Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (12)

Дванадесета глава
Сърдечни болки

Неясно какъв бе стимулът, но Лари наистина доста се потруди през тази година и се дипломира с чест. Както казваха приятелите му, тържественото му слово на латински в края на годината бе направено с красноречието на Демостен. И всички присъстваха там, за да го видят — дядо му, който бе толкова горд, господин и госпожа Марч, Джон и Мег, Джоу и Бет. Те не скриваха възхищението си от тази негова невероятна победа, която изглеждаше толкова леснопостижима на тази възраст, на фона на трудните житейски изпитания, които без съмнение му предстояха.

— Ще трябва да остана за тази специална вечеря, но утре рано сутринта ще си бъда вече у дома. Вие ще дойдете да ме посрещнете както обикновено, нали, момичета? — попита Лари, докато помагаше на сестрите да се качат в колата, след като забавленията за деня бяха приключили. Каза „момичета“, но всъщност имаше предвид Джоу — защото тя бе единствената, която се придържаше към старите традиции. На Джоу просто сърце не й позволяваше да откаже каквото и да било на своето прекрасно момче, постигнало такъв огромен успех.

— Аз ще дойда, Теди, независимо дали грее слънце или вали дъжд, и тържествено ще възвестя пристигането ти — отвърна сърдечно тя.

Лари й благодари с доста изразителен поглед, който я накара да помисли паникьосано: „О, Господи, сигурна съм, че ще ми каже нещо много специално и какво ще правя тогава?“

Вечерният размисъл и сутрешната работа малко поразсеяха съмненията й и накрая реши, че не би трябвало да е толкова суетна и да смята, че някой ще тръгне да й прави предложение, след като добре знае какъв ще бъде отговорът й. Така че в определеното време се насочи към мястото на срещата им, изпълнена с надежда, че Теди няма да я принуди да нарани бедните му чувства. Краткото посещение у Мег и веселата игричка с Дейзи и Демиджон съвсем я разведриха и я подготвиха за важната среща. Но щом видя източената му фигура в далечината, тя изпита силно желание да се обърне и да избяга.

— Не чувам никаква музика за тържественото ми посрещане — извика Лари веднага, щом се приближи достатъчно, за да чува тя думите му.

— Забравих си драмбоя^[1] — отвърна му с чувство на облекчение Джоу, тъй като поздравът му никак не й се стори любовен.

При тези техни срещи тя обикновено го хващаше под ръка, но този път не го направи и той не се оплака, нито запротестира — което според нея беше лош знак — а започна оживено да й говори за разни маловажни неща, докато се отклониха от главния път и тръгнаха по една малка пътечка, която водеше към къщите им, като минаваше направо през полето. От този момент нататък Лари започна да се движи по-бавно и като че изведнъж загуби красноречието си, в резултат на което започнаха да се появяват тягостни паузи. Трескаво търсейки възможност да продължи разговора, за да не настъпи отново потискаща тишина, Джоу бързо каза:

— Сега имаш нужда от една хубава, дълга почивка.

— Точно същото мислех и аз.

Твърде решителната нотка в гласа му накара Джоу да го погледне и щом видя изражението върху лицето му, веднага разбра, че ужасният момент е дошъл. Напълно объркана, тя вдигна ръка напред, сякаш за да се защити и безпомощно каза:

— Не, Теди… недей, моля те!

— Ще го направя. И ти трябва да ме чуеш. Няма смисъл, Джоу, не можем повече да се преструваме, колкото по-скоро си кажем всичко, толкова по-добре — отвърна той зачервен и развълнуван.

— Добре, както желаеш. Ще те изслушам, естествено — прошепна Джоу с отчаяно търпение.

Лари не бе опитен в областта на любовта, но в момента бе напълно сериозен, когато каза, че всичко трябва да се изясни най-накрая. Бе готов да го направи, дори да трябва след това да умре. Затова без да чака и минута повече, той се впусна в темата с характерния за него плам.

