, че завинаги ще си остана твоята Бет и ще те обичам и ще ти помагам повече от всякога. Ти трябва да заемеш моето място, Джоу, и да бъдеш всичко за мама и татко, след като мен вече ме няма. Те ще се обърнат към теб — не ги разочаровай. И ако ти е трудно да работиш сама, спомни си, че аз никога не те забравям, че ще се почувстваш много по-щастлива от тази своя работа, отколкото ако напишеш чудесни книги или успееш да разгледаш целия свят. Защото любовта е единственото нещо, което можем да отнесем със себе си, когато си тръгваме от този свят, и тя прави нещата толкова по-лесни.

— Ще се опитам, Бет — отвърна Джоу и точно тук, в този миг реши да се откаже от предишните си амбиции и да се отдаде на една нова и по-добра кариера, защото си даде сметка колко са бедни досегашните й стремежи и почувства благословената сила на вярата в безсмъртието на любовта.

Така дойдоха и отминаха пролетните дни, небето стана по-чисто, земята — по-зелена, навсякъде разцъфнаха цветя, тази година доста по-рано от предишните, а птиците се върнаха навреме, за да се сбогуват с Бет. Тя, подобно на уморено дете, стиснало ръката, която я бе водила през целия й живот, докато мама и татко я бяха направлявали нежно през долината на сенките, вървеше напред, за да достигне до Бога.

Може би единствено в книгите умиращите казват забележителни неща, виждат особени видения или преди края извършват нещо красиво. Онези, които са изпратили не малко души в отвъдното, знаят, че при повечето хора смъртта идва естествено и просто като съня. Както се бе надявала Бет, „приливът лесно смени посоката си“, в тъмните часове преди зазоряване, опряна на гърдите, където бе поела и първия си дъх, тя тихичко пое и последния, без да каже нито дума за сбогом, само с един поглед, изпълнен с любов, и една лека въздишка.

Със сълзи, молитви и нежни ръце майка й и сестрите й я подготвиха за дългия й сън, който вече нямаше да бъде нарушаван от болка. Те гледаха с благодарност как лицето й отново придоби онази божествена красота, която доскоро бе изместена от мъчително търпение, от което сърцата им се късаха.

Когато настъпи утрото, за първи път от месеци огнището остана загасено, мястото на Джоу беше празно, а стаята бе невероятно тиха. Но една птичка пееше весело на цъфналия храст наблизо, кокиченцата също се белееха на прозореца, а пролетното слънце се промъкваше бавно върху красивото лице на възглавницата — лице, изпълнено с такова спокойствие, че всички онези, които я обичаха, се усмихнаха през сълзи и благодариха на Господ, че Бет е най-накрая добре.