Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (3)

Трета глава
Уроци по рисуване

Понякога на хората им трябва доста време, за да научат разликата между таланта и гения, и това важи особено много за амбициозните млади мъже и жени. Ейми също премина през доста премеждия, докато разбере тази тънка разлика; приемайки по погрешка ентусиазма за вдъхновение, тя с младежки плам се отдаваше на различните изкуства. Дълъг период от време бе отдадена изцяло на черно-белите рисунки, влагаше много вкус и умение в тази дейност, която й доставяше огромно удоволствие, а заедно с това й носеше и приходи. Но очите й се преуморяваха твърде много и тя скоро се отказа от тези рисунки, като се прехвърли със същата енергия в пирографията. През целия период, отдаден на пирографията, семейството живееше в непрекъснат страх от пожар и опустошение; къщата бе непрекъснато изпълнена с мирис на изгоряло дърво; всички следяха с неспокойни погледи дима, който излизаше от прозореца на тавана. Навсякъде из къщата можеха да се забележат току-що изработени предмети. Хана никога не си лягаше без кофа с вода до леглото и звънеца за вечеря в близост, за да може да се защити в случай на пожар и да подаде сигнал за тревога.

И тъй като за изгорените пръсти е съвсем естествено след огъня да посегнат към маслото, рисунките с маслени бои се превърнаха в следващата страст на Ейми. Като истински художник тя се оборудва с платна, четки и бои в най-различни цветове и ентусиазирано започна да създава пасторални пейзажи и морски изгледи, каквито не можеха да се видят нито в морето, нито на сушата. С огромните размери на домашните животни в своите картини сигурно би могла да спечели някоя награда на селскостопанските панаири, а невероятните наклони на морските съдове биха предизвикали световъртеж дори у най-спокойните зрители, освен ако преди това не избухнеха в смях при вида на това пълно пренебрегване на всички правила, свързани с корабостроенето и корабоплаването. Мургавите момчета и тъмнооките Мадони, които гледаха от единия край на студиото, в никакъв случай не напомняха на Мурильо; тъмните сенки върху лицата, при това погрешно разположени, би трябвало да означават близост с Рембранд; пищните дами с невръстни деца в ръце бяха заимствани от Рубенс, а Търнър бе представен със сини гръмотевици, оранжеви светкавици, кафяв дъжд и пурпурни облаци, сред които в средата се очертаваше нещо яркочервено, което би могло да представлява слънцето или хвърлена котва, ризата на моряка или величествена дреха на краля — зрителят сам решаваше какво е то в зависимост от собственото си настроение.

После дойде ред на портретите с въглен. И цялото семейство бе изтипосано на тези рисунки. Всички изглеждаха диви и разгневени, сякаш току-що бяха излезли от кофата с въглища. Значително по-меки и приятни образи се получиха при етюдите с креда; там приликата с оригиналите бе много по-ясна и косата на Ейми, носът на Джоу, устата на Мег и очите на Лари бяха обявени за „наистина прекрасни“. Последва връщане отново към глината и пластилина и скоро ъглите на къщата се изпълниха с призрачни дворци. Различни предмети от глина и пластилин често се хлъзваха от полици и шкафове и се пръсваха до краката на някой, който минаваше наблизо. Всички усилия в тази насока, обаче, бяха безвъзвратно и рязко преустановени след един инцидент, при който всичкият ентусиазъм на госпожица Ейми се изпари. След като в един момент не успяваше да измоделира нищо свястно, тя реши да се отдаде на пресъздаването на прекрасния си крак; и ето, че един ден семейството бе стреснато от уплашени писъци. Всички се затичаха на помощ и намериха младата ентусиастка да подскача безпомощно на един крак, докато другият бе приклещен в глинена обвивка, която се бе втвърдила неочаквано бързо. Спасиха я с цената на много усилия и дори малко я нараниха, тъй като Джоу така се тресеше от смях, докато я освобождаваше, че ножът й отиде прекалено навътре и засегна бедното краче, с което остави един вечен белег от този забележителен художествен период в живота й.

