Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (15)

Петнадесета глава
На полицата

Момичетата във Франция преживяват доста скучен период, преди да се омъжат, когато „Да живее свободата“ става тяхно главно мото. Но както е известно, в Америка момичетата твърде рано подписват декларацията на независимостта и се радват с републиканска страст на свободата си. Но често се налага младите съпруги да се оттеглят в изгнание, докато се занимават с отглеждането на първия наследник на трона, като през този период животът им е почти толкова скучен, колкото и на френските девойки, но далеч не така тих. Независимо дали това им харесва или не, те обикновено са поставени встрани, „на полицата“, почти веднага, след като отминат сватбените вълнения, и сигурно повечето от тях биха възкликнали по същия начин, както направи една млада жена наскоро:

— В момента съм по-красива отвсякога, но никой не ми обръща внимание, защото съм омъжена.

Тъй като не беше такава красавица, нито дори модерна съвременна дама, Мег не страдаше от подобни предразсъдъци, докато бебетата й не станаха на една година — в нейния малък свят преобладаваха обикновените неща, а и тя повече от всякога се смяташе за обичана и обградена с внимание.

Тъй като бе истинска жена, майчиният й инстинкт бе много силен и тя бе напълно погълната от грижи за децата си, забравила за всичко и всички наоколо. Ден и нощ бдеше над тях с безкрайна любов и търпение, като бе оставила Джон в ръцете на прислугата — в кухнята ръководството вече бе поето от една ирландка. Тъй като си бе домашар по характер, Джон изключително силно усещаше липсата на съпружеското внимание, което бе свикнал да получава. Но понеже обожаваше бебетата, понасяше стоически всичко, като се надяваше с мъжката си неосведоменост, че нещата скоро ще си дойдат на мястото. Но ето, че минаха цели три месеца, а не настъпи никаква положителна промяна. Мег изглеждаше уморена и нервна — бебетата поглъщаха всяка минута от времето й — къщата бе занемарена, а Кити, готвачката, която гледаше твърде спокойно на живота, му поднасяше непрекъснато разни аламинути. Когато излизаше за работа сутрин, не получаваше дори помахване за сбогом от ангажираната майка, ако се прибереше радостен късно вечерта, изпълнен с нетърпение да целуне цялото си семейство, получаваше само едно троснато: „Ш-ш-т! Те току-що са заспали, след като ми взеха силите целия ден!“ Ако предложеше да поканят гости в къщи, Мег веднага отсичаше: „Не, това ще разстрои децата.“ Когато пък понякога споменеше да отидат на някоя лекция или на концерт, в отговор получаваше само осъдителен поглед и решителните думи: „Да си оставя децата, заради някакви удоволствия? Никога!“ Не можеше да спи спокойно, защото непрекъснато се будеше от плача на бебетата или от почти безшумните движения на Мег насам-натам през нощта. Храната му обикновено бе отвратителна, а когато вечер сядаше да чете вестника си, все се случваше така, че Деми ще повърне точно върху страницата с вести от света на търговията, а Дейзи ще изпокъса страницата с борсовите цени — защото госпожа Брук се интересуваше единствено от страницата за дома.

Бедният човек се чувстваше наистина ужасно, тъй като децата го бяха лишили от съпругата му, къщата се бе превърнала в същинска детска градина, а непрекъснатото „шъткане“ го караше да се чувства като някакъв досаден натрапник, който се бе натресъл в царството на бебетата. Издържаше търпеливо всичко това в продължение на шест месеца и след като не се появиха никакви признаци на подобрение, направи онова, което правят и повечето родители в неговото положение — опита се да получи поне малко спокойствие някъде другаде. Скот се бе оженил и живееше със съпругата си наблизо, така че Джон свикна да се отбива у тях за час-два вечер, когато всекидневната в собствената му къща бе пуста, а съпругата му приспиваше с безкрайни песни децата. Госпожа Скот бе жизнена, весела и красива жена, която нямаше никакви други задължения, освен да се държи приятно със съпруга си — и тя се справяше съвсем успешно с това. Всекидневната бе винаги подредена и ярко осветена, масичката за игра на шах бе постоянно готова, пианото издаваше приятен звук под умелите й пръсти, освен това от нея можеха да се научат толкова интересни клюки. И след всичко това се сервираше една толкова изкусителна вечеря.

