Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (7)

Седма глава
Последиците

Панаирът на госпожа Честър се оказа толкова елегантен и изискан, че всяка млада дама в околността считаше за голяма чест поканата да приготви нещо за него; всички проявяваха огромен интерес към събитието. Ейми беше поканена, докато Джоу не беше, което бе от полза и за двете, защото Джоу бе твърде вироглава в този период и имаше нужда от доста удари от съдбата, за да се научи как да се държи, ако иска животът й да бъде по-лесен. „Високомерното безинтересно същество“ бе оставено напълно само; докато талантът и вкусът на Ейми получиха заслужена оценка и на нея й бе предложено да оформи художествено една от най-важните маси, след което тя положи изключителни усилия, за да се представи както трябва.

Всичко вървеше добре до деня преди откриването на панаира; точно тогава възникна едно от онези дребни недоразумения, които е просто невъзможно да бъдат избегнати, след като около двайсет и пет жени, млади и възрастни, всяка с различен характер и предубеждения, се съберат да работят заедно.

Мей Честър ужасно завиждаше на Ейми, тъй като тя се бе превърнала в главната любимка на всички, а точно в този момент се случиха разни дребни неща, които още повече подсилиха тази нейна завист. Рисунката на Ейми бе толкова сполучлива, че привличаше всеобщото внимание и почти никой не забеляза рисуваните вази на Мей: това бе първият удар. После се оказа, че радващият се на всеобщо внимание и интерес Тюдър е танцувал четири пъти с Ейми на последното парти, а Мей е поканил само веднъж: това бе вторият удар. Но най-голяма душевна мъка й причини клюката, която някой доброжелател услужливо й бе пошепнал, че сестрите Марч са й се подигравали и са я имитирали пред семейство Лем. Това вече преля чашата на търпението и й послужи като оправдание за недоброжелателното й поведение. За всичко това би трябвало да бъде обвинена Джоу, тъй като високомерната й имитация бе твърде прозрачна и всеки можеше да се досети кой е обектът на подигравката й. А и тези недобросъвестни хора, семейство Лем, изобщо не се бяха противопоставили на шегата. Никой не знаеше нищо за това развитие на нещата и можете да си представите мъката и разочарованието на Ейми, когато точно вечерта преди откриването на панаира, когато й оставаше съвсем малко, за да оформи окончателно масата си, госпожа Честър се приближи към нея с хладно изражение и й каза:

— Разбрах, скъпа, че младите дами възразяват точно тази маса да се даде на който и да било, освен на собствените ми дъщери. Тъй като това е най-важната маса, а според някои и най-красивата — а това са особено уважаваните посетители на панаира — те смятат, че моите момичета трябва да се заемат с нея. Съжалявам, но знам, че държиш много панаирът да бъде успешен, така че ще можеш да преживееш това малко лично разочарование, а и бих могла да ти предложа друга маса, ако желаеш.

Госпожа Честър, която естествено също бе ядосана от съобщението, че някой си е правил шеги с дъщерите й, смяташе, че няма да й бъде никак трудно да произнесе тези думи, но когато решителният момент настъпи, почувства, че никак не е лесно да каже всичко това, докато Ейми я гледаше с широко отворени очи, в които се четеше изненада и болка.

Ейми усети, че зад тази цялата работа се крие нещо, за което изобщо не се споменава, макар че не можеше да се досети какво точно.

— Може би предпочитате изобщо да не участвам? — попита тихо тя, като се чувстваше толкова наранена, че просто не можеше да го скрие.

— Скъпа моя, не се обиждай, моля те. Нещата са съвсем прости, моите момичета трябва да са на първа линия и повечето хора смятат, че това е най-подходящата маса за тях. Лично аз бях на мнение, че тя е подходяща и за теб и съм ти толкова благодарна за усилията да я направиш така красива: но човек трябва да се отказва от собствените си желания и да се съобразява с останалите. Естествено ще се постарая да ти осигуря някоя друга маса. Какво ще кажеш за онази с цветята? Тя бе поверена на малките момичета, но те явно не можаха да се справят. Ти си в състояние да я превърнеш в истинско бижу, а както знаеш, масите с цветята винаги привличат вниманието.

