Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (10)

Десета глава
Дневникът на Джоу

Ню Йорк, ноември

 

„Скъпи мамо и Бет,

Ще ви пиша най-редовно, защото имам толкова неща да ви разказвам, макар че не съм като изисканата млада дама, която е на пътешествие из Стария континент. След като престанах да виждам скъпото старо лице на татко, се почувствах доста тъжна и сигурно щях да отроня поне една-две сълзи, ако вниманието ми не бе привлечено от една ирландка с четири малки деца, които всички плачеха, кое по-силно, кое по-тихичко. Забавлявах се, като им хвърлях курабийки с джинджифил всеки път, когато някое от децата отвореше уста, за да ревне.

Скоро изгря слънцето и аз приех това като добър знак, настроението ми се оправи и започнах да се наслаждавам на пътуването с цялото си сърце.

Госпожа Кирке ме посрещна така топло, че веднага се почувствах като у дома си, макар че голямата къща е пълна с непознати. Предостави ми една малка стаичка на тавана — това бе единственото, с което разполагаше, но в нея си има печка, чудесна маса точно до слънчевия прозорец, така че мога да си седя там и да си пиша, колкото си искам. От прозореца се открива приятна гледка, вижда се и горната част на отсрещната църква. Детската стая, в която трябва да преподавам и да шия, е много приятна, намира се точно до спалнята на госпожа Кирке, а двете малки момиченца са големи красавици — малко поразглезени, както ми се стори, но ме приеха с радост, след като им разказах приказката за седемте лоши прасенца; вече съм сигурна, че мога идеално да изпълнявам ролята на гувернантка.

Бих могла да се храня заедно с децата не на голямата маса и засега го правя, защото съм малко притеснена, колкото и невероятно да ви се вижда това.

— Е, скъпа моя, чувствай се като у дома си — помоли с нежен тон госпожа Кирке. — Аз съм непрекъснато в движение от сутрин до вечер, в това няма нищо чудно, при такова голямо семейство, но ще се чувствам много по-спокойна, като зная, че децата са в безопасност при теб. Стаите ми са винаги отворени за теб, а ще се опитам да направя и твоята колкото е възможно по-удобна. В къщата има някои доста приятни хора, така че ако желаеш компания, винаги ще можеш да я намериш — вечерите ти ще бъдат напълно свободни. Ако нещо не върви, веднага ела при мен да го обсъдим, искам да се чувстваш добре тук. А, ето го и звънецът за чая; трябва да изтичам да сменя шапката си и госпожа Кирке изчезна в миг, като ме остави сама да подреждам новото си гнезденце.

Когато след малко слизах надолу, забелязах нещо, което ми хареса. Стълбите в тази висока къща са ужасно дълги, и когато се бях спряла на третия ред, за да направя място на едно дребно момиче-прислужница да се изкачи нагоре, видях един мъж с доста странен вид, който взе от ръцете й тежката кофа с въглища, изнесе я нагоре и я постави пред близката врата там. После продължи, като кимна с глава и каза с ясно доловим акцент на чужденец:

— Така е по-добре. Та това момиче няма сили дори за половината от този товар.

Как ви се струва, постъпи добре, нали? Харесвам подобни неща, защото, както казва татко, дребните неща издават характера на човек. Когато вечерта споменах пред госпожа К. за тази случка, тя се засмя и каза:

— Сигурно е бил професор Баер, той винаги прави такива жестове.

Госпожа К. ми обясни, че той е от Берлин; много добър и способен, но беден като църковна мишка. Дава уроци, за да издържа себе си и двамата си племенника, останали сираци, които според желанието на сестра си е довел тук да завършат образованието си, тъй като тя е била омъжена за американец. Не беше особено романтична история, но ми се стори интересна. Зарадвах се, като разбрах, че госпожа К. му е дала стаята си, за да занимава там някои от своите ученици. Тази стая е свързана с детската със стъклена врата, така че бих могла да го наблюдавам постоянно и ще ви разкажа по-подробно за него. Той е над четирийсетте, така че няма никаква опасност, мамо.

