Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (14)

Четиринадесета глава
Нови впечатления

В три часа следобед целият изискан свят може да бъде видян в Ница — как се разхожда по „Променад дез Англе“. Това е едно прекрасно място. Широката алея е обградена от двете страни с палми, цветя и тропически храсти, опира в единия си край до морето, а в другия до широк път, зад който са разположени множество хотели и вили, пръснати сред маслиновите дръвчета по хълмовете. Тук могат да се срещнат хора от различни националности, чуват се всякакви езици, да не говорим за разнообразието от дрехите. Затова и в слънчевите дни човек има чувството, че присъства на някакъв чудесен карнавал. Високомерните англичани, жизнените французи, сериозните немци, красивите испанци, шумните руснаци, кротките евреи, свободните и непосредствени американци — всички се разхождат с карети или пеша, сядат на пейките по алеята, обсъждат последните новини или клюкарстват по адрес на последните пристигнали знаменитости — Дикенс или крал Виктор Емануел. Каретите са също толкова разнообразни, колкото и притежателите им, като най-голямо внимание предизвикват малките четвъртити каляски, теглени от две пъргави понита, в които се возят някои изискани дами.

Точно на Коледа по алеята бавно се разхождаше, скрил ръцете зад гърба си, висок млад мъж с доста разсеяна физиономия. Той приличаше на италианец, макар че бе облечен като англичанин, а независимото му поведение подсказваше, че може би е американец — една комбинация, която караше дамите да обръщат с възхищение очи след него, а прекалено изисканите господа в черни кадифени костюми и розови вратовръзки, с ръкавици и оранжево цвете, закачено на ревера, само вдигаха рамене и вътрешно в себе си се изяждаха от завист. Наоколо имаше доста красиви лица, на които човек би могъл да се възхити, но младият мъж не обръщаше внимание на никого, само от време на време хвърляше по един поглед към едно русо момиче или госпожа, облечена в синьо. Най-неочаквано той се отстрани от алеята и се спря за малко на завоя, сякаш се двоумеше дали да отиде и да послуша оркестъра в градината или да се поразходи по плажа до Касъл Хил. Ритмичното потропване на каляска с понита го накара да вдигне поглед и в миг видя бързо приближаващата се кола, в която имаше само една дама. Тя беше млада, руса и облечена в синьо. Той се взря в нея за миг, после цялото му лице като че се събуди и като размаха шапка, подобно на момче, бързо се втурна да я посрещне.

— О, Лари, наистина ли си ти? Вече си мислех, че никога няма да дойдеш! — извика Ейми, дръпна поводите, за да спре понитата, и протегна и двете си ръце за ужас на една френска майка, която побърза да отведе по-скоро дъщеря си от скандалната сцена, за да не се деморализира от ужасните свободни маниери на тези „луди англичани“.

— Забавих се по пътя, но ти бях обещал да прекарам Коледа с теб и ето, че дойдох.

— Как е дядо ти? Кога пристигна? Къде си отседнал?

— Много добре… пристигнах снощи… в хотел „Шовейн“ съм. Потърсих те в твоя хотел, но вие всички бяхте излезли.

— Господи! Имам толкова неща да ти разказвам, че просто не знам откъде да започна. Качвай се и ще можем да си поговорим на спокойствие. Смятах да се поразходя с каретата и така ми се искаше да си имам компания. Но Фло спестява пари за довечера.

— Какво ще има довечера — някакъв бал?

— Коледно тържество в нашия хотел. Там има доста американци и те организират това празненство в чест на големия празник. Ти ще дойдеш също, нали? Леля ще бъде във възторг от идеята.

— Благодаря. А сега накъде? — попита Лари и се облегна назад, което доста се хареса на Ейми, изпълнена с желание сама да кара каретата — слънчобранът-камшик и чудесните сини поводи, които ясно се очертаваха върху белите гърбове на понита, й доставяха истинско удоволствие.

— Първо ще се отбием до банката, за да видя дали нямам някакви писма, а след това ще се разходим до Касъл Хил, гледката оттам е страхотна, освен това бих искала да нахраня пауните. Бил ли си някога там?

