Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (24)

Двадесет и четвърта глава
Време за жътва

В продължение на година Джоу и професорът работеха и живееха в очакване, надяваха се и се обичаха. Срещаха се от време на време, но си пишеха толкова обемисти писма, че според Лари това бе главната причина за покачването на цената на хартията. Втората година започна доста тъжно, тъй като перспективите пред тях не бяха особено бляскави, а и точно тогава почина леля Марч. Но след като скръбта им по загубата се поуталожи — защото те всички обичаха старата дама, независимо от острия й език — откриха, че имат и едно основание за радост. Старата дама бе оставила Плъмфийлд на Джоу, което й даваше възможност да крои чудесни планове за бъдещето.

— Това е едно прекрасно старо място, което би могло да ти донесе доста пари, защото, предполагам, възнамеряваш да го продадеш? — попита Лари, когато всички заедно обсъждаха въпроса няколко седмици по-късно.

— Не, няма да го продавам — решително отвърна Джоу, като потупваше нежно закръгления пудел, който бе взела от дома на леля си в знак на уважение към нея.

— Нима възнамеряваш да живееш там?

— Да.

— Но, скъпа моя, това е една огромна къща и ще ти трябват страшно много пари, за да я поддържаш. Дворът и овощната градина ще ти бъдат също сериозна грижа — ще са ти необходими поне двама-трима души, защото доколкото знам, градинарството не е сред любимите занимания на Баер.

— Сигурно ще се съгласи да опита, ако му го предложа.

— И нима се надяваш, че ще можеш да се издържаш от продукцията? Може сега да ти звучи божествено, но скоро ще разбереш, че става дума за доста тежка работа.

— Нашата реколта наистина ще дава богати плодове — отвърна с усмивка Джоу.

— И от какъв вид по-точно ще бъде тази реколта, госпожо?

— Момчета! Искам да отворя училище за малки момчета — едно добро, щастливо място, което ще им бъде като истински дом, аз ще се грижа за тях, а Фриц ще ги обучава.

— Планът ти е наистина прекрасен! Типично в нейния стил, какво ще кажете? — извика Лари, като се обърна към останалите, които бяха точно толкова учудени, колкото и той.

— Идеята ми харесва — решително каза госпожа Марч.

— И на мен — добави веднага съпругът й, който прие с удоволствие мисълта за възраждането на методите на обучение на Сократ и приложението му към съвременната младеж.

— Това със сигурност ще бъде доста трудна работа — поклати глава Мег и погали своя палавник, който й отнемаше почти всичкото време, макар и да бе един-единствен.

— Джоу ще се справи и това вероятно ще я направи щастлива. Идеята наистина си я бива — я ни разкажи по-подробно за нея — намеси се и господин Лорънс, който отдавна си мечтаеше за възможност да подпомогне влюбената двойка, но знаеше, че помощта му със сигурност щеше да бъде отхвърлена.

— Знаех, че ще ме подкрепите, сър. И Ейми също е с мен, познавам го по очите й, макар че не реагира веднага, а изчаква, докато успее да размисли върху всичко внимателно. И така, мили мои хора — продължи съвсем сериозно Джоу, — бих искала да знаете, че тази моя идея съвсем не е нова, отдавна кроях планове в това отношение. Преди да дойде Фриц, често съм си мечтала да наема една голяма къща, след като натрупам достатъчно пари и вкъщи вече нямат нужда от мен, и да събера в нея някои бедни момчета, както и сираци без родители, за да направя живота им приятен и полезен, преди да е станало късно. Виждам толкова такива момчета, които вече напълно са се провалили, просто защото не е имало кой да им помогне навреме. Много бих искала да направя нещо точно за такива момчета, усещам какви са нуждите им и им съчувствам за проблемите и трудностите, които имат. Така ми се иска да ме приемат като своя майка!

