Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (16)

Шестнадесета глава
Мързеливият Лорънс

Лари отиде в Ница с намерение да остане около седмица там, но се задържа цял месец. Бе твърде уморен от непрекъснатите самотни пътешествия, а присъствието на Ейми като че придаваше някакъв домашен чар на чуждестранните гледки, в които и тя бе един от детайлите. Толкова му липсваха непрекъснатото внимание и съветите, които бе свикнал да получава, така че сега им се наслаждаваше отново: защото дори най-ласкателното внимание от непознати не бе дори наполовина толкова приятно, колкото сестринската любов на момичетата у дома. Той никога не бе сред любимците на Ейми, както на останалите, но сега й бе толкова приятно да го види отново и гледаше да прекарва повече време с него, защото го чувстваше като представител на скъпото й семейство, за което тъгуваше повече, отколкото някой можеше да се досети. И на двамата им бе приятно да бъдат заедно, така че почти не се разделяха — караха коне, танцуваха, разхождаха се. Защото в Ница през този сезон едва ли би могъл да се намери някакъв друг начин за прекарване на времето. И докато най-безгрижно се забавляваха, те неусетно правеха важни разкрития и формираха мнението си един за друг. Ейми все повече се издигаше в очите на своя приятел, докато той падаше все по-надолу в нейните, като и двамата осъзнаваха тази истина, без да споменават и дума за това. Ейми се опитваше да го забавлява и успяваше, защото му бе благодарна за множеството приятни изживявания, които й бе осигурил. Отвръщаше му с малки дискретни услуги, които само жените умееха да поднесат с такъв неописуем чар. Лари не правеше почти никакви усилия, просто се опитваше да прекарва времето колкото може по-приятно, за да забрави болката си, като в същото време имаше чувството, че всички жени са длъжни да бъдат мили с него, след като една го е отхвърлила с толкова студенина. Щедростта не представляваше никаква трудност за него, той бе готов да подари на Ейми всички дрънкулки, които можеха да се намерят в Ница, стига тя да бе съгласна да ги приеме. Но в същото време чувстваше, че не успява да промени мнението, което си бе създала за него и му бе ужасно неприятно, когато милите сини очи започваха да го гледат с малко съжаление и учудване — поне както му се струваше на него.

— Всички заминаха за Монако за един ден. Но аз предпочетох да си остана в хотела и да напиша писма на нашите. Свърших и сега смятам да отида до Валроса и да порисувам. Ще дойдеш ли с мен? — попита Ейми, когато един прекрасен ден по обяд се срещна с Лари.

— Добре, но не ти ли се струва, че е прекалено горещо за толкова далечно пътешествие? — отвърна провлачено той — сенчестото кафене насреща му изглеждаше много по-привлекателно, отколкото разходката под палещото слънце.

— Ще взема малката карета, а Баптист ще я кара, така че за теб няма да остане никаква друга работа, освен да държиш слънчобрана си и да пазиш ръкавиците си, да не се изцапат — отвърна доста саркастично Ейми.

— Е, при това положение съм съгласен — каза Лари и протегна ръка, за да вземе скицника й. Но тя го мушна под ръката си и троснато му каза:

— Не си прави труда; той няма да ми е в тежест, докато за теб може да се окаже твърде голямо усилие.

Лари повдигна учудено вежди и я последва с бавни крачки, докато тя изтича надолу по стълбите, но когато се качиха в каретата, той пое поводите и не остави на бедния Баптист никаква друга работа, освен да дреме на седалката.

Двамата никога не се караха. Ейми бе достатъчно добре възпитана, а в момента Лари бе толкова отпуснат. И така, само след минута той надничаше въпросително под шапката й, а тя му отвърна с усмивка, така че продължиха нататък най-приятелски настроени.

Пътуването беше чудесно, преминаваха през старинни местности и невероятно красиви пейзажи, които доставяха истинско удоволствие на очите, способни да виждат красотата. От едната страна имаше някакъв древен манастир и до тях долитаха звуци от псалмите на монасите. По-нататък пък видяха пастир, обул на босо дървените си обувки, с островърха шапка и сетре от груб плат, преметнато през едното му рамо, който бе седнал на един камък и свиреше, докато козите пасяха наблизо или седяха в краката му. Задминаваха и слабовати сиви магарета, натоварени с току-що окосена трева, придружавани от млади момичета или възрастни жени. От каменните дупки наоколо изскачаха тъмнокожи деца с блеснали очи и с усмивка им предлагаха букети полски цветя или портокали, които не бяха откъснати от клончетата. Маслинени дървета изпълваха хълмовете пред тях, градините бяха отрупани с плодове, а в далечината се открояваха острите бели върхове на Алпите, които силно контрастираха със синьото италианско небе.