— Особено на господата — допълни Мей и я погледна многозначително, което веднага подсказа на Ейми поне една от причините, поради които така внезапно загуби благоразположението на госпожа Честър. Изчерви се от яд, но реши да не обръща никакво специално внимание на момичешкия сарказъм.

— Ще направя каквото желаете, госпожо Честър — обърна се тя с неочаквано мил тон към домакинята. — Ще оставя веднага своята маса и ще се заема с масата с цветята.

— Ако предпочиташ, можеш да сложиш рисунките си върху другата маса — започна Мей, изпълнена с известни угризения, като гледаше красивите рисунки, художествено оформените черупки от миди и други дребни неща, които бяха подредени с невероятно чувство за вкус. Каза го съвсем добронамерено, но Ейми не разбра правилно думите й и отвърна бързо:

— Разбира се, след като ти пречат — и с един замах смъкна всичко от масата върху престилката си, при което доста от нещата се повредиха, а след това бързо се отдалечи, чувствайки, че не само тя, но и произведенията й, подготвени за случая, са понесли несправедлива обида, за която човек трудно би простил.

— Направо е полудяла. Господи, май не трябваше да те карам да й казваш това, мамо! — извика Мей, като гледаше разочаровано празната маса.

— Спречкванията между момичетата се забравят бързо — опита се да я успокои майка й, макар че и тя самата изпитваше известен срам от ролята, която изигра точно в това спречкване.

Малките момичета посрещнаха с радост Ейми и истинските богатства, които носеше със себе си и това сърдечно посрещане малко я поуспокои, даде й импулс да се заеме отново с работа, защото бе твърдо решена да успее поне при цветята, след като не й дадоха възможност да се прояви като художник. Но като че всичко беше против нея: ставаше късно, чувстваше се уморена; всички наоколо бяха твърде заети със своите задачи и нямаше кой да й помогне, а малките момичета повече пречеха, отколкото й бяха от полза, тъй като непрекъснато се бутаха и бърбореха, като създаваха невероятна бъркотия в усилията си да подредят нещата. Вечнозелената арка не можеше да се закрепи стабилно, макар че първоначално изглеждаше, че всичко е наред. Щом, обаче, напълни страничните кошници с цветя, тя се наклони застрашително и можеше всеки момент да се стовари върху главата й; чаша с вода се изля върху най-красивата й рисунка и Ейми просто не може да се въздържи, една горчива сълза се спусна по бузата й; нарани си ръцете, докато забиваше пирони с чука и настина, защото се налагаше да стои на течение и влага. Това я изпълни с мрачни очаквания за следващия ден. Всяка наша читателка, която е преживяла подобни трудности, със сигурност ще се отнесе със симпатия към бедната Ейми и от все сърце ще й пожелае да се справи със задачата си.

След като разказа всичко това вечерта вкъщи, близките й бяха ужасно възмутени. Майка й обяви, че е срамота да се постъпва по този начин, но веднага я похвали, че е взела правилно решение. Бет каза, че изобщо няма да отиде на този ужасен панаир, а Джоу я попита защо не е прибрала красивите си неща и не е оставила тези долни хора да се оправят без помощта й.

— След като те са долни, това не означава, че и аз трябва да бъда такава. И макар и да имам основания да се чувствам обидена, не възнамерявам да го показвам по никакъв начин. Те ще могат да си направят изводи от това и да разберат много по-добре грешката си, отколкото ако бях започнала горещо да протестирам или ако най-демонстративно се бях оттеглила. Нали е така, мамо?

— Точно така е, скъпа, много по-добре е да отговориш на удара с целувка, макар че понякога човек не е в състояние да го направи — отвърна майка й с тон, който подсказваше, че знае добре разликата между проповедите и реалния живот.