След чая и кратка схватка с децата, докато ги сложа да си легнат, отидох във всекидневната, където се събират много хора, и прекарах една спокойна вечер в разговор с моя нов приятел. Ще пиша писмото във вид на дневник и ще ви го изпращам веднъж в седмицата. Така че лека нощ, очаквайте повече неща утре.“

Вторник вечерта

 

„Бях много напрегната по време на заниманията тази сутрин, защото децата изпълняваха ролята на Санчо. По едно време наистина смятах, че трябва да ги напердаша. Но някакъв добър ангел ми подсказа да опитам с гимнастика и така ги изтощих, че накрая изгаряха от желание да седнат на пода и да не мърдат. След обяда момичето ги изведе на разходка и аз се заех с шиенето, точно като малката Мабел, «изпълнена с горещо желание». Благославях Бога, че съм се научила да правя хубави илици, когато вратата на съседната стая се отвори и затвори, след което се чу тихо тананикане: «Kennst du das Land» — точно като жужене на пчела. Знам, че постъпих ужасно невъзпитано, но просто не можах да устоя на изкушението; повдигнах леко завесата над стъклената врата и надникнах оттатък. Професор Баер бе вътре и докато подреждаше книгите си, успях добре да го разгледам. Беше типичен немец — доста пълен, с кафява разрошена коса, с неоформена къса брада, широк нос и най-нежните очи, които някога съм виждала. Гласът му бе висок и гърлест, доста приятен за ухото на фона на нашите остри или твърде неясни американски наречия. Дрехите му бяха доста овехтели, ръцете — големи, а чертите на лицето му съвсем не бяха красиви, с изключение на хубавите му зъби. Но независимо от това на мен ми хареса, приличаше ми на джентълмен, макар че две от копчетата на сакото му липсваха, а на обувката му имаше дупка. Макар че си тананикаше, изглеждаше доста тъжен, докато не отиде до прозореца, където обърна цветето към слънцето и погали котката, която го посрещна като стар приятел. В този момент се усмихна, а когато на вратата се почука, отговори с висок ясен глас:

— Влез!

Тъкмо се канех да избягам, когато забелязах малко дете, което едва мъкнеше голяма книга, и спрях да видя какво ще стане по-нататък.

— Искам си моя Баер — каза малчуганчето и като пусна книгата на пода, се спусна към професора.

— Тогава ще го имаш — отвърна професорът на немски, а след това продължи на английски: — Ела да те притисна до себе си, Тина — и разтвори ръце, за да я хване, след което се засмя, повдигна я толкова високо над главата си, че тя трябваше да се наведе, за да го целуне.

— Сега трябва учи уроци — продължи смешното малко същество; след това той я настани до масата, сложи пред нея огромния речник, който бе донесла, даде й лист и молив и тя започна да преписва, като от време на време обръщаше страницата и прокарваше дебелото си пръстче отгоре до долу, сякаш търсеше някаква определена дума. Държеше се толкова сериозно, че едва се сдържах да не се засмея, докато господин Баер стоеше до нея и я галеше нежно по косата, гледаше я бащински, сякаш бе негово собствено дете, макар че приличаше повече на французойче, отколкото на немкиня.

Последва ново почукване на вратата и в стаята влязоха две млади дами, което ме принуди да се върна към работата си, с която се занимавах най-старателно, независимо от шума и бърборенето в съседната стая. Едното от момичетата непрекъснато се смееше подкупващо и кокетно повтаряше: «Разбира се, професоре», докато другото изговаряше немските думи с такъв акцент, че просто се чудя как той се сдържаше да не се засмее.

Двете май доста го поизнервиха, защото неведнъж го чух да казва ядосано:

— Не, не е така. Вие не внимава какво аз казва.

А веднъж се чу и доста силен шум, той като че удари с книгата по масата, след което последва изпълнено с отчаяние възклицание:

— Днес всичко върви наопаки.

Горкият човек, наистина го съжалявах. И когато момичетата си тръгнаха, реших да надникна още веднъж, за да видя как се чувства след целия преживян ужас. Беше се отпуснал уморено върху креслото, където остана със затворени очи, докато часовникът удари два часа; тогава се стресна, скочи и напъха книгите в джоба си, готов за следващия урок. Взе малката Тина от канапето, където тя бе заспала и тихичко я отнесе навън. Струва ми се, че животът му не е никак лесен.