Валроса наистина заслужаваше името си, защото при този климат на вечно лято, розите цъфтяха навсякъде. Те надничаха от сводовете на къщите, провираха се между оградите, за да поздравят новодошлите, и опасваха от двете страни широкия път, който достигаше до вилата на хълма, като сред тях се редуваха също така лимонови дървета и зелени палми.

Нямаше сенчесто кътче, мамещо със своя хлад пътника, което да не бе цялото в розови цветове, а пред всяка от хладните кръчмички имаше по една мраморна нимфа, която се смееше на цъфналите наоколо цветя. Всеки фонтан също отразяваше стотици кремави, бели или бледорозови цветове, които сякаш се навеждаха над водата, за да се наслаждават на собствената си красота. Розите покриваха дори стените на къщите, изкачваха се нагоре по терасите и ги опасваха по цялото им продължение, докато от самите тераси се откриваше невероятна гледка към слънчевото Средиземно море и към белокаменния град, който започваше от неговия бряг.

— Тук наистина е рай за прекарване на меден месец, не смяташ ли? Виждал ли си някога толкова рози? — попита Ейми, застанала на терасата, като се наслаждаваше на гледката и на приятния мирис на рози, който преливаше отвсякъде.

— Не, нито съм се бол на такива тръни — отвърна Лари, захапал пръста си, след като без успех се бе опитал да откъсне едно самотно червено цвете, което се оказа твърде далеч от него.

— Опитай се да откъснеш онези долу, те нямат тръни — посъветва го Ейми, като посегна и си набра три кремави рози, които бяха плъзнали по стената зад нея. Мушна ги набързо в ревера на сакото му, като предложение за сключване на мир, а той остана за миг така, вперил любопитен поглед в цветята, защото заради италианската кръв, която течеше в жилите му, бе склонен към суеверия. Още повече, че в момента бе в състояние на меланхолия, в което обикновено младите хора с въображение виждаха важни предзнаменования в дребните неща, и всичко лесно можеше да се превърне в храна за романтични мисли. Той си бе помислил за Джоу, когато се опита да откъсне червената роза с бодлите — защото точно ярките цветя й подхождаха и често я бе виждал да си къса такива от оранжерията в дома му. А бледите рози, които Ейми постави на ревера му, обикновено се използваха от италианците, за да се поставят в мъртви ръце — такива никога не се подаряваха на булка — и за миг той се почуди, дали това не е някакъв знак за него или може би за Джоу. Но в следващия момент американският здрав разум надделя над сантименталното начало у него и той се усмихна толкова сърдечно, че Ейми се учуди, тъй като не го бе чувала да се смее така, откакто бе пристигнал.

— Съветът наистина си го бива, така че най-добре е да го последваш, за да спасиш пръстите си — каза тя, като смяташе, че точно нейните думи да го развеселили.

— Благодаря ти, ще го последвам! — отвърна той и след шест месеца наистина го направи.

— Лари, кога ще се връщаш при дядо си? — попита Ейми, след като си избра подходящо място за сядане.

— Съвсем скоро.

— Чувам това вече десетки пъти през последните три седмици.

— Винаги съм твърдял, че кратките отговори спестяват на човек доста неприятности.

— Той те очаква, наистина вече трябва да тръгваш.

— Ама че си гостоприемна! Но не се учудвам, отдавна си знаех, че си такава.

— Кажи защо се бавиш?

— Поради естествената си мудност, предполагам.

— Искаш да кажеш, поради естествения си мързел. Направо си ужасен! — погледна го строго Ейми.

— Не съм чак толкова лош, колкото изглеждам на пръв поглед, защото само ще го разстройвам, като се върна, така че май е по-добре да остана по-дълго тук и да разстройвам теб. Ти би могла по-лесно да го понесеш. Дори ми се струва, че на теб ти е приятно — добави Лари и се подготви да се изтегне в сянката на терасата.