Госпожа Марч протегна ръка на Джоу, а тя я пое, като се усмихваше, а в очите й имаше сълзи. После продължи по стария си ентусиазиран начин, който като че бе забравен през последните години:

— Споделих веднъж този свой план с Фриц и той ми отвърна, че това съвпада напълно и с неговите желания, така че решихме да го направим, когато забогатеем. Господ да благослови доброто му сърце, но той всъщност е правил това през целия си живот — искам да кажа, че е помагал на бедни момчета — без да е забогатял. Сигурно това никога няма да стане. Парите просто не могат да се задържат дълго в джоба му, така че не остава нищо за отделяне настрана и натрупване. Но сега аз вече съм богата, благодарение на моята добра стара леля, която ме обичаше повече, отколкото заслужавах. Поне се чувствам такава и ние ще можем да си живеем чудесно в Плъмфийлд, като организираме там нашето училище. Това място като че е създадено точно за момчета — къщата е голяма, а мебелите в нея са здрави и солидни. Вътре има място за доста хора, да не говорим за просторния двор и градината. Те също биха могли да помагат в селскостопанската работа, което е доста здравословно, нали, сър? Фриц ще може да ги учи и обучава по свой собствен начин. Татко също би могъл да му помага. Моите задължения ще бъдат да ги храня, да се грижа за тях, да ги обичам и да им се карам, когато не слушат; мама ще ми бъде опора във всичко това. Винаги съм си мечтала за много момчета и никога не съм имала достатъчно около себе си през детските си години. Сега имам възможност да напълня къщата с момчета и да се грижа за тези малки пакостници, които ще изпълнят сърцето ми. Представете си само какво щастие ще бъде. Ще притежавам Плъмфийлд, както и цяла сюрия момчета, които също ще могат да се радват на всичко там!

И Джоу махна с ръка и въздъхна развълнувано, а всички изпаднаха в невероятно настроение. Господин Лорънс се смя толкова много, че останалите се разтревожиха да не вземе да припадне от смях.

— Не виждам нищо смешно — каза съвсем сериозно Джоу, когато страстите се поуспокоиха. — Нима има нещо по-естествено и логично от това моят професор да отвори училище, както и от изразеното от мен предпочитание да се оттегля в собственото си имение.

— Вижте само колко се възгордя на бърза ръка — подхвърли Лари, който гледаше на идеята като на поредната шега на старата си приятелка. — Но мога ли да те попитам как възнамеряваш да издържаш това начинание? Ако всичките ти ученици са бедни и сираци, реколтата едва ли ще бъде кой знае колко богата в материалния смисъл на думата, госпожо Баер.

— Стига си се опитвал да ме разубеждаваш, Теди. Естествено, че ще имам и богати ученици — може би дори ще започна точно с такива. Малко по-късно, след като се стабилизирам, ще взема едно-две сирачета, така, за разнообразие. Децата на богатите също имат нужда от грижи и внимание, както и тези на бедните. Виждала съм толкова нещастни малки същества, оставени изцяло на грижите на прислугата, или третирани по ужасно груб начин. Някои стават прекалено непослушни точно в резултат на неправилно възпитание или на пренебрежителното отношение на близките си, други загубват майките си. Но дори и най-добрите преминават през трудности, когато имат нужда от много нежност и търпение. Хората им се смеят, не им обръщат внимание или открито ги пренебрегват, като при това очакват от тях да се превърнат без никакви трудности и проблеми от малки деца в изискани млади мъже. Тези сладки малки душици не обичат да се оплакват, но преживяват толкова разочарования. Аз самата съм преминала през всичко това и добре знам какво изпитват. Проявявам специален интерес към тези чудесни млади мечоци и изпитвам удоволствие да им показвам, че виждам колко сърдечни, честни и добронамерени са сърцата им, независимо колко непохватни са движенията им и малко лекомислени разсъжденията им. При това не може да ми се отрече, че имам опит в това отношение, защото не възпитах ли едно момче до такава степен, че да се превърне в гордост и чест за семейството си?

— Готов съм да свидетелствам, че се опита — обади се Лари и я погледна с благодарност.

