Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (20)

Двадесета глава
Изненади

Джоу беше сама и наблюдаваше как денят полека-лека се изнизва, легнала на старото канапе. Това беше любимият й начин на прекарване на привечерите — гледаше в огъня и мислеше, никой не я безпокоеше; опряла глава върху малката червена възглавничка на Бет, тя съчиняваше поредните си истории, мечтаеше си, или мислеше с нежност за сестра й, която като че винаги беше до нея. Лицето й изглеждаше уморено, сериозно и доста тъжно. Утре беше рожденият й ден и тя с тъга си мислеше колко бързо се изнизаха годините, колко стара бе вече и колко малко бе постигнала до този момент. Бе вече почти на двайсет и пет, но нямаше нищо, с което би могла да се похвали — Джоу съвсем не бе права в това отношение, наистина имаше с какво да се похвали и постепенно го разбра и бе благодарна за това.

— Една стара мома — ето това ще излезе от мен. Стара мома писателка, която ще има перодръжка вместо съпруг, цяла сюрия истории, вместо деца, и може би ще минат поне двайсет години, преди да получи поне малко признание и слава. Тогава, като бедната Джонсън, ще бъда твърде стара, за да им се зарадвам, напълно самотна и няма да има с кого да ги споделя, и съвършено независима, макар че тази независимост изобщо няма да ми е необходима. Е, няма защо толкова да се оплаквам, ще си позволя да отбележа, че старите моми се чувстват изключително добре, след като свикнат със състоянието си, но…

Джоу въздъхна и не можа да си каже нищо повече, защото тази перспектива със сигурност не й изглеждаше привлекателна.

Джоу задряма и в миг пред нея като че застана духът на Лари. Изглеждаше й един такъв напълно жив дух, който се надвесваше над нея, а погледът му подсказваше, че е изпълнен с чувства, които не би искал да показва. Но подобно на Джени в баладата „Тя не можеше да повярва, че е той“, лежеше в тишината, вторачила поглед в него, докато накрая той се наведе и я целуна. Едва тогава го позна със сигурност, скочи и радостно извика:

— О, Теди! Моят Теди!

— Скъпа Джоу, наистина ли се радваш, че ме виждаш?

— Да се радвам? Скъпо мое момче, просто не бих могла да изразя с думи чувствата, които изпитвам. Къде е Ейми?

— Майка ти я задържа в дома на Мег. Отбихме се, като минавахме покрай тях, и след това не можах да откъсна съпругата си от прегръдките им.

— Не можа какво? — извика Джоу, тъй като Лари изрече тези думи с огромна гордост и удовлетворение, които ясно издаваха чувствата му.

— О, Господи, издадох се! — каза той и я погледна толкова виновно, че Джоу веднага започна да го разпитва.

— Значи двамата сте се оженили?

— Да, но няма да го направя никога отново — отвърна той и се смъкна на колене, като плесна с ръце, а на лицето му бе изписано както смущение, така и триумф.

— Ама наистина ли се оженихте?

— Напълно, благодаря.

— Господ да ни е на помощ. И какво е следващото ужасно нещо, което планираш? — попита с въздишка Джоу и се отпусна обратно върху канапето.

— Поздравление напълно в твоя стил, макар че човек трудно би могъл да го приеме като комплимент — отвърна Лари и очите му доволно заблестяха.

— А ти какво друго очакваш, след като ме уплаши до смърт, промъквайки се тук като крадец, а след това направо, без никакво предисловие, ми изтърсваш тази новина? Веднага се изправи, смешно момче такова, и ми разкажи всичко най-подробно.

— Няма да отроня и дума, ако не ми позволиш да заема традиционното си място и не обещаеш, че няма да се барикадираш.

Джоу искрено се разсмя при тези думи, нещо, което не й се бе случвало от доста време, после потупа подканващо мястото до себе си с ръка и сърдечно му каза:

— Старата възглавница е на тавана, вече нямаме нужда от нея, така че ела тук и ми разкажи всичко, Теди.

— Как прекрасно ми звучи, когато ме наричаш „Теди“! Никой друг, освен теб не използва това име — усмихна се Лари и доволен се настани до нея.

— А как те нарича Ейми?

— Мой господине.

— Точно в неин стил — макар че наистина приличаш на такъв — отвърна Джоу и го изгледа изпитателно, като погледът й издаваше, че намира своето момче по-сериозно и солидно от всякога.

Възглавницата я нямаше, но независимо от това между тях като че съществуваше някаква преграда; нещо напълно естествено, създадено от времето, продължителната раздяла и промяната в чувствата им. И двамата го усещаха и в първия момент се гледаха така, сякаш тази невидима бариера хвърляше някаква сянка върху тях. Но тя като че изчезна, когато Лари важно отбеляза:

— Не ти ли приличам на женен мъж и глава на семейство?