Ейми поклати глава и решително отвори папката с листата за скици, но след като вече бе решила да изнесе една лекция на „това момче“, не можа да се стърпи и след минута продължи:

— Какво правиш в момента?

— Наблюдавам птиците.

— Не, не! Имах предвид какво възнамеряваш да правиш, какво би искал?

— Да изпуша една цигара, ако ми позволиш.

— Стига с тези глупости! Знаеш, че не обичам цигарите и бих ти разрешила да изпушиш една, единствено ако се съгласиш да те нарисувам. Имам нужда от някаква фигура за скицата си.

— С най-голямо удоволствие. Как предпочиташ да застана? В пълен ръст, или само три четвърти? На главата си ли да се изправя или на дланите си? Бих ти препоръчал да ме изобразиш в легнало положение, а до мен да нарисуваш самата себе си, като озаглавиш картината: „Dolce far niente“^[1].

— Стой си, както си в момента, дори ако искаш, можеш да поспиш. Защото имам намерение да работя сериозно — подчерта Ейми със сериозен тон.

— Какъв забележителен ентусиазъм! — възкликна Лари и се излегна назад, сякаш бе невероятно доволен.

— Какво ли би казала Джоу, ако те видеше сега? — попита неспокойно Ейми, като се надяваше чрез споменаването на името на още по-енергичната си сестра да го мобилизира малко.

— Ще каже същото, което обикновено чувам от нея: „Махай се, Теди, имам работа!“ — отвърна той и се засмя, но смехът му не беше искрен и по лицето му премина сянка, защото споменаването на познатото име разчовърка раната, която все още не бе зараснала. Тонът и тази сянка върху лицето му доста учудиха Ейми, защото вече ги бе забелязвала неведнъж, освен това успя да вдигне навреме очи, за да хване и едно ново изражение на лицето на Лари — един горчив поглед, пълен с болка, недоволство и съжаление. Всичко това изчезна, преди да успее внимателно да го изучи, и бе заменено с познатата безгрижна усмивка. Тя го изучаваше известно време с окото на художник, като си мислеше колко прилича на италианец, както се бе изтегнал така срещу слънцето, без шапка на главата и с очи, пълни с южна замечтаност. Сякаш напълно забравил за присъствието й, той бе потънал в някаква своя мечта.

— Напомняш ми на образа на млад рицар, заспал върху собствения си гроб — каза Ейми, като се опитваше внимателно да възпроизведе добре оформения профил, който се открояваше върху тъмния камък!

— Де да бях!

— Какво глупаво желание, човек би могъл да поиска подобно нещо, само ако напълно е провалил живота си. Ти толкова си се променил, че понякога си мисля… — Ейми внезапно спря и го погледна разтревожено, което бе дори по-изразително от неизказаните думи.

Лари забеляза и разбра тази добронамерена тревога, която тя не се реши да изрази, и като я погледна право в очите, повтори думите, които често бе казвал на майка й:

— Всичко е наред, мадам!

Това й бе напълно достатъчно и разсея съмненията, които я безпокояха напоследък. Бе, освен това и доста трогната от този отговор и му го показа посредством приятелския тон, с който продължи:

— Радвам се за това! Никога не съм смятала, че си някакво лошо момче, но се опасявах, че може да си пропилял доста пари на онзи ужасен Баден-Баден, или че си изгубил ума си по някоя очарователна омъжена французойка, както и че може да си се забъркал в някаква друга история, което според младежите е съвсем естествено при пътувания в чужбина. Не стой там на слънцето, ела и легни тук, на тревата, и „нека отново да бъдем приятели“, както обича да казва Джоу, когато седнем в края на канапето и започнем да си споделяме тайни.

Лари веднага се подчини, премести се върху тревата и започна да се забавлява, като късаше маргаритки и ги поставяше върху шапката й, която лежеше близо до него.

— Готов съм да чуя всякакви тайни — обяви той, като я погледна с решително изражение и интерес в очите.

— Нямам намерение аз да започвам. По-добре го направи ти.

— Нямам нито една своя тайна. Надявах се, че ти си получила някакви известия от къщи.