— Обичам те, Джоу, винаги съм те обичал, още от момента, в който се срещнахме — започна с треперещ глас, който всеки момент като че щеше да секне, въпреки мъжествените му усилия да изглежда спокоен. — Просто нямаше как да не те обикна, ти беше толкова добра с мен… опитвах се да ти го покажа, но ти просто не ми позволяваше; сега бих искал да ме изслушаш и да ми дадеш отговор, защото нещата просто не могат да продължават повече така.

— Толкова исках да ти спестя всичко това, смятах, че разбираш… — започна Джоу и си даде сметка, че ще бъде много по-трудно, отколкото бе очаквала.

— Знаех, че е така, но момичетата понякога са толкова странни, че човек никога не знае какво да очаква от тях. Те казват „не“, когато всъщност им се иска да отвърнат с „да“. Обичат да побъркват мъжете, сякаш това им доставя някакво удоволствие — отвърна Лари, опитвайки да скрие смущението си зад тези твърде объркани философии.

— Но с мен не е така. Никога не съм искала да се влюбваш в мен, дори заминах, за да те предпазя от това.

— Така си и знаех, това бе напълно в твой стил, но изобщо не помогна. Напротив, дори те обикнах още повече, учех като луд, за да ти доставя удоволствие, отказах се от билярда и от всичко останало, което не ти харесваше, без ни най-малко да се оплаквам, защото през цялото време се надявах, че ще ме обикнеш, макар че сигурно не съм достоен… — гласът му в миг секна и той замълча, докато овладее чувствата си.

— Да, разбира се, че си достатъчно добър, дори си прекалено добър за мен, толкова съм ти благодарна, гордея се с теб и те харесвам, така че не виждам защо да не те обикна по начина, по който ти искаш. Опитвах се, но не можах да променя чувствата си към теб, така че би било лъжа, ако започна да твърдя, че те обичам.

— Наистина ли, Джоу?

Той спря, хвана двете й ръце и й постави въпроса си, като я погледна с толкова дълбоко чувство, че тя едва ли щеше да забрави някога този поглед.

— Разбира се, че е истина, скъпи!

Намираха се вече насред полето — наоколо бе толкова тихо; и когато Джоу изрече с нежелание последните си думи, Лари пусна отчаяно ръцете й и се обърна, сякаш имаше намерение да си тръгне, но явно за първи път в живота си получаваше удар, който му бе трудно да понесе. Седна направо върху мократа трева и заби надолу глава, без да продума. Джоу направо се уплаши.

— О, Теди, толкова съжалявам, готова съм направо да се убия, ако това би могло да помогне с нещо. Толкова ми се искаше да не приемаш нещата така сериозно. Не съм виновна, че чувствата ми са такива. Знаеш, че на човек му е трудно да започне насила да обича друг човек — извика Джоу не особено изискано, но затова пък съвсем искрено и го потупа приятелски по рамото, като си спомни за времето преди години, когато и той я бе успокоявал по същия начин.

— Не, понякога човек може и да успее да го направи — измърмори отчаяно той.

— Не смятам, че това ще бъде истинска любов и не бих искала да се опитвам да изпитвам подобна любов — беше решителният отговор.

Последва продължително мълчание, по време на което се чуваше единствено песента на един кос, която долиташе от върбата край брега на реката наблизо, както и шумът от поклащането на тревата под напора на вятъра.

— Лари, бих искала да ти кажа нещо — наруши тишината Джоу със съвършено сериозен глас.

Той се стресна така, сякаш някой го бе ударил силно, скочи на крака и отчаяно изкрещя:

— Не ми го казвай, Джоу; просто няма да мога да го понеса!

— Какво да не ти казвам? — попита тя, учудена от реакцията му.

— Че обичаш онзи старец.

— Какъв старец? — попита Джоу, като в първия момент реши, че той има предвид дядо си.

— Онзи дяволски професор, за когото непрекъснато пишеше в писмата си. Ако ми кажеш, че наистина го обичаш, имам чувството, че ще направя нещо ужасно — после я погледна така, сякаш искаше да й подскаже, че е готов да изпълни това обещание, в очите му припламваха гневни пламъчета, а юмруците му бяха здраво стиснати.