Джон би предпочел да прекарва тези часове край огнището в собствената си къща, ако не се чувстваше толкова самотен там. Но след като разбра, че нещата няма да се оправят, се насочи с благодарност към следващата добра възможност и се наслаждаваше на компанията на съседите си.

Мег първоначално одобряваше тези негови гостувания, защото за нея все пак бе облекчение да знае, че Джон прекарва приятно вечерните часове, вместо да дреме сам във всекидневната или да се шляе из къщата и да събужда децата. Но след време, когато грижите й около поникването на първите зъбчета отминаха и двата й идола започнаха да си лягат в по-прилични часове, като оставяха на мама малко време да си почине, Джон започна да й липсва и често се отегчаваше от плетивото си, след като съпругът й не седеше срещу нея в домашната си роба, захвърлил пантофите си настрана. Тя не искаше да го помоли да си остава у дома, чувстваше се дори наранена, че той не се сеща, че съпругата му се нуждае от него. Смяташе, че би трябвало сам да си даде сметка за това, като забравяше за многобройните вечери, в които той напразно я бе чакал да му обърне внимание. Мег стана твърде нервна и раздразнителна от това непрекъснато очакване и наблюдаване, изпадна в онова ужасно състояние, в което понякога изпадат най-добрите майки, когато прекомерните домашни задължения започват да ги потискат. Липсата на разходки и развлечения ги лишават от добро настроение, а прекалените грижи за идола на американските жени — чайника — ги карат да се чувстват така, сякаш са изградени само от нерви, без нито един мускул.

— Да — казваше си тя, като се гледаше в огледалото, — започвам да ставам стара и грозна. Джон вече не ме смята за интересна, затова и често изоставя повехналата си съпруга и отива да се поосвежи при красивата съседка, която си няма подобни проблеми. Е, добре че поне бебетата ме обичат, за тях няма значение дали съм слаба и бледа или че не съм имала време да си навия косата. Те са моята утеха и може би някой ден Джон ще разбере, че с удоволствие съм се пожертвала заради тях. Дали това ще стане някога, скъпите ми?

Отговорът на Дейзи на този патетичен въпрос обикновено бе само едно весело гукане, а Деми просто й се усмихваше, което я караше за момента да забрави за тъжните си мисли и да се порадва на скъпите си дечица, които я спасяваха от самотата. Но болката все повече нарастваше, докато в същото време Джон бе все по-дълбоко обсебен от политиката и бързаше да изтича до Скот, за да обсъдят двамата някой нов интересен проблем, като изобщо не си даваше сметка, че Мег се измъчва сама. Тя продължаваше да мълчи, докато един ден майка й не я намери цялата обляна в сълзи и настоя да разбере какво се е случило — защото напоследък ясно бе забелязала непрекъснатата потиснатост на Мег.

— Не бих казала на никой друг, освен на теб, мамо. Но в момента май наистина имам нужда от съвет, защото ако Джон продължава още дълго по този начин, все едно, че съм вдовица — отвърна госпожа Брук, като попиваше горчивите си сълзи с блузката на Дейзи.

— Какво да продължава, скъпа? — нетърпеливо попита майка й.

— Той е на работа през целия ден и вечер, когато ми се иска да го видя и да си поприказваме, отива у семейство Скот. Не е честно аз да върша най-тежката работа и да нямам право на никакви забавления. Мъжете са такива егоисти, дори най-добрите.

— Същото е и с жените. Недей да обвиняваш Джон, преди да си премислила собственото си поведение.