— Вече знаеш за всичко, което се е случило там напоследък. Ти не получаваш ли писма? Предполагах, че Джоу те засипва с тонове хартия.

— Тя е много заета, а и аз непрекъснато се местя от място на място, така че няма как да й оставя постоянен адрес. А ти кога ще започнеш забележителното си произведение, Рафаела? — попита най-неочаквано Лари, явно решил да промени темата, след поредната многозначителна пауза, по време на която се чудеше дали Ейми знае тайната му и нарочно го кара да й разкаже за това.

— Никога! — категорично заяви тя. — Рим ми отне всичките надежди. Защото, след като видях чудесата там, се почувствах съвсем незначителна и се отказах от всичките си глупави мечти.

— Защо трябваше да го правиш, след като притежаваш толкова енергия и талант?

— Точно по тази причина, защото талантът не е гениалност и никаква енергия не може да го превърне в такъв. Исках да съм или нещо изключително, или изобщо да не се захващам. Нямам намерение да се превръщам в някаква посредствена дубльорка, така че няма смисъл да се занимавам изобщо с рисуване.

— А какво възнамеряваш да правиш тогава, ако смея да попитам?

— Да доусъвършенствам останалите си таланти, да се превърна в украшение за обществото, ако ми се отдаде тази възможност.

Думите бяха твърде типични за нея, макар и да звучаха твърде самонадеяно. Дръзновението бе за младите хора, а амбициите на Ейми до голяма степен имаха покритие. Лари се усмихна, но му хареса решителността, с която Ейми се залавяше с новата си цел, след като предишната й толкова дълго лелеяна мечта не се бе сбъднала. Браво на нея, не си губи времето в тъжни размисли, каза си той и продължи на глас:

— Добре! Предполагам, че Фред Фоон произлиза точно от тук!

Ейми запази дискретно мълчание, но лицето й остана замислено, което накара Лари да седне и да каже тъжно:

— Е, сега ще изиграя ролята на брат и ще ти задам няколко въпроса. Може ли?

— Не обещавам, че ще отговоря.

— Лицето ти ще отговори, ако езикът не пожелае да го стори. Ти все още не си толкова опитна жена, че да успяваш да скриеш чувствата си, скъпа. Миналата година чух някои слухове за вас двамата с Фред и дълбокото ми убеждение е, че ако не се бе наложило така неочаквано да се прибере у дома и не се бе задържал там твърде дълго, може би щеше да излезе нещо от всичко това, какво ще кажеш?

— Какво имам да казвам аз? — бе краткият й отговор, но на устните й се появи усмивка, а в очите — предателско пламъче, и всичко това ясно показа, че добре знае силата си и изпитва удоволствие от това.

— Не си сгодена, надявам се? — попита съвсем по братски Лари, като най-неочаквано лицето му стана невероятно тъжно.

— Не.

— Но ще бъдеш, ако той се върне и падне на колене в краката ти?

— Напълно е възможно.

— Значи харесваш стария Фред?

— Бих могла да го харесам, ако се опитам.

— Но нямаш намерение да опитваш, докато не дойде подходящият момент? Господ да ми е на помощ, просто не можех да си представя, че съществува подобна пресметливост! Той е добър човек, Ейми, но не е такъв тип, какъвто смятах, че ще ти хареса.

— Той е богат, джентълмен и със задоволителни маниери — започна Ейми, като се опитваше да представи съвсем безпристрастна оценка, но после се почувства малко засрамена, въпреки че просто искаше да бъде искрена.

— Разбирам — кралиците в обществото не могат да живеят без достатъчно пари, така че имаш намерение да се съгласиш на един изгоден брак и да започнеш на чисто? Това май е съвсем правилно, като се има предвид накъде е тръгнал светът, но звучи малко странно, изказано от устата на едно от мамините момичета.

— Но независимо от това е вярно.

Отговорът бе кратък, но решителността, с която бе изречен, бе доста необичайна за младостта на момичето, което го изрече. Лари инстинктивно почувства тази решителност и се отпусна върху тревата, изпълнен с необяснимо разочарование. Доста странният му поглед и мълчанието му, както и някакво нейно вътрешно неудовлетворение раздразниха Ейми и я накараха да каже веднага онова, което си бе намислила.

— Ще ми направиш ли една малка услуга? Повдигни се малко, ако обичаш — каза строго тя.