На Джоу й се искаше да се засмее, но се въздържа и започна внимателно да му обяснява:

— Не говори така, Теди! Той не е стар, нито е лош човек. Професорът е толкова добър и внимателен и е най-добрият приятел, който някога съм имала… освен теб. Моля те, не се горещи толкова. Бих искала да се отнасям любезно с теб, но със сигурност ужасно ще се разгневя, ако продължиш да обиждаш моя професор. Все пак трябва да знаеш, че ни най-малко не съм влюбена в него, нито в някой друг.

— Но това ще стане, рано или късно, и какво ще правя аз тогава?

— Ти също ще се влюбиш в някое момиче, толкова чувствително и разумно момче си, няма начин да не обикнеш някоя. И тогава проблемите ти ще бъдат решени.

— Не мога да обичам никоя друга! Никога няма да мога да те забравя, Джоу, никога, никога! — той дори удари с юмрук по земята, за да подчертае още веднъж, че това е невъзможно.

— Какво да правя с него? — въздъхна Джоу, като си даде сметка, че чувствата му са доста по-необуздани, отколкото бе очаквала. — Ти дори не поиска да чуеш онова, което се готвех да ти кажа. Седни и ме изслушай, ако обичаш. Защото наистина бих искала нещата да се развият добре, ти също да бъдеш щастлив — започна тя, като се надяваше да го успокои малко, използвайки разумни аргументи, което всъщност показваше, че изобщо си няма ни най-малка представа за любовта.

Виждайки известна надежда в последните й думи, Лари се хвърли в тревата пред краката й, вдигна глава и я загледа в очакване. Сега вече бе напълно ясно, че нещата няма да могат да се уредят с помощта на успокоителни думи и разумни аргументи от страна на Джоу. Не би могла дори да му каже нещо по-рязко, докато той бе вперил в нея пълните си с любов и желание очи, все още влажни от няколкото сълзи, предизвикани от коравосърдечието й. Тя внимателно обърна главата му настрани, и като погали нежно дългата му, цялата на вълни коса, която бе пуснал специално заради нея — което наистина бе твърде трогателно! — каза:

— Съгласна съм с мнението на мама, че ние двамата никак не си подхождаме, защото избухливият ни нрав и упоритостта ни със сигурност ще ни направят ужасно нещастни, ако имаме неблагоразумието да… — Джоу се запъна, преди да може да изрече последната дума, но Лари побърза с възторг да я изрече:

— Ако се оженим… Не, няма да сме нещастни! Ако ти ме обичаш, Джоу, аз ще бъде истински ангел — защото ти можеш да ме накараш да направя всичко, което пожелаеш.

— Не, не мога. Опитвала съм и съм се убеждавала, че не е така. Не бих могла да рискувам щастието и на двама ни с разни експерименти. Ние двамата не се разбираме и сигурно никога няма да започнем да го правим; затова е най-добре да си останем добри приятели до края на живота си, вместо да извършваме нещо толкова неразумно.

— Не, трябва да го направим, ти трябва да ми дадеш възможност — не се предаваше Лари.

— Моля те да бъдеш разумен, Лари. Приеми смислените ми аргументи в това отношение — настоя Джоу, която вече бе на предела на силите си.

— Нямам намерение да бъда разумен, нито да приемам онова, което ти наричаш „смислени аргументи“; всичко това не ми помага, ти само се опитваш да се представиш за строга. Човек би помислил, че направо нямаш сърце.

— Така ми се иска това да беше истина!

В гласа й се долови леко потрепване, което бе възприето от Лари като добър знак. Той бързо извърна глава към нея и мобилизира всичките си сили, като започна с ласкателен тон, който никога досега не й се бе струвал толкова опасен:

— Не ни разочаровай, скъпа. Всички очакват това от нас. Дядо отдавна е щастлив, защото вярва, че това рано или късно ще стане, вашите също одобряват този брак, а аз просто не мога да продължавам да живея без теб. Кажи, че ще се омъжиш за мен и ни позволи на всички да бъдем щастливи. Направи го, моля те!

