Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (9)

Девета глава
Нежни вълнения

— Джоу, доста съм разтревожена за Бет.

— Защо, мамо, тя изглежда необикновено добре след появата на бебетата.

— Безпокои ме не здравето й, а нейното настроение. Сигурна съм, че нещо я тревожи и бих искала да разбереш какво е то.

— Защо мислиш така, мамо?

— Доста време стои сама, вече не разговаря с баща си толкова, колкото преди. Оня ден я заварих да плаче до бебетата. Когато им пее, песните й винаги са толкова тъжни, а от време на време на лицето й се появява изражение, което просто не мога да разгадая. Това съвсем не е типично за нея, затова съм разтревожена.

— Питала ли си я нещо?

— Опитах един-два пъти, но тя или избягваше да отговаря на въпросите ми, или изглеждаше толкова объркана, че аз сама променях темата. Никога не съм насилвала децата си да ми се доверяват и обикновено не след дълго те сами са идвали при мен и са ми разказвали всичко за проблемите си.

Госпожа Марч погледна изпитателно Джоу, но не откри върху лицето на дъщеря си някакво друго безпокойство, освен за Бет.

— Според мен тя вече пораства — каза Джоу, след като се задълбочи мълчаливо в шиенето около минута. — Сигурно си има свои мечти, надежди, страхове, които се появяват най-внезапно и са напълно необясними за нея самата. Е, мамо, Бет е вече на осемнайсет, но ние някак си не се сещаме за това и продължаваме да я третираме като дете.

— Така е, Господи как бързо пораснахте! — отвърна с въздишка и с усмивка майка й.

— Това е, мамо, ние растем, а ти би трябвало да не се тревожиш толкова за нас, да позволиш на пиленцата си да се измъкнат едно по едно от гнездото. Лично аз обещавам да не се отдалечавам много, ако това е някакво успокоение за теб.

— Разбира се, че е успокоение, Джоу. Винаги се чувствам по-сигурна, когато си наоколо, след като Мег вече ни напусна. Бет е твърде крехка, а Ейми — твърде млада, и не мога да се опра на тях. Затова пък когато се наложи, ти винаги си насреща.

— Е, както знаеш, нямам нищо против трудните дела, а и без това трябва да има някой, който да разчиства проблемите в семейството. Ейми се справя отлично в изящните неща, докато мен там не ме бива. Затова пък съм на линия, когато трябва да се вдигнат всички килими в къщата или половината от хората вкъщи се разболеят едновременно. Ейми се представя чудесно в чужбина, но ако нещо не е наред вкъщи, аз съм човекът, който ще го оправи.

— Тогава оставям Бет в ръцете ти, защото съм убедена, че тя би предпочела да разкрие нежното си сърце пред своята Джоу, а не пред някой друг. Бъди много внимателна и не й позволявай да разбере, че някой я наблюдава или обсъжда настроенията й. Единственото ми желание е отново да стане силна и весела, каквато беше доскоро.

— Ти си щастливка. Аз имам купища желания.

— И какви са те, скъпа?

— Първо ще уредя проблемите на Бет, а след това ще ти разкажа за моите. При мен нещата не са толкова трагични, така че може да се изчака — отвърна Джоу и се врътна бързо, като кимна успокоително с глава, което поне за момента накара майка й да се отпусне.

Джоу започна внимателно да наблюдава Бет, като се мъчеше да скрие това от нея, уж потънала в някакви свои сериозни занимания. След като премисли различни причини за промяната у сестра си, тя накрая стигна до един извод, който обясняваше нещата. Една дребна случайност й даде ключа към тази мистерия, а останалото й подсказа любящото й сърце. Един съботен следобед двете с Бет бяха сами и Джоу се преструваше, че се е задълбочила в писането, но заедно с това наблюдаваше внимателно сестра си, която изглеждаше твърде мълчалива. Седнала до прозореца, Бет често пускаше бродерията си в своя скут, подпираше глава върху ръцете си и дълго се взираше в мрачния есенен пейзаж навън. Неочаквано някой мина пред прозореца, подсвирна безгрижно като птичка и извика:

— Скъпи мои, ще дойда да ви видя довечера!