— Ни най-малко и никога няма да ми заприличаш на такъв. Станал си по-висок и по-як, но си си същият пройдоха като преди.

— Е, Джоу, моля те, би трябвало да се отнасяш с по-голямо уважение към мен — започна Лари, но ясно си личеше, че определението й му хареса.

— Как бих могла, след като самата мисъл, че вече си женен, е толкова невероятна, че просто не съм в състояние да остана сериозна? — отвърна Джоу и се засмя отново, а после двамата продължиха разговора си по приятния стар познат начин.

— Няма смисъл да търчиш на студа вън и да търсиш Ейми, тъй като те всички в най-скоро време ще се появят тук. Но аз просто не можах да ги изчакам, исках да съм първият, който ще ти съобщи изненадващата новина, така че да „обера каймака“, както казвахме, когато се борехме за крема като малки.

— Разбира се, успя, като развали всичко, защото започна по погрешка от края. Сега е време да се поправиш и да ми разкажеш всичко от начало до край. Умирам от нетърпение да го чуя.

— Е, направих го, за да доставя удоволствие на Ейми — започна Лари и й намигна, което я накара да възкликне:

— Заблуда номер едно; всъщност Ейми го е направила, за да ти достави удоволствие. Продължи нататък, като се придържаш към истината, доколкото можеш, сър.

— Знам, че не можеш да пропуснеш досадните си коментари — но наистина с радост ще ги изслушам — отвърна на обвиненията й Лари. — Всъщност каква разлика има, нали тя и аз сме вече едно? Планирахме да се върнем заедно със семейство Карол преди месец-два, но те най-неочаквано промениха плановете си и решиха да останат още една зима в Париж. Дядо много искаше да се прибере у дома; както знаеш, замина, за да ми достави удоволствие, така че в никакъв случай не можех да го оставя да пътува сам, нито пък можех да се разделя с Ейми. Госпожа Карол май е възприела напълно английските представи за добро поведение и морал, както и други подобни глупости, защото категорично възрази срещу това Ейми да пътува с нас. Реших да уредя тези затруднения, като казах:

— Хайде тогава да се оженим и така ще можем да си правим каквото си поискаме.

— Разбира се, че си го направил, ти обичаш винаги нещата да се нареждат така, както на теб ти харесва.

— Невинаги — отвърна веднага Лари и нещо в тона му накара Джоу бързо да продължи:

— А как накарахте леля да се съгласи?

— Доста трудна работа беше, но между нас казано, успяхме да я склоним, защото имахме купища разумни аргументи в наша полза. Нямаше време да ви пишем писма и да искаме разрешения, а и без това вие всички вече знаехте и постепенно бяхте свикнали с идеята — така че всичко бе „въпрос само на време“, както се изрази съпругата ми.

— Май и на теб този израз доста ти е харесал и си бил горд, че тя го е използвала — прекъсна го Джоу и го изгледа изпитателно, като с удоволствие забеляза блестящите му от щастие очи — същите тези очи бяха така трагично тъжни последния път, когато ги бе видяла.

— Е, мъничко. Тя изобщо е толкова прекрасна млада дама, че просто не бих могъл да не се гордея с нея. Е, тогава леля и чичо се съгласиха да присъстват като свидетели, а ние бяхме толкова щастливи, че с това ще се решат проблемите ни, че просто не забелязахме как мина всичко.

— Но къде, кога, как? — попита Джоу, изпълнена с типичния женски интерес и любопитство.

— Преди шест седмици, при американския консул в Париж — едно скромно регистриране на брака, както се досещаш, защото дори в огромното си щастие, нито за миг не забравихме за скъпата ни малка Бет.

Джоу хвана ръката му, когато той изрече тези думи, а Лари нежно пооправи малката червена възглавничка, която добре помнеше.

— Защо не ни писахте след това? — попита по-тихо Джоу след кратка пауза.

— Искахме да ви изненадаме, смятахме да пристигнем директно вкъщи след сключването на брака, но скъпият възрастен господин обяви, че ще му трябва поне месец, за да се подготви, така че ни предложи да прекараме медения си месец там, където искаме. Ейми преди време бе определила Валроса като подходящо място за сватбено пътешествие, така че отидохме там и бяхме толкова щастливи, колкото хората обикновено са само веднъж в живота си. Честно ти казвам, любовта ни там разцъфтя като розите!