Месеци след това Джоу все още се чудеше как тогава е успяла да прояви такава сила на разума и да се придържа твърдо към първоначалното си решение, че не обича своето момче и никога няма да може да го обикне така, че да се омъжи за него. Бе толкова трудно да го направи, но тя успя, като си даваше ясна сметка, че е безсмислено и глупаво да се отлагат нещата.

— Щом не съм убедена, че мога да кажа „да“, няма изобщо да го направя. Сигурно скоро ще разбереш, че съм била права и след време ще ми благодариш — сериозно каза тя.

— Ще се обеся, ако наистина стане така! — извика Лари и скочи на крака, изпълнен с възмущение дори само от идеята, че това е възможно.

— Да, ще ми благодариш — настоя Джоу. — Съвсем скоро ще забравиш тези свои чувства и ще срещнеш някое красиво и надарено момиче, което ще те обожава и ще стане наистина прекрасна стопанка на голямата ти къща. Аз не бих могла. Имам ужасен характер, затворена съм, а и непрекъснато се проявяват какви ли не мои странности, освен това съм стара и ти скоро ще започнеш да се срамуваш от мен, двамата ще се караме — просто не можем по друг начин, нали виждаш, че това става дори в момента на мен няма да ми е особено приятно в изисканото общество, докато на теб ти харесва, сигурно ще се чувстваш отегчен от драсканиците ми, а аз не мога без тях. Представяш ли си колко нещастни ще бъдем и как ще съжаляваме, че сме се оженили, направо ужасно.

— Още нещо да имаш да предричаш? — попита я Лари, като едва издържаше да я слуша, докато тя рисуваше тази апокалиптична картина.

— Нищо повече… освен, че не вярвам някога да се омъжа; щастлива съм си, както съм в момента, обичам и ценя твърде високо свободата си, та да бързам да се откажа от нея заради някого.

— Я стига глупости! — прекъсна я Лари. — Може и да си го мислиш в момента, но със сигурност ще дойде време, когато ще държиш толкова много на някой, ще го обичаш така силно, че ще си готова както да живееш с него, така и да умреш за него. Знам, че ще бъде така, това е напълно в характера ти, тогава ми се иска да бъда наблизо и да ти припомня тези свои думи — и след като каза това, отчаяният влюбен удари шапката си в земята с такава страст, че човек би могъл да се засмее, ако не беше трагичното изражение върху лицето му.

— Да, ще живея с него и ще съм готова да умра за него, ако той успее да ме накара да го обичам, независимо от желанието ми, а ти можеш да си гледаш твоята работа — извика ядосано Джоу, загубила търпение поради упоритостта на бедния Теди. — Помъчих се всичко да ти обясня, но ти просто не искаш да разбереш. Не смяташ ли, че е егоистично да се опитваш да ми измъкнеш нещо, което не съм в състояние да ти дам? Винаги ще си остана привързана към теб, много привързана, като към добър приятел, но никога няма да се омъжа за теб. И колкото по-бързо повярваш на думите ми, толкова по-добре ще е и за двама ни — затова те моля да ми повярваш още сега.

Тази реч сякаш напълно взриви чувствата му. Лари я гледаше около минута, сякаш се чудеше какво точно да предприеме, след това се обърна рязко настрани и напълно отчаяно пошепна:

— Ще съжаляваш някога за това, Джоу.

— О, къде отиваш? — извика уплашено след него тя, след като видя изражението върху лицето му.

— Отивам по дяволите — бе успокоителният му отговор.