Бет се стресна, наведе се напред, усмихна се и кимна с глава. Не откъсна поглед от прозореца, докато стъпките отекнаха в далечината, а след това пошепна като че сама на себе си:

— Колко силно и щастливо изглежда това момче!

— Господи! — възкликна тихо Джоу, като продължаваше да следи внимателно изражението върху лицето на сестра си. Червенината бързо изчезна от него, усмивката й помръкна и една сълза падна тихо върху перваза. Бет я избърса с припрян жест и погледна уплашено към Джоу, но тя пишеше бързо върху листа и изглеждаше напълно потънала в поредната си повест — „Клетвата на Олимпия“. Щом Бет извърна глава, Джоу продължи да я наблюдава, видя как тихо бърше сълзите от очите си и макар лицето й да бе само наполовина обърнато към нея, в него се долавяше такава мъка, че и нейните очи се напълниха. Уплашена да не се издаде, Джоу се измъкна бързо от стаята, като промърмори, че й трябва още хартия.

— Господ да ми е на помощ, Бет е влюбена в Лари! — каза си тя, като се отпусна върху стола в собствената си стая, бледа и шокирана от разкритието, което смяташе, че току-що е направила. — Никога не съм и помисляла за подобно нещо. Какво ли ще каже мама? Чудя се дали той… — тук Джоу спря за миг и от мисълта, която й бе дошла, се изчерви цялата. — Представям си колко ужасно ще бъде, ако той не отговори на чувствата й! Трябва да го направи, ще го принудя! — решително каза тя, като поклати заплашително глава към картината на безгрижното момче, което й се усмихваше от стената. — Господи, наистина порастваме така бързо. Ето Мег вече е омъжена и е майка, Ейми прекарва чудесно времето си в Париж, а Бет е влюбена. Единствено аз съм достатъчно разумна и успявам да се предпазя от неприятности — след тези думи Джоу се позамисли малко, като гледаше към картината; след това отпусна набръчканото си чело и каза решително, кимайки към лицето срещу нея: — Не, благодаря ви, сър! Вие сте наистина чаровен, но сте толкова вятърничав, че напразно си правите труда да пишете трогателни бележки и да се усмихвате подкупващо — всичко това няма да ви помогне, няма да се хвана на въдицата!

После въздъхна и потъна в прекрасни мечти, от които не можа да се измъкне до смрачаване. Тогава изведнъж се стресна и побърза да слезе долу, за да поднови наблюденията си, които само потвърдиха подозрението й. Макар че Лари често флиртуваше с Ейми и се шегуваше с Джоу, с Бет той винаги се държеше много нежно и внимателно, но така постъпваха и всички останали. Затова и никой не си помисляше дори, че той държи на нея повече, отколкото на сестрите й. Всъщност напоследък в семейството все повече се утвърждаваше схващането, че „нашето момче“ май доста се е привързало към Джоу. Тя, обаче, не искаше да чуе и дума по въпроса и спореше разгорещено с всеки, който дръзнеше да й намекне за това. Ако знаеха за проявената от него нежност към Джоу през миналата година, или по-скоро за опитите му да прояви нежност към нея, завършили с пълен провал, те със сигурност със задоволство биха казали: „Така и предполагахме!“ Но Джоу не обичаше „мъжките флиртувания“ и не ги допускаше, като винаги бе готова с шега или намусена физиономия да „парира“ опасността още при първия признак за появата й.

Когато отиде в колежа, Лари се влюбваше поне веднъж всеки месец, но това бяха по-скоро моментни настроения, които не му вредяха и доста забавляваха Джоу, която с интерес наблюдаваше как настроенията му преминаваха през надеждата, отчаянието и раздялата, като слушаше всяка седмица откровените му разкази. Но по-късно настъпи период, в който Лари се отдаде изцяло на една всепоглъщаща го страст и често изпадаше в тъжните Байронови настроения. По това време не споделяше абсолютно нищо от преживяванията си с Джоу, изпращаше й бележки, изпълнени с философски разсъждения, ставаше твърде старателен в ученето, като твърдеше, че категорично е взел решение да се „зарови“ в науката и да се дипломира с висок успех. За младата дама това изглеждаше много по-приемливо от лиричните му откровения, нежните докосвания на ръцете им и красноречивите му погледи към нея. При Джоу мозъкът явно се развиваше по-бързо от сърцето й и тя предпочиташе въображаемите герои пред реално съществуващите — защото когато се умореше от първите, можеше лесно да ги затвори в папката горе, а с вторите бе много по-трудно да се справи човек.