— Всичко съм готов да направя за теб, стига да си мило момиче!

— Бих могла, ако се опитам — отвърна тя и го погледна така, сякаш това наистина бе най-голямото й желание.

— Е, хайде де, опитай, да видим какво ще се получи — не я оставяше на мира Лари, на който му бе приятно да спори с някой, след като от доста време не го бе правил.

— Само след пет минути ще съжаляваш.

— Просто е невъзможно, щом съм с теб. С теб човек никога не може да се ядоса, защото за да пламне огън, са нужни две сламки, а ти си хладна и мека като сняг.

— Ти изобщо нямаш представа на какво съм способна. Снегът може да предизвика блясък, ако се използва правилно. Твоето безразличие май може да има подобен ефект.

— Добре, давай, това няма да ме нарани, а може да ти достави удоволствие, както казвал едрият мъж на жена си, когато го налагала. Можеш да се отнасяш с мен като със съпруг или като с килим, така че налагай, докато се умориш, ако подобно нещо ще ти достави удоволствие.

Тъй като вече бе достатъчно раздразнена, а и изпитваше силно желание да измъкне Лари от апатията, която така го бе променила, Ейми продължи да демонстрира острия си език:

— Двете с Фло сме ти измислили ново име, то е „мързеливият Лорънс“, как ти се струва?

Надяваше се, че това ще го ядоса, но той само постави ръка под главата си и неопределено измърмори:

— Не е никак лошо. Благодаря ви, дами!

— Искаш ли да знаеш какво е искреното ми мнение за теб?

— Умирам от желание да го чуя.

— Е, направо те ненавиждам.

Ако с превземка или с кокетнически тон му бе казала „Мразя те!“, той със сигурност би се разсмял и това щеше да му хареса, но сериозният и почти тъжен акцент в гласа й го накара да ококори очи и да попита бързо:

— Защо, ако смея да попитам?

— Защото след като имаш всички възможности да си добър, полезен и щастлив, ти си мързелив и тъжен, правиш грешка след грешка в живота си.

— Доста силни думи, госпожице.

— Ако нямаш нищо против, бих могла да продължа.

— Моля, май става доста интересно.

— Предполагах, че ще успея да те заинтригувам, егоистите обичат да се говори за тях.

— Значи на всичкото отгоре съм и егоист? — въпросът се изплъзна от устата му като израз на огромното му учудване, защото единствената добродетел, с която се гордееше, бе щедростта му.

— Да, ти си голям егоист — продължи Ейми със спокоен, хладен глас, който в момента имаше много по-голям ефект от евентуални викове. — Ще ти го докажа, защото внимателно те наблюдавах през последните седмици и това, което видях, никак не ми харесва. Ти пътешестваш из чужди страни вече почти шест месеца и не правиш нищо друго, освен да пропиляваш времето и парите си и да разочароваш своите приятели.

— Човек няма ли право да се повесели малко, след като цели четири години се е мъчил в колежа?

— Но ти май не се забавляваш особено, поне не се чувстваш по-добре, доколкото мога да разбера. Когато те видях в началото, ми се стори, че си станал по-добър. Сега разбирам, че съм се лъгала жестоко, защото се уверих, че не си дори наполовина толкова добър, колкото беше у дома. Станал си невероятно мързелив, обичаш сплетните и клюките, губиш си времето с безсмислени неща. Приятно ти е да бъдеш обект на внимание и комплименти от страна на глупави хора, вместо да бъдеш обичан и уважаван от умните. С твоите пари, талант, положение, здраве и красота — а-а, това ти харесва, нали суетнико, но такава е истината и просто няма как да не я кажа — след като си заобиколен с толкова прекрасни неща, които би могъл да използваш и да им се наслаждаваш, ти не можеш да намериш какво да правиш, а само безсмислено се шляеш. И вместо да бъдеш човекът, който би могъл и би трябвало да си, ти си само… — тя се запъна и го погледна с болка и съжаление.

— Свети Лорънс, разпънат на решетката на скарата — допълни Лари, за да завърши изречението. Но лекцията май бе започнала да оказва влияние, защото в очите му се бяха появили ярки пламъчета, а безразличието му бе заменено с изражение, което издаваше и яд, и нараненост.