— Доста пъти, преди години. Но нямам нищо против да му хвърля още един поглед.

— А сега ми разкажи за себе си. Последното, което бях чула за теб, бе в писмото от дядо ти, който тогава те очакваше да се върнеш от Берлин.

— Да, прекарах около месец там, след това се присъединих към дядо в Париж, където той смята да прекара цялата зима. Там има много приятели, както и толкова други неща, които му доставят удоволствие. А аз ту отивам при него, ту заминавам някъде другаде, така че всичко е прекрасно.

— Да, наистина добре сте го решили — отвърна Ейми, като имаше чувството, че с Лари е настъпила някаква промяна, макар че й бе трудно да определи точно каква.

— Няма друг начин, защото той не обича да пътува, а аз просто не мога да се задържам дълго на едно място. Така всеки е полезен на другия и не си пречим взаимно. Често съм с него и той с удоволствие слуша за приключенията ми, а на мен ми е приятно да знам, че някой ме очаква да се завърна от странстванията си. Ама че мръсна дупка, какво ще кажеш? — добави той, като се намръщи с отвращение, когато преминаха през булеварда, който водеше до „Плас Наполеон“ в старата част на града.

— Мръсотията е също живописна, така че нямам нищо против нея. Реката и хълмовете наоколо са прекрасни, а тези тесни улички, които непрекъснато се пресичат, ми доставят огромно удоволствие. Сега ще трябва да изчакаме да мине процесията, тя явно се е насочила към църквата „Сейнт Джон“.

Докато Лари наблюдаваше внимателно процесията от свещеници, облечени в дълги роби, Ейми бе вперила поглед в него самия и изведнъж почувства някакво ново чувство на плахост, защото той бе толкова променен и съвсем не бе вече веселото момче, което бе оставила преди време, а един сериозен, дори малко тъжен мъж. Бе по-красив от всякога, а поведението му бе много по-изискано. Но след като възторгът от срещата им попремина, видя, че Лари изглежда доста уморен и обезсърчен — не можеше да се каже, че е болен, нито, че е напълно нещастен, но някак си доста по-възрастен и по-тъжен, отколкото би трябвало да бъде след последната година, изпълнена с вълнуващи преживявания. Не можеше да разбере какво точно става с него, но и не се осмеляваше да го попита; затова само поклати глава и погали понитата, докато процесията започна да се скрива зад арките на моста Паглиони, а след това изчезна в църквата.

— Que pensez-vous?^[1] — каза тя, като демонстрира френския си, който доста бе усъвършенствала, откакто бе дошла в Европа, поне в количествено отношение, ако не в качествено.

— Че госпожицата е използвала чудесно времето си и резултатът е твърде показателен — отвърна Лари, като й кимна с глава, сложил ръка на сърцето си, и я погледна чаровно.

Тя се изчерви от удоволствие, но комплиментът му някак си не я зарадва толкова, колкото откровените му похвали, които често й отправяше, когато си бяха вкъщи. Спомняше си как се въртеше около нея по време на разни празненства, как й повтаряше, че е „самата красота“, като й се усмихваше сърдечно и одобрително поклащаше глава. Сегашният му тон не й харесваше, защото й се струваше твърде безразличен, независимо от вниманието, което се четеше в погледа му.

„Ако ще пораства по този начин, бих предпочела да си остане малко момче“ — помисли си Ейми и усети някакво странно чувство на разочарование и неудобство, макар че се опитваше да прикрие всичко това и да изглежда непосредствена и весела.

В банката намери безценните писма от къщи и като даде поводите на Лари, започна да ги чете внимателно, докато каляската препускаше по сенчестия път между зелените храсти, сред които цъфтяха чаени рози, все едно, че беше юни.

— Бет е много болна, както ми пише мама. Често си мисля, че трябва да се прибера у дома, но те всички непрекъснато ми повтарят: „остани“. Реших да ги послушам, защото едва ли ще имам друг път подобен шанс — каза Ейми, като гледаше тъжно писмото пред себе си.

— Смятам, че така е най-добре. Едва ли ще можеш да помогнеш с нещо, ако си си у дома, а всички са толкова щастливи при мисълта, че ти си добре, че си прекарваш чудесно, скъпа.