Това бе положението на нещата, когато бе направено голямото разкритие за чувствата на Бет и Джоу наблюдаваше тази вечер Лари много по-внимателно отпреди. Ако не бе изцяло погълната от новата си идея, тя едва ли щеше да обърне особено внимание на факта, че Бет бе твърде мълчалива, а Лари се държеше много мило с нея. Но веднъж стигнала до своя извод, Джоу виждаше всичко по съвършено различен начин и разумът й, доста поизтощен от непрестанното писане на романтични истории, не й бе от особена полза. Както обикновено, Бет бе седнала на канапето, а Лари бе разположил стола си наблизо и я забавляваше с разни клюки; тя напълно разчиташе на него за научаването на всички новини от седмицата и той никога не я разочароваше. Но на Джоу й се стори, че тази вечер очите на Бет обхождаха с особено удоволствие живото, тъмно лице пред себе си и изглеждаха твърде развълнувани от разказа му за поредния мач по крикет, макар че повечето от изразите, свързани с този мач, сигурно й звучаха като на санскритски. Изучавайки ги съвсем внимателно и търсейки доказателства за своята теза, Джоу реши, че Лари като че се държи по-внимателно с Бет, че от време на време й шепне почти интимно, смее се по-малко от обикновено, изглежда доста отнесен и с необикновена нежност метна едно одеяло върху краката й, за да не настине.

— Знае ли човек? Случвали са се и по-странни неща — мислеше си Джоу, докато се разхождаше нервно из стаята. — Тя би могла да го превърне в истински ангел, а той ще направи живота на милото ми момиче много по-лесен и приятен, стига само да се обичат. Просто не знам дали би могъл да й устои, сигурна съм, че ще се влюби в нея, ако ние не се мотаем наоколо.

И тъй като тя бе единствената, която се мотаеше наоколо, Джоу реши, че трябва да намери начин да се махне. Но къде би могла да отиде? Тя седна и се замисли по въпроса, обзета от силно желание да помогне с нещо на сестра си.

Старото канапе бе наистина забележително — дълго, широко, с много възглавници по него. Малко пораздърпано и поостаряло, тъй като момичетата бяха спали и лазили по него, докато бяха бебета, играеха най-редовно зад него, яздеха по дръжките му и подреждаха играчките си под него, когато бяха деца, после отпускаха уморени глави върху него, потъваха в мечти и слушаха нежни разговори, когато станаха вече момичета. Всички го обичаха, защото бе истински остров на спасението за семейството, а единият ъгъл винаги си остана любимото място на Джоу. Сред многобройните възглавници, които украсяваха това заслужило място, имаше една твърда, кръгла, покрита с бодлива калъфка, закопчана с копчета от двете страни. Тази не особено привлекателна възглавница бе нейна собственост, използвана като средство за защита, за барикада или като предпазно средство против продължителен сън.

Лари отлично знаеше за тази възглавница и се отнасяше със съответното страхопочитание към нея, след като в миналото бе получавал толкова удари с нея, а сега тя често се използваше, за да му попречи да заеме мястото, което най-силно желаеше — до Джоу в ъгъла на канапето. Ако „наденицата“, както наричаха възглавницата, бе поставена накрая, това бе знак за него, че може да се приближи и да се отпусне на канапето. Но ако тя бе поставена напреко върху канапето, тежко на този мъж, жена или дете, които дръзнеха да я безпокоят. Тази вечер Джоу бе забравила да барикадира своя ъгъл и само пет минути след като се настани на мястото си, до нея се стовари масивна фигура, която разпъна двете си ръце от единия до другия край на канапето, протегна двата си дълги крака напред и с доволна въздишка каза:

— За този кеф наистина си заслужава да живее човек!

— Стига с тоя жаргон — отсече Джоу, като стовари възглавницата отпред. Но бе вече твърде късно — за нея просто не бе останало място, тя се претърколи напред и падна.