— Нима можеш да твърдиш, че той има право да ме пренебрегва?

— А ти не го ли пренебрегваше преди?

— О, мамо, смятах, че ще бъдеш на моя страна!

— Да, що се отнася до симпатиите ми. Но смятам, че грешката е твоя, Мег.

— Не разбирам защо.

— Сега ще ти обясня. Джон пренебрегвал ли те е някога, както ти се изразяваш, когато ти си му предлагала да прекарате заедно вечерта, единственото му свободно време?

— Не, но сега ми е невъзможно да бъда с него, след като трябва да се грижа за две бебета.

— Смятам, че би могла, скъпа. Дори ми се струва, че трябва да го направиш. Ще ти го кажа открито, като разчитам, че разбираш, че майката хем ще те обвини, хем ще те разбере и ще се отнесе със симпатия към теб.

— Добре, говори ми, все едно, че съм отново малката Мег. Често имам чувството, че се нуждая толкова много от съвета ти, особено след като двете бебета разчитат за всичко единствено на мен.

Мег приближи стола си до този на майка си и двете жени започнаха да си говорят с любов, усещайки, че майчинството ги е свързало още по-силно.

— Ти си допуснала грешката, която допускат повечето млади съпруги — увлечена от любовта към своите деца си забравила за задълженията си към своя съпруг. Това е доста често срещана и обяснима грешка, тя може да бъде простена, но нещата трябва да се оправят колкото се може по-бързо, преди двамата със съпруга ти да сте се отдалечили твърде много един от друг. Децата също ще ви сближават, не бива да се допуска те да ви разделят — като че те са само твои, а Джон има едно-единствено задължение, да се грижи за прехраната им. Забелязвах го от няколко седмици, но не исках да ти го казвам, като се надявах, че нещата ще се оправят с времето.

— Никак не съм сигурна. Ако го накарам да остане, той сигурно ще си помисли, че ревнувам, а не бих искала да го обиждам с подобна идея. Той не забелязва, че ми е необходима компанията му и аз направо не знам как да му го покажа без думи.

— Постарай се да подредиш нещата така, че да не му се иска да излиза. Скъпа моя, той и без това си мечтае да прекарва вечерите в своя малък дом. Но без теб това не е вече никакъв дом, а ти си непрекъснато заета с децата.

— А не трябва ли да се грижа за тях?

— Не през цялото време. Прекаленото старание те изнервя, след което вече не ти се иска да правиш нищо. Освен това дължиш известно внимание и на Джон, не можеш непрекъснато да го пренебрегваш заради бебетата. Не бива да правиш това, както и не трябва да го изключваш от грижите за децата — можеш да му покажеш как да се включи и той с помощта си. Неговото място е там, както и твоето, и децата имат нужда от него. Нека да почувства, че си има свои задължения — сигурна съм, че е готов да ги изпълни с много любов и старание. Така ще е най-добре за всички ви.

— Наистина ли мислиш така, мамо?

— Знам, че е така, Мег, сама съм го изпитала. Рядко давам съвети, които не се основават на личния ми опит. Когато вие двете с Джоу бяхте малки, постъпвах по същия начин като теб, като смятах, че няма да изпълня задълженията си към вас, ако не ви посветя цялото си време. Бедният ви баща потъна в своите книги, след като се отказах напълно от помощта му, като ме остави да се справям сама, както си бях избрала. Борих се, колкото ми стигаха силите, но Джоу бе наистина непосилен товар за мен. Сигурно сама я разглезих с непрекъснатите си грижи. А ти все не беше добре и толкова се безпокоях за теб, че накрая сама се разболях. Тогава татко ти ми се притече на помощ, без много шум се справи с всичко и ми бе толкова полезен, че осъзнах собствената си грешка и оттогава никога не съм се опитвала да се справям без него. Това е тайната на домашното щастие. Той не позволява на работата да му отнеме възможността да изпълнява малките си задължения вкъщи, а аз не позволявам на домашните грижи да убият интереса ми към неговите цели и проблеми. Всеки си върши своята работа, но у дома ние винаги работим заедно.

