Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (13)

Тринадесета глава
Тайната на Бет

Когато Джоу се прибра тази пролет, тя бе наистина изумена от промяната, която бе станала с Бет. Никой не говореше за това, сякаш никой нищо не забелязваше, защото промените бяха ставали бавно и постепенно, незабележими за онези, които я виждаха всеки ден. Но за човек, който бе отсъствал известно време, тази промяна бе толкова ясна и сърцето на Джоу подскочи от болка, когато видя лицето на сестра си. То беше по-бледо, освен това бе станало малко по-слабо, отколкото бе през есента, но изглеждаше доста странно, сякаш бе почти прозрачно. Човек имаше чувството, че животът постепенно се изтича от него, като оставаше само някакъв безсмъртен блясък върху крехките очертания, както и една почти необикновена красота. Джоу го видя и го почувства, но в началото не каза нищо. Освен това твърде скоро това нейно впечатление като че започна да избледнява, защото Бет й изглеждаше толкова щастлива — просто нямаше основание някой да се съмнява, че тя наистина е добре. Така за известно време, потънала в други грижи и проблеми, Джоу забрави за страховете си.

Но след като Лари замина, душевното й равновесие бе отново възстановено и тогава съмненията й отново се върнаха. Тя си призна греховете и вкъщи й простиха, но когато показа спестяванията си и предложи на Бет да замине на планина, сестра й сърдечно й благодари, като обясни, че не би искала да заминава толкова далеч от къщи. Би предпочела едно кратко пътуване до морето, но тъй като майка им не можеше да си позволи да отсъства, защото трябваше да помага на Мег за бебета, Джоу заведе Бет на едно тихо местенце край морето, където можеше да прекарва повече време на открито, за да хване малко тен от слънцето и морския бриз.

Не отидоха на някакво модерно място, но дори сред приятните хора, между които попаднаха, момичетата не си създадоха нови приятелства, защото предпочитаха да си живеят заедно. Бет бе твърде плаха, за да се чувства добре сред непознати, а Джоу — твърде вглъбена в самата себе си, за да се интересува от хората около себе си. Така те през почти цялото време бяха заедно, разхождаха се насам-натам, без да си дават сметка, че предизвикват сериозен интерес у другите курортисти, които наблюдаваха със симпатия силната сестра и другата, слаба и нежна, непрекъснато заедно, сякаш предчувстваха, че скоро ще се наложи да се разделят за дълго.

Те го чувстваха, но никоя не говореше за това. Често между нас и най-близките и най-скъпите ни хора съществува някаква резервираност, която трудно се преодолява. Джоу имаше чувството, че сърцето й сякаш е отделено от сърцето на Бет с някакъв прозрачен воал. Но когато протегнеше ръка, за да го махне, като че усещаше, че тишината между тях е свещена, затова чакаше Бет да проговори първа. Джоу се чудеше как родителите й не бяха забелязали онова, което тя така ясно виждаше, но в същото време бе благодарна, че е така. Затова през тихите седмици, когато сянката нарастваше и изглеждаше вече толкова голяма, тя не каза нищо на близките си, защото се надяваше, че те ще усетят промяната, когато сестра й се подобри. Чудеше се дали Бет се досеща за жестоката истина и какви ли мисли изпълват съзнанието й през дългите часове, когато седяха двете на топлите камъни, Бет отпуснала глава в скута на сестра си, докато наоколо духаше лек ветрец, а морето пееше в краката им.

Един ден Бет й каза. Джоу бе помислила, че спи, защото лежеше напълно неподвижно. Като остави настрана книгата си, тя се взря с тревожни очи в лицето й, сякаш търсеше следи от надежда в бледата розовина на бузите й. За съжаление нещата не й се сториха особено обнадеждаващи, лицето на Бет бе толкова бледо, а ръцете й така слаби, че не можеха да задържат малките мидички, които събираха по брега. В този миг с горчивина осъзна, че силите напускат сестра й и я сграбчи здраво, ръцете й сякаш инстинктивно се опитваха да запазят най-скъпото богатство, което притежаваше. За миг очите й се замъглиха, но когато след малко успя да се овладее и не се разплака, забеляза, че Бет я гледа толкова нежно и се досети за онова, което тя все пак реши да й каже:

— Джоу, скъпа, радвам се, че разбра. Опитвах се да ти кажа, но просто не можах.

Не последва никакъв отговор, само сестра й опря бузата си в нейната — дори не се разплакаха — защото когато бе най-силно развълнувана, Джоу обикновено не плачеше. В този момент тя бе по-слабата и Бет се опитваше да я успокои, да я подкрепи с ръката си около рамото й и с успокоителни думи, които шепнеше в ухото й.

— Знам го вече от доста време, скъпа, и почти съм свикнала с мисълта за смъртта, тя не е толкова болезнена. Опитай се да погледнеш по този начин на нещата и не се безпокой за мен, защото това е най-доброто, което можеш да направиш. Наистина е така.