Госпожа Кирке ме покани да се присъединя към тях за вечерята в пет часа. Май се чувствах доста самотна, защото реших да приема предложението, така щях да се запозная и с останалите хора, с които живея под един покрив. Приготвих се и реших да вървя след госпожа Кирке, като се крия зад гърба й. Това, обаче, не ми се отдаде. Тя е ниска, а аз доста по-висока от нея, така че плановете ми да се скрия се провалиха. Настани ме до себе си и след като се поуспокоих, събрах кураж да вдигна очи и да се поогледам наоколо. Дългата маса бе пълна с хора, като всеки очакваше с нетърпение храната си — особено господата, които явно държаха да се нахранят точно в определения час, като изчезваха буквално в минутата, в която приключваха. Имаше няколко млади мъже, потънали в собствените си мисли, млади двойки, заети единствено един с друг, омъжени госпожи с децата си, възрастни господа. Не смятам, че някой от тях ще ме заинтересова, с изключение може би на една миловидна госпожа, в която като че има нещо по-особено.

Съвсем в дъното на другия край на масата седеше професорът, който отговаряше високо на въпросите на един доста любопитен възрастен господин от едната си страна. Господинът явно почти не чуваше, а в същото време философстваше със съседа си от другата страна — някакъв французин. Ако Ейми беше тук, тя сигурно би му обърнала гръб завинаги, тъй като той се хранеше с огромен апетит и макар и да ми е тъжно, трябва да призная, че гълташе храната с такава бързина, че сигурно би ужасил «нейно височество». Лично на мен не ми направи толкова лошо впечатление, тъй като обичам да гледам «как хората се хранят с удоволствие», както казва Хана, а и горкият човек сигурно има нужда от доста храна, след като му се налага да обучава разни идиоти по цял ден.

Докато се качвах горе след вечерята, двама от господата бяха застанали пред огледалото в антрето и се оглеждаха. Чух как единият попита тихо другия:

— Коя е новата?

— Гувернантка или нещо подобно.

— Тогава какво прави с нас на масата?

— Приятелка е на възрастната дама.

— Красива глава, но й липсва стил.

— Ами, нищо подобно. Давай да тръгваме.

Отначало се ядосах, но после реших, че не ми пука особено, още повече, че гувернантка не е нещо по-лошо от чиновник. Освен това, макар и да ми липсва стил, имам ум в главата си, с което не всеки може да се похвали, най-малко тези елегантни същества, които пушеха като комини и правеха глупави забележки. Не обичам посредствените хора!“

Четвъртък

 

„Вчера бе доста тих ден, който премина в учебни занимания, шев, малко писане в стаята ми, която стана доста уютна. Научих разни нови неща и бях представена на професора. Изглежда, че Тина е детето на французойката, която се занимава с гладенето на бельото тук. Малкото същество е влюбено в господин Баер и го следва по петите из цялата къща като кученце, което явно му доставя огромно удоволствие, защото обича децата, макар и да не е женен. Кити и Мини Кирке също много го обичат и непрекъснато разказват разни истории за игрите, които измисля, за подаръците, които им носи, и за невероятните приказки, които им разказва. Младите госпожици май обичат да си правят шеги с него и особено с името му, наричат го Стария Фриц, Светлата бира, Голямата мечка. Но това не го обижда, а му доставя истинско удоволствие, както казва госпожа К., приема всичко така добронамерено, че всички го харесват, независимо от странностите му.

Госпожицата, която седи до мен на масата за вечеря, се казва мис Нортън — богата, образована и любезна. Разговаря с мен днес (защото отново реших да отида на вечерята, толкова е приятно да наблюдаваш хората), покани ме да я посетя в стаята й. Има интересни книги и картини и май е доста приятелски настроена към мен. Затова ще се постарая да се държа приятно с нея, защото наистина ми се иска да си създам познанства в доброто общество, макар че при мен не е като при Ейми.

Снощи бях седнала във всекидневната, когато господин Баер донесе няколко вестника за госпожа Кирке. Нея я нямаше в стаята, но Мини, която е едно малко женче, ме представи съвсем изискано:

— Това е приятелка на мама, госпожица Марш.

— Да, много е весела и ние страшно я харесваме — допълни Кити, която е едно «enfant terrible»^[1].

Двамата си кимнахме, а след това се засмяхме, защото след първоначалното представяне и последвалото допълнение се получи доста комична ситуация.

— О, да, май чувам, че тези високомерни същества доста ви ядосват, госпожице Марч. Ако това се случи отново, повикайте ме и аз ще дойда — каза той със заплашителен тон, което достави огромно удоволствие на малките палавници.