— Хайде, Джоу, недей да се мръщиш. След като се е претрепал от учене през цялата седмица, приятелят ти заслужава по-добро отношение и надявам се, че ще го получи.

— Бет ще се занимае с теб, аз съм заета.

— Не, тя не би трябвало да се отегчава с подобна дейност, но ти я обичаш, освен ако по някаква странна причина не ти е омръзнала. Така ли е? Да не би да си намразила своето момче и да се готвиш да хвърляш възглавници по него?

Това бе една действително затрогваща молба, каквато Джоу рядко получаваше, но тя не се поддаде и нападна „своето момче“ със сериозния въпрос:

— Колко букета си изпратил на госпожица Рандал през тази седмица?

— Нито един, кълна ти се! Тя вече е сгодена. Отскоро.

— Радвам се за нея; по този начин се е спасила от глупавите ти екстравагантности — имаш навика да изпращаш цветя и разни подаръци на момичета, за които изобщо не ти пука — осъдително започна да нарежда Джоу.

— Разумните момичета, на които наистина държа, не ми позволяват да им изпращам „цветя и разни подаръци“, така че какво друго ми остава? Все пак трябва да изразя по някакъв начин чувствата си.

— Мама не одобрява флиртуването, дори на шега, а ти ужасно си падаш по флиртовете, Теди.

— Какво ли не бих дал, за да мога да ти отговоря: „И ти също.“ Но тъй като не мога, ще ти кажа само, че според мен няма нищо лошо в тази приятна малка игра, ако и двете страни разбират, че става дума просто за игра.

— Може наистина да е приятна, но лично аз не съм се научила да я играя. Опитвала съм се, защото човек се чувства ужасно, когато е в компания с хора, които обичат тази игра и я играят, а ти не можеш да се включиш. Но май никак не напредвам — отвърна Джоу, забравила за ролята си на ментор.

— Вземай уроци от Ейми; тя има забележителен талант в това отношение.

— Да, тя играе чудесно тази игра и като че никога не отива прекалено далеч. Предполагам, че е напълно естествено на едни хора да им се отдава без мъка да се забавляват, докато други винаги казват не каквото трябва или не на подходящото място.

— Радвам се, че не умееш да флиртуваш; удоволствие е да види човек едно разумно, целенасочено момиче, което знае как да се весели и да се държи внимателно, без да се прави на глупачка. Между нас казано, Джоу, познавам някои момичета, които понякога се хвърлят в играта с такава скорост, че просто ме е срам за тях. Не че биха искали да ми навредят, сигурен съм в това, но ако можеха да си представят какво си говорим по-късно за тях ние, момчетата, сигурно никога не биха постъпвали така.

— Те също клюкарстват доста за вас, и тъй като езиците им са по-остри, вие също си получавате заслуженото, тъй като в никакъв случай не сте по-умни от тях, готова съм да се обзаложа в това. Ако вие се държахте както трябва, те щяха да направят същото, но тъй като знаят, че вие обичате глупостите, правят всичко възможно, за да ви се харесат, а вие после ги обвинявате.

— Колко добре сте запозната с всичко това, мадам! — извика приповдигнато Лари. — Ние също не обичаме флиртовете и преструвките, макар и понякога да се преструваме, че те ни харесват. Джентълмените никога не говорят за красивите, скромни момичета по друг начин, освен с уважение и респект. Благословена да е невинната ти душа, защото ако само за месец можеше да заемеш мястото ми, сигурно би видяла неща, които ще те изумят. Уверявам те, че винаги, когато видя някое от онези момичета, отдадени на флиртове и веселие, винаги ми се иска да извикам думите, казани от нашия приятел Кок Робин: „Махай се оттук, изчезвай, празноглавке!“

Просто бе невъзможно да не се разсмее човек на този комичен конфликт между кавалерското нежелание на Лари да говори лошо за жените и съвършено естественото му неодобрение на глупостта, за която съвременното общество дава толкова примери. Джоу знаеше, че „младият Лорънс“ се смяташе за изключително привлекателна партия от майките не само в техния град, докато дъщерите им му се усмихваха чаровно, а после го одумваха зад гърба му. Той бе обсипван с ласкателства от дами на всякаква възраст, така че лесно можеше да се възгордее. Затова често го наблюдаваше със завист и установяваше, че все още вярва в скромните момичета, макар че би могъл доста да се разглези от отношението на жените към него и да се възгордее твърде много.