— Точно така е, мамо. И така бих искала отношенията ми с моя съпруг и с децата ми да бъдат точно такива, каквито бяха твоите. Научи ме как, ще направя всичко, което ми кажеш.

— Ти винаги си била моята старателна дъщеря. Е, скъпа, ако бях на твое място, бих позволила на Джон да се погрижи за Деми — момчето има нужда от обучение, а точно сега е моментът да се започне всичко. Освен това ще направя онова, което често съм ви предлагала — ще изпратя Хана да ви помага, тя е страхотна при отглеждането на деца, така че спокойно можеш да й повериш бебетата, докато си заета с друга домашна работа. Ти имаш нужда от подобно разнообразие, а на Хана също ще й бъде приятно. Така Джон отново ще намери съпругата си. Излизай повече навън, грижи се за доброто си настроение, както и за останалите проблеми — защото ти си слънчевата светлина за семейството и ако непрекъснато си намръщена, времето ще бъде все лошо. Освен това на твое място бих се опитала също да разбера от какво се интересува най-много Джон, бих разговаряла с него, бих му позволила да ми чете, както и да помага по всеки възможен начин. Не се товари с всичката работа около децата и къщата, само защото ти си жената, а се огледай внимателно, прецени какви възможности има и Джон да участва, така че да вършите всичко заедно.

— Джон е толкова умен, че сигурно ще ме сметне за глупачка, ако започна да му задавам въпроси, свързани с политиката или с пряката му работа.

— Не ми се вярва; любовта е в състояние да превърне в незначителни толкова недостатъци и грехове, а и кого би могла да попиташ, без да се притесняваш, ако не него? Опитай и ще видиш дали няма да предпочете твоята компания пред вечерите на госпожа Скот.

— Ще го направя. Бедният Джон! Страхувам се, че наистина го пренебрегвах ужасно, но тогава ми се струваше, че съм напълно права, а и той никога не каза нищо.

— Опитвал се е да не се проявява като егоист, но явно се е чувствал доста самотен. Точно сега е времето, Мег, когато младите семейни двойки са склонни или да се раздалечават, или устройват така живота си, че да бъдат колкото се може повече заедно. Първоначалните силни чувства могат бързо да избледнеят, ако не се полагат достатъчно усилия за запазването им. И няма по-красиво и по-щастливо време за родителите от първите години, когато пред очите им порастват техните деца. Не позволявай на Джон да стои настрана от децата, защото те могат да му дадат толкова много, да го направят сигурен и щастлив в този свят, изпълнен с ужаси и изкушения. Посредством децата вие ще се научите да се обичате така, както бихте искали. А сега довиждане, скъпа. Помисли си върху онова, което ти казах и ако ти се стори разумно, последвай съвета ми. И Господ да те благослови.

Мег наистина размисли и реши, че съветът е добър, така че бе готова да пристъпи към действия, макар че при първия й опит нещата не се развиха така, както беше очаквала. Действително децата бяха започнали да я тероризират, да управляват къщата, след като усетиха, че с ритане и плач могат да постигнат онова, което искаха. Мама се бе превърнала в покорен изпълнител на капризите им, но с татко нещата не вървяха толкова лесно, понякога той огорчаваше добродушната си съпруга с опити да налага по-строга дисциплина на непокорния си син. Защото Деми бе наследил от него една твърдост на характера — да не кажем непокорство — и когато решеше, че трябва да получи или да направи нещо, никой не можеше да го накара да промени намерението си. Мама смяташе, че скъпото дете е още твърде малко, за да го учи да обуздава желанията си, но според татко никога не бе твърде рано да се научиш на подчинение. Така че младият господинчо бързо разбра, че когато се опитва да се наложи на татко, никога нищо не получава, но като добър англичанин бебокът се отнасяше с уважение към човека, който бе успял да го обуздае и подчини. Затова обичаше безкрайно баща си и неговите категорични забрани „Не, не може!“ му правеха по-силно впечатление, отколкото нежното одобрение на майка му.