Докато изричаше тези думи, той сякаш се приближи малко към нея и за миг й се стори, че прилича на предишния Лари, който познаваше. Страхът, който толкова я тревожеше, се поразсея — защото този поглед, поведението му, както и братското му „скъпа“ като че я убедиха, че ако се случи нещо лошо, няма да остане сама в чужда страна. Радостно се засмя и му показа малък шарж на Джоу, облечена в костюма, който носи обикновено, когато се занимава с писателската си дейност, и с висока островърха шапка, като от устата й излизаха думите: „Геният гори!“

Лари се засмя, взе го и го мушна в джоба си, „за да не изхвръкне от вятъра“, след което изслушах интерес веселото писмо, което Ейми му прочете.

— За мен това ще бъде една чудесна Коледа, с подаръците, които получих сутринта, с твоето пристигане и с писмата след обяд, както и с празненството вечерта — каза Ейми, след като слязоха да се поразходят сред развалините от древната крепост, а около тях веднага се появиха множество пауни, които се разхождаха величествено и очакваха да бъдат нахранени. Докато Ейми стоеше върху един камък и се смееше щастливо, разпилявайки трохички за величествените птици, Лари я наблюдаваше по същия начин, по който и тя го бе изучавала преди минути — с естествено любопитство и желание да установи какви промени бе нанесло върху нея времето. Не откри нищо, което би могло да го обърка или разочарова, по-скоро промените предизвикваха одобрението и възхищението му. Защото, ако се пренебрегнат някои превземки в приказките и поведението й, тя изглеждаше по-красива отвсякога, като при това ясно се забелязваше онова трудно поддаващо се на описание нещо в облеклото и държанието, което се наричаше елегантност. Винаги твърде зряла за възрастта си, сега Ейми бе придобила определен апломб както по отношение на каляските, така и по отношение на разговора, който водеше, което я правеше много повече жена, отколкото тя в действителност бе. Но предишната й раздразнителност също се проявяваше от време на време, упоритостта й се бе запазила, а типичната американска непосредственост бе останала почти недокосната от чуждото влияние.

Лари не можа да разбере всичко това, докато я наблюдаваше как храни пауните, но онова, което забеляза, го заинтригува и му достави удоволствие, така че отнесе със себе си спомена за момичето със светнали очи, застанало срещу слънцето, което придаваше особен отблясък на дрехите и приятен тен на бузите й, а златният облак на русата й коса допринасяше още повече за пищния й образ.

Когато достигнаха до каменното плато, разположено в подножието на хълмовете, Ейми махна с ръка, сякаш го поздравяваше с добре дошъл на любимото й място.

— Спомняш ли си Катедралата и Корсо, рибарят, който е издълбавал гнезда около брега? — попита тя, като посочваше ту на една, ту на друга страна. — А там е чудесният път към вила „Франка“, малко по-надолу сигурно виждаш Кулата на Шуберт, а може би най-красивото от всичко е онова изпъкнало парче земя в морето, за което казват, че се нарича Корсика.

— Спомням си, тук почти нищо не се е изменило — без ентусиазъм отвърна Лари.

— Какво ли не би дала Джоу, за да може да види тази гледка! — вметна Ейми, която бе в чудесно настроение и много искаше да развесели и приятеля си.

— Да — бе краткият му отговор, след което се обърна и заби поглед в острова.

— Хубаво го огледай, дори и заради нея, а после ела и ми разкажи какво прави през всичките тези месеци — каза Ейми и се настани на един камък, готова за продължителен разговор.

Но такъв не последва. Защото, макар че Лари отиде при нея и отговори съвестно на всичките й въпроси, единственото нещо, което разбра, бе, че е пътувал доста из Стария континент, а също така и в Гърция. След малко повече от час двамата поеха обратно. Лари отиде с нея до хотела, изрази почитанията си на госпожа Карол и след това ги напусна, като обеща да се върне вечерта.