Обещах, че ще го направя и той си тръгна, но май съм обречена да се срещам често с него, защото днес, като минавах покрай вратата му на излизане, без да искам тропнах по нея с чадъра си. Тя се отвори и той застана пред мен по риза, като в едната си ръка държеше дълъг син чорап, а в другата бе хванал голяма игла. Май изобщо не го бе срам от това, с което се занимаваше, защото когато му обясних и побързах да отмина, той ми махна с ръката, в която държеше чорапа, и каза с високия си весел глас:

— Приятен ден за разходката ви. Bon voyage, mademoiselle^[2].

Смях се по целия път надолу по стълбите, макар че е същото време изпитах известно съчувствие към него — бедният човек трябваше сам да поправя дрехите си. Немците наистина са известни като майстори на бродерията, но да си кърпиш чорапите е съвсем друго нещо и изобщо не е толкова красиво.“

Събота

 

„Не се случи нищо, за което да си заслужава да напише човек, с изключение може би на едно посещение у госпожица Нортън, чиято стая е пълна с прекрасни неща. Тя беше достатъчно любезна да ми покаже всичките си богатства и дори ме попита дали не бих искала да я придружа някой път на лекция или концерт — ако това ще ми бъде приятно. Постави нещата по такъв начин, като че ми искаше услуга, но съм сигурна, че госпожа Кирке й е разказала за нас и тя е решила да направи нещо мило за мен. Вярно, че съм горда като Луцифер, но подобни услуги от изискани хора не ме натоварват и затова приех с благодарност.

Когато се върнах в детската, във всекидневната до нея се вдигаше такъв ужасен шум, че веднага погледнах през вратата. Господин Баер лазеше по пода с Тина върху гърба си, Кити го водеше с въженце, вързано на врата му, а Мини хранеше със сладкиш две малки момчета, които пищяха и се опитваха да се освободят от клетката, стъкмена от столове.

— Играем си на зоологическа градина — поясни Кити.

— Това мой слон! — допълни Тина, като сграбчи косата на професора.

— Мама винаги ни позволява да правим каквото си искаме в събота следобед, когато идват Франц и Емил, нали, господин Баер? — попита Мини.

«Слонът» повдигна глава и като запази сериозната си физиономия, тържествено обяви:

— Давам вас честна моя дума, че е така. Ако вдига прекален много шум, вие извика на нас «тихо» и ние опитаме да шепнем.

Обещах да го направя, но оставих вратата отворена и се наслаждавах на радостните им игри не по-малко от тях самите — защото рядко съм бивала свидетел на по-весела забава. Играха на войници, пяха и танцуваха, а когато започна да се смрачава, всички се скупчиха около професора на канапето и той започна да им разказва невероятни приказки за щъркелите по върховете на комините и за малките домашни духчета, които с лекота възсядат снежинките, докато те летят към земята. Толкова ми се иска американците да са също така искрени и непосредствени като немците, вие какво ще кажете?

Както знаете, много обичам да пиша и сигурно никога не бих могла да се спра, ако икономически мотиви не ме принуждаваха да го направя. Защото, макар и да използвах тънка хартия и да писах максимално гъсто, треперя при мисълта за марките, които ще се наложи да залепя на това дълго писмо. Теди толкова ли е зает с учене, че не му остава минута време да напише на старата си приятелка? Грижи се добре за него, Бет и ми разкажи всичко най-подробно за бебетата, прегърни всички от мен.

От искрено вашата Джоу

 

P.S. Като прочетох отново цялото писмо, установих, че съм отделила твърде много място на господин Баер. Но аз обичам странните хора, а и без това нямаше за какво друго да пиша. Господ да ви пази!“

Декември

 

„Скъпа моя Бетси,

Тъй като това писмо няма да съдържа нещо сериозно, а само най-обикновени драсканици, реших да го адресирам до теб с надеждата, че ще ти бъде забавно да го четеш, а освен това ще ти даде известна представа какво става с мен. След истински херкулесовски усилия, и в материален, и в морален смисъл, както би ги определила Ейми, най-накрая моите малки възпитанички започват да се променят в желаната от мен посока. Те не са ми толкова интересни, колкото Тина и момчетата, но се стремя да изпълнявам както трябва задълженията си и двете са доста привързани към мен. Франц и Емил са весели малки момчета, които са ми наистина по сърце, защото смесването на немска и американска кръв при тях предизвиква един непрекъснат кипеж и вълнение. Съботните следобеди са най-прекрасното време, независимо дали ги прекарваме в къщата или навън. Обикновено когато времето е хубаво те всички отиват на разходка, като в училище, а ние с професора ги придружаваме, за да се грижим за реда. Такъв смях пада при тези разходки!