Няколко дни след разговора с майка си, Мег реши да опита да прекара една спокойна вечер с Джон у дома. Поръча хубава вечеря, оправи всекидневната, облече се по-прилично и сложи децата по-рано в леглата, така че нищо да не попречи на експеримента. Но за съжаление Деми бе особено непокорен по отношение на ранното лягане и точно тази вечер като че бе решил да премине в настъпление. Бедната Мег пя песнички, разказва приказки, опитва всички познати й прийоми за приспиване, но напразно — големите очи не искаха да се затворят. Дейзи отдавна бе вече заспала, свила се послушно в легълцето си, а непокорният Деми продължаваше да кокори очи срещу светлината и явно нямаше никакво намерение скоро да се отдаде на съня.

— Ще лежи ли тихичко Деми, като едно добро момче, докато мама изтича до долу, за да сипе на татко чай? — попита Мег, след като чу, че входната врата тихичко се отваря и добре познатите й стъпки се насочиха към всекидневната.

— Аз пие чай — отвърна Деми, който явно също се подготвяше да участва в празненството.

— Не, не може, но ще ти запазя малко кекс за закуска, ако сега заспиш като Дейзи. Ще го направиш ли, скъпи?

— Да — обеща Деми и стисна силно очи, сякаш искаше да заспи по-скоро, за да дойде след това и желаният следващ ден.

Възползвайки се от тази възможност, Мег се измъкна бързо и изтича долу, за да поздрави съпруга си с грейнало от усмивката й лице и с малка панделка в косата, което много харесваше на Джон. Той веднага забеляза промяната и с приятно учудване отбеляза:

— О, нашата млада майка май е доста весела тази вечер? Да не би да очакваме някакви гости?

— Само теб, скъпи!

— Някой да има рожден ден, някаква годишнина или нещо друго?

— Не, просто вече ми омръзна всичко да е разхвърляно, а се преоблякох за разнообразие. Ти винаги изглеждаш чудесно на масата, независимо дали си уморен или не, защо да не направя същото и аз, когато имам време за това?

— Аз го правя от уважение към теб, скъпа — отвърна старомодният Джон.

— Добре, добре, господин Брук — засмя се Мег и изглеждаше толкова млада и красива отново, докато му кимаше иззад чайника.

— Е, наистина е прекрасно, точно както в добрите стари времена. Чаят е така привлекателен, пия за твое здраве, скъпа — и Джон отпи от чая си, готов да се отпусне, но спокойствието продължи само миг. Защото докато слагаше обратно чашата върху масата, дръжката на вратата започна странно да мърда и се чу тих глас, които нетърпеливо ги подкани:

— Тори тата, аз дошъл!

— Ах, това ужасно дете, казах му да заспива сам, а ето го, слязъл е чак долу — въздъхна Мег.

— Вече сутин — обяви весело Деми, като влезе, облечен с дългата си нощница, преметната грациозно през ръката му. Къдриците му радостно се поклащаха, когато се насочи към масата, загледан лакомо в „кекса“.

— Не, сутринта още не е настъпила. Трябва да се върнеш в леглото и да престанеш да тревожиш бедната мама, едва тогава ще получиш кекс със захар върху него.

— Аз обича тати — отвърна малкият хитрец и се приготви да се настани на коляното му, за да се докопа до забранените удоволствия. Но Джон поклати глава и каза на Мег:

— Щом си му казала да стои горе и да спи, трябва наистина да го накараш да го направи, в противен случай никога няма да се научи да те слуша.

— Да, разбира се, хайде, Деми — отвърна Мег и отведе сина си, като изпитваше силно желание да цапардоса този малък непокорник, който припкаше до нея с надеждата, че все пак ще успее да измъкне нещо от майка си, когато стигнат в детската стая.