Трябва специално да се подчертае, че Ейми съзнателно се бе доста „понагиздила“ тази вечер. Времето и раздялата се бе отразила силно върху младите хора. Сега тя виждаше стария си приятел в нова светлина — не като „нашето момче“, а като красив и приятен мъж, което я караше да направи усилия, за да му се хареса. Ейми прекрасно знаеше преимуществата си и бе успяла твърде добре да ги подчертае, с умение и вкус, които обикновено са истинско богатство за една бедна, но красива жена.

Тарталанът и тюлът бяха евтини в Ница, така че тя се обличаше в тях при подобни случаи, като следваше разумната английска мода на прости и изчистени модели рокли за младите момичета. По този начин се получаваше един наистина очарователен тоалет, към който се добавяха малко свежи цветя и още някои допълнения, които бяха както евтини, така и твърде ефектни. Не може да се отрече, че понякога жената наистина се превръща в художник, като се увлича твърде силно по някои антични coiffures^[2] и класически драперии. Но нали всички ние си имаме нашите малки слабости, така че не би трябвало да ни е трудно да ги прощаваме на младите, които радват очите ни със свежестта и красотата си и изпълват с веселие сърцата ни със своята непохватна суетност.

— Наистина ми се иска да сметне, че изглеждам добре и да разкаже на нашите вкъщи хубави неща, когато се прибере — каза си Ейми, докато обличаше старата бяла копринена рокля на Фло, като я гарнираше с цяла серия допълнения, в резултат на което белите й рамене и златистата й глава се открояваха по един наистина артистичен начин. Бе проявила достатъчно разум поне да не променя косата си — само бе събрала красивите къдри и ги бе завъртяла на дебел кок отзад.

— Не е особено модерно, но така ми отива, не мога да се правя на палячо само заради модата — отвръщаше обикновено тя, когато някой я съветваше да се подстриже по-късо или да си направи някоя от фризурите, които напоследък бяха на мода.

Тъй като нямаше достатъчно качествени бижута за подобен случай, Ейми просто украси блузата си с розово букетче азалии. Като си спомни за мръсните си обувки, побърза да си сложи белите копринени пантофки и с момичешко задоволство се разходи величествено из стаята, като наблюдаваше краката си, които по нейно мнение бяха доста аристократични.

— Новото ми ветрило подхожда чудесно на цветята, ръкавиците също са добри, а истинската дантела на „мушоара“ на леля придава невероятна елегантност на целия ми тоалет. Ако имах правилен нос и уста, сигурно щях да бъда най-щастливото момиче на света — не пропусна да отбележи, докато се гледаше изпитателно в огледалото.

Независимо от всички тези превземки и малко натруфени облекла, Ейми изглеждаше необикновено весела и елегантна, когато се движеше бавно из салона. Тя никога не тичаше — според нея това не съответстваше на стила й — защото бе достатъчно висока, за да върви бавно и внимателно, а не да се преструва на спортен тип и да препуска наоколо. Разхождаше се нагоре-надолу из салона, като гледаше напрегнато към входа в очакване на Лари. Опитваше се да застава по-близо до полилея, който придаваше красив отблясък на косата й, но след време размисли и отиде в другия край на залата — сякаш за миг се бе засрамила от детинското си желание да му създаде в началото някакво погрешно впечатление за себе си. Май се оказа, че това бе най-доброто, което успя да направи, защото Лари влезе толкова тихо, че Ейми дори не го бе усетила. И както бе застанала в далечния ъгъл близо до прозореца, с леко извита настрани глава и ръка, хванала леко роклята, за да я придърпа към себе си, слабата й фигура, облечена в бяло, се открояваше на фона на червените завеси и приличаше на добре изваяна статуя.

— Добър вечер, Диана! — каза Лари с изпълнени с възхищение очи, които Ейми толкова обичаше да забелязва вперени в себе си.

— Добре дошъл, Аполон! — отвърна му тя, като също му се усмихна — той наистина изглеждаше необикновено красив — и мисълта, че ще влезе в балната зала под ръка с толкова представителен мъж накара Ейми да изпита искрено съжаление към четирите госпожици Дейвис, които изглеждаха така обикновени.