— Ако наистина трябва да си имаш приятелка, Теди, отдай цялото си внимание на някое от „красивите скромни момичета“, които уважаваш, а недей да пилееш времето си с онези глупачки, които не значат нищо за теб — започна отново с менторския тон Джоу, като понижи глас.

— Наистина ли ме съветваш да направя това? — попита Лари, като я гледаше с някаква странна смесица от нетърпение и радост.

— Да, наистина. Но най-добре е да изчакаш, докато завършиш колежа, като през това време пораснеш достатъчно за една сериозна връзка. Мисля, че в момента не си особено подходящ за… — е, имам предвид, за което и да е скромно момиче — завърши доста объркано Джоу, тъй като за малко да изтърси кое момиче смята подходящо за него.

— Как да не съм! — запротестира Лари, а на лицето му се появи обидено изражение, което бе нещо ново за него. Той сведе очи и разсеяно навиваше връзката на престилката й около пръста си.

„Господ да ми е на помощ, май ще ми бъде трудно да се оправя с него“ — помисли си Джоу, като добави на глас:

— Хайде иди и ми изпей нещо. Умирам за малко музика, а твоята винаги ми е харесвала.

— Бих предпочел да си остана тук, благодаря.

— Е, не можеш да седиш тук, виждаш, че няма достатъчно място. Отиди и свърши нещо полезно, тъй като си прекалено голям, за да служиш за украшение. Смятах, че не обичаш да стоиш като вързан за женска престилка — обяви Джоу, като му припомни неговите собствени революционни декларации.

— О, зависи кой е облякъл престилката — каза Лари и лекичко подръпна връзката.

— Няма ли да отидеш? — попита заплашително Джоу и се протегна да търси възглавницата.

Той бързо изтича към пианото и в момента, когато подхвана песента „Заедно с шапката на любимия Денди“, Джоу се измъкна лекичко и не се появи повече, докато младият господин не си тръгна намръщен.

Джоу лежа будна до късно същата вечер и вече почти се бе унесла в сън, когато чу приглушен стон и се хвърли към леглото на Бет.

— Какво има, скъпа? — нетърпеливо попита тя.

— Мислех, че си заспала — подсмърчаше Бет.

— Да не би пак да се обажда старата болка, безценна моя?

— Не, тази е нова, но не мога да я понеса — прошепна Бет, като се опитваше да спре сълзите си.

— Разкажи ми за нея и ми позволи да я излекувам, както правех често с предишната.

— Не можеш. За тази болка няма лек — след тези думи Бет рухна напълно, отпусна глава на рамото на сестра си и заплака така горчиво, че Джоу се уплаши.

— Какво има? Да извикам ли мама?

Бет не отговори на първия въпрос, но в тъмнината едната й ръка импулсивно се насочи към сърцето й, сякаш болката идваше оттам; с другата си ръка тя хвана уплашено Джоу, като й прошепна:

— Не, не, не я викай, не й казвай! Скоро ще се оправя. Легни до мен и ме погали по главата, надявам се, че ще заспя, сигурно ще заспя.

Джоу се подчини, но докато ръката се движеше бавно по топлото чело и влажните очи на Бет, сърцето й бе пълно с нежност и така й се искаше да говори. Макар и млада, Джоу вече знаеше, че със сърцата, както и с цветята, човек трябва да се отнася много внимателно, те трябва да се разтварят съвсем естествено, а не със сила. Затова, макар да смяташе, че знае причината за новата болка на Бет, тя каза само с възможно най-нежен глас:

— Да не би нещо да те тревожи, скъпа?

— Да, Джоу — бе отговорът, който последва след минута мълчание.

— Няма ли да ти олекне, ако ми разкажеш?

— Не сега, рано е още.

— Тогава няма да те питам, но помни, Бети, че мама и Джоу ще се радват винаги да те изслушат и да ти помогнат, ако могат.

— Знам, че е така. Ще ти кажа след време.