И наистина не бе разочарован. Защото тази несъобразителна жена действително реши да го утеши с бонбон, след като го сложи в леглото и му забрани да мърда от там до сутринта.

— Добе — отвърна Деми-победителят и с удоволствие налапа бонбона, явно преценявайки първия си опит като напълно успешен.

Мег се върна долу и вечерята спокойно продължи, но не след дълго малкият призрак се появи отново и веднага ясно предяви претенциите си:

— Иска още бон, мами.

— Не, изобщо не се надявай — заяви Джон, вече здравата ядосан на малкия непокорник. — Никога няма да имаме и минутка спокойствие, докато това дете не бъде научено да си стои в леглото. Ти си се превърнала в истински роб, трябва да му дадеш суров урок, за да се приключи веднъж завинаги с капризите му. Сложи го в леглото и го остави там, Мег.

— Няма да лежи, сигурна съм. Никога не го прави, ако не стоя до него, докато не заспи.

— Аз ще се оправям с него. Хайде, Деми, отивай горе и си лягай, както казва мама.

— Не! — извика малкият непокорник, като посягаше към обещания сладкиш, успя да докопа едно парче и веднага го напъха в устата си.

— Никога не отговаряй по този начин на татко. Ще те занеса, ако не се качиш сам.

— Маха се, аз не обича тати — обяви малчуганът и се сви до полата на майка си, за да се защити.

Но това прикритие не се оказа особено надеждно, защото почти веднага бе предаден на врага, при това с думите „Бъди внимателен с него, Джон“, които още повече усложниха нещата. Щом и майка му го изоставяше, значи наистина бе дошъл денят на възмездието. След като му бе отнет сладкишът и загуби защитата на майка си, Деми бе поведен от силната ръка на баща си нагоре към празното легло. Но бедното дете просто не можеше да обуздае гнева си от това неблагоприятно развитие на нещата, дърпаше ръката си, риташе и пищеше по целия път нагоре по стълбите. Щом го сложиха в леглото, веднага се опита да се измъкне от другата страна и се затича към вратата, но в същия миг бе сграбчен за влачещата се нощница и поставен обратно там. Това продължи, докато силите на младия господин напълно се изчерпаха и той се отдаде единствено на силни писъци, колкото му глас държи. Това звучно изпълнение обикновено му помагаше да постигне онова, което искаше при Мег. Но Джон изобщо не се трогна от тези писъци, сякаш бе напълно глух. Никакви нежни успокоителни думи, никакъв бонбон, нито песничка или приказка — дори лампата бе угасена и единствено отблясъците от огнището хвърляха светлина в „голямото тъмно“, което Деми наблюдаваше по-скоро с любопитство, отколкото със страх. Наложеният нов ред никак не му харесваше и той изплака жално за „мама“, след като вече нямаше сили да крещи. Мег явно бе близо до вратата и щом чу отчаяните стонове на сина си, побърза да се притече на помощ.

— Нека да остана при него, той ще бъде вече добър, Джон.

— Не, скъпа, казах ти, че трябва да си легне, както му е наредено. И точно така ще стане, дори ако се наложи да остана тук цялата нощ.

— Но той ще се поболее от толкова рев — умолително възрази Мег, която вече съжаляваше, че е изоставила бедното си дете.

— Няма, не се безпокой. Вече е толкова уморен, че в най-скоро време ще заспи и нещата ще се уредят. Защото ще е разбрал, че трябва да изпълнява онова, което му се казва. Не се меси, моля те. Аз ще се оправям с него.

— Той е мое дете и няма да позволя да бъде травмиран с грубости.

— Той е мое дете и не искам да се разглезва от прекаленото ти внимание. Слез долу, скъпа, и остави момчето на мен.

Когато Джон й говореше с подобен категоричен тон, Мег винаги му се подчиняваше и досега никога не бе съжалявала за това.