След този случай Ейми се укроти за известно време, докато не я завладя манията за пейзажите и не започна трескаво да обикаля реката, полето и гората в търсене на живописни пейзажи, достойни да бъдат отразени. Беше почти непрекъснато болна след продължителния си престой сред влажни места в търсене на „нещо изключително“, състоящо се от голям камък, малко трева и една гъба сред нея, или на „божествени облаци“. Бе готова да пожертва белотата на лицето си, плувайки в жарките летни дни с лодка по реката, за да изучава светлините и сенките от слънчевите лъчи върху водата; в търсене на „невероятни гледни точки“ бе готова да се примири дори с множеството лунички, които покриха носа и бузите й.

Ако Микеланджело е прав в твърдението си, че „геният не е нищо друго, освен вечно търпение“, то тогава Ейми би имала основания да претендира, че е гениална, тъй като упорито продължаваше да опитва, независимо от всички трудности, провали и обезкуражителни резултати, твърдо убедена, че рано или късно ще създаде нещо стойностно, което би могло да се нарече „голямо изкуство“.

В същото време изучаваше, вършеше и се наслаждаваше и на много други неща, тъй като бе твърдо решена да стане привлекателна и високообразована дама, дори и да не успее да се прочуе като велик художник. Със сигурност може да се каже, че тези други неща й се отдаваха по-лесно, тъй като беше от онези щастливи същества, които без усилия правеха превъзходно впечатление на околните, сприятеляваха се лесно и си живееха така леко и радостно, че мнозина, лишени от подобни дарби, ги смятаха за родени под щастлива звезда. Всички я харесваха, защото наред с множеството други свои прекрасни качества, Ейми бе и изключително тактична. Инстинктивно чувстваше кое е приятно и правилно, винаги казваше най-точното нещо на точно определения човек, вършеше това, което бе най-подходящо за съответното време и място и така добре се контролираше, че сестрите й казваха:

— Ако Ейми отиде дори в съда, без никаква предварителна подготовка, тя ще знае какво точно да направи.

Едно от слабите й места бе непреодолимото й желание да се движи „в най-отбраното общество“, без да е напълно наясно какво точно означава „най-отбрано“. Парите, положението, модерните дрехи и изисканите маниери бяха най-ценните неща в нейните очи и тя обичаше да се свързва с онези, които ги притежаваха, като при това често бъркаше фалша с истинската изисканост и се възхищаваше на неща, които не заслужаваха възхищение. Без да забравя нито за миг, че бе благородничка по рождение, тя непрекъснато се опитваше да поддържа аристократични вкусове и поведение, за да бъде в състояние, ако се появи възможност, да заеме мястото, което й бе отнето поради бедността им.

„Нашата лейди“, както я наричаха приятелите й, през цялото време си мечтаеше да е истинска лейди и бе такава по душа, макар че все още не си даваше сметка, че природната изисканост не може да се купи с пари, че високото положение все още не означава благородство и че благородният произход винаги си личи, независимо от моментното състояние на човека.

— Бих искала да те помоля за нещо, мамо — каза един ден Ейми с тържествен глас.

— За какво става дума, малката ми — отвърна майка й, в чиито очи порасналата вече млада дама си изглеждаше истинско дете.

— Класът ни по рисуване приключва след седмица и бих искала да поканя тук за един ден момичетата, преди да се разделим за лятната ваканция. Те всички умират от желание да видят реката, да нарисуват счупения мост и някои от пейзажите, които им харесват от моите рисунки. Всички винаги са толкова внимателни с мен, че съм им много благодарна; макар че са богати, а аз съм бедна, никога не са се отнасяли с пренебрежение към мен.

— А защо да го правят? — попита госпожа Марч с тон, който момичетата наричаха „невинен като Мария Тереза“.

— Знаеш не по-зле от мен, че това обикновено има голямо значение, така че недей да разтваряш крила като грижовна птица над малките си, затъмнени от по-умни птичета; нали знаеш, че един ден грозното патенце може да се превърне в лебед — допълни Ейми и се усмихна без сянка на горчивина, защото бе с висок дух и изпълнена с надежда.

Госпожа Марч се засмя и се опита да прикрие майчината си гордост, когато я попита:

— Е, мой лебеде, какви са плановете ти?

— Бих искала да поканя момичетата на обяд следващата седмица, да ги заведа на местата, които биха искали да видят — може би ще направим едно пътешествие с лодки по реката — и да организирам един художествен празник за тях.