— Да, реакцията ти не ме учудва. Нали вие, мъжете, често ни наричате ангели и ни уверявате, че можем да правим каквото си искаме. Но в момента, когато най-искрено се опитваме да ви помогнем, ни се присмивате или преставате да ни слушате, което ясно показва, че не влагате нищо в думите си — Ейми говореше с горчивина и се обърна с гръб към мъченика, излегнал се в краката й.

Само след минута една ръка бе поставена върху листа й, така че не можеше повече да рисува, а отзад се чу гласът на Лари, който се опитваше да имитира разстроено дете:

— Ще бъда вече добър, обещавам, че ще бъда добър!

Но Ейми не се засмя, защото му бе казала всичко съвсем на сериозно. Тя започна да потупва ръката върху листа с молива си и тъжно каза:

— Не се ли срамуваш от тази своя ръка? Тя е мека и бяла като на жена, сякаш никога не е правила нищо друго, освен да носи най-скъпи ръкавици и да къса цветя за жени. Слава Богу, че поне не си някакво превзето денди, та човек няма да види по пръстите ти диаманти или някакви други големи пръстени, носиш само онова малко пръстенче, което Джоу ти подари толкова отдавна. Милата душица. Така бих искала да е тук сега и да ми помогне.

— Аз също!

Ръката изчезна също толкова неочаквано, колкото се бе появила. Ейми го погледна бързо, защото най-неочаквано в главата й се роди нова мисъл — но той лежеше, покрил лицето си с шапката, сякаш за да се предпази от слънцето. Забеляза само как гърдите му се повдигнаха и после се върнаха в първоначалното си положение. Може би това бе дълбока въздишка. А ръката, на която бе пръстенът, се зарови в тревата, като че искаше да скрие нещо твърде скъпо и прекалено мило, за да се говори за него. За миг главата на Ейми се изпълни с предположения и след минута вече се досещаше за онова, което сестра й не се бе решила да й довери. Припомни си, че Лари нито веднъж не пожела да говори за Джоу, представи си тази сянка върху лицето му, която преди я нямаше, промяната в характера му, както и носенето на малкия стар пръстен, който съвсем не бе подходящ за красивата му ръка. Момичетата бързо откриват какво се крие зад подобни знаци и усещат красноречивите им послания. Ейми бе предполагала, че в дъното на тази промяна стои любовен проблем, но сега вече бе сигурна в това. Очите й се изпълниха със симпатия и когато заговори отново, гласът й бе невероятно мил и внимателен.

— Знам, че нямах право да ти говоря по този начин, Лари. И ако не беше най-добродушният човек на света, сигурно ужасно щеше да ми се разсърдиш. Но всички толкова те обичаме и се гордеем с теб, че просто не можех да понеса мисълта, че вкъщи ще бъдат разочаровани от теб, както бях аз самата — макар че вероятно те по-добре от мен биха могли да разберат тази промяна.

— Да, със сигурност ще я разберат — бе отговорът, който се чу изпод шапката, като думите бяха произнесени с почти пълно отчаяние.

— Трябваше да ме предупредят, а не да ме оставят да ти мърморя и да ти се карам точно сега, когато би трябвало да съм възможно най-мила и търпелива с теб. Никога не съм харесвала госпожица Рандал, а сега направо я мразя! — майсторски извъртя разговора Ейми, като с тази маневра искаше да разбере със сигурност дали подозренията й са верни.

— Какво общо има госпожица Рандал! — извика Лари и махна шапката от лицето си, като изражението му ясно показваше какви са чувствата му към съответната персона.

— Извинявай, смятах… — започна Ейми и дипломатично замълча.

— Я стига си се занасяла. Отлично знаеш, че никога не съм харесвал друга, освен Джоу — отвърна с познатия отпреди пламенен глас Лари и обърна лице встрани.

— Да, помислих си и за това. Но тъй като в писмата никой не ми бе споменал абсолютно нищо, а ти реши да заминеш в чужбина, предположих, че може би греша. И нима Джоу не отговори на чувствата ти? Не мога да я разбера, сигурна съм, че винаги те е обичала най-искрено.

— Тя ме обича, но не по начина, по който трябва. Май така е най-добре за нея, след като както се изрази ти, съм човек, който не го бива за нищо. Но вината за това е нейна и можеш да й го кажеш.