— Затова ли се чувстваше толкова нещастна през есента, Бет? Още тогава си разбрала и си го държала в тайна толкова време, нали? — попита Джоу, като не искаше нито да приеме, нито да каже, че така е било най-добре, като в същото време се чувстваше доволна, че Лари не е допринесъл за задълбочаването на проблемите й.

— Да, тогава престанах да се надявам, но в началото просто не можех да се примиря; непрекъснато си повтарях, че това са болни фантазии, затова в никакъв случай не би трябвало да натоварвам останалите с тях. Но когато ви гледах колко сте здрави и силни, пълни с планове и мечти… беше ми трудно да приема, че никога няма да бъда като вас… затова се чувствах толкова ужасно, Джоу.

— О, Бет, и защо изобщо не ми каза, защо не ми даде възможност да те успокоя, да ти помогна! Как можа да ме изключиш от мислите си и да понасяш всичко съвсем сама?

В гласа на Джоу ясно се долавяше един нежен упрек, а сърцето й се изпълваше с болка при мисълта за самотната борба, която се е водела, докато най-накрая Бет се е примирила и се е подготвила да каже сбогом на здравето, любовта, живота и да приеме по-спокойно кръста си.

— Може и да не е било правилно, но се опитвах да правя онова, което ми се струваше добро. Освен това не бях съвсем сигурна, никой не казваше нищо и аз се надявах, че може и да греша. Щеше да бъде ужасно егоистично да ви плаша всички точно в момента, когато мама бе заета с Мег, Ейми я нямаше, а ти бе толкова щастлива с Лари — поне така си мислех доскоро.

— А аз си мислех, че ти си влюбена в него, Бет, затова се махнах, защото просто не можех да го обикна така — изплака Джоу, доволна, че най-накрая казва цялата истина на някого.

Бет я погледна толкова учудено, че Джоу се засмя, независимо от болката, която изпитваше.

— Значи не си била влюбена в него, така ли скъпа? — попита нежно тя. — А аз се опасявах, че си влюбена и си представях как бедното ти малко сърчице се изпълва с любов и самота.

— Но, Джоу, как бих могла, след като знаех колко е привързан той към теб? — попита сестра й с невинността на дете. — Аз наистина го обичам, при това много, той винаги е бил толкова добър към мен, така че не бих могла да не го обичам. Но никога не би могъл да представлява нещо друго за мен, освен мой брат. Надявам се, че все някога това наистина ще стане.

— Не чрез мен — решително отвърна Джоу. — Може би Ейми ще заеме това място, те двамата чудесно си подхождат — но в момента не съм в настроение да мисля за подобни неща. Не ме интересува какво ще стане с другите, мисля единствено за теб, Бет. Ти трябва да оздравееш.

— Много ми се иска, о, толкова много! Опитвам се, но имам чувството, че всеки ден загубвам по малко от силите си и ми се струва, че никога няма да мога да си ги върна. То е като прилива, Джоу, когато се обърне в отлив — отива си бавно, но нищо не може да го спре.

— Трябва да се намери нещо, което да го спре — твоят прилив не може толкова рано да се обръща, та ти си само на деветнайсет. Бет, не мога да ти позволя да ни напуснеш. Ще правя усилия, ще се моля, ще се боря срещу това. Ще те запазя, въпреки всичко. Трябва да има някакъв начин, просто е невъзможно вече да е късно. Господ не може да е толкова жесток, че да те отнеме от мен толкова рано — извика ядосано бедната Джоу, тъй като духът й съвсем не беше толкова покорен като този на Бет.

Обикновените и искрените хора рядко говорят за своята набожност, тя се откроява много по-ясно в действията им, отколкото чрез думи. Бет не би могла нито да разсъждава, нито да обясни каква беше тази вяра, която й вдъхна сили, търпение и смелост да се откаже от живота и да очаква с радост и смирено смъртта. Като плахо дете тя почти не бе задавала никакви въпроси, но чувстваше всичко, което бе свързано с Господ и с природата, баща и майка на всички ни. Бе дълбоко убедена, че те и единствено те могат да достигнат до сърцето и да му вдъхнат сила за сегашния живот и за другия, който ще го последва. Не се опита да разубеждава Джоу с религиозни проповеди, само още повече я обикна заради страстната й любов и привързаност; затова и още по-силно се притисна към нея, към тази скъпа човешка любов, от която Светия отец никога не би искал да ни отдели, но чрез която Той успява да ни приближи повече към себе си. Не би могла да каже: „Радвам се, че ще си тръгна от този свят“, защото животът й беше толкова скъп. Би могла само да изплаче: „Ще се опитам да намеря сили в себе си“, докато се притиска до Джоу, когато първата горчива вълна на тази огромна мъка се опита да ги залее.

Напълно успокоена, Бет каза след малко:

— Ще им кажеш ли, когато се приберем у дома?

— Смятам, че ще го видят и без думи — въздъхна Джоу, защото вече й се струваше, че Бет се променя с всеки изминал ден.