— Звучи прекрасно. А какво би искала за обяд? Предполагам, че сладкиши, сандвичи, кафе и плодове ще ви бъдат достатъчни.

— О, скъпа, не, в никакъв случай. Ще ни трябват студен език и пиле, френски шоколад, а също и сладолед. Момичетата са свикнали с подобни неща и бих искала моят обяд да е изискан и елегантен, макар че се налага да работя упорито, за да изкарвам прехраната си.

— Колко млади дами посещават класа по рисуване? — попита майка й с малко развалено настроение.

— Дванайсет или четиринайсет, но не очаквам, че всички ще се отзоват на поканата ми.

— Господи, детето ми, та ти ще трябва да наемеш няколко карети, за да ги разкарват из околността.

— Как можеш да мислиш за подобни неща, мамо? Сигурна съм, че момичетата няма да са повече от шест-осем, така че ще мога да наема нещо по-малко.

— Но със сигурност това ще струва доста пари, Ейми.

— Не особено, пресметнала съм всички разходи и ще платя сама за обяда.

— Не смяташ ли, скъпа, че след като момичетата и без това са свикнали с луксозни неща, ние едва ли бихме могли да ги изненадаме с някаква новост, колкото и да се стараем. По-скоро нещо по-обикновено ще им бъде по-приятно, защото ще е просто различно от онова, на което са свикнали. За нас ще е също по-добре, защото няма да се наложи да купуваме или да наемаме неща, които не можем да си позволим.

— Ако не мога да го организирам така, както бих искала, по-добре изобщо да не го правя. Знам, че мога да се справя отлично, искам само ти и момичетата да ми помогнете малко. А за плащането не се безпокой, средствата ще са от мен — твърдо заяви Ейми и беше пределно ясно, че всеки опит да бъде разубедена ще я направи още по-упорита.

Госпожа Марч отлично знаеше, че собственият опит е най-добрият учител, и когато беше възможно, винаги оставяше децата сами да си вземат поука от грешките, макар че много по-лесно би било да им обясни какви ще са последиците, стига те да искаха да я изслушат.

— Добре, Ейми, след като толкова много искаш, постъпи както си решила, само гледай да не изхарчиш прекалено много пари. Поговори и с момичетата, а след това ми кажи с какво бих могла да ти помогна и аз с радост ще го направя.

— Благодаря ти, мамо, винаги си толкова мила — радостно извика Ейми и изтича да разкаже всичко на сестрите си.

Мег веднага се съгласи и предложи помощта си — обяви, че с удоволствие ще даде всичко, което имаше, от малката си къща до най-хубавите си лъжици. Но Джоу се намръщи, явно този план никак не й хареса и се чудеше как да постъпи.

— За какъв дявол си решила да харчиш толкова пари, да тормозиш близките си и да обръщаш къщата наопаки заради някакви си момичета, на които изобщо не им пука за теб? Смятах, че имаш достатъчно гордост и ум в главата си, за да не изпадаш във възторг от всяка жена, само защото има френски обувки и се вози в карета — започна Джоу, която бе откъсната от писането точно в най-трагичния момент от историята си и съвсем не беше в настроение да мисли за организирането на разни тържества.

— Съвсем не съм изпаднала във възторг, а освен това никак не обичам да ме поучават с подобен тон! — възмутено отвърна Ейми. — Момичетата държат на мен, както и аз на тях, повечето са толкова мили, разумни и талантливи, макар че явно ти ги смяташ за префърцунени глупачки. Ти никога не си обръщала внимание на отношението на другите към теб, не си се стремила да направиш добро впечатление, да се движиш в отбрано общество, сред хора с изискани маниери и вкусове. А аз държа много на това и искам да се възползвам от всяка възможност, която имам. Ти си готова да вървиш напред, като се ръчкаш с лакти и вириш нос нагоре, наричайки всичко това независимост. Но аз не бих могла да постъпвам по този начин.