В погледа му отново се появи онази позната горчивина и това разтревожи Ейми, защото в момента просто не знаеше как би могла да го успокои.

— Не бях права, просто не знаех, съжалявам, че бях толкова сурова, но така ми се иска да понасяш нещата по-добре, скъпи Теди!

— Не ме наричай така! Това е името, измислено от нея — извика Лари, а после бързо насочи ръка към устата си, сякаш се опитваше да спре следващите думи по адрес на Джоу, които биха могли да се излеят от нея. — Почакай да видиш как ще се почувстваш ти, ако това ти се случи — добави с нисък глас и започна да къса с ръка тревата около себе си.

— Ще го приема съвсем по мъжки, за да заслужа поне уважението, щом не мога да получа любовта на съответната личност — извика решително Ейми, с което ясно показа, че няма никаква представа от тези неща.

Всъщност Лари смяташе, че е понесъл всичко забележително добре — не се бе оплаквал, не бе търсил разбиране у другите, приел бе нещата такива, каквито са и изживяваше сам мъката си, без да безпокои останалите. Лекцията на Ейми, обаче, постави всичко в съвсем нова светлина. За първи път осъзна, че е признак на егоизъм и слабост да губиш надежда още при първия неуспех и да се затваряш в себе си, изпълнен с безразличие. Лари имаше чувството, че току-що се бе събудил от някакъв дълъг сън, и установи, че просто е невъзможно да продължава да спи повече. Затова седна и бавно попита:

— Смяташ ли, че Джоу също ще ме ненавижда, както и ти?

— Да, ако те види в този момент. Тя мрази мързеливците. Защо не направиш нещо забележително и по този начин да спечелиш любовта й?

— Направих най-доброто, на което бях способен, но това не помогна.

— Като се дипломира успешно ли? Само че това не е нищо повече от онова, което трябваше да направиш, защото го дължеше на дядо си. Би било истински срам да се провалиш, след като бяха похарчени толкова пари, изгубено толкова време, а освен това и всички отлично знаеха, че ти можеш да го постигнеш.

— Каквото и да говориш, в края на краищата аз се провалих, защото Джоу не ме обича — каза Лари и подпря тъжно глава с ръцете си.

— Не, не си, ще видиш накрая, че не си — защото това ти помогна да разбереш, че можеш да постигнеш доста неща, стига да се постараеш. Ако отново се заемеш с някаква сериозна работа, скоро ще се превърнеш пак в сърдечното и щастливо момче, което познаваме, и ще забравиш проблемите си.

— Това е невъзможно!

— Опитай и ще видиш. Няма защо да вдигаш рамене и да си мислиш: „Тя пък много разбира от тези неща!“ Не искам да се правя на много умна, но при всички случаи съм доста наблюдателна и виждам много повече неща, отколкото предполагаш. Интересувам се от опита и неблагополучията на другите хора; и макар че не всичко мога да си обясня, опитвам се да използвам наученото по възможно най-добрия начин. Обичай Джоу до края на живота си, ако искаш, но не позволявай на тези чувства да разрушават характера ти. Защото е наистина жестоко да се захвърлят толкова умения и дарби, само защото човек не може да удовлетвори едно-единствено свое желание. Нямам намерение да ти говоря повече, защото съм сигурна, че ще се пробудиш и ще се държиш като мъж, независимо от това коравосърдечно момиче.

Никой не отрони нито дума през следващите няколко минути. Лари въртеше пръстена на ръката си, а Ейми дооформяше набързо направената скица, върху която работеше, докато му изнасяше своята лекция преди малко. След малко тя постави рисунката пред него и го попита:

— Как ти се струва?

Той я погледна и се засмя — просто не можеше да се въздържи — защото рисунката наистина беше чудесна. В центъра й бе дългата му, отпусната фигура, изтегната върху тревата, с равнодушно лице и затворени очи, в едната си ръка държеше цигара, димът, от която се извиваше и се оформяше като ореол над главата на мечтателя.

— Да, това действително съм аз.

— Такъв си сега, а ето какъв беше — отвърна Ейми и постави още една рисунка до първата.