Лари като че за миг забрави за присъствието на Джоу и тя му бе благодарна за това, защото самият факт, че така свободно и естествено й разказваше всичко това, показваше, че вече е забравил и е простил. Опита се да издърпа ръката си от неговата, но той като че усети какви мисли я бяха накарали да го направи и я стисна по-силно, след което й каза така сериозно, че тя направо не можеше да повярва, че това е нейният Лари:

— Джоу, скъпа, бих искал да споделя с теб едно-единствено нещо и след това ще престанем да говорим по този въпрос. Както ти писах в едно от писмата си, в което ти съобщавах, че Ейми се държи много мило с мен, аз наистина никога няма да престана да те обичам. Но просто любовта ми се промени и разбрах, че май наистина така е по-добре. Просто вие двете с Ейми разменихте местата си в моето сърце, това е всичко. Може би така е било предопределено и със сигурност един ден щеше да се случи, ако го бях поискал, както ти настояваше да направя. Но аз никога не съм достатъчно търпелив, затова си причиних голяма сърдечна болка. Бях момче — твърдоглаво и упорито; и трябваше да получа този жесток урок, за да осъзная грешката си. Защото това наистина беше грешка, Джоу, както ти твърдеше, и аз я разкрих, но едва след като се държах като глупак. Ще ти призная, че по едно време толкова се бях объркал, че просто не знаех кого всъщност обичам повече — теб или Ейми, и се опитвах да ви обичам и двете, което беше невъзможно. Но когато я видях в Швейцария, всичко като че в миг ми се изясни. Двете заехте правилните си места и почувствах, че със старата ми любов е свършено още преди новата да е настъпила. След това разбрах, че бих могъл честно да поделям сърцето си между сестрата Джоу и съпругата Ейми, като ги обичам и двете искрено. Можеш ли да ми повярваш и да се държиш с мен както в щастливите стари времена, когато за първи път се срещнахме?

— Вярвам го с цялото си сърце, но Теди, не забравяй, че ние никога вече не можем да бъдем момче и момиче отново. Щастливите стари времена не могат да се върнат и не би трябвало да ги очакваме. Ние сме вече възрастни хора, мъж и жена, със сериозни отговорности, така че времето на игрите свърши. Затова трябва да се откажем от надеждите си. Сигурна съм, че усещаш нещата по същия начин, виждам каква голяма промяна е настъпила с теб, а сигурно и ти ще видиш колко съм се променила аз самата. Ще ми липсва моето момче, но не по-малко ще обичам и мъжа, ще му се възхищавам дори повече, защото той е станал точно такъв, какъвто се надявах, че ще стане. Вече не можем да бъдем приятелчетата в игрите, но ще си останем брат и сестра, ще се обичаме и ще си помагаме до края на живота си… нали, Лари?

Той не каза нито дума, само взе протегнатата й ръка и опря за миг лицето си в нея, чувствайки, че буйната му момчешка страст се превръща в едно прекрасно приятелство, което ще носи радост и щастие и на двама им. Джоу побърза да го ободри, тъй като не й се искаше завръщането му да предизвиква тъжни мисли у него:

— Просто не мога да повярвам, че вие двамата, съвсем деца, сте вече женени и ще си създадете собствено домакинство. Изглежда ми, че беше вчера, когато закопчавах престилката на Ейми и ти дърпах косата, когато ме дразнеше. Господи, как бързо лети времето!

— Тъй като едно от тъй наречените „деца“ е на възраст колкото теб, няма защо да говориш така, сякаш си нашата баба. Лично аз съм доволен от факта, че съм вече „пораснал джентълмен“, както Пегъти нарича Дейвид, а когато видиш Ейми, ще се увериш, че тя вече наистина не е дете — отбеляза Лари, макар че майчинската й загриженост му бе приятна.

— Ти може и да си на моята възраст, но по отношение на преживяното и натрупания опит аз съм много по-възрастна от теб, Теди. Винаги е така с жените. А последната година бе толкова ужасна, че вече се чувствам поне на четирийсет години.

— Бедната Джоу! Оставихме те да понасяш всичко това съвсем сама и отидохме да се забавляваме. Ти наистина си станала по-възрастна; виждам една бръчка на лицето ти, и още една, освен това, когато не се усмихваш, очите ти са толкова тъжни, а когато докосвам възглавницата, усещам следите от сълзите ти. Наложило ти се е да понасяш толкова тежести, при това съвсем сама; какво егоистично животно съм, просто не мога да се понасям — и Лари започна да дърпа косите си, а в очите му имаше тъга и съчувствие.