Когато Ейми направеше усилия в някакъв спор, тя обикновено се справяше чудесно, защото най-често търсеше разумните аргументи, докато Джоу толкова силно наблягаше на любовта си към свободата и на неприязънта към традицията, че не беше достатъчно убедителна в своите доводи. Определението, дадено от Ейми на идеята на Джоу за независимост бе толкова точно, че и двете избухнаха в смях и конфронтацията бързо бе забравена. Колкото и да не й се искаше, в края на краищата Джоу се съгласи да пожертва времето си и да помогне на сестра си, макар и да бе убедена, че това е една „безсмислена работа“.

Поканите бяха изпратени и повечето — приети. Така че следващият понеделник бе обявен за деня на голямото събитие. Хана беше в лошо настроение, защото не можеше да върши традиционната си седмична работа и непрекъснато мърмореше, че „нищо не може да бъде наред в една къща, ако прането, чистенето и гладенето не се извършват редовно“. Това нейно поведение имаше лош ефект и върху останалите, които бяха силно разколебани. Но мотото на Ейми беше „Nil desperandum“^[1] и след като бе взела решение, тя бе готова да го осъществи, независимо от всички пречки. Първият удар дойде, след като установи, че Хана не се беше справила както трябва с готвенето; пилето беше недоварено, езикът — прекалено солен, а шоколадът не бе разбит както трябва. Освен това се оказа, че сладкишът и сладоледът струват повече, отколкото Ейми бе очаквала; същото стана и с каретата. Появиха се и разни други разходи, които в началото изглеждаха незначителни, но при натрупването им се получи обезпокоителна сума. Бет се разболя и трябваше да лежи вкъщи; Мег бе непрекъснато заета в своята къща, тъй като точно по това време й дойдоха много гости. А Джоу беше толкова разсеяна, че грешките и непохватността й придобиха невероятни размери.

— Ако не беше мама, сигурно никога нямаше да успея — обяви по-късно Ейми и с благодарност си спомняше за направеното от майка й, дори когато „тази най-смешна случка през сезона“ отдавна вече бе забравена от останалите.

Ако в понеделник времето не бе подходящо, младите дами щяха да дойдат във вторник, обяви Ейми и това съобщение съвсем разстрои Джоу и Хана. В понеделник сутринта времето беше доста неопределено. На небето имаше облаци, но и слънцето се показваше от време на време, после се появи вятър — изобщо не можеше да се реши какво ще бъде през деня, за да може да се определи дали да се очакват гостите или не. Ейми стана призори и веднага събуди всички останали, за да могат да приключат по-скоро със закуската си и да приведат къщата в ред. Всекидневната й се видя доста стара и раздърпана, но тя не беше от хората, които само въздишаха по нещо, което не могат да имат. Затова се опита да подреди това, с което разполагаха по такъв начин, че да изглежда възможно най-добре. Постави столовете върху онези места, където килимът бе най-протрит, прикри с картини петната по стените, а в празните ъгли постави някои от своите работи от глина, с което придаде артистичен вид на стаята. За това помогнаха и прекрасните вази с цветя, които Джоу сложи на различни места.

Обядът изглеждаше прекрасно и докато проверяваше всичко, Ейми искрено вярваше, че храната е вкусна, а взетите назаем стъклени чаши, порцеланови съдове и сребърни прибори ще бъдат върнати невредими. Каретите бяха поръчани и Мег и мама бяха готови да предложат помощта си. Състоянието на Бет бе по-добро и тя можеше да помага на Хана в кухнята. Джоу правеше невероятни усилия да изглежда весела и усмихната, но това трудно й се отдаваше, като се има предвид разсеяността й, силното й главоболие и категоричното й неодобрение на всичко и на всички. Затова пък Ейми, облечена в най-хубавите си дрехи, очакваше с нетърпение да мине обядът и тя да потегли с приятелките си към художествените следобедни занимания, като най-много разчиташе да ги впечатли със счупения мост.

Последваха два часа на трескаво очакване, през които тя непрекъснато сновеше от всекидневната към верандата и обратно, докато останалите споделяха различни предположения, променящи се често по-бързо от времето навън. Към единайсет се изсипа силен дъжд и той вероятно уби ентусиазма на младите дами, които трябваше да пристигнат в дванайсет, защото в този час не пристигна никой. След като чака до два, изтощеното семейство седна на масата, за да се справи с приготвената храна, тъй като не биваше да се губи нищо.