— Успокои ли се малко болката ти?

— О, да, ти ми действаш така успокоително, Джоу.

— Тогава заспивай, скъпа, аз ще остана при теб.

Те скоро заспаха така, опрели бузите си една до друга, а на сутринта Бет изглеждаше много по-добре. Защото когато човек е на осемнайсет, болката нито в главата, нито в сърцето е продължителна, а добрата дума с лекота лекува всичко.

Но Джоу бе твърдо решила да предприеме нещо и след като няколко дни размишлява как точно да постъпи, накрая сподели всичко с майка си.

— Преди време ме попита какви са желанията ми. Ще ти кажа едно от тях, мамо — започна тя, докато двете седяха сами вкъщи. — Бих искала да замина някъде през зимата, за да променя обстановката.

— Защо, Джоу — майка й я погледна бързо, като че в думите й имаше някаква двусмислица.

— Бих искала нещо ново — отвърна Джоу, забила очи в листата. — Чувствам се доста неспокойна, изгарям от желание да видя, да направя, да науча нещо повече. Разсъждавам твърде много върху дребните си проблеми, затова имам нужда да се пораздвижа. Тъй като смятам, че ще можете да се оправите и без мен през зимата, смятам да разперя крила и да видя докъде ще ми стигнат силите.

— Закъде смяташ да отлетиш?

— За Ню Йорк. Вчера ми дойде тази гениална идея. Нали си спомняш, че госпожа Кирке ти бе писала и те питаше дали не можеш да й препоръчаш някоя уважавана млада дама, която да се грижи за децата и да шие. Не знам дали съм съвсем подходяща, но смятам, че с малко по-голямо старание ще се оправя.

— Скъпа моя, нима искаш да поемеш работата в тази огромна къща? — попита учудено госпожа Марч, макар че не изглеждаше недоволна.

— Е, няма да е точно поемане на цялата работа, госпожа Кирке ти е приятелка — най-милото същество, което познавам — и ще се погрижи работата да е приятна за мен, сигурна съм. Семейството й живее отделно от останалите, освен това никой там не ме познава. А и да ме познаваше, какво значение има това? Става дума за честен труд, няма защо да се срамувам от нищо.

— Нито аз, но какво ще стане с писането?

— Промяната ще бъде от полза и за това. Ще видя и ще чуя нови неща, ще ми дойдат нови идеи; и макар да нямам много време там, ще се върна с доста материал за глупавите ми повести.

— Не се съмнявам, че ще бъде така. Но само това ли е причината за решението ти?

— Не, мамо.

— Мога ли да знам какво още те кара да заминеш?

Джоу вдигна поглед, но веднага го сведе отново, после каза бавно, като почувства, че се изчервява:

— Може да е твърде самонадеяно или неправилно, че го казвам, но… страхувам се… че Лари се е привързал твърде силно към мен.

— Значи ти не изпитваш към него същите чувства, които той изпитва към теб? — попита с известна тревога госпожа Марч.

— Не, разбира се. Обичам скъпото момче, както съм го обичала винаги и се гордея невероятно с него. Но просто е безпредметно да се мисли нещо повече.

— Радвам се за това, Джоу!

— Защо?

— Защото не смятам, че сте подходящи един за друг, скъпа. Като приятели двамата се чувствате щастливи и кавгите ви отшумяват бързо. Но имам чувството, че и двамата ще се чувствате ужасно, ако трябва да живеете цял живот заедно. Твърде много си приличате, и двамата толкова много държите на свободата, да не говорим за горещия нрав и твърдоглавието. А за да живеят двама души заедно, е нужно огромно търпение и взаимна отстъпчивост, а също и голяма любов.

— Точно същото чувство имах и аз, макар че не можех да го изразя така добре. Радвам се, че и според теб той едва е започнал да се влюбва в мен. Бих се чувствала ужасно, ако го направя нещастен. Но в същото време не бих могла да обикна скъпия си стар приятел само от благодарност, нали?

— Сигурна ли си за неговите чувства по отношение на теб?

Лицето на Джоу пламна още по-силно, а на лицето й се появи смесено изражение на удоволствие, гордост и болка — чувствата, които младите момичета обикновено изпитват, когато говорят за първите си любови.