Тази не беше чак толкова добре нарисувана, но в нея имаше настроение и дух, които компенсираха допуснатите грешки. Тя така силно напомняше миналото, че физиономията на Лари в миг се промени, щом я погледна. Представляваше най-общ вид на обяздването на кон от самия него; бе свалил шапката и сакото си и всяка линия, оформяща фигурата, лицето и движението му, сякаш издаваше невероятна енергия и значимост. Красивото животно, което току-що бе подчинено, стоеше мирно, изпънало напред врат под здраво стегнатите поводи, като единият му крак нетърпеливо ровичкаше земята, а ушите му бяха издадени напред, сякаш се вслушваха в гласа на човека, който бе успял да го обязди. В изправената стойка на ездача и развяната му коса се долавяше една сила, смелост и момчешка жизнерадостност, които бяха в пълен контраст с невъобразимото спокойствие, изразено на другата картина — „Dolce far niente“. Лари не каза нищо. Но Ейми забеляза как се изчерви и стисна устни, докато погледът му проследяваше ту едната, ту другата, сякаш прочиташе и разбираше малкия урок, който се бе опитала да му даде. Това напълно я удовлетвори и без да го изчака да каже нещо, започна съвсем откровено:

— Не си ли спомняш деня, в който играехте заедно с Пак, а ние всички ви наблюдавахме? Мег и Бет се страхуваха, докато Джоу ръкопляскаше и насърчително ти викаше, а аз бях седнала на оградата и ви рисувах. Оня ден намерих тази рисунка в скицника си, пооправих я малко и я запазих, за да ти я покажа.

— Толкова съм ти задължен! Ти си напреднала изключително много от тогава, поздравявам те! Но ще ми разрешиш ли да ти напомня в този „младоженчески рай“, че в пет часа сервират обяда в моя хотел?

Лари скочи, още докато изричаше тези думи, върна й картините с усмивка и почтително кимване с глава и погледна часовника си, сякаш искаше да й подскаже, че дори и най-поучителните лекции трябва да имат край. Опитваше се да се държи по предишния си непосредствен и изпълнен с безразличие начин, но се чувстваше доста ядосан — защото събуждането бе много по-бързо, отколкото бе готов да си признае. Ейми усети леката студенина в отношението му и си каза: „Значи все пак успях да го обидя. Ако това му помогне, ще се радвам — ако го накара да ме мрази, ще съжалявам, но всичко си беше самата истина и не бих искала да се откажа от нито една своя дума.“

По обратния път към хотела двамата се смяха и весело разговаряха, малкият Баптист, седнал горе, имаше чувството, че мадмоазел и мосю са в прекрасно настроение. Но и двамата се чувстваха малко неудобно. Приятелската откровеност бе нарушена, върху слънцето като че имаше някаква сянка, и независимо от външната им веселост, в сърцето на всеки бе скрито едно неудовлетворение.

— Ще те видим ли тази вечер, mon frere^[2]? — попита Ейми, когато се разделиха пред вратата на леля й.

— За жалост имам един ангажимент. Au revoir, Mademoiselle^[3] — каза Лари и й целуна ръка, точно както бе прието тук. При това го направи много по-умело от повечето мъже наоколо. Нещо в изражението на лицето му накара Ейми бързо да каже:

— Не, дръж се естествено с мен, Лари, точно както в доброто старо време. Бих предпочела едно искрено английско ръкостискане пред всички сантиментални поздрави, възприети във Франция.

— Довиждане, скъпа — тези думи, произнесени по начин, който й хареса, Лари й стисна силно ръката и я остави.

На следващата сутрин, вместо очакваното традиционно посещение, Ейми получи бележка, която я накара да се усмихне в началото и да въздъхне накрая:

„Скъпи мой менторе,

Моля те, кажи от мое име довиждане на леля си и се чувствай доволна, защото «мързеливият Лари» вече се отправя при дядо си, както правят добрите момчета. Желая ти приятна зима, а също така боговете да са благосклонни към теб и наистина да ти осигурят меден месец във Валроса! Смятам, че Фред е наистина късметлия, защото ще получи нещо изключително. Предай му го, заедно с поздравленията ми.

Искрено твой

Телемах“

— Добро момче, радвам се, че замина — каза си Ейми с одобрителна усмивка. Но в следващия момент лицето й помръкна, като огледа празната стая и добави с неволна въздишка: — Да, наистина съм доволна. Но колко ще ми липсва само!