— Може и да не го забележат. Чувала съм, че най-близките хора обикновено са слепи за подобни неща. Ако не го забележат, ти ще им кажеш вместо мен. Не бих искала това повече да се пази в тайна, а освен това е много по-хубаво да бъдат подготвени. Мег си има Джон и бебетата, те ще я успокоят, но ти трябва да стоиш около мама и татко, ще го направиш, нали Джоу?

— Ако мога, но Бет, аз съвсем още не мисля да се предавам. Все още се надявам, че това е някаква болна фантазия и никак не ми се иска да ти разрешавам да мислиш, че е истина — извика сестра й, като се опитваше да говори с лекота и увереност.

Бет полежа известно време замислена, а след това каза тихо, по типичния си начин:

— Просто не знам как да се изразя и не бих опитала пред никой друг, освен пред теб, защото не ме бива много в приказките. Просто искам да ти кажа, че имам чувството, че никога не е било планирано аз да живея дълго, Джоу. Аз не съм като вас, никога не съм кроила планове какво ще правя, когато порасна; никога не съм си представяла, че някога мога да се омъжа, както ти например. Просто не можех да видя себе си по никакъв друг начин, освен като глупавата малка Бет, която се мотае из къщата и която не е нужна на никой друг, освен на близките си. Никога не съм искала да замина някъде надалеч, затова и сега най-трудно за мен ще бъде това сбогуване с вас. Не че се страхувам, но все ми се струва, че носталгията по дома ще ме измъчва дори в рая.

Джоу не можеше да отрони нито дума и за известно време настъпи тишина, в която се чуваха само шумът от вятъра и пляскането на вълните. Наблизо прелетя бял гларус и слънцето проблесна в красивата му шия. Бет го наблюдаваше, докато се изгуби в далечината и очите й се изпълниха с тъга. Долетя друго малко сиво птиче и енергично се зарови в пясъка, сякаш се наслаждаваше на слънцето и морето. После то се приближи съвсем близо до Бет, погледна я приятелски и скочи върху топлия камък до нея, като разпери мокрите си крила доволно, сякаш се чувстваше у дома си. Бет се усмихна и почувства, че я обзема някакво огромно спокойствие, защото това дребно бедно същество сякаш й бе предложило приятелството си, с което й напомни, че в света има толкова прекрасни неща, на които човек би могъл да се наслади.

— Милото малко птиченце! Погледни го, Джоу, виж колко е кротко! Обичам тези малки птички повече от гларусите, те не са толкова диви и красиви, но изглеждат така щастливи, задоволяват се с дребни неща. Миналото лято ги наричах моите птички: а мама твърдеше, че те й напомнят за мен самата — забързани кафеникави същества, които винаги са около брега и непрекъснато писукат тази своя песен, с която изливат радостта си от света. Ти си като гларуса, Джоу, силна, дива, влюбена в бурята и вятъра, готова да поемеш без колебание пътя навътре в морето, щастлива дори когато си сама. Мег е гургулицата, а Ейми е като чучулигата, за която обича да пише, опитва се да се издигне в облаците, но после бърза да се върне обратно в гнездото си. Скъпото малко момиче! Толкова е амбициозна, но сърцето й е добро и нежно и независимо от това, колко нависоко лети, тя никога няма да забрави дома си. Надявам се да я видя отново, макар че в момента ми се струва, че е толкова далеч…

— Тя се връща през пролетта и вярвам, че тогава ще бъдеш много по-добре, за да я посрещнеш с радост. Дотогава ще се погрижа да позаякнеш и да зачервиш бузи — започна Джоу, като си даваше сметка, че от всички промени, станали с Бет, най-впечатляваща бе промяната в изказа й. Сега като че ли не й бе никак трудно да говори и размишляваше на глас по съвсем нов начин, толкова различен от този на плахата Бет.

— Джоу, скъпа, недей повече да се надяваш, това няма никак да ти помогне. Сигурна съм в това. Освен това ние няма да се чувстваме ужасно, а ще се радваме на това, че сме заедно, докато чакаме. Ще прекараме щастливи часове, защото болките ми не са много силни. Надявам се, че приливът с лекота ще премине в отлив, стига малко да ми помогнеш.

Джоу се наведе и целуна спокойното лице, и с тази целувка се врече да отдаде тялото и душата си на Бет.

Тя се оказа права — когато се върнаха вкъщи, нямаше нужда от никакви думи, защото майка й и баща й веднага забелязаха онова, за което се бяха молили така горещо да не става. Бет побърза да си легне, уморена от пътуването, което не бе дълго, но за нея и това бе твърде много. Джоу й помогна, а когато слезе долу, веднага разбра, че ще й бъде спестена трудната задача да разкаже за тайната на Бет. Баща й бе седнал до огнището, подпрял в ръце глава, и изобщо не се обърна, когато тя влезе. Но майка й протегна ръце към нея, сякаш търсеше помощ, и без да каже нито дума, Джоу се спусна към нея и мълчаливо я прегърна, за да я успокои.