Независимо от изкушението да си отмъсти за лошото отношение, Ейми не се поддаде на това чувство и през целия следващ ден следваше упорито взетото решение да се държи любезно и мило с враговете си. В началото всичко вървеше добре, още повече, че съвсем неочаквано получи мълчалива подкрепа точно в момента, когато най-силно се нуждаеше от нея. Докато подреждаше масата си сутринта, изпратила малките момичета в градината да напълнят кошниците с цветя, тя извади едно от любимите си неща, една малка книга, чиято старинна подвързия бе смятана от баща й за едно от неговите богатства, в която на всяка страница красиво бе изрисувала различни неща в съответствие със съдържанието. Докато разлистваше страниците, очите й попаднаха на една строфа, която я накара да спре и да се замисли. Сред прекрасно оформените цветни рисунки, отчетливо се открояваха думите: „И ти ще обикнеш ближния си толкова, колкото и самия себе си.“

— Сигурно би трябвало, но просто не мога да го направя — помисли си Ейми, докато вдигаше очи от красиво оформената страница към омразното лице на Мей, скрито зад огромните вази, които в никакъв случай не можеха да компенсират множеството красиви неща, които тя бе подредила върху масата. Ейми остана така неподвижна няколко минути, прехвърляше страниците и на всяка от тях прочиташе по едно отрицание за лошите чувства и липсата на благородство. Толкова разумни и истинни неща ни поднася всеки ден животът на улицата, в работата, в къщи. Дори от подреждането на масите на един панаир човек може да се научи на нещо, стига да намери добрите и полезни думи, които никога не излизат от мода. Ейми почерпи точно такива думи от книжката си и направи нещо, което ние невинаги успяваме да извършим — възприе тези думи със сърцето си и веднага ги приложи на практика.

Група момичета се бяха скупчили около масата на Мей и се възхищаваха на красивите неща, като не пропуснаха да обсъдят и подмяната на продавачката. Те веднага снишиха гласове като преминаха върху тази тема, но Ейми знаеше, че говорят за нея, при това научаваха само позицията на едната страна и щяха да оформят мнението си на тази основа. Това не беше никак приятно, но успя да запази доброто си настроение и само след миг получи възможност да го демонстрира.

— Жалко е, че нямах достатъчно време да подготвя други неща, а не бих искала да поставям тук разни боклуци — чу тя да казва с болка Мей. — Тази маса вчера бе почти завършена, а сега изглежда много по-зле.

— Може би тя ще се съгласи да върне нещата си, ако я помолиш — предложи някой.

— Как бих могла, след всичко, което се случи? — започна Мей, но не можа да завърши изречението си, тъй като отсреща се чу приятният глас на Ейми:

— Можеш да ги вземеш, давам ти ги с удоволствие, мислех да го направя и без да ме молиш. Точно се канех да ти ги предложа, тъй като те принадлежат точно на онази маса, а не на моята. Заповядай, вземи ги и извинявай, задето в яда си вчера ги отнесох.

Докато казваше всичко това, Ейми с усмивка занесе на масата на Мей всички красиви неща, които бе приготвила, а след това бързо се върна обратно, чувствайки, че е по-лесно да извършиш добро дело, отколкото да приемеш благодарностите за него.

— Е, тя постъпи толкова добре, не смятате ли? — извика едно от момичетата.

Отговорът на Мей не се чу, но една от младите дами, която явно не бе в добро настроение след приготвянето на лимонадата, добави с презрителна усмивка:

— Постъпи чудесно, няма що. Защото много добре си знаеше, че няма да успее да ги продаде на собствената си маса.

Е, това бе нещо, което трудно се понася, защото когато човек прави малки жертви, много би искал те да бъдат оценени от останалите. За миг Ейми съжали, че го е направила, чувствайки, че невинаги си заслужава да бъдеш благороден. Но постепенно се увери, че все пак си е заслужавало да постъпи по този начин — настроението й бързо се подобри и в резултат на усилията й и цветната маса разцъфна и придоби чудесен вид. Момичетата се отнасяха мило с нея и този неин красив жест някак си разведри цялата обстановка.

Денят беше много дълъг и тежък за Ейми, трябваше да стои цял ден при масата си, при това най-често сама, тъй като малките момичета твърде бързо я изоставиха. Малцина проявяваха интерес към цветята в средата на лятото и красивите й букети започнаха да увяхват още преди настъпването на вечерта.