— Ето ти и цветята! Лично съм ги подредил, тъй като си спомних, че ти не харесваш разбъркани букети — каза Лари и й поднесе фин букет с приятен аромат и красива гривна, по които отдавна въздишаше, като ги гледаше всеки ден, когато преминаваше покрай витрината.

— Колко си мил — възкликна с благодарност тя. — Ако знаех, че ще пристигнеш, щях да ти подготвя някакъв специален подарък — макар че едва ли щеше да е нещо толкова красиво, като това.

— О, благодаря, не е онова, което би трябвало, но ти със сигурност ще й придадеш нужния блясък — допълни Лари, когато тя веднага постави сребърната гривна на китката си.

— Моля те, не говори така.

— Смятах, че ти е приятно да слушаш подобни неща.

— Не и когато са казани от теб. Не звучат естествено, повече ми харесва типичната ти откровеност.

— Радвам се да го чуя! — отвърна приятелят й с въздишка на облекчение, после й помогна да си закопчае ръкавицата и я попита дали не му се е изкривила вратовръзката — точно същото имаше навика да прави, когато отиваха на празненства у дома.

Компанията, която се бе събрала тази вечер в тържествената зала, бе такава, каквато човек не би могъл да види никъде другаде, освен на Стария континент. Гостоприемните американци бяха поканили всичките си познати от Ница и тъй като нямаха никакви предубеждения по отношение на титлите, бяха намерили и няколко истински благородници, за да бъде наистина пълен блясъкът на техния коледен бал.

Един руски принц се появи величествено и седя почти час в ъгъла, където разговаря с масивна дама, облечена като майката на Хамлет — в черно кадифе и с перлена огърлица около врата. Някакъв полски граф, който бе на не повече от осемнайсет години, през цялото време веселеше дамите, които го наричаха „нашия чаровен скъп приятел“, а едно немско височество, което бе дошло единствено заради вечерята, се мотаеше разсеяно из залата и следеше къде ще се появи нещо за ядене. Личният секретар на барон Ротшилд, евреин с голям нос и тесни обувки, яростно критикуваше целия свят, сякаш името на господаря му даваше право да съди за всичко. Присъстваше и един дебел французин, който е познавал лично императора, и досаждаше на околните с манията си непрекъснато да танцува. Празненството бе украсено и с присъствието на лейди де Джоунс, английска аристократка, която бе довела и цялото си семейство, състоящо се от осем души. Естествено, присъстваха и няколко млади американки с тънки крака и пискливи гласове, красиви и явно добре живеещи англичанки, както и няколко доста привлекателни французойки. Картината се допълваше от същия комплект пътуващи млади господа, които весело се въртяха наоколо, докато мамички от всички националности седяха близо до стената и им се усмихваха чаровно, когато танцуваха с дъщерите им.

Всяко младо момиче може да си представи какви мисли вълнуваха Ейми тази вечер, когато „се появи на сцената“, облегната върху ръката на Лари. Знаеше, че изглежда превъзходно, обичаше да танцува и през тънките си пантофки направо чувстваше пода в балната зала под краката си, а заедно с това изпитваше и едно приятно чувство на сила и власт, което се появява обикновено, когато младите момичета за първи път открият чудното кралство, което са родени да ръководят, влагайки всичката си красота, младост и женственост. Наистина й бе жал за момичетата на семейство Дейвис, които бяха толкова обикновени, освен това бяха ужасно облечени и, естествено, съвсем сами — с изключение на тъжния си баща и три още по-тъжни неомъжени лели — затова им кимна по възможно най-приятелския начин, когато мина покрай тях. Това разбира се бе изцяло в нейна полза, защото по този начин привлече вниманието им към роклята си и ги накара да се чудят кой може да е този забележителен неин приятел. Още при първите звуци на оркестъра бузите на Ейми се зачервиха, очите й засвяткаха, а пантофките й започнаха да потропват нетърпеливо по пода. Танцуваше много добре и й се искаше Лари да разбере час по-скоро това, затова можете да си представите колко бе шокирана, когато го чу най-спокойно да казва:

— Би ли искала да танцуваш?

— Човек обикновено го прави, когато е на бал.

Учуденият й поглед и бързият й отговор принудиха Лари веднага да поправи грешката си.