Сърцето й за миг като че престана да бие, когато го видя как се спусна надолу по дерето към брега на реката, но веднага си даде сметка, че за да се реши един млад човек на такава безумна смърт, са нужни много повече глупост, грехове и отчаяние. Лари съвсем не беше толкова слабохарактерен, че да се отчая само от един-единствен неуспех. Той наистина нямаше никакви намерения да се дави, а просто да хвърли палтото и шапката си в една лодка и да се разходи надолу по реката, което със сигурност щеше да е значително по-приятно от онова, което току-що бе преживял. Джоу си пое дълбоко дъх и отпусна свитите си в юмруци ръце, докато наблюдаваше бедното момче, търсещо успокоение за разбитото си сърце.

— Това ще му се отрази добре, ще се прибере вкъщи в такова настроение и с такива мисли в главата си, че просто няма да посмея да се мярна пред очите му — каза си тя, докато вървеше към къщи, чувствайки се така, сякаш току-що е убила някакво невинно същество и го е заровила под листата.

— Трябва да отида и да подготвя малко господин Лорънс, за да бъде колкото може по-любезен с бедното ми момче. Така ми се искаше той да обикне Бет; може би след време и това ще стане, но напоследък започва да ми се струва, че май съм сбъркала относно нея. О, Господи! Как могат някои момичета да изпитват удоволствие от факта, че имат обожатели, на които са отказали? Струва ми се, че това е наистина ужасно!

Тъй като бе убедена, че никой не може да го свърши по-добре от нея, тя отиде направо при господин Лорънс, разказа му храбро цялата история с всичките й подробности и накрая се разплака, като му обясни колко горчиво съжалява за липсата на чувства у себе си. Макар че бе доста разочарован, любезният стар господин я съжали и не я упрекна в нищо. За него бе напълно непонятно как е възможно някое момиче да не обича Лари, затова се надяваше, че Джоу ще промени решението си. Но дори по-добре от нея си даваше сметка, че човек не може да обича насила, затова поклати тъжно глава и се замисли как би могъл да помогне на момчето си, тъй като последните думи, които бе казал на Джоу, го разтревожиха много повече, отколкото даде да се разбере.

Когато Лари се прибра вкъщи, ужасно уморен, но и доста поуспокоен, дядо му го посрещна на входа и се направи, че нищо не знае. Успя да се преструва така около два часа, но когато двамата седнаха на верандата да наблюдават залеза, нещо, което толкова много обичаха, на стария господин му беше наистина много трудно да продължава да се преструва. На още по-голямо изпитание бе поставен Лари, който трябваше да седи и да слуша похвалите за успеха си през последната година, който вече му изглеждаше безсмислено усилие в името на любовта. Издържа, колкото можа, след което отиде при пианото си и започна да свири. Прозорците бяха отворени и Джоу, която се разхождаше в градината заедно с Бет, много по-добре разбра настроението, предизвикало това изпълнение, тъй като той свиреше „Патетичната соната“, при това я свиреше по съвършен начин, както никога досега.

— Това наистина е прекрасно, но то просто може да накара човек да се разплаче; изсвири нещо повесело, момчето ми — каза господин Лорънс, чието сърце бе изпълнено със съчувствие и много му се искаше да го изрази по някакъв начин, но не знаеше как.

Лари премина на по-весела музика, свири задъхано в продължение на няколко минути и сигурно би успял да довърши започнатата пиеса, ако най-неочаквано не се чу гласът на госпожа Марч, която извика:

— Джоу, скъпа, влез за малко вътре, трябваш ми.

Точно същото би искал да й каже и Лари, но като вложи съвършено различно съдържание в думите си. Заслушан в гласа на госпожа Марч, той загуби ритъма и изпълнението му най-неочаквано завърши с глух звук, а самият музикант остана мълчаливо на мястото си в мрака.

— Просто не мога да понасям всичко това — изпъшка старият господин; изправи се, отиде при пианото, постави и двете си ръце върху широките рамене на Лари и му каза нежно:

— Знам, момчето ми, знам.

— Кой ти каза?

— Самата Джоу.

— Тогава наистина всичко е свършено! — каза Лари и се дръпна рязко от дядо си, защото, макар и да му бе благодарен за симпатиите, гордостта не му позволяваше да търпи да го съжаляват.