Най-привлекателното нещо в залата беше масата с рисунките; през целия ден около нея се тълпяха хора, чуваха се похвали и кутията с парите от продажбите се пълнеше. Ейми често поглеждаше крадешком нататък и много й се искаше да се приближи и да види какво точно става, защото там би се чувствала точно на мястото си, вместо да стои сама в ъгъла, без да има какво да прави. Сигурно мнозина биха се примирили с лекота с подобно положение, но за едно красиво, умно момиче това бе не само отегчително, но и твърде уморително. Особено ужасна й изглеждаше перспективата да бъде видяна така до пълната маса вечерта от семейството си и от Лари и приятелите му.

Не се прибра до късно вечерта, а когато се появи вкъщи бе толкова тиха и бледа, че всички се досетиха, че денят е бил доста труден за нея, макар че не се оплакваше и дори не им разказа какво точно е правила. Майка й веднага й предложи топъл чай, Бет й помогна да се съблече и сплете косата й, докато Джоу изуми всички, като стана твърде рано на следващата сутрин и намекна, че вероятно нещата ще се променят.

— Не прави нищо неразумно, моля те, Джоу. Не искам да се вдига шум около цялата история, остави всичко, както си е и изобщо не се намесвай — помоли я Ейми и побърза да тръгне с надежда, че ще намери свежи цветя, за да подмени увехналите букети от масата си.

— Просто възнамерявам да се държа съвсем приятелски с всички, които познавам и да ги задържа при твоята маса колкото е възможно по-дълго. Теди и неговите приятели също ще ми помогнат, така че ще си прекараме чудесно — отвърна Джоу и се наведе през оградата, за да погледне дали няма да се появи Лари. Точно в този момент чу познатия шум в далечината и изтича, за да го посрещне.

— Моето момче ли идва?

— Толкова сигурно, колкото, че насреща е неговото момиче — извика Лари и помаха с ръка със самочувствието на човек, чиито желания веднага се изпълняват.

— О, Теди, ако знаеш какво стана! — възкликна Джоу и му разказа за проблемите на Ейми със сестрите Честър.

— Голяма група от приятелите ми ще се отбият днес там и залагам главата си, че ще изкупят всичко до последното цвете, а след това ще й ги поднесат, за да засвидетелстват почитанията си — обяви Лари, запален да възстанови справедливостта.

— Ейми казва, че цветята не са никак хубави, а по-свежите може да не пристигнат навреме. Не бих искала да бъда несправедлива или подозрителна, но ми се струва, че свежи цветя изобщо няма да се появят. Когато човек извърши една подлост, той е склонен да извърши и други — с отвращение каза Джоу.

— Хейс не ти ли даде най-хубавите цветя от нашите градини? Бях му поръчал да го направи.

— Не съм знаела; предполагам, че е забравил. А тъй като дядо ти не се чувстваше добре, реших, че не бива да го безпокоя с молбата си, макар че ми се искаше.

— О, Джоу, как може дори да си помислиш, че ти е нужно разрешение? Цветята са толкова твои, колкото и мои. Не си ли поделяме винаги нещата? — запита Лари с тон, който винаги я трогваше.

— Господи, разбира се, че не! Половината от нещата ти изобщо не ми подхождат. Но няма защо да стоим тук и да философстваме. Трябва да помогна на Ейми, а ти върви и покажи щедростта си. И ще ти бъда благодарна до края на дните си, ако накараш Хейс да донесе цветята в залата.

— Не би ли искала веднага да ми изразиш благодарността си? — попита многозначително Лари и Джоу побърза да затвори вратата буквално под носа му, като извика: — Отивай си, Теди, сега съм заета.

Благодарение на цялата тази конспирация, нещата бяха твърде различни през този ден. Хейс донесе огромно количество цветя и една красива кошница, в която бе подредил само най-отбрани цветове, за да се сложи в средата на масата; после се появи цялото семейство Марч, като Джоу доста се постара, за да привлече вниманието на околните, така че хората не само минаваха покрай масата, но се задържаха доста време там, смееха се на шегите й, хвалеха добрия вкус и таланта на Ейми и очевидно добре се забавляваха. Лари и приятелите му също се включиха енергично в операцията, купиха букетите, заобиколиха масата и я превърнаха в най-оживеното място в залата. Ейми бе наистина щастлива и толкова благодарна, като доброто й настроение се отразяваше на лицето й, по-красиво и грациозно отвсякога. В този момент тя си даваше сметка, че добродетелта сама по себе си си е една награда.