Вече сме много добри приятели и започнах да вземам уроци от професора. Просто нямаше как да не го направя, предложи ми го по такъв смешен начин, че непременно бих искала да ти го разкажа. Ще започна с началото, когато госпожа Кирке ме извика един ден, точно като минавах покрай вратата на господин Баер, а тя подреждаше вътре.

— Виждала ли си някога подобна бъркотия, скъпа? Ела, моля те, и ми помогни да подредим всички тези книги, преобърнах ги всичките, докато се мъчех да открия какво е направил с шестте носни кърпички, които му дадох наскоро.

Влязох вътре и докато подреждахме, огледах внимателно всичко — беше наистина «бъркотия», не може да се отрече. Навсякъде бяха разхвърляни книги и вестници; върху камината се търкаляха счупена лула от морска пяна и стара флейта; проскубано птиче, почти без опашка, цвърчеше на единия прозорец, а другият бе украсен с кутия с бели мишки; сред ръкописите се виждаха недовършени лодки, конци, части от играчки; пред огнището бяха оставени да се сушат мръсни малки обувки, а следите от любимите му момчета, заради които се бе превърнал в роб, можеха да се видят навсякъде в стаята. След внимателно подреждане на всичко, три от издирваните кърпички бяха разкрити — едната върху клетката на птичето, другата цялата в мастило, а третата доста бе изгоряла, тъй като явно с нея бе хващано нещо горещо.

— Какъв човек! — засмя се добронамерената госпожа Кирке, докато поставяше откритите реликви в чантата. — Предполагам, че останалите са разкъсани, за да се поставят на платноходки, да се увие наранен пръст с тях или са превърнати на хвърчила. Ужасно е, но не бих могла да му се сърдя. Той е толкова разсеян и добродушен, че позволява на момчетата да се качат на главата му. Съгласна съм да му пера и гладя нещата, но той забравя да ми ги даде, а и аз нямам време да проверявам какво ми е дал, така че често се появява в ужасен вид.

— Бих могла аз да кърпя дрехите му — предложих веднага. — Нямам нищо против да го правя, а той няма защо да знае. Ще ми бъде приятно — толкова е мил, донася ми писмата, дава ми книги назаем.

И така за кратко време приведох нещата му в ред, заших дупките на двата му чорапа — защото те бяха само прищипани на едно-две места от него. Никой не каза нищо и се надявах, че няма да разбере. Но един ден миналата седмица ме разкри. Докато слушах уроците му в другата стая, ми стана интересно и ми се прииска и аз да науча нещо. Тина непрекъснато сновеше напред-назад, оставяше вратата отворена и можех да чувам всичко. Бях седнала близко до вратата и довършвах последния чорап като се опитвах да разбера какво точно казва на новата си ученичка, която май е толкова глупава, колкото и аз самата. Момичето си тръгна и аз реших, че той е излязъл заедно с нея, тъй като вътре бе съвсем тихо, затова се промъкнах и започнах да ровичкам в речника за един глагол. Внезапно чух някакъв шум и вдигнах очи: видях насреща господин Баер, който ме гледаше и се смееше тихичко, като правеше знак на Тина да не го издава.

— Е — започна той, докато аз замръзнах на мястото си и го гледах като гъска, — вие мен наблюдава, аз вас наблюдава, това не е кой знае колко лошо. Да не би да иска учи немски?

— Да, но вие сте доста зает, а аз съм малко глупава, трудно запомням — отвърнах и се изчервих цялата.

— Глупости! Намери фреме, щом има желание, фечер с удофолствие мога давам вас по един малък урок. Защото, както знаете, госпожице Марш имам един дълг към вас — и той погледна към чорапа в ръцете ми. — Да! Сигурно вие любезни дами казва една на друга: «Този глупав старец; той няма види какво правим; никога няма забележи, че чорапите му не са вече целите в дупки; ще реши, че копчета поникват отново, след като предишни се скъсат.» О, но аз има око и виждам много. Има и сърце, което иска благодари за всичко. Хайде — или по един малък урок от време на време, или няма пофече прави тези чудни неща за мен и моите дрехи.