— Имах предвид от първия танц — каза набързо той. — Ще ми предоставиш ли тази чест?

— Бих могла, макар че ще се наложи да отложа обещанието, което дадох на графа. Той танцува наистина невероятно, но този път ще трябва да ме извини, все пак ти си мой стар приятел — отвърна Ейми, като се надяваше, че споменаването на графа ще има добър ефект и ще покаже на Лари, че тя няма да търпи да бъде пренебрегвана.

Вместо това последва доста подигравателният отговор от страна на приятеля й:

— Изглежда ми добро малко момче, но едва ли ще може да те води под звуците на песен от рода на „Една дъщеря на Бога, божествено висока и още по-божествено красива“.

На дансинга се оказаха главно сред англичани, поради което Ейми бе принудена да се включи с тях в котильон, макар че през цялото време й се струваше, че много по-добре би се справила, ако танцуваха тарантела. Лари я изостави в ръцете на „доброто малко момче“ и отиде да изпълни и задължението си по отношение на Фло, като изобщо не се погрижи да предпази Ейми от очакващите я удоволствия. Тази негова липса на предпазливост бе веднага наказана, защото Ейми незабавно пое ангажимент за всички танци до вечерята, като възнамеряваше да му позволи да я омилостиви по-късно, ако той проявеше желание да го направи. Показа му с голямо удоволствие книжката си, в която бе записала кавалерите за отделните танци, когато той бавно се приближи да я покани отново, като дори не бързаше особено, а го направи най-спокойно. Изказаните от него любезни съжаления никак не й харесаха, още повече, че докато се носеше заедно с графа във вихъра на живата полка забеляза, че Лари е седнал до леля й, а на лицето му се четеше истинско облекчение.

Това бе направо непростимо и Ейми престана да му обръща каквото и да било внимание в продължение на часове, с изключение на дума-две, които разменяше с него, когато отиваше до леля си, за да си почине за миг между танците или да си пооправи косата. Гневът й имаше доста добър ефект върху външния й вид, тъй като тя го скриваше под маската на чаровна усмивка, в резултат на което лицето й изглеждаше свежо и красиво. Очите на Лари я следваха с удоволствие, защото нито веднъж не сбърка такта, нито стъпките, танцуваше с толкова грация и настроение, че превръщаше в прекрасно преживяване времето, през което всъщност смяташе, че го наказва. Съвсем естествено, той започна да я преценява от тази нова гледна точка; и преди вечерта да бе преполовена, вече бе стигнал до извода, че „малката Ейми ще се превърне в очарователна жена“.

Обстановката беше наистина чудесна, тъй като доброто настроение в най-скоро време достигна до всеки и коледното веселие придаде прекрасен блясък на лицата, щастие на сърцата и лекота на краката. Музикантите свиреха така, сякаш работата им доставяше истинско удоволствие, всички, които можеха, танцуваха, а онези, които бяха по-възрастни или не умееха, се наслаждаваха с необикновена топлота на съседите си, които го правеха. Салонът бе потъмнял от множеството танцуващи госпожици Дейвис и малките Джоунс, които сновяха нагоре-надолу като стадо малки жирафчета. Частният секретар преминаваше през залата като същински метеор, като умело водеше една французойка, която като че едва се докосваше до пода с розовите си копринени обувки. Високопоставеният тевтонец се бе добрал до една отрупана с храна маса и се чувстваше щастлив, защото имаше възможност да яде на воля, без да плаща, като хвърляше в паника сервитьорите с пораженията, които нанасяше. Приятелят на императора се покри със слава, защото успя да изтанцува всички танци, независимо дали ги знаеше или не и преминаваше в чаровни пируети, когато фигурите го объркваха. Момчешкият характер на този пълен господин бе наистина приятен, защото макар че „бе натрупал доста килограми“, той се носеше с необикновена лекота из залата. Тичаше, подскачаше, въртеше се, лицето му блестеше, а голата му глава бе покрита с пот, дрехите му се бяха ужасно изпомачкали, а когато музиката спря, той избърса капчиците пот от веждите си и се усмихна на останалите танцували мъже, като в момента приличаше на някакъв френски Пикуик^[3], само че без очила.