— Добре, но позволи ми поне да го целуна за лека нощ, моля те, Джон.

— Разбира се. Деми, кажи „лека нощ“ на мама и я остави да си почива, защото е много уморена, след като през целия ден се е занимавала с теб.

Мег винаги искаше победата да се постига с помощта на целувка. И сега, когато целуна сина си, той като поспря да плаче, се сви уморено в леглото.

— Бедното мъниче! Та той е останал съвсем без сили, толкова му се спи, а и този плач напълно го е изтощил. Ще го завия и ще сляза долу да успокоя Мег — помисли си Джон, като тихичко се приближи до леглото, като се надяваше, че непокорният му наследник вече е заспал.

Но той не беше. В момента, в който баща му се надвеси над него, Деми отвори очи и брадичката му започна да трепери. Той протегна ръчички и през сълзи увери татко си:

— Аз вече добъл.

Седнала на стълбите близо до вратата, Мег се чудеше на продължителната тишина, последвала яростния плач. След като си представи, че са се случили какви ли не нещастия, тя най-накрая не издържа и тихичко влезе вътре, за да разбере какво става. Деми бе заспал, но не изпънат, както обикновено, а свит на топка и стиснал палеца на баща си. Сякаш бе осъзнал, че освен справедливостта съществува и опрощение и бе заспал като едно по-тъжно, но и по-мъдро бебе. Джон бе чакал с женско търпение, докато детската ръчичка се отпусне и охлаби пръста му. И в това свое очакване бе също заспал, напълно изтощен не толкова от работата през деня, колкото от тежката битка с малкия си син.

Мег дълго наблюдава двете глави върху възглавницата, после се усмихна и тихичко излезе от стаята, като със задоволство си каза:

— Никога не бива да се страхувам, че Джон ще се държи прекалено строго с бебетата. Той наистина знае как да се оправя с тях и ще ми бъде от голяма полза, защото май упоритостта на Деми ми идва твърде много.

Когато Джон най-накрая се появи, очаквайки, че ще завари съпругата си намръщена или готова да го обвинява, той бе приятно изненадан, когато видя Мег най-спокойно да кърпи, като го посрещна с молба да й прочете нещо за изборите, ако не се чувства твърде уморен. Джон веднага забеляза, че става някаква революция, но бе достатъчно умен, за да не задава никакви въпроси, тъй като добре знаеше, че съпругата му е толкова откровена, че трудно би могла да запази за дълго някаква тайна, така че скоро щеше да разбере всичко. С готовност й прочете една дискусия, а след това внимателно й разясни някои неща, които не бе разбрала, докато Мег се опитваше да изглежда страшно заинтересована, да задава интелигентни въпроси и да не отвлича вниманието от състоянието на нацията към състоянието на шапката, която кърпеше. Дълбоко в душата си, обаче, си даде сметка, че политиката бе също толкова ужасна, колкото и математиката, а мисията на политиците явно се заключаваше в това да сипят обиди един срещу друг. Все пак реши да запази тези свои женски мисли за себе си и когато Джон спря за минутка, тя поклати глава и каза по нейно мнение с дипломатична двусмисленост:

— Е, да си призная, не ми е много ясно към какво вървим.

Джон се засмя и я изгледа продължително, докато тя въртеше току-що украсената с тюл и цветя шапка върху ръката си и проследяваше всеки детайл с интерес, какъвто неговото четиво без съмнение не бе предизвикало.

„Тя се опитва да проявява интерес към политиката само за да ми достави удоволствие, така че и аз би трябвало да постъпя по същия начин, като проявя интерес към ръкоделието й, това би било съвсем справедливо“ — помисли си Джон и каза на глас:

— Прекрасна е. Това ли е така наречената сутрешна шапка?

— Скъпи мой, това е най-хубавата ми шапка, само за официални случаи. С нея бих могла да отида на концерт или на театър!