След всичко това нямаше какво друго да кажа, тъй като разбирах, че ми се предоставя чудесна възможност. Постигнахме съгласие и започнахме. Взех четири урока, а после потънах бързо в ужасната граматика. Професорът е много търпелив с мен, но вероятно за него тези уроци са истинско мъчение, защото понякога ме гледа с такова отчаяние, че се чудя дали да се разсмея или да се разплача. Опитах по два различни начина, но когато и двата не дадоха абсолютно никаква надежда, да не говорим за резултати, той просто хвърли граматиката на пода и излезе от стаята. Почувствах се унизена и изоставена завинаги, но не го обвиних нито за миг, започнах да събирам листата си, като възнамерявах да се кача горе в стаята си и да лижа насаме раните си. Но точно в този момент той се върна, спокоен и усмихнат, сякаш бях покрила името му със слава.

— Сега ние опитаме нов начин. Двама с вас четем заедно тези приятни малки изречения и няма задълбочава в тази суха граматика, която ще изхвърлим в ъгъл, за да не създава проблем.

Говореше толкова любезно, като заедно с това отвори приказките на Ханс Андерсен така привлекателно пред мен, че се засрамих повече от всякога и пристъпих към урока с решимост да успея на всяка цена, която му се стори доста забавна. Забравих за плахостта си и кълвях напред (няма друга по-подходяща дума за това) с цялата си сила, като се препъвах в дългите думи и ги произнасях в зависимост от вдъхновението, което ме спохождаше в дадения момент, но направих най-доброто, на което бях способна. След като приключих първата страница и спрях за минута, за да си поема дъх, той започна да ми ръкопляска и извика доволен:

— Das ist gut!^[3] Ето, че успяваме. Сега мой ред. Ще чета на немски, вие слуша внимателно.

След това продължи, като изговаряше ясно всяка дума със силния си глас и с едно удоволствие, което трябва както да се види, така и да се чуе. За щастие приказката беше «Храбрият оловен войник», която ни е доста добре позната, така че можех да се смея, което и правех, макар че не разбирах и наполовина това, което ми четеше. Но нямаше как да не се засмея, защото той беше толкова сериозен, а аз — така развълнувана, че ситуацията беше наистина доста комична.

Постепенно нещата тръгнаха по-добре и сега вече чета уроците си доста успешно. Този начин на обучение ми харесва, просто виждам как граматиката се вплита в разказите и поезията. Уроците са ми много приятни, а и професорът като че не се уморява особено от тях — което говори твърде добре за него, нали? Решила съм да му подаря нещо за Коледа, тъй като не смея да му предложа пари. Препоръчай ми нещо подходящо, мамо.

Доволна съм, че Лари е толкова щастлив и ангажиран — както и от това, че се е отказал от пушенето и е пуснал косата си по-дълга. Както виждаш, Бет, ти се справяш с него по-добре, отколкото аз. Но съвсем не ревнувам, скъпа, постарай се да направиш най-доброто за него, само не го превръщай в ангел, моля те. Опасявам се, че не бих могла да го харесвам без дребните му човешки недостатъци. Прочети му някои части от писмото ми. Нямам много време за писане, така че чрез тези писма ще разбере как я карам. Благодаря на Бога, че Бет се чувства добре.“

Януари

 

„Честита Нова година на всички ви, мое скъпо семейство, в което, естествено, включвам и господин Л., както и един млад господин на име Теди. Не мога да ви опиша колко се зарадвах на подаръците ви за Коледа, които не получих до късно вечерта и вече почти бях загубила надежда да получа. Писмото ви пристигна сутринта, но в него не се споменаваше нищо за колет, сигурно сте искали да ме изненадате. Почувствах се доста разочарована, тъй като все пак имах някакво «шесто чувство», че няма да ме забравите. Чувствах се доста потисната, докато седях сама в стаята си след чая; и точно в този момент ми бе донесен един огромен, поизцапан пакет, грабнах го веднага и го притиснах до гърдите си. В миг ме обзе голяма радост, имах чувството, че съм отново у дома. Седнах на пода, четох, разглеждах, ядох, смях се и плаках едновременно. Всички подаръци са точно такива, за каквито си мечтаех и много се радвам, че сами сте ги направили, вместо да ги купувате. Престилката на Бет е страхотна, а кутията със сладкиш от джинджифил на Хана е истинско съкровище. Ще нося с удоволствие хубавите блузи, които ми изпращаш, мамо, и ще чета внимателно книгите, които татко ми препоръчва. Благодаря ви отново и отново!