— Страхувам се, че е така, мамо; не ми е казал нищо, но в погледа му има нещо по-различно. Смятам, че е най-добре да замина, преди нещата да са се задълбочили — отсече тя.

— Съгласна съм с теб, и ако успеем да уредим нещата, ще заминеш през зимата.

Джоу въздъхна облекчено, а след миг каза с усмивка:

— Как би се учудила госпожа Мофът на това твое нежелание да задомиш дъщеря си, ако знаеше; и колко ли щеше да се надява, че шансовете на нейната Ани се увеличават.

— О, Джоу, майките може и да се различават в представите си за нещата, но всички имат едни и същи надежди — и те са свързани неизменно с желанието да видят децата си щастливи. Мег успя и съм доволна от успеха й. Сега главната ми грижа е Ейми, но здравият й разум сигурно ще й помогне. По отношение на Бет не храня никакви надежди, освен че ще бъде добре със здравето. Между другото, тя ми изглежда по-весела през последните дни. Ти разговаря ли с нея?

— Да, призна, че има някакъв проблем и обеща да го сподели с мен след време. Не настоях, но смятам, че знам за какво става дума — отвърна Джоу и разказа на един дъх всичко на майка си.

Госпожа Марч поклати глава и съвсем не възприе нещата от романтичната им страна, изглеждаше доста обезпокоена и повтори, че Джоу наистина би трябвало да замине за известно време, за доброто на Лари.

— Нека не споменаваме нищо пред него, докато нещата не се уредят; тогава ще замина набързо, преди той да се усети и да успее да се наскърби. Бет трябва да смята, че съм заминала, за да се забавлявам, което до голяма степен е вярно; освен това в никакъв случай не бих могла да й говоря за Лари, но тя би могла да се държи мило с него и да го успокоява, след като замина, а може би ще го излекува и от романтичните му болки. Той е преживял толкова сърдечни разочарования досега, така че е привикнал към тях и скоро ще превъзмогне чувствата си.

Джоу говореше с надежда, макар че не можеше да се отърве от лошото предчувствие, че сегашното „сърдечно разочарование“ ще бъде доста по-страшно от предишните, и че Лари едва ли ще превъзмогне така лесно чувствата си.

Всичко беше подробно обсъдено на семеен съвет, планът беше одобрен. Госпожа Кирке с радост прие Джоу и обеща да й създаде приятна обстановка в дома си. Преподаването щеше да я направи независима, а през свободното си време можеше да се занимава с писане, за което доста полезни ще й бъдат натрупаният нов опит и новите запознанства. Джоу все повече харесваше тази перспектива и изгаряше от нетърпение час по-скоро да тръгне; семейното гнездо ставаше все по-тясно за необуздания й и жаден за приключения дух. Когато всичко бе уредено, с известен страх и почти разтреперана съобщи новината на Лари. Но за нейно най-голямо учудване, той прие всичко мълчаливо. Наистина беше малко по-тъжен от обикновено, но се държеше съвсем приятелски, а когато Джоу каза на шега, че обръща нов лист в живота си, той с болка отвърна:

— И аз също; като наистина вярвам, че никога повече няма да се върна назад.

Джоу бе така облекчена от проявеното от него разбиране, че с леко сърце се впусна в приготовленията си. Бет също изглеждаше по-весела и тя бе убедена, че прави точно това, което е необходимо.

— Искам да ти поверя нещо за специални грижи — каза тя на сестра си вечерта, преди да замине.

— Имаш предвид ръкописите си? — попита Бет.

— Не, моето момче. Бъди много мила с него, чу ли?

— Разбира се, че ще бъда, но не бих могла да те заместя, ти ужасно ще му липсваш.

— Не вярвам заминаването ми да го нарани особено. Помни, че го поверявам на теб — да се грижиш за него, да внимаваш всичко да е наред.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, заради теб — обеща Бет, като се чудеше защо Джоу я гледа така дяволито.

Когато Лари се сбогуваше с нея, побърза да й пошепне с уверен тон:

— Това няма да помогне, Джоу. Държа единствено на теб, така че внимавай какво правиш, защото ще дойда и ще те доведа обратно вкъщи.