Джоу действаше без умора, и след като Ейми бе заобиколена от армия поклонници, реши да пообиколи наоколо, като се спря тук и там и чу разни клюки, които й помогнаха да разбере каква е причината за решението на госпожа Честър да отнеме художествената маса от сестра й. Обвинявайки преди всичко себе си за страданията на Ейми и твърдо решена да оправи до край нещата, тя откри също така и как е постъпила Ейми с нещата си и стигна до заключението, че сестра й е един съвършен ангел. Като мина покрай масата с произведения на изкуството, потърси с поглед някои от нещата на Ейми, но не видя нищо.

— Сигурно ги е прибрала отдолу, за да не се виждат — помисли си Джоу, която можеше да понася обидите към себе си, но настръхваше от ярост при обида, насочена към семейството й.

— Добър вечер, госпожице Джоу. Как е Ейми? — любезно попита Мей, която искаше да покаже, че също е способна на благородни чувства.

— Разпродаде всичко от масата си и сега се забавлява. Масите с цветята винаги са атрактивно място, както знаеш, „особено за господата“.

Джоу просто не можеше да се въздържи и да не й нанесе този малък удар, но Мей го посрещна така смирено, че само след минута тя вече съжаляваше за думите си и започна да хвали големите вази, които все още не бяха продадени.

— А дали е останало нещо от работите на Ейми? Исках да купя нещо от тях за татко — попита Джоу, нетърпелива да разбере какъв е резултатът от труда на сестра й.

— Всичко нейно е продадено отдавна; постарах се да обърна внимание върху нещата й точно на хората, които биха се заинтересовали, така че успях да изкарам доста пари — отвърна Мей, която бе преодоляла неприязънта си, особено след благородните жестове на Ейми предишния ден.

Джоу доволна изтича да сподели приятната новина, а Ейми беше твърде учудена и в същото време трогната, когато й разказа за думите и поведението на Мей.

— А сега, господа, бих искала да пообиколите и да засвидетелствате вниманието си и на другите маси, както направихте при моята, особено държа на художествената — каза тя, като отправи разпореждането си към „Четата на Лари“, както наричаха приятелите му от колежа.

— „Кажи цената, Честър, кажи цената“ — това ще бъде вашето мото за тази маса. Но трябва да свършите работата си като истински мъже и тогава ще получите срещу парите си истински произведения на изкуството, които си заслужава да притежава човек — продължи с наставленията Джоу, докато вярната дружина се подготвяше за настъпление.

— Готов съм да се подчиня на всичко, което ми кажете. Но не мога да не подчертая, че Марч е много по-хубава от Мей — извика на един дъх дребният Паркър, на когото така му се искаше да изглежда хем остроумен, хем внимателен. В замяна получи подобаваща оценка от Лари, който каза:

— Много добре, синко, чудесно е за едно малко момче — и го потупа бащински по главата.

— Купи вазите — пошепна Ейми на Лари, с което искаше да нанесе последен удар върху главата на своя враг.

За най-голямо удоволствие на Мей, господин Лорънс не само купи вазите, но се разходи из цялата зала, носейки ги с двете си ръце. Останалите господа също след кратко пазарене проявиха благосклонност и се обзаведоха с всякакви дреболии, като след това се разхождаха безпомощно из залата, натоварени с восъчни цветя, изрисувани ветрила, рисунки и други подобни полезни и подходящи покупки.

Леля Карол също бе там, чу цялата история и изглеждаше доста доволна. След минута каза нещо на госпожа Марч в ъгъла, което явно й достави огромно удоволствие и я накара да погледне към Ейми с поглед, в който се четеше гордост и безпокойство, макар че не сподели с никого причината за своята радост през следващите няколко дни.

Панаирът бе определен като много успешен и когато Мей се сбогува с Ейми същата вечер, не я изгледа високомерно, както обикновено, а сърдечно я целуна, а очите й сякаш молеха: „Прости и забрави.“ Това бе напълно достатъчно за Ейми, а когато се завърна вкъщи, намери вазите, поставени върху камината с огромен букет във всяка от тях.

— Това е специалната награда за неотразимата Марч — бе обявил с удоволствие Лари.