— Не съвсем. Бих искал да ти кажа само още едно нещо и тогава ще сметнем, че всичко е приключено — отвърна с необикновена нежност господин Лорънс. — Сигурно не възнамеряваш да прекарваш ваканцията си у дома?

— Нямам намерение да бягам заради някакво си момиче. Джоу не може да ми попречи да я виждам, така че ще остана и ще го правя дотогава, докато това ми харесва — троснато му отвърна Лари.

— Не и ако си джентълмен, за какъвто те смятам. Аз наистина съм доста разочарован, но момичето не е виновно. Така че единственото нещо, което ти остава, е да заминеш за известно време. Къде би искал да отидеш?

— Където и да е. Хич не ме интересува какво ще стане с мен — каза с отчаяна усмивка Лари и сърцето на възрастния господин се сви от болка.

— Приеми го като мъж, не прави нищо неразумно, за Бога! Защо не заминеш за чужбина, както планирахме, и да забравиш за всичко?

— Не мога.

— Но ти толкова искаше да заминеш и аз ти бях обещал, че това ще стане, след като завършиш колежа.

— Да, но не смятах да заминавам сам! — отвърна Лари и премина бързо през стаята, като на лицето му бе изписана такава болка, че бе чудесно, дето дядо му не я видя.

— Не те карам да заминаваш сам. Има един човек, който е готов и с удоволствие ще те придружи дори на края на света.

— Кой, ако смея да запитам? — не се стърпя Лари и дори се спря, за да чуе отговора.

— Аз.

Лари се върна към него също така бързо, както преди миг се бе отдалечил, прегърна го и развълнувано каза:

— Аз съм такъв егоист… но нали знаеш, дядо…

— Господ да ми е на помощ, защото много добре знам какво ти е, вече съм преживял всичко това, веднъж, когато самият аз бях млад, и втори път с баща ти. А сега, скъпо мое момче, седни спокойно и ми дай възможност да ти кажа какви са плановете ми. Всичко е почти уредено и би могло да се осъществи веднага — каза господин Лорънс, като стискаше здраво ръката на момчето, сякаш се страхуваше, че и то може да си тръгне от него, както баща му преди много години.

— Добре, сър, да чуем — отвърна Лари и седна до него, макар че нито в гласа му, нито в изражението на лицето му се долавяше някакъв интерес.

— В Лондон има една работа, която трябва да се свърши; смятах да я възложа на теб, но сега реших, че ще бъде много по-добре, ако отидем заедно, а работите си тук ще оставя изцяло на Брук. Партньорите ми правят почти всичко, аз просто стоя на мястото си, за да мога да го освободя за теб, когато си готов да го заемеш. Така че мога да отсъствам най-спокойно.

— Но ти не обичаш да пътуваш, сър; не бих могъл да искам подобно нещо от теб на твоята възраст — започна Лари, който му бе благодарен за жертвата, която бе готов да направи за него, но предпочиташе да се справи сам, ако това изобщо бе възможно.

Старият господин отлично знаеше това и много искаше да го предотврати. Като наблюдаваше настроението, в което се намираше внукът му, никак не му се искаше да го оставя да се оправя сам. Затова бързо потисна съжалението си, че ще трябва да изостави домашните удобства и решително каза:

— Господ ми е свидетел, че все още не съм чак толкова стар. Идеята да пътувам много ми харесва; сигурен съм, че ще ми бъде от полза, а и старите ми кокали няма кой знае колко да пострадат, защото пътуването в днешно време е все едно да си седиш на стол.

Последвалото неспокойно движение на Лари сякаш подсказваше, че неговият стол не е кой знае колко удобен, или може би, че планът на дядо му не му допада особено, което накара стареца бързо да добави:

— Разбира се, не бих искал нито да се натрапвам, нито да ти бъда в тежест. Предложих да дойда с теб, защото ми се струва, че така ще се чувстваш по-щастлив, отколкото ако ме оставиш тук сам. Нямам намерение да се влача непрекъснато с теб, ти ще си бъдеш свободен да ходиш там, където ти се иска, докато аз от своя страна ще се забавлявам по свой начин. Имам приятели в Лондон и Париж и ще се радвам, ако успея да ги посетя; междувременно ти би могъл да обиколиш Италия, Германия, Швейцария, или някоя друга страна, да се наслаждаваш на галерии, концерти, на природни забележителности и приключения, каквито на теб ти харесват.