Като заговорих за книги, си припомних, че доста забогатях по тази линия, защото точно на Нова година господин Баер ми подари красиво томче на Шекспир. Става дума за един екземпляр, който той много ценеше, а и аз доста често му се бях възхищавала — винаги го поставяше редом до своята немска Библия, до Платон, Омир и Милтън. Така че можете да си представите как се почувствах, когато го донесе долу, без подвързията, и ми показа, че е надписан на мое име, подарък от «моя приятел Фридрих Баер».

— Вие често повтаря, че искате библиотека, аз дава вас една, защото тук се съдържат много книги в една. Четете добре и тя помогне много, ако изучите героя в тази книга, ще може да разбира цял свят и рисува него с ваша четка.

Благодарих му най-сърдечно и сега често говоря за «моята библиотека», сякаш имам стотици книги. Никога не съм си представяла, че в Шекспир има такава дълбочина, но това е, защото професор Баер не е бил до мен, за да ми разяснява написаното. Само, моля ви, не се смейте на ужасното му име; то не бива да се произнася нито като «беър»^[4], нито като «биър»^[5], както често правят околните, а нещо средно между всичко изброено, както само немците могат да направят. Радвам се, че вие двете харесвате всичко, което ви разказвам за него, и се надявам да се запознаете един ден. Мама ще се възхити от доброто му сърце, а татко — от умната му глава. А аз се възхищавам и от двете и се чувствам богата с моя нов «приятел Фридрих Баер».

Тъй като сега имам повече пари и знам какво би му харесало, купих няколко дребни неща и ги поставих на различни места в стаята, така че да ги открие съвсем неочаквано. Те бяха полезни, красиви или смешни — нова купа за плодове на масата, малка вазичка за цветето му — той винаги си има по едно в стаята — специални дръжки, с които да хваща горещия чайник, за да не си изгаря носните кърпички. Приготвих ги по начина, който измисли Бет — във формата на голяма пеперуда с дебело тяло и крила в черно и жълто и мъхести пипалца. Много му харесаха и ги постави върху огнището като някакво украшение. Така че всъщност след толкова старание в края на краищата се провалих, защото се съмнявам, че ще ги ползва по предназначение. Макар че е много беден, той не забрави нито едно дете или прислужник в къщата. Но нямаше също жива душа — от французойката, която глади прането, до госпожица Нортън, която да не приготви нещичко за него. Толкова се зарадвах на това!

В новогодишната нощ имаше маскарад и прекарахме доста весело. Не смятах да слизам долу, тъй като нямах подходяща рокля, но в последната минута госпожа Кирке се сети за една своя стара копринена рокля, а госпожица Нортън ми даде дантела и пера. Така успях да се представя като госпожа Малапроп, като поставих и маска на лицето си. Никой не можа да ме познае, тъй като доста промених и гласа си, така че едва ли някой предполагаше, че тихата и високомерна госпожица Марч (те повечето смятат, че съм затворена и хладна, тук няма как да се изявявам) танцува и се весели. Беше толкова приятно, а когато свалихме маските си, не можех да скрия усмивката си като видях как ме зяпат. Чух как един млад мъж каза на приятеля си, че е знаел, че съм актриса; всъщност дори си спомнял, че ме е гледал в един от по-малките театри. Мег със сигурност би оценила тази шега. Господин Баер беше маскиран като Ник Ботъм, а Тина беше Титания — идеално малко бижу в ръцете му. Беше «невероятна гледка», както се изразява Теди, да ги наблюдава човек как танцуват.

С една дума, прекарах чудесно на Нова година, а когато по-късно в стаята си помислих отново за всичко, което се случи, реших, че все пак напредвам, независимо от провалите си. През цялото време съм в добро настроение, работя с желание и проявявам по-голям интерес към хората, отколкото преди, което е твърде задоволително. Господ да ви благослови.

Вечно обичащата ви Джоу“