— Ти си била много по-принципна, щедра и благородна, отколкото съм те смятала, Ейми. Държа се така мило и спечели дълбокото ми уважение — с топлота й призна Джоу, докато двете се решеха, преди да си легнат.

— Да, всички я уважаваме и я обичаме заради готовността й да прости. Сигурно е било невероятно трудно, след като си работил дълго и си вложил толкова много от себе си в своите неща, направил си ги така красиви и си очаквал сам да ги продаваш. Не вярвам, че бих могла да постъпя като теб — допълни от леглото Бет.

— Е, момичета, не трябва да ме хвалите чак толкова много. Постъпих така, както трябваше. Вие ми се смеехте, когато ви казвах, че искам да съм дама, но аз имах предвид истинска дама, като мислене и поведение. Винаги се стремя да постъпвам точно така, когато знам кое е добро и кое не. Не бих могла да ви обясня какво точно изпитвам, но просто ми се иска да се издигна над дребната глупост и подлост, над грешките, които развалят толкова много жени. Все още съм далеч от това, но се старая и се надявам, че с времето ще стана като мама.

Ейми говореше съвсем искрено.

— Сега разбирам какво искаш да кажеш — отвърна Джоу, като й се усмихна топло, — и никога вече няма да ти се присмивам. Трябва да знаеш, че напредваш по-бързо, отколкото си мислиш, и аз ще вземам от теб уроци по истинска любезност, защото вярвам, че вече си овладяла тайната на това изкуство. Продължавай да се стараеш, скъпа, и един ден със сигурност ще си получиш наградата. Тогава никой няма да се радва повече от мен.

Само след седмица Ейми наистина си получи наградата, а на бедната Джоу й бе много трудно да се радва. След седмица пристигна писмо от леля Карол и когато госпожа Марч го прочете, толкова се развълнува, че Джоу и Бет, които също бяха вкъщи, веднага попитаха за какво става въпрос.

— Леля Карол заминава за чужбина следващия месец и би искала…

— Да замина заедно с нея! — извика радостно Джоу и изхвърча бързо от стола.

— Не, скъпа, не ти, иска Ейми да я придружи.

— О, мамо, тя е прекалено млада, първо аз съм на ред! Толкова отдавна си мечтая за това — ще ми бъде ужасно полезно, освен това ще си прекарам прекрасно — трябва да отида аз!

— Страхувам се, че е невъзможно, Джоу. Леля ти категорично е подчертала, че предпочита Ейми и ние не бихме могли да й налагаме нищо, след като тя иска да ни направи подобна услуга.

— Винаги се получава така, за Ейми удоволствията, а за мен само работата. Не е честно, не е честно! — разпалено повтаряше Джоу.

— Струва ми се, че вината за това решение е отчасти твоя. Когато леля ти разговаря с мен преди няколко дни, специално подчерта недоволството си от грубото ти държание и твърде независимия ти дух. И в писмото специално е написала нещо, сякаш цитира някакви твои думи: „Планирах най-напред да помоля Джоу, но след като разбрах, че тя не обича «да й се правят услуги», а освен това «ненавижда френския», не се осмелих да го направя. Ейми е по-смирена, ще бъде чудесна компания за Фло, а освен това с благодарност приема всякаква помощ, а пътуването със сигурност ще й е от полза.“

— Ах, този мой език, този отвратителен мой език! Защо не мога да се науча да си държа езика зад зъбите? — изплака Джоу, като си припомни собствените си думи, които бяха станали причина за това решение. След като чу обясненията по цитираните фрази, госпожа Марч й каза със съжаление:

— Иска ми се да можеше да отидеш, но явно, че този път е невъзможно, така че се опитай да изглеждаш по-весела и не разваляй удоволствието на Ейми с обвинения или съжаления.

— Ще се опитам — мрачно отвърна Джоу и се наведе да вдигне кошницата, която бе съборила, когато скочи радостна от стола. — Ще изчета страниците от книжката й и ще се постарая не просто да изглеждам весела, а наистина да съм такава и да не помрачавам радостта й, но със сигурност няма да е лесно, защото съм ужасно разочарована — и бедната Джоу заби лице във възглавницата и горчиво се разплака.