— При това постигнах по-голям успех, отколкото очаквах. Защото направо не мога да ти се нарадвам сега, като те гледам какъв си стабилен, уравновесен и делови. При това си готов да вършиш толкова добро с парите си, защото имаш сърце за бедните, а не мислиш единствено за богатство. Но ти не си само делови мъж — обичаш хубавите и добри неща, забавляваш се и даваш възможност на другите да го правят, точно както в доброто старо време. Гордея се с теб, Теди, защото с всяка изминала година ставаш все по-добър и всички го усещат, макар че ти не им разрешаваш да го кажат. И когато започна да работя с моите момчета, ще посоча към теб и ще им кажа: „Ето това е вашият пример, младежи!“

Бедният Лари направо, не знаеше накъде да погледне, защото макар да бе вече мъж, в този миг у него отново се прояви онази стара плахост и затова гледаше объркано как всички погледи се насочват с одобрение към него след невероятните хвалби, изсипани по негов адрес.

— Е, Джоу, май малко попрекали — започна той по стария си момчешки маниер. — Ти наистина направи много повече за мен, отколкото бих могъл да сторя, за да ти благодаря, затова единственото, което ми остава, е да се старая да не те разочаровам. Напоследък май съвсем се отказа от мен, Джоу, но така или иначе вече съм получил достатъчно помощ от теб. А ако продължавам да се развивам в положителна насока, би трябвало да благодаря за това на други двама души — и той нежно погали с едната си ръка побелялата глава на дядо си, а с другата — красивата руса главица на Ейми, тъй като тримата бяха непрекъснато близо един до друг.

— Смятам, че семейството е най-прекрасното нещо на този свят! — възкликна Джоу, която в този момент бе твърде склонна да прави разни умни заключения. — Когато имам свое семейство, вярвам, че то също ще бъде толкова щастливо, колкото са трите, които познавам и на които се радвам толкова много. Сигурно тук щеше да бъде истински рай, ако в момента и Джон, и моят Фриц присъстваха — добави по-тихо тя. И тази вечер, когато се прибра в стаята си, след бурни дискусии, планове и надежди, споделени в семеен кръг, Джоу се чувстваше толкова щастлива, че успя да успокои чувствата си единствено, след като коленичи до празното легло, което си бе останало до нейното, и се замисли с любов за Бет.

Това бе една невероятна година, защото нещата като че се случваха с някаква шеметна бързина, като всичко се нареждаше по възможно най-добрият начин. Докато осъзнае какво точно става, Джоу бе вече омъжена и щастливо устроена в Плъмфийлд. После като гъби след дъжд изникнаха шест-седем момчета и заживяха щастливо в къщата. Някои от тях бяха богати, други бедни — защото господин Лорънс непрекъснато откриваше някакви специални случаи и се обръщаше с молба към семейство Баер да се погрижат за бедното дете, а той с удоволствие би платил колкото е необходимо за издръжката му. По този начин находчивият възрастен господин успя да заобиколи гордостта на Джоу и я обзаведе точно с такива момчета, за каквито си мечтаеше.

Естествено, в началото работата изглеждаше невероятно трудна и Джоу допускаше доста странни грешки. Но мъдрият професор успя безпрепятствено да я преведе в по-спокойни води и дори и най-големите палавници бяха обуздани в края на краищата. Какво удоволствие изпитваше Джоу, като гледаше „буйните си момчета“, и колко ли би съжалявала бедната мила леля Марч, ако можеше в този момент да види в какво ужасно състояние са подреденият доскоро двор и къщата, изпълнени сега с буйни жизнерадостни момчета на име Том, Дик или Хари. В края на краищата имаше някаква поетична справедливост във всичко това — защото възрастната дама бе най-големият тероризатор на всички момчета на мили разстояние. А сега мъчениците се катереха на воля по дърветата и обираха сливите, нещо, което преди в никакъв случай не би им се позволило, ритаха с мръсни обувки по оградата, играеха на воля крикет в обширния двор. Имението се превърна в истински момчешки рай и Лари предложи да бъде преименувано в „Градината на Баер“, за да се отдаде заслуженото на новите му собственици, както и да се подскаже как се чувстват там момчетата.