Но Джоу обърна на другата страна издайническата възглавница и се опита да му отговори колкото се може по-весело:

— Не, не бях сама, мама и татко ми помагаха, бебетата ме успокояваха, а мисълта, че вие двамата с Ейми сте в безопасност и сте щастливи, ми даваше сила да понеса по-леко всичко. Понякога наистина се чувствам самотна, но ми се струва, че това е полезно за мен и…

— Никога вече няма да си самотна — прекъсна я Лари, като прехвърли ръка през рамото й, сякаш за да я предпази от всякакви беди. — Двамата с Ейми не бихме могли да се справим без теб, разчитаме на теб да дойдеш и да научиш „децата“ как да поддържат къщата, да си поделят всичко по равно, точно както правехме някога. Освен това ще се радваме, ако ни разрешиш да се грижим за теб и всички отново да бъдем радостни и щастливи заедно.

— Ще ми бъде много приятно, стига да не ви се пречкам. Вече започнах да се чувствам пак млада, защото всичките ми грижи като че отлетяха нанякъде, щом ти се върна. Винаги си ми действал така успокоително, Теди — призна Джоу и опря глава на рамото му, точно както правеше преди години, когато Бет се бе разболяла и Лари й бе казал да разчита на него.

Той я погледна внимателно, като се чудеше дали си спомняше това време, но Джоу се бе замислила за нещо и се усмихваше сама на себе си, сякаш всичките й грижи наистина се бяха изпарили, след като той бе пристигнал.

— Ти си си същата Джоу, готова да се разплаче в един миг, а в следващия вече весело засмяна. Но в момента виждам някакво дяволито изражение на лицето ти. За какво си мислиш, бабо?

— Просто се чудех как се разбирате вие двамата с Ейми?

— Като ангели!

— Да, естествено, в началото — но кой определя правилата?

— Нямам нищо против да си призная, че засега тя го прави — поне й позволявам да си мисли, че е така. Това й доставя огромно удоволствие. След време сигурно ще се сменим, защото както казват, бракът намалява наполовина правата и удвоява задълженията.

— Сигурна съм, че ще продължавате все така и Ейми ще си ръководи до края на дните ви.

— Е, тя го прави така умело, че не бих могъл да кажа, че ми е неприятно. Тя е жена, която знае точно как да ръководи. Ще ти призная дори, че ми е приятно, защото ме върти така лекичко и красиво около пръста си, сякаш навива коприна, като в същото време представя нещата така, сякаш ми прави огромна услуга с това свое въртене.

— Значи ще доживея да те видя смирен и послушен съпруг, който при това е доволен от своето положение! — извика Джоу.

Бе приятно да наблюдава човек как Лари изпъчи рамене и се усмихна заплашително на тази обида, а след това отвърна с достойнство:

— Ейми е прекалено добре възпитана, за да си позволи подобно отношение, а и аз не съм такъв тип човек, който би се съгласил с него. Двамата със съпругата ми уважаваме самите себе си, а изпитваме и същото чувство един към друг, така че е невъзможно нито да се подлагаме на терор, нито да се караме.

На Джоу този отговор й хареса и реши, че това ново достойнство доста му подхожда, макар че удоволствието й бе премесено и със съжаление, тъй като момчето твърде бързо се променяше в мъж.

— Сигурна съм, че ще бъде така. Та вие с Ейми и без това никога не сте се карали, както ние двамата. Тя е слънцето, а аз — вятърът, а както е известно от приказката, слънцето успява да се справи най-добре с човека, нали помниш?

— О, тя би могла и да го изгори, не само да го сгрява с лъчите си — засмя се Лари. — Ако знаеш само каква лекция ми изнесе в Ница! Уверявам те, че беше много по-лошо от всички твои обвинения, които си отправяла към нея. Ще ти разкажа подробно някой ден. Тя със сигурност никога няма да го направи, защото, след като ми обясни колко ме ненавижда и колко се срамува от мен, скоро след това изгуби ума си по една съвсем неподходяща партия и се омъжи за човек, когото за нищо не го бива.

— Каква низост! Е, ако започне да те обижда, ела при мен и аз ще те защитя.

— Май ти приличам на човек, който ще има нужда от защита, така ли? — извика Лари и се изправи в цял ръст, за да покаже силата си, но в миг се посви и наостри уши, защото отвън иззвъня гласът на Ейми:

— Къде е тя? Къде е скъпата ми стара Джоу?

Всички нахълтаха в къщата, поздравиха се най-сърдечно и се разцелуваха и накрая тримата пътешественици бяха настанени във всекидневната, за да могат всички да ги огледат още веднъж и да им се порадват. Господин Лорънс, сърдечен както винаги, изглеждаше не по-малко от младите освежен след странстванията си в чужбина — раздразнителността му бе почти изчезнала и малко старомодните му обноски като че бяха получили някак си по-изискан вид, което ги правеше по-приятни от всякога. Бе приятно да го наблюдава човек как гледа щастливо „децата ми“, както наричаше младата двойка, а още по-приятно бе да се види с какво внимание