— Извинявай, стори ми се толкова мъничка, че я сбърках с онези, които понякога носиш сутрин. А как ще се задържи на главата ти?

— Тези копринени панделки се завързват под брадичката, ето така — и Мег му направи демонстрация, като постави шапката на главата си и я завърза.

— Шапката е прекрасна, но все пак предпочитам личицето под нея, защото то отново изглежда младо и щастливо — засмя се Джон и целуна щастливото лице под шапката.

— Радвам се, че ти харесва, защото бих искала да ме заведеш на концерт през някоя от следващите вечери. Наистина се нуждая от малко музика за по-добро настроение. Ще ме заведеш ли?

— Разбира се, с най-голямо удоволствие. Можем да отидем на концерт или някъде другаде, където пожелаеш. Толкова дълго беше затворена, че наистина ще ти е от полза, а аз също много ще се радвам. Как ти дойде тази мисъл в главата, малко майче?

— Е, преди няколко дни си поговорих с мама, казах й колко съм нервна, раздразнителна и какво ли още не. Тя ми отвърна, че според нея имам нужда от малка промяна, а също и от по-малко грижи. Така че Хана ще идва да ми помага за децата, а аз ще мога да се грижа повече за къщата и за всичко останало. От време на време ще можем да си позволяваме и малко развлечения, за да не съм непрекъснато нервна и да не остарея по-бързо, отколкото трябва. Това е просто един експеримент, Джон, длъжна съм да опитам, за свое и за твое добро, защото напоследък ужасно те пренебрегвах. Сега ще превърна дома ни в такъв, какъвто си беше и преди, или поне ще се опитам да го направя. Ти нямаш нищо против, нали?

Няма значение какво точно отвърна Джон, нито как прекрасната малка шапка бе запазена от пълно разрушение. Основното, което трябва да знаем, е, че Джон явно не е имал никакви възражения, ако се съди по промените, които постепенно настъпиха в къщата и с обитателите й. Е, не може да се каже, че се превърна в истински рай, но всички бяха доволни от новото разделение на труда. Децата растяха според строгите правила на татко си, защото решителният Джон въведе ред и подчинение в детското царство, докато Мег си оправи настроението и успокои нервите си, благодарение на разнообразната си работа, дребните удоволствия, които вече можеха да си позволят, и дългите искрени разговори вечер със съпруга си. Къщата отново стана така уютна, както искаше Джон, така че вече нямаше желание да излиза, освен ако и Мег не беше с него. Семейство Скот често им гостуваше и на всички им харесваше в малката къща, пълна с щастие, задоволство и любов. Дори веселата Сали Мофът обичаше да ходи там.

— У вас е винаги толкова тихо и приятно, просто е удоволствие човек да поседи тук, Мег — казваше й обикновено тя, като я гледаше изпитателно и се мъчеше да открие тайната, за да я използва и за своята голяма къща, която бе изпълнена със самота, защото в нея не се чуваха детски гласчета, а Нед си живееше в своя собствен свят, в който нямаше никакво място за нея.

Това домашно щастие съвсем не бе постигнато с лекота, но в края на краищата Мег и Джон бяха открили ключа към него. И всяка следваща година от съвместния им живот ги научаваше как по-добре да го използват, за да отключват огромните богатства на истинската любов към дома, готовността да се помогне на човека до теб. Богатства, които бедните могат да притежават, а богатите не биха могли да си купят. Това е като да бъдеш поставен „на полицата“, място, където младите съпруги и майки биха се съгласили да бъдат, защото то ги пази от бури и неочаквани нещастия в живота. А малките им дъщери и синове израстват в тази обстановка, изпълнени с любов и вярност, привързват се към родителите си и нито мъките, нито бедността, нито времето могат да ги разделят. И така те вървят един до друг през годините, в слънчево и бурно време, разбрали, както бе разбрала Мег, че домът е най-щастливото царство на жената, а най-високата чест е да го управляваш — не като кралица, а като разумна съпруга и майка.