Училището не стана изискано и скъпо заведение, така че професорът не можеше да натрупа богатство от тази своя дейност. Но то бе точно такова, каквото го бе искала Джоу — „щастливо място, истински дом за момчетата, които имаха нужда от обучение, внимание и нежност“. Всички стаи в огромната къща скоро се изпълниха с ученици, всеки участък в градината си имаше свой собственик, а оборът се превърна в истинска менажерия — тъй като на момчетата се позволяваше да имат любими домашни животни — а три пъти на ден Джоу се усмихваше на своя Фриц, седнала начело на дълга маса, от двете страни, на която се виждаха множество щастливи личица, които я гледаха с обич и уважение, и чиито сърца бяха изпълнени с нежност към „мама Баер“. Вече си имаше достатъчно момчета и не се изморяваше да се грижи за тях, макар че те в никакъв случай не бяха някакви ангелчета, някои дори причиняваха сериозни грижи и безпокойства както на професора, така и на професоршата. Но вярата й, че в сърцата дори на най-непослушните и мързеливите има нежни струни и доброта, й даваше сила и търпение, така че доста често успяваше — защото едва ли много момчета биха могли да устоят дълго пред татко Баер, който ги гледаше с блеснали като слънчев лъч очи, и пред мама Баер, която бе готова безброй пъти да им прости. За Джоу бе особено ценна дружбата й с момчетата, плахите им признания след извършената пакост, тайните, които споделяха с нея, невероятният им ентусиазъм, мечтите и плановете им. Дори несполуките и нещастията им — защото те я караха само повече да ги обича. Всички те бяха толкова различни — имаше момчета, които трудно възприемаха, други бяха прекалено плахи и непохватни, трети твърде буйни и непокорни, появиха се едно-две куци момчета и дори един малък квартерон, който не би бил приет никъде другаде, но бе приветстван с отворени обятия в „Градината на Баер“, макар че някои хора предрекоха, че неговото приемане напълно ще разсипе училището.

Да, Джоу бе наистина много щастлива жена, независимо от тежката работа, непрекъснатите грижи и тревоги. Наслаждаваше се на всичко, което бяха създали, а любовта и одобрението на момчетата бе най-голямата й награда — защото сега нямаше време да пише своите истории и ги разказваше единствено на своята дружина от ентусиазирани последователи и обожатели. С годините се появиха и двете нейни собствени момчета, които още повече увеличиха щастието й. Роб бе кръстен на дядо си, а Теди бе един невероятен късметлия, наследил спокойния и слънчев нрав на баща си и неспокойния дух на майка си. Баба им и лелите им просто недоумяваха как растяха и оцеляваха в този ужасен водовъртеж от момчета. Но те разцъфнаха като първите пролетни цветя, чувствайки се прекрасно сред строгостта и грижите за околните.

В Плъмфийлд имаше много празници, но най-прекрасният бе денят, когато започваше беритбата на ябълките. На този ден всички от семействата Марч, Лорънс, Брук и Баер се събираха заедно и си организираха страхотно пиршество. Празникът в чест на плодородието бе създаден пет години след сватбата на Джоу. Тя избра за него един мек октомврийски ден, когато въздухът бе напоен с приятните аромати на зрели плодове, подобряващи настроението и разиграващи кръвта.

Старата овощна градина сякаш бе облякла специалната си празнична премяна. Енчец и астра опасваха влажните каменни огради, в тревата подскачаха скакалци, а птичките пееха радостно, като че предусещаха настъпващия празник. Катеричките бяха твърде заети с трупането на храна за зимата, а дърветата сякаш бяха изправили клони в очакване на момента, в който ще посипят надолу жълтите си или червени ябълки. Събраха се всички и всеки се чувстваше прекрасно, чуваха се песни, децата се катереха нагоре-надолу по дърветата и всички имаха чувството, че не са преживявали толкова щастлив ден и че никога не се е събирала толкова весела компания, способна да организира подобен празник. Отдаваха се без остатък на радостта и веселието, сякаш на света не съществуваха нито грижи, нито проблеми.

Господин Марч се разхождаше гордо из градината и показваше на господин Лорънс различните видове ябълки. Професорът сновеше неуморно по покритите с трева пътеки, като някакъв величествен тевтонски рицар и организираше момчетата, които бяха сформирали една скоростна бригада, снабдили се бяха със стълби и кошници и вършеха буквално чудеса, като не пропускаха нито един плод. Лари се бе отдал на малчуганите, возеше малката си дъщеричка в един кош, качи Дейзи на рамото си, за да може да види гнездото на птичките и внимателно наблюдаваше палавия Роб, за да го предпази да не си счупи врата. Госпожа Марч и Мег се бяха настанили сред купчината обрани ябълки и ги сортираха в зависимост от вида им. А Ейми бе седнала малко встрани и с топло майчинско изражение рисуваше отделните групи, като от време на време поглеждаше към един бледолик младеж, който неприкрито й се възхищаваше от другата страна на двора.

Този ден Джоу беше наистина в стихията си, непрекъснато търчеше наоколо, забола полата си с карфица, за да не се влачи по земята, а шапката й хвърчеше накъде ли не, само дето не се задържаше върху главата й. Стискаше бебето си в ръце, като се стремеше да не изпусне нито едно удоволствие, независимо в коя част на градината бе то. Малкият Теди бе явно щастливо дете, тъй като все още не бе пострадал по никакъв начин. Джоу ни най-малко не се тревожеше, когато някое от момчетата го грабнеше и го качеше със себе си върху дърво, или лазеше бързо по тревата, поставило го върху гърба си. Не възразяваше дори когато го виждаше как напалва някой кисел плод, тъй като татко му бе привърженик на една немска теория, според която бебешките стомахчета успешно смилат всичко. Знаеше, че нейният малък Тед ще се появи скоро при нея, зачервен и без някакви опасни рани, мръсен, но щастлив — нежната мама бе готова винаги да го посрещне най-сърдечно, защото направо обожаваше децата си.

В четири часа направиха почивка, кошниците останаха за малко празни, а берачите седнаха да си отдъхнат, като показваха с гордост синините и раните, получиш след усилния труд. Джоу и Мег с помощта на по-големите момчета сервираха вечерята направо върху тревата — защото чаят под открито небе бе най-голямото удоволствие на празника. При тези случаи земята обилно се напояваше с мляко и мед — защото момчетата не бяха длъжни да сядат на маса, а можеха да прекарват почивката си, както пожелаят, тъй като свободата бе най-скъпото нещо за момчешката душа. Те се възползваха в пълна степен от предоставената им възможност и някои дори се опитваха да пият млякото си, докато бяха застанали с главата надолу. Един прекрасен експеримент, който им показа обаче, че в това положение трудно нещо би могло да попадне в устата. Други прекъсваха само за миг играта, за да притичат и да си вземат от сладкиша, в резултат на което парченца от него можеха да се видят из цялата градина. Малките момиченца си имаха отделно чайно парти, а Теди бе оставен да снове между отделните трапези и да си избира всичко, което му се струваше привлекателно.

След като всички се натъпкаха до такава степен, че просто не можеха да приемат нищо повече, професорът вдигна първия тост, същият, с който обикновено започваха всички тържества: „Господ да благослови леля Марч!“ Добрият човек влагаше наистина най-прекрасни чувства в този свой тост, тъй като никога не забравяше колко много й е задължен, момчетата също изпиваха чашите си най-почтително, защото знаеха, че трябва да тачат паметта на тази дама.

— А сега да извикаме три пъти ура за баба, която днес става на шейсет години!

На този призив бе отвърнато с горещо желание и ентусиазъм, както вярвам, всички можете да си представите, а след като поздравленията започнаха веднъж, после никой вече не можеше да ги спре. Вдигаха се тостове за здравето на всички, като се започне от господин Лорънс, смятан от момчетата за техния велик патрон, и се стигне до почти обезумялото от страх и учудване прасенце, напуснало мястото си, търсейки младия си господар. Деми, като най-големия от внуците, бе удостоен с честта да връчи подаръците на кралицата на празника, като подаръците бяха толкова многобройни, че се налагаше да се използва кола за пренасянето им. Това бяха малки, дори смешни подаръчета, но ако на някой страничен посетител те биха се сторили дори съвсем ненужни, в очите на баба представляваха истински богатства — защото децата сами ги бяха изработили. Всяко бодче, избродирано от малките търпеливи пръстчета на Дейзи върху носната кърпичка, я правеше по-прекрасна от най-изисканата бродерия, която госпожа Марч можеше да намери. Кутията за обувки на Деми бе истинско изобретение на техническата мисъл, макар че капакът не се затваряше, столчето за крака на Роб се накланяше на едната страна, тъй като подпорките му не бяха равни, но тя побърза да обяви, че така ще й бъде дори по-удобно. А от красивата книжка, подарена й от детето на Ейми, най-скъпа й бе онази страница, на която с едри печатни букви бе написано:

„На скъпата баба от нейната малка Бет“.

Момчетата най-мистериозно бяха изчезнали някъде по време на тази церемония и когато госпожа Марч, разплакана от вълнение, ги потърси, за да им благодари, Теди веднага се спусна и избърза очите й с престилката си, а професорът запя. Тогава най-неочаквано отзад песента започна да се поема от нови и нови гласове, а дърветата като че преповтаряха като ехо песента на невидимия хор. Момчетата пееха с цялото си сърце малката песничка, която Джоу бе измислила, а Лари бе написал музиката за нея, докато професорът се бе заел да обучи този великолепен хор, при това с огромен успех. Това беше нещо наистина неочаквано и госпожа Марч просто не можеше да повярва на ушите си, бе толкова изумена, че настоя да стисне ръцете на всички тези птички без пера, като се започне от порасналите вече Франц и Емил и се стигне до малкия квартерон, който имаше най-нежен глас.

След чудесното изпълнение момчетата отново се разпръснаха из градината, като оставиха госпожа Марч и дъщерите й под празничното дърво.

— Не смятам, че би трябвало да се наричам отново „нещастната Джоу“, след като най-голямата ми мечта вече е осъществена — обяви госпожа Баер, докато измъкваше малкото юмруче на Теди от тенджерата с млякото, в която той трескаво бърникаше.

— И все пак животът ти е доста различен от онова, което си представяше преди много години. Спомняш ли си за нашите въздушни замъци? — попита Ейми и с усмивка насочи поглед към Джон и Лари, които играеха на крикет с момчетата.

— Големи симпатяги са, не смятате ли? Става ми приятно, като ги гледам как се разтоварват от грижите и проблемите в работата си — каза Джоу, която вече се отнасяше с майчинска загриженост и внимание към целия свят. — Да, спомням си, Ейми. Но животът, който исках тогава, сега ми изглежда егоистичен, самотен и някак си студен. Все още не съм се простила с надеждата, че един ден ще напиша една добра книга, но не бих могла да стоя и да чакам, сигурна съм, че натрупаният опит ще ми бъде от полза, когато най-накрая я започна, както и всичко това тук — каза Джоу и посочи първо палавите момчета в далечината, след това баща си, хванал под ръка професора, докато двамата се разхождаха насам-натам под залязващото слънце, потънали в някакъв разговор, който явно доставяше удоволствие и на двамата. Накрая погледна и към майка си, седнала щастлива, заобиколена от своите дъщери, докато децата им се бяха настанили кой в скута й, кой в краката й и като че черпеха сила и радост от това лице, което никога нямаше да им се стори остаряло.

— Моят въздушен замък май почти изцяло се превърна в реалност. Вярно, че тогава ми се искаха разни прекрасни неща, но дълбоко в сърцето си бях убедена, че ще се задоволя дори с една малка къща, с Джон и точно такива чудесни деца като тези, които имам. Благодарение на Бога получих всичко това и сега съм най-щастливата жена на този свят — каза Мег и с нежност и задоволство погали косицата на вече високото си момче.

— А моят замък е толкова различен от онова, което очаквах, но в никакъв случай не бих искала да променям нещо в живота си. Макар че и аз като Джоу все още съм изгубила надежда, че ще мога да реализирам художествените си заложби, а засега се задоволявам само да помагам на другите да реализират красивите си мечти. Започнах да моделирам бебешка фигура и Лари твърди, че е най-прекрасното нещо, което някога съм правила. И аз съм на същото мнение и планирам да я изработя от мрамор, така че каквото и да се случи с моя ангел, да ми остане поне мраморният й образ.

Докато изричаше тези думи, една голяма сълза се търкулна по бузата й и падна върху златната главица на заспалото в ръцете й дете, защото единствената й обична дъщеря бе едно твърде крехко малко същество и непрекъснатият страх, че може да я изгуби, хвърляше сянка върху слънчевите дни на Ейми. Тази мъка бе обща и за майката, и за бащата, а непрекъснатият страх и надеждата ги сплотяваха още повече. Ейми се превръщаше все повече в една спокойна, добра и нежна жена, а Лари ставаше все по-сериозен, силен и твърд, докато двамата заедно научаваха, че красотата, младостта, богатството и дори искрената любов не са в състояние да предпазят човек от грижата и болката, от загубата и мъката.

— Тя става все по-добре и по-добре, сигурна съм в това, скъпа. Не се отчайвай, а се надявай и се опитвай да й доставяш радост и щастие — каза госпожа Марч, докато Дейзи, която имаше толкова нежно сърчице, коленичи и опря розовата си бузка до малкото бледо личице на братовчедка си.

— Едва ли бих могла да се отчая, след като ти си непрекъснато до мен и ми вдъхваш сили, мамо. А и Лари винаги е готов да поеме много повече от половината от товара — отвърна топло Ейми. — Никога не ми показва раздразнението и тревогата си, търпелив и нежен е с мен и е толкова всеотдаен по отношение на Бет. За мен Лари е една опора и успокоение, едва ли бих могла да го обичам достатъчно и да му благодаря за всичко, което прави. Така че независимо от моята болка, аз също бих могла да кажа като Мег: „Благодарение на Бога, аз съм една щастлива жена!“

— Няма смисъл да го повтарям и аз, след като всички ясно виждат, че съм много по-щастлива, отколкото заслужавам — добави Джоу, като погледна с любов първо към добрия си съпруг, а после сведе очи към малките си палавници, които лазеха по тревата около краката й — Фриц вече започна да напълнява, косата му се прошари, а аз непрекъснато отслабвам, станала съм като вейка. Вече надхвърлих трийсетте и ми е ясно, че никога няма да станем богати, а Плъмфийлд може някоя нощ да изгори и да изчезне, защото този непокорен Томи Банкс продължава тайничко да пуши под одеялото, макар че вече три пъти се подпали. Но независимо от тези тъжни и лишени от романтика факти, все пак смятам, че няма от какво да се оплаквам, защото никога през живота си не съм била толкова весела и щастлива. Може би това малко ви дразни, но тъй като живея сред момчета, несъзнателно възприемам и някои от изразите и поведението им.

— Да, Джоу, струва ми се, че твоите усилия дават богати плодове — с радост призна госпожа Марч, като махна с ръка, за да прогони един огромен щурец, в който Теди се бе загледал уплашено.

— Съвсем не толкова богати, колкото са твоите, мамо. Ето сега сме се събрали отново, но никога няма да успеем да ти благодарим достатъчно за търпението, с което си ни отгледала, за да станем такива, каквито сме — извика развълнувано Джоу.

— Надявам се, че с всяка година реколтата ще бъде все по-богата, а бурените ще намаляват — нежно добави Ейми.

— Вече сме голям род, но знам, че в сърцето ти има място за всички ни, мамо — обади се и Мег.

Госпожа Марч бе толкова трогната, че замълча за миг и само протегна ръце, сякаш се опитваше да прегърне и децата, и внуците си. След това каза с нежен майчински глас, в който се долавяше и благодарност, и много човечност:

— О, мои момичета, колкото и дълго да живеете, никога не бих могла да ви пожелая по-голямо щастие от това, което имате в момента!