— Днес няма никакви съмнения относно времето; при такова слънце те със сигурност ще дойдат, така че трябва да побързаме и да се подготвим за посрещането им — обяви Ейми на следващата сутрин, веднага след изгрев-слънце. Вече не беше толкова ентусиазирана и й се искаше да не беше споменавала за вторник, тъй като това означаваше нови разходи.

— Този път ще трябва да минете без салата, тъй като не можах да намеря омари — обяви след около час господин Марч, доста разстроен.

— Използвайте тогава пилето, макар и да е жилаво, това няма да се чувства в салатата — посъветва го съпругата му.

— Хана го остави само за минута на масата в кухнята и котенцата го задигнаха. Съжалявам, Ейми — обясни Бет, макар че като се знаеше привързаността й към котенцата, тя едва ли съжаляваше чак толкова.

— Тогава непременно трябва да има омар, защото само езикът няма да е достатъчен — решително обяви Ейми.

— Да изтичам ли до града и да потърся? — предложи услугите си Джоу.

— Кой знае каква ще я свършиш, вероятно ще го понесеш така с голи ръце и ще ме изнервиш още повече. Най-добре е сама да отида — отвърна Ейми, вече доста поизнервена.

Загърната в тънък шал и с кошница за пазаруване в ръка, тя тръгна след няколко минути, убедена, че това пътуване ще я поуспокои, за да посрещне в добро настроение гостите си след обяд. Без да се бави много, намери това, което й трябваше, купи и бутилка специален сос, така нямаше да губи допълнително време вкъщи за приготвянето му, и потегли обратно, доволна от проявената съобразителност.

Тъй като в колата имаше само още един пътник — възрастна дама, която дремеше, Ейми си свали шала, сложи го в джоба си и за да убие времето, започна да мисли за какво точно е похарчила всичките си пари напоследък. Бе толкова заета със сложните изчисления, че не забеляза появата на нов пътник, който скочи в колата, без тя да спира.

— Добро утро, госпожице Марч — чу най-неочаквано мъжки глас до себе си и когато вдигна поглед, видя един от най-елегантните приятели на Лари от колежа. Изпълнена с надежда, че той ще слезе преди нея, Ейми избута кошницата в краката си и доволна, че е облякла новата си рокля за пътуване, сърдечно поздрави младия човек.

Пътуването беше чудесно, защото Ейми скоро разбра със сигурност, че той ще слезе преди нея, отпусна се и весело заразказва някаква история. Но когато възрастната дама стана да слиза, тя закачи с крак кошницата и за най-голям ужас на Ейми огромният омар се появи пред изискания поглед на Тюдър.

— Господи, тя си забрави обяда! — извика непросветеният младеж, избута червения омар с бастуна си обратно в кошницата и понечи да подаде кошницата на старицата.

— О, недейте, тя е… тя е моя — измърмори смутено Ейми, а лицето й стана по-червено от омара.

— Така ли? Извинете, наистина чудесен омар, нали? — каза Тюдър, като с невероятно умение запази присъствие на духа, което явно се дължеше на чудесното му възпитание.

Ейми също се съвзе бързо, постави смело кошницата върху седалката и усмихнато каза:

— Сигурно би ви се искало да опитате от салатата, която ще приготвим от него, а също и да видите очарователните млади дами, които ще я изядат?

Това беше съвсем правилен ход, защото отвличаше вниманието от доста комичната ситуация в момента и насочваше мислите както към вкусно приготвения омар, така и към любопитството около „очарователните млади дами“, за които му бе споменала.

„Предполагам, че двамата с Лари доста ще се смеят и ще ми се подиграват за това, но поне няма да го правят пред мен, което е все пак някакво успокоение“ — помисли си Ейми, след като Тюдър й кимна почтително с глава и слезе.

Не спомена за тази среща пред никого вкъщи (макар че веднага установи, че роклята й бе изцапана — шишето със соса се бе наклонило и се бе изсипало върху долната й част) и веднага се зае с приготвянето на обяда, което вече й изглеждаше доста досадна работа. В дванайсет часа отново всичко бе готово. Тъй като чувстваше, че съседите вече бяха разбрали, че нещо става, много й се искаше да изтрие спомена за вчерашния провал с грандиозен успех днес. Затова тържествено извика каретата и потегли да посрещне и придружи гостите си за банкета.