Ейми и нейният кавалер се открояваха сред останалите с грацията и необикновеното си настроение; и Лари забеляза, че без да иска си потропва в такт с ритмичното повдигане и падане на белите пантофки. Когато по-късно малкият Владимир най-накрая я освободи, като я уверяваше, че е „ужасно разочарован, дето трябва да си тръгне толкова рано“, Ейми вече бе готова да си почине и отиде да види как нейният принц понася наказанието си. То явно бе изиграло положителната си роля, защото когато човек е на двайсет и три години, отхвърлените чувства много лесно се забравят, поне за кратко, в приятелска обстановка. Младата кръв се разиграва, а настроението се подобрява, когато наоколо царят смях, весели ритми и красиви танци. Лари имаше напълно събуден вид, когато скочи, за да й отстъпи мястото си, а след това се забърза, за да й донесе нещо за вечеря, което я накара доволно да си каже:

— О, значи все пак успях да му помогна.

— Приличаш на героинята на Балзак от книгата му „Femme peinte par eile-meme“^[4] — каза й той, докато й духаше с ветрилото, за да се разхлади, а в другата си ръка държеше кафето й.

— Да не би да се изчервявам — усмихна се Ейми и разтърка красивите си бузи, а след това посегна да го зашлеви с белите си ръкавици така естествено, че Лари се изсмя високо.

— Как се нарича това чудо? — попита той, като пипна една от чупките на роклята й, която се бе качила над коляното.

— Илюзия.

— Напълно подходящо име, много е красива, нова е, нали?

— Стара е като смъртта, вече си я виждал облечена от цяла дузина момичета, но едва сега откри, че е красива. Ама че си глупав!

— Никога досега не съм я виждал, облечена от теб и явно грешката ми се дължи точно на това.

— Добре, нека ти бъде простено. В момента бих предпочела да пийна едно кафе, вместо да слушам комплименти. Не, не се излягай така, това ме изнервя.

Лари седна изправен като кол и любезно пое празната й чиния, като изпитваше странно удоволствие да изпълнява разпоредбите на „малката Ейми“. Плахостта й вече бе изчезнала и изпитваше непреодолимо желание да разполага с него, точно както обикновено постъпваха красивите момичета, когато усетеха, че лордовете по рождение са склонни да им се подчинят.

— Къде си се научила на всичко това? — попита Лари и я изгледа учудено.

— Тъй като „всичко това“ е доста неясно понятие, би ли бил така любезен да поясниш какво искаш да кажеш? — отвърна Ейми, макар че прекрасно разбираше какво точно има предвид приятелят й, но подличко го остави да обяснява нещо, което всъщност бе напълно необяснимо.

— Е… общото излъчване, собственият стил, самообладанието, и… тази илюзия, нали разбираш? — засмя се Лари, готов да се предаде, като се опита да се измъкне от ситуацията, използвайки новата дума, която тя самата му бе подхвърлила преди малко.

Ейми бе изключително доволна, но, естествено, изобщо не го показа, а отвърна развеселено:

— Животът в чужбина оказва своето въздействие върху хората, дори без те да го забелязват. Хем се уча, хем играя роли… А що се отнася до това — с грациозен жест посочи роклята си — е, тюлът е евтин, букетчето не ми струва почти нищо, а аз, както знаеш, съм длъжна да избирам точно по-евтините неща.

Ейми съжали за последното изречение, защото си даде сметка, че то май не бе израз на добър вкус. Но на Лари то се хареса и той се замисли с възхищение и респект за смелостта и търпението, необходими, за да се постигне възможно най-доброто, както и за оптимистичния дух, който помага да се прикрие бедността с цветя. Ейми си нямаше ни най-малка представа защо я бе погледнал с такова внимание и топлота, нито защо попълни до края на страницата книжката със заявките за танци със своето име и после й отдаде всичкото внимание, на което бе способен, до края на вечерта. Импулсът, породил тази прекрасна промяна, бе резултат преди всичко на новите впечатления, които двамата напълно несъзнателно даваха и получаваха.