В момента Лари имаше чувството, че сърцето му е напълно разбито, а светът около него изобщо не го интересуваше. Но при произнасянето на определени думи, които възрастният господин внимателно подбираше в заключителното си изречение, разбитото му сърце като че подскочи и изведнъж му се стори, че светът не е чак толкова безинтересен. Той въздъхна, а след това каза без ентусиазъм:

— Както искаш, дядо. За мен няма никакво значение къде ще ходя и какво ще правя.

— Но за мен има, помни добре това, момчето ми. Давам ти пълна свобода, но се надявам, че ти ще се възползваш от нея за достойни дела. Обещай ми това, Лари.

— Всичко, което искаш, сър.

— Много добре — отговори старецът. — Сега не си даваш сметка за това, но със сигурност ще дойде време, когато сегашното обещание ще те предпази от нещастие.

Тъй като бе енергична личност, господин Лорънс реши да кове желязото, докато е горещо. Така преди още Лари да събере сили, за да възрази или да се откаже, двамата вече бяха на път. През времето на подготовката им, той се държа както младите джентълмени се държат в подобни ситуации: беше без настроение, раздразнителен, а понякога и дълбоко замислен; загуби апетита си, не обръщаше почти никакво внимание на облеклото си и по цели часове свиреше без умора на пианото. Упорито избягваше Джоу, но тя няколко пъти го забеляза как я наблюдава през прозореца и трагичната му физиономия превръщаше в кошмар сънищата й през нощта и я изпълваше с чувство за вина през деня. За разлика от повечето подобни страдалци, той почти никога не спомена за несподелената си страстна любов, като не позволи на никого, дори на госпожа Марч, да се опита да го успокоява или да му изразява съчувствието си. До известна степен това носеше известно облекчение на приятелите му, но седмиците преди заминаването му бяха наистина доста потискащи и всички се радваха, че „бедният скъп приятел заминава надалеч, за да се излекува от мъката си и да се върне отново щастлив“. Разбира се, той само се усмихваше горчиво на оптимистичните им очаквания, но ги отминаваше без коментар, защото бе човек, за когото верността, както и любовта, бяха нещо вечно и неизменно.

Когато дойде денят на отпътуването им, той се престори на приятно развълнуван, за да прикрие едни други неприятни чувства, които неудържимо напираха в него. Тази негова радост и приповдигнатото му настроение не можаха да заблудят никого, но всички се преструваха, че му вярват, за да щадят чувствата му. Нещата се развиваха съвсем добре до момента, в който госпожа Марч го целуна майчински и му пожела приятен път. След това той някак си твърде бързо се сбогува с всички останали, без да пропусне и усмихнатата Хана, и се затича по стълбите, сякаш бягаше от огън. Джоу тръгна след него само минута по-късно, за да му помаха, ако той се обърне да я погледне. Лари наистина се обърна, дори направи няколко крачки назад и протегна ръце към нея, докато тя стоеше едно-две стъпала по-нагоре, вдигна към нея поглед, в който имаше толкова показателна молба.

— О, Джоу, нима наистина не можеш?

— Теди, скъпи, много бих искала, но не мога!

Това беше всичко, последва кратка пауза, после Лари се изправи и с достойнство каза:

— Всичко е наред, не се безпокой — след което се обърна и си тръгна, без нито една дума повече.

О, но всичко не беше наред и Джоу го знаеше и това я безпокоеше, защото само минута след този свой твърд отговор тя имаше чувството, че е загубила най-добрия си приятел. А когато той си тръгна, без да се обърне повече, Джоу изведнъж осъзна, че нейното момче Лари няма да се върне никога вече.