— Ето колата, сигурно пристигат! Ще изтичам на верандата, за да ги посрещна; предполагам, че това ще бъде една проява на гостоприемство. Толкова ми се иска бедното дете да се зарадва най-накрая, след всичко, което трябваше да преживее — каза госпожа Марч и тръгна към верандата. Но й бе достатъчен само един поглед, след което побърза да се прибере обратно, защото в голямата карета седяха само Ейми и още една млада дама.

— Бързо, Бет, извикай Хана и й помогни да разчистите половината от приборите на масата. Защото ще бъде истински абсурд, ако настаним едно-единствено момиче на маса, приготвена за дванайсет души — извика Джоу и сама се зае да прибира някои от нещата.

Ейми влезе вътре съвсем спокойна и изключително любезна към единствената гостенка, която бе удържала обещанието си. Останалите членове на семейството, макар и поставени пред неочаквано и сериозно изпитание, също се справиха чудесно. Госпожица Елиът много ги хареса, защото се държаха весело и естествено. Макар и префасониран набързо, обядът беше чудесен, а след като свършиха с яденето, разгледаха студиото и градината, като разговаряха ентусиазирано за изкуство. Ейми извика една малка карета (не голямата, която бяха планирали!) и разходи гостенката си из околността. Двете се забавляваха до залез-слънце, когато „партито приключи“.

Когато се завърна в къщи бе изключително уморена, но в същото време напълно спокойна. Веднага забеляза, че всички доказателства за нещастния празник бяха изчезнали, като се изключи единствено присмехулният поглед на Джоу.

— Предполагам, че си направихте чудесно пътешествие, скъпа — обади се майка й с твърде уважителен тон, сякаш всичките дванайсет момичета бяха пристигнали.

— Госпожица Елиът е много симпатично момиче и съм сигурна, че й е било приятно — отбеляза сърдечно Бет.

— Би ли ми дала малко от сладкиша си? Много ми трябва, защото ще имам доста гости тези дни, а в никакъв случай не бих могла да приготвя сама нещо толкова вкусно — помоли сериозно Мег.

— Вземи го всичкия. И без това аз съм единствената тук, която обича сладки неща, така че едва ли ще мога да го изям и вероятно ще се развали — отвърна с въздишка Ейми, като се замисли колко много пари беше изхарчила.

— Жалко, че Лари го няма да даде едно рамо — каза Джоу, докато всички вече за четвърти път ядяха от сладоледа и салатата.

Последва предупредителен поглед от страна на майка й и Джоу веднага млъкна. Семейството продължи да яде с героични усилия, докато накрая господин Марч сериозно отбеляза:

— Салатите са били сред предпочитаните ястия в древността и според някои от мъдреците… — думите му бяха прекъснати от бурен смях.

— Сложете всичко това в една кошница и го изпратете на семейство Хамел — германците обичат подобни буламачи. Аз повече не мога да ги гледам, става ми направо лошо от тях. И няма да позволя всички да умрете от преяждане, само защото аз съм проявила невероятна глупост — извика Ейми и изтри сълзите от очите си.

— На мен ми се струва, че по-скоро щях да умра, когато ви видях само двете в огромната карета, докато мама тържествено очакваше на верандата посрещането на гостите — въздъхна Джоу, която с мъка удържаше смеха си.

— Съжалявам за разочарованието ти, скъпа, но всички ние се постарахме да ти помогнем с всичко, което беше по силите ни — каза госпожа Марч и в гласа й се долавяше майчината й загриженост и съжаление.

— Всъщност аз съм доволна, направих това, което си бях намислила. Не съм виновна за провала, непрекъснато се опитвам да се успокоя по този начин — отвърна с леко треперещ глас Ейми. — Много ви благодаря, че ми помогнахте, но ще ви бъда още по-благодарна, ако поне в продължение на месец не споменавате за това.

Никой не отрони дума по този въпрос няколко месеца, но думата „празник“ винаги пораждаше всеобща усмивка, а за рождения ден на Ейми Лари й подари малък коралов омар.