— Джоу, скъпа, сигурно съм страхотна егоистка, но не бих могла да се лиша от теб, затова се радвам, че засега не заминаваш никъде — пошепна й Бет и я прегърна, като притисна нежното си личице към нея с такава любов, че Джоу се успокои, макар че продължаваше да се терзае от горчиво съжаление, което я караше дори да преглътне гордостта си и да отиде и смирено да помоли леля Карол да й направи тази услуга, за да види колко ще й бъде благодарна след това.

Когато Ейми се прибра, Джоу вече бе готова да участва в общата радост на семейството. Е, не го направи толкова чистосърдечно, както обикновено, но поне не показа, че завижда на Ейми за късмета й. Младата дама посрещна вестта с огромна радост, доста време не можеше да повярва на новината, а след това се зае да подрежда боите и моливите си, като остави дреболиите от рода на дрехи, пари и паспорти на останалите, които не бяха така изцяло отдадени на изкуството като нея.

— За мен това не е просто пътешествие за удоволствие, момичета — гордо обясняваше тя, докато подреждаше нещата си. — То ще бъде решително за кариерата ми. Защото ако притежавам някакъв талант, със сигурност ще го разкрия в Рим и ще направя нещо, за да го демонстрирам.

— Ами ако нямаш? — попита Джоу, която шиеше упорито, със зачервени очи, за да приготви всички нови якички, които Ейми трябваше да вземе със себе си.

— Тогава ще се завърна у дома и ще давам уроци по рисуване, за да си изкарвам прехраната — отвърна с философско спокойствие кандидатката за слава. Но при мисълта за подобна перспектива лицето й видимо помръкна и тя се зае с вещите си, сякаш сериозната подготовка на бои и моливи можеше да й помогне да съхрани надеждите си.

— Не, няма да го направиш, ти не обичаш упорития труд. Сигурно ще се омъжиш за някой богат мъж и ще си живееш в лукс до края на дните си — подхвърли Джоу.

— Предсказанията ти понякога се сбъдват, но не вярвам това да стане този път. Сигурна съм, че бих искала да стане така, както ти казваш, защото ако не мога сама да стана известна художничка, тогава бих могла да помогна на онези, които имат достатъчно талант за това — усмихнато отвърна Ейми, уверена, че много повече ще й подхожда ролята на богата дама от обществото, отколкото на бедна учителка по рисуване.

— Е, след като искаш това, сигурна съм, че ще го постигнеш — въздъхна Джоу. — Твоите желания винаги се сбъдват, а моите — никога.

— Ти би ли искала да отидеш? — попита я Ейми, като замислено гладеше носа си с ножа.

— Много!

— Е, след година-две ще изпратя да те доведат и двете заедно ще се заровим из реликвите и ще осъществим плановете, които сме чертали толкова пъти.

— Благодаря ти, ще ти напомня за това твое обещание, когато дойде големият ден, ако това изобщо стане някога — отвърна Джоу, приемайки мъглявото, но прекрасно обещание с цялата благодарност, на която бе способна.

Нямаше много време за подготовка и всички в къщата действаха с всички сили, докато Ейми тръгне. Джоу се държа много добре, докато каретата с Ейми и леля Карол се изгуби в далечината, а след това се усамоти на тавана и плака, докато остана съвсем без сили. Ейми също се сдържаше, докато не дойде моментът да се качат на кораба; в последния момент й дойде на ум, че съвсем скоро цял океан ще я разделя от всички онези, които най-много я обичат, и тя се притисна към Лари, като му каза през сълзи:

— Моля те, грижи се за тях, докато ме няма! А ако се случи нещо…

— Добре, скъпа, добре. А ако се случи нещо, ще дойда да те успокоя — пошепна й Лари, без да подозира колко скоро ще му се наложи да изпълни това свое обещание.

И така Ейми отплава, за да опознае Стария свят, който е винаги нов и красив в очите на младите, а баща й и приятелите й гледаха към кораба от брега, като искрено се надяваха, че това момиче с добро сърце го очакват само приятни неща. Тя продължи да им маха дори след като вече не виждаше нищо друго, освен слънчевите лъчи, които се пречупваха над морската повърхност.