Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (23)

Двадесет и трета глава
Под чадъра

Докато Лари и Ейми се разхождаха насам-натам върху дебелите килими в трапезарията, докато подреждаха къщата си и крояха планове за щастливото си бъдеще, господин Баер и Джоу се наслаждаваха на малко по-различни разходки — по разкаляните пътища и пустите полета.

— Винаги излизам да походя преди вечеря и не смятам да се отказвам от този свой навик само поради факта, че започнах всеки път да срещам професора — каза си Джоу, след като случайните срещи се бяха повторили вече няколко пъти. Имаше два пътя до къщата на Мег, но който и да поемеше, винаги го срещаше — или отиваше, или се връщаше отнякъде. Всеки път вървеше бързо и като че не я забелязваше до момента, в който бе стигнал съвсем близко до нея. Тогава я поглеждаше така, сякаш късогледите му очи не са могли да разпознаят дамата, която се е приближавала към него. Ако бе тръгнала към Мег, се оказваше, че професорът има нещо, което би могъл да занесе на бебетата. А ако си отиваше вкъщи, той набързо смотаваше, че е възнамерявал да се разходи до реката и точно се е канел да се връща обратно и с удоволствие би ги посетил, ако вече не са се уморили от честите му визити.

Какво би могла да направи Джоу при тези обстоятелства, освен да го поздрави най-приятелски и да го покани? Дори да беше уморена от визитите му, тя прикриваше с невероятно умение това и гледаше да има кафе преди вечерята, тъй като „Фридрих — искам да кажа господин Баер — не обича чай.“

След втората седмица всички вече отлично се досещаха за какво става дума, макар че се правеха, че не забелязват промените, които ясно се отразяваха върху лицето на Джоу. Никой не я питаше защо си пее, докато работи, нито защо си оправя прическата по три пъти на ден и толкова много държи на вечерните си разходки. И никой като че не подозираше, че докато води философски разговори с бащата, професор Баер всъщност се обяснява в любов на дъщерята.

Джоу просто не можеше да си позволи да признае любовта си и упорито се опитваше да прикрие чувствата си. И тъй като това трудно й се отдаваше, животът й се превърна в истински ад. Непрекъснато се страхуваше, че околните ще й се подиграват, задето се е предала така лесно, след многобройните си декларации, че ще си остане свободна и независима. Особено много се страхуваше от Лари, но благодарение на новия си ръководител, той се държеше безупречно. Нито веднъж не нарече господин Баер „страхотен старец“ пред другите от семейството, освен пред Ейми, не направи дори намек за положителната промяна във външния вид на Джоу, нито изрази някакво учудване, че виждаше шапката на професора в антрето на семейство Марч почти всяка вечер. Но когато бяха само двамата с Ейми, признаваше огромното си нетърпение по времето, когато ще може здравата да натрие носа на Джоу.

В продължение на две седмици професорът идваше и си отиваше всеки ден, без да пропуска нито миг да бъде заедно с Джоу. После изведнъж изчезна и не се появи цели три дни, нито изпрати някакво съобщение. Този факт натъжи всички, а Джоу в началото стана доста замислена, а след това ужасно се ядоса.

— Това е наистина отвратително. Той явно си е заминал също толкова внезапно, както и пристигна. Не че ме засяга особено, но все пак смятам, че би трябвало да дойде да се сбогува, като истински джентълмен — каза си тя, като гледаше отчаяно към външната врата, докато се приготвяше за традиционната си разходка.

— Май е най-добре да вземеш и чадъра си, скъпа, струва ми се, че може да завали — посъветва я майка й, без да каже нищо за новата шапка, която бе сложила на главата си.

— Добре, мамо. Искаш ли нещо от града? Трябва да отида до там, за да си купя малко листа — отвърна Джоу, като старателно чоплеше брадичката си пред огледалото, за да не погледне към майка си.

— Да, можеш да ми купиш една опаковка игли номер девет и два ярда от тясната бледолилава панделка. Обу ли си високите обувки и имаш ли нещо по-плътно под палтото?

— Всичко е наред — разсеяно й отговори Джоу.

— Ако случайно срещнеш господин Баер, доведи го на чай, толкова искам да видя този приятен човек — добави госпожа Марч.

Джоу чу тези нейни думи, но нищо не отвърна, само целуна майка си и бързо излезе, като, независимо от болката в душата си, си помисли с благодарност: „Колко е добра мама! Какво ли правят момичетата, които си нямат такива майки, да им помагат, когато са в беда?“

Магазините, които й трябваха, съвсем не се намираха в района с офисите, банките и складовете за търговия на едро, където обикновено се събираха господата. Но Джоу се оказа точно в тази част на града и обикаляше нетърпеливо наоколо, сякаш очакваше някой, като уж внимателно изучаваше някакви инструменти и разни видове вълна, което бе доста странно за една жена. Наложи се да прескача някакви варели, докато разни невнимателни мъже се блъскаха в нея, а други я гледаха учудено, недоумявайки как е попаднала тук. Когато усети няколко дъждовни капки върху лицето си, изведнъж забрави за неосъществените си надежди и се сети за красивите панделки в косата си, които със сигурност ще се повредят от водата. И докато дъждът продължаваше да вали, тя най-неочаквано се сети, че след като вече бе късно да спаси сърцето си, би било добре да се опита поне да предпази новата си шапка, защото в края на краищата си оставаше жена, макар и влюбена. Сега си спомни за малкото чадърче, което бе забравила в бързината си и старанието да тръгне колкото се може по-скоро. Нямаше никакъв смисъл да съжалява за това, единственото, което й оставаше, бе да потърси един чадър назаем или да се остави да бъде намокрена от дъжда. Погледна сивото небе, после потъналата вече в кал улица пред себе си, а след това насочи поглед към най-близкия магазин, на вратата, на който бе написано: „Хофман, Шварц & Ко“.

И си каза осъдително:

— Така ми се пада! След като нямах достатъчно ум в главата и взех, че облякох най-хубавите си дрехи и се замотах тук с надежда, че ще видя професора. Джоу, срамувам се от теб! Няма в никакъв случай да влизаш вътре и да искаш чадър, като се опитваш да подразбереш от приятелите му къде е. Просто ще си тръгнеш веднага и ще отидеш да напазаруваш онова, което ти трябва, под дъжда. И ако в резултат на това се разболееш или съсипеш напълно шапката си, ще знаеш, че си си го заслужила. Тръгвай!

След всичко това тя се втурна толкова решително напред, че едва не попадна под колелата на преминаващата кола, затова пък се стовари в прегръдките на един огромен мъж, който доста се смути от този факт и доста обидено смотолеви: „Извинявайте, госпожо!“ Джоу реши, че не й остава нищо друго, освен да опита да спаси красивите панделки, като разпери носната си кърпичка над тях, след което продължи решително напред, като разпръсваше чадърите около себе си. Но скоро забеляза, че някакъв доста разнебитен син чадър предано я следваше и предпазваше шапката й. Вдигна очи и видя господин Баер, който гледаше смутено надолу.

— Май познавам тази упорита госпожица, която смело крачи под носа на конете в тази ужасна кал. Какво правиш тук, приятелко?

— Пазарувам.

Господин Баер се засмя, като погледна малката фабрика от едната страна на улицата и склада за кожи от другата, но каза съвсем любезно:

— Но няма чадър, мога ли повърви с теб, за да предпазя теб от капки?

— Да, благодаря.

Бузите на Джоу бяха червени като панделките в косите й и тя отчаяно се питаше какво ли си е помислил за нея. Но скоро тревогата й изчезна, вървеше из улиците под ръка със своя професор и имаше чувството, че слънцето най-неочаквано я е обляло с топлите си бляскави лъчи, че всичко отново е както трябва и че е една невероятно щастлива жена, която крачи доволна из мокрите улици.

— Смятахме, че сте заминал — бързо започна Джоу, защото усещаше, че той я гледа изпитателно. Шапката й не бе достатъчно голяма, за да прикрие лицето й, и се опасяваше, че може да сметне радостта, изписана върху него, за доста непристойна.

— Нима си повярвала, че мога да тръгна, без да се сбогува с онези, които били така божествено любезни с мен? — попита той и в гласа му се долавяше такова недоумение, че тя реши, че го е обидила с предположението си и побърза искрено да го успокои:

— Не, не естествено. Бях сигурна, че сте зает със своите работи. Но толкова ни липсвахте… особено на мама и на татко.

— А на теб?

— Винаги се радвам, когато ви виждам, сър.

В старанието си да изглежда по-спокойна, Джоу придаде твърде хладен израз на гласа си, а това „сър“ накрая накара професора да замръзне на мястото си, усмивката му изчезна и той тъжно каза:

— Благодаря, ще дойда още веднъж, преди да замина.

— Значи наистина заминавате?

— Няма вече работа тук, всичко свърши.

— Надявам се, успешно? — попита бързо Джоу, след като усети горчивината от разочарование в гласа му.

— Би трябвало да смята така, защото има една добра възможност да си изкарва хляб и да помага на мои малки палавници.

— Кажете ми, моля ви! Толкова бих искала да разбера всичко за… за момчетата — нетърпеливо го подкани Джоу.

— Много си мила, с удоволствие ще кажа. Приятелите ми намерили за мен място в един колеж, където ще преподава, точно както у дома, освен това ще печеля достатъчно, за да осигуря бъдеще на Франц и Емил. Би трябвало да съм благодарен за това, нали?

— Да, наистина! Колко приятно ще ни бъде да ви гледаме как вършите точно онова, което ви харесва. Надявам се, че ще се срещаме често и момчетата… — извика Джоу, като непрекъснато споменаваше момчетата уж като предмет на задоволството си, което колкото и да се стараеше, не можеше да прикрие.

— О, но ние не среща често, струва ми се. Това място е далеч на Запад.

— Толкова далеч? — извика Джоу и отчаяно пусна полата си, сякаш вече изобщо не я интересуваше какво ще стане с дрехите й, дори със самата нея.

Господин Баер знаеше няколко езика, но никак не умееше да проумява мислите на жените. Ласкаеше се с мисълта, че познава Джоу много добре, затова бе толкова озадачен и объркан от противоречивите акценти в гласа й, от промените в лицето и в държанието й през този ден — тя като че изпадаше в половин дузина различни настроения само за някакъв си половин час. Когато го срещна, тя изглеждаше учудена, макар че човек трудно би могъл да не заподозре, че бе дошла тук именно заради него. Когато й предложи ръката си, тя я прие с поглед, който го изпълни с радост и задоволство. Но когато я запита дали й е липсвал, тя му отвърна така студено и формално, че го обзе пълно отчаяние. Когато научи за успешното му назначение, направо плесна с ръце от радост — дали тази радост бе наистина единствено заради момчетата? А след това, като разбра за мястото на назначението, с такова отчаяние каза „Толкова далеч?“, че надеждата отново се възроди у него. Но в следващата минута това момиче направо го срази, като съвсем делово му предложи:

— Ето тук трябваше да дойда. Ще влезете ли заедно с мен? Няма да се забавя много.

Джоу се гордееше много с умението си да пазарува, като й се искаше по-специално да впечатли мъжа до себе си със своята скромност и прибраност при извършването на тази дейност. Но поради вълнението, което я изпълваше, вършеше всичко не както трябва, обърна таблата с иглите, поиска бледолилава панделка не на щанда, където я продаваха, преброи погрешно парите и какво ли още не. Господин Баер стоеше отстрани и я наблюдаваше как ту пребледнява, ту се изчервява, в резултат на което собствените му колебания и съмнения все повече намаляваха и започваше да се уверява, че в някои случаи жените, както и сънищата, показваха с поведението си не онова, което мислеха.

Когато излязоха от магазина, той постави доволен пакета под мишница и тръгна направо през локвите, сякаш това му доставяше истинско удоволствие.

— Защо не купим някои неща за бебетата и да направи един прощален празник довечера в чест на мое последно гостуване във ваш гостоприемен дом? — попита той, като се спря пред витрината на един магазин, отрупана с плодове и цветя.

— Какво ще купим? — побърза да каже Джоу, като съзнателно не обърна внимание на последните му думи.

— Дали ще им харесат портокали и фурми? — с родителска загриженост се поинтересува господин Баер.

— Ядат ги с удоволствие, стига да ги има.

— А какво ще кажеш за малко ядки?

— С тях се справят като истински катерици.

— Хамбургско вино, ето нещо, което би трябвало да опитаме, като вдигнем тост за родината.

Джоу се понамръщи малко, защото това й се стори прекалено екстравагантно и побърза да му предложи да купят по малко стафиди и бадеми и с това да приключат. Като чу това, господин Баер взе портмонето й, извади своето и наистина завърши с покупките, като поръча още грозде, букет чудесни цветя и бурканче с мед, предназначен специално за Демиджон. След това разпредели пакетите в ръцете си, даде й да държи цветята, разтвори стария — чадър и двамата продължиха под дъжда.

— Госпожице Марш, искам да те помоля за една голяма услуга — започна професорът, след като повървяха известно време.

— Да, сър — отвърна бързо тя и сърцето й започна да бие толкова силно, че се уплаши, че дори той може да го чуе.

— Позволявам си да го поискам, въпреки лошото време, тъй като разполагам с твърде малко време.

— Да, сър — повтори Джоу и така силно стисна букета, че едва не счупи дръжките на цветята.

— Бих искал да купя една рокличка на моя малка Тина, но никак не разбира от тези неща и не бих могъл да се справя сам. Нали ще ми помогне при избор?

— Да, сър — отвърна Джоу и в този момент почувства съвсем внезапно такава студенина, сякаш току-що бе стъпила в хладилник.

— А също и някакъв шал за майката на Тина, тя е така бедна и болна, а съпруг само създава грижи на нея… да, да, един дебел вълнен шал ще бъде твърде подходящ за тази моя приятелка.

— Ще го направя с удоволствие, господин Баер — каза Джоу, а след това си помисли: „Може би прекалено бързам, но той ми става по-мил с всяка изминала минута.“

Господин Баер я остави сама да избере всичко, така че тя посочи една чудесна детска рокличка, а след това се насочи към шаловете. Продавачът, който бе женен мъж, се постара да бъде любезен с двойката, която като че пазаруваше за собственото си семейство.

— Госпожата може би ще предпочете този. Той е с чудесно качество, цветът е прекрасен, просто гали погледа — каза той, като разгърна един удобен сив шал и обгърна раменете й с него.

— Как ви се струва, господин Баер? — попита тя, като се обърна с гръб към него, доволна, че й се предоставя възможност да прикрие в този миг лицето си.

— Чудесен е, ще вземе него — отвърна професорът, като се усмихваше на самия себе си, докато плащаше, а в същото време Джоу внимателно разглеждаше по рафтовете, сякаш търсеше още нещо интересно.

— А сега ще си тръгваме ли към къщи? — попита той и думите явно му доставиха огромно удоволствие.

— Да, късно е, освен това съм толкова уморена — отвърна Джоу и в гласа й се почувства пълно отчаяние, защото слънцето като че отново бе изчезнало от хоризонта, точно така неочаквано, както се бе появило. Светът отново й изглеждаше невзрачен и тъжен. Неочаквано установи, че краката й бяха премръзнали, главата я болеше ужасно, а сърцето й бе дори по-студено от краката, и изпълнено с по-силна болка от тази в главата. Господин Баер заминаваше. Той явно държеше на нея, но само като на приятелка, така че всичко това бе грешка и колкото по-скоро приключеше, толкова по-добре. Изпълнена с тези мисли, тя се забърза към един омнибус, като махна с ръка, при което цветята се разпиляха, паднаха на земята и потънаха в калта.

— Това не е нашият омнибус — каза професорът, като махна на колата да продължи, после се наведе и започна да събира цветята.

— Съжалявам, не видях добре надписа. Няма значение, мога да вървя и пеша, свикнала съм да цапам в калта — отвърна Джоу и премигна няколко пъти, тъй като предпочиташе да умре, вместо да избърше сълзите от очите си.

Господин Баер забеляза сълзите, които се стичаха по бузите й, макар че тя бързо извърна глава. Тази гледка дълбоко го трогна и веднага я попита с нежност, която не можеше да не се усети:

— Скъпа моя, защо плачеш?

Ако Джоу беше достатъчно опитна в тези неща, би могла да каже, че не плаче, а сигурно е от настинката, или да му даде някакво друго женско обяснение, горе-долу подходящо за случая. Но вместо това бедното същество се разплака още по-горчиво и отчаяно каза:

— Защото заминавате.

— О, господи, но това е наистина чудесно! — извика господин Баер и успя да плесне с ръце, независимо от чадъра и от многобройните пакети, с които се бе натоварил. — Джоу, аз няма нищо друго, освен много любов, която може предложи на теб. Дойдох да види дали това те интересува и изчаках, докато се уверя, че ме смяташ за нещо повече от обикновен приятел. Така ли е? Можеш ли да намериш малко място в сърцето си за стария Фриц? — изрече бързо на един дъх.

— О, да! — отвърна Джоу и той се почувства толкова щастлив и доволен, защото тя обви с две ръце неговата ръка и го погледна по такъв начин, че той разбра колко щастлива ще се чувства да прекара живота си заедно с него, макар че в момента нямаха дори по-сигурна защита от дъжда от стария чадър, който той носеше.

Това бе наистина едно предложение, съпроводено с доста затруднения, тъй като професорът не можеше да падне на колене, поради гъстата кал, нито можеше да й предложи ръката си, освен фигуративно, тъй като и двете му ръце бяха заети. Още по-малко му бе възможно да й говори нежни думи, след като се намираха на средата на улицата, макар че в този момент той бе готов да го направи. Така че единственият начин, по който можеше да изрази бурните си чувства, бе като я гледаше с блеснало от щастие лице, докато дъждовните капки радостно светеха по брадата му. Ако не я обичаше толкова силно, едва ли би могъл да й се възхищава толкова силно точно в този момент, защото тя съвсем не изглеждаше прекрасно — полата й бе мокра и изпоцапана, високите й обувки бяха до половината потънали в калта, а шапката й бе напълно унищожена от дъжда. За щастие, господин Баер я смяташе за най-красивото живо същество на този свят, а на нея й се струваше, че в момента той е по-чаровен от всякога, макар че шапката му бе подгизнала от вода, която се стичаше на струйки и върху раменете му (защото през цялото време държеше чадъра само над главата на Джоу), а всичките пръсти на ръкавиците му бяха изпокъсани.

Минувачите вероятно ги смятаха за двойка безопасни луди, тъй като те напълно забравиха за съществуването на омнибуса и най-спокойно крачеха из улиците, без да забелязват, че се стъмва и пада мъгла. Изобщо не ги интересуваше какво мислят другите за тях, защото в момента се наслаждаваха на онзи щастлив час, който идва толкова рядко и почти винаги един-единствен път в живота — онзи чуден момент, който превръща старите в млади, невзрачните — в красиви, бедните — в богати. Онзи чуден момент, който показва на обикновения човек какво значи да попаднеш в рая. Професорът изглеждаше така, сякаш притежаваше цяло кралство и светът вече просто нямаше какво повече да му предложи. А Джоу крачеше гордо до него и имаше чувството, че точно това е единственото място, където би трябвало да бъде, като недоумяваше как е могла дори да си помисли за нещо друго преди. Тя бе първата, която успя да се овладее и да каже нещо — имам предвид нещо разбираемо, защото развълнуваните възклицания, с които бе посрещнато нейното „О, да!“ не биха могли да се смятат за нещо, което би могло да се предаде с думи.

— Фридрих, защо не…

— О, небеса! Тя нарече мен с име, което никой не споменавал дори, откакто Мина умря! — извика професорът и се спря точно в средата на една локва, за да я погледа.

— Винаги съм те наричала така в мислите си, но няма да го правя, ако не ти харесва.

— Говори също на „ти“, тогава ще приема, че твоят език е също толкова красив, колкото и моят.

— Е, не ти ли се струва това прекалено сантиментално? — попита Джоу, макар че тя също предпочиташе да му говори на „ти“.

— Сантиментално? Слава Богу, ние, немците, вярваме в чувствата и благодарение на тях оставаме вечно млади. В официалната английска форма „вие“ има някаква студенина, а „ти“ означава нещо близко и скъпо на сърцето. За мен то е от голямо значение, така че предпочитам да го чувам по-често — умолително каза господин Баер, сякаш не бе професор, а някакъв романтичен ученик.

— Но защо не си ми казал по-рано, че предпочиташ да се обръщам така към теб? — попита смело Джоу.

— Сега ще открие пред теб цяло мое сърце, при това ще го направя с удоволствие, защото отсега нататък ти ще отговаряш за него. Виж, моя скъпа Джоу — о, колко ми е скъпо това име! — искаше ми се да ти призная всичко в деня, в който се сбогувахме в Ню Йорк. Но реших, че изпитваш някакви по-специални чувства към този твой красив приятел Лари и не посмях да те занимавам със себе си. Щеше ли тогава да ми кажеш „Да“, ако те бях попитал?

— Не знам, страхувам се, че нямаше, защото тогава просто нямах сърце.

— Глупости! Не вярвам на това. То сигурно е спяло, докато дойде приказният принц от планините и го разбуди. Да, наистина „Die erste Liebe ist die beste“^[1], но не бих могъл да очаквам това.

— Прав си, първата любов е най-прекрасна. И искам да ти кажа, че можеш да бъдеш спокоен, защото никога не съм обичала друг. Теди бе момче и много скоро преживя това свое увлечение към мен — побърза да поправи грешката на професора Джоу.

— Чудесно, тогава ще бъда невероятно щастлив, защото ще знам, че ще получа всичко от теб. Толкова отдавна го исках, че сигурно съм станал невероятен егоист, в което скоро ще се увериш, моя скъпа професорша.

— О, това ми харесва! — извика Джоу, доволна от новото име, с което я бе нарекъл. — А сега ми кажи, какво наистина те накара да дойдеш тук, точно сега, когато най-силно исках да те видя?

— Това… — и господин Баер измъкна един поизмачкан лист от джоба на палтото си.

Джоу го разгърна и го погледна смутено, защото това бе една нейна поема, публикувана във вестник, който се интересуваше от този жанр.

— Но как така това те е довело при мен? — попита тя, недоумявайки какво точно има предвид.

— Попаднах случайно на поемата, познах, че е от теб, по заглавието „На тавана“, както и по инициалите в края. Вътре открих една строфа, която като че ме викаше да дойда при теб. Ако прочетеш отново поемата, сигурно веднага ще я откриеш.

Джоу реши да опита и бързо зачете поемата, докато господин Баер внимателно държеше чадъра над главата й, за да я пази от дъжда.

— О, това е ужасна поезия, написах я един ден, когато се чувствах ужасно самотна, тогава дори здравата си поплаках. И никога не съм си представяла дори, че в нея се съдържа някакъв дълбок смисъл — каза след малко Джоу и скъса листчето, което професорът бе пазил така ревниво.

„Е, можем да се простим с него, то вече свърши своята работа. Сигурно ще намеря нещо по-ново и интересно, след като прегледам всичките й дневници, в които пази тайните си“ — помисли си с усмивка господин Баер, докато гледаше как малките парченца се разхвърчаха, гонени от вятъра.

— Да — продължи високо той, — прочетох това и си казах: „Тя има дълбока тъга, чувства се така самотна и би могла да намери утешение в истинската любов.“ А моето сърце бе пълно, дори препълнено с такава любов към теб. Реших да дойда и да ти кажа: „Ако не смяташ, че това е твърде малко срещу онова, което ще получа аз самият, то тогава го вземи в името на Бога.“

— И след като дойде, видя, че няма да е прекалено малко, а единственото ценно нещо, от което се нуждая — прошепна Джоу.

— Първо не смеех дори да си го помисля, макар че всички ме посрещнахте така ласкаво, особено ти. Но скоро започнах да се надявам, а накрая си казах: „Ще я имам, дори ако трябва да умра!“ и наистина стана така! — решително извика господин Баер.

На Джоу всичко това й се струваше прекрасно и дълбоко в себе си бе уверена, че ще бъде достойна за своя рицар, макар че той не пристигна във величествени доспехи и на бял кон.

— Но защо не идва у нас през последните дни? — попита бързо тя, като изпитваше огромно удоволствие от този техен откровен разговор, в който и двамата научиха толкова приятни неща един за друг.

— Не ми бе никак лесно, просто сърце не ми даваше да те откъсна от този толкова щастлив дом, преди да имам някаква перспектива, че ще ти осигуря друг, може би не чак такъв, но все пак ще бъде дом. Но за да го постигна, ще ми трябва време и упорит труд. Как бих могъл да поискам от теб да дадеш толкова много на един беден старец, който не притежава нищо, освен скромните си знания?

— Радвам се, че си беден! Не бих искала да имам богат съпруг! — решително отсече Джоу, а след това прибави нежно: — Не се страхувай от бедността. Аз се сблъсквам с нея вече от години, така че съм престанала да се потискам от нея, дори се научих да изпитвам щастие и радост, когато работя за тези, които обичам. И не се наричай стар — никога дори не съм си го и помисляла — щях да се влюбя в теб, дори да беше и на седемдесет!

Професорът бе толкова трогнат от думите й, че с удоволствие би използвал носната си кърпичка, ако можеше да я открие. Но не успя да го направи, така че Джоу избърса очите му със своята. После взе един-два от пакетите и усмихнато каза:

— Може да е прозвучало прекалено самоуверено, но затова пък никой не би могъл да ме обвини, че не бях на поста си преди минута — защото както е известно, едни от специалните мисии на жените са да пресушават чуждите сълзи и да носят тежки товари. Аз ще поема своя дял от товара, Фридрих, и ще ти помогна да спечелиш достатъчно за нашия общ дом. Трябва да приемеш това, иначе изобщо няма да остана при теб — обяви решително тя, докато той се опитваше да поеме обратно пакетите.

— Ще видим. Дали ще имаш търпение да почакаш доста време, Джоу? Трябва да замина и да свърша сам работата си. Първо трябва да помогна на моите момчета, защо дори заради теб не бих могъл да наруша думата, дадена на Мина. Можеш ли да ми простиш това и да се чувстваш щастлива, докато двамата чакаме и се надяваме?

— Да, сигурна съм, че ще мога. Защото двамата се обичаме и това прави всичко останало толкова просто. Аз също си имам свои задължения и своя работа, които не бих могла да пренебрегна заради теб. Така че няма защо да бързаме, нито да проявяваме нетърпение. Можеш да направиш онова, което си решил — да заминеш на Запад. А аз ще остана тук и ще си върша моята работа. Вярвам, че и двамата ще сме щастливи, ще се надяваме на нещо по-добро, като оставим бъдещето си в ръцете на Бога.

— О, ти ми вдъхваш толкова вяра и кураж, не мога да ти дам в замяна нищо, освен пълното си с обич сърце и празните си ръце — извика силно развълнуван професорът.

Джоу никога, ама никога нямаше да се научи да се държи както трябва. Защото, когато й каза това, те бяха застанали на стълбите и тя веднага сложи своите ръце в неговите и му пошепна:

— Сега вече не са празни — после се наведе и целуна своя Фридрих, като никой не ги видя, защото се бяха скрили под чадъра.

Това бе наистина ужасно поведение, но Джоу би го направила, дори ако жабата, която подскачаше наблизо, и врабецът на отсрещното дърво бяха човешки същества. В момента изобщо не я интересуваше дали някой ще я види, не я интересуваше нищо друго, освен собственото й щастие. Макар че всичко изглеждаше доста просто, всъщност това бе върховният момент в живота и на двамата, защото именно сега те излязоха от тъмната нощ, спасиха се от бурята и от самотата, за да влязат в един приветлив дом, изпълнен със спокойствие и топлина, който най-гостоприемно ги очакваше. Джоу бързо издърпа своя любим вътре и побърза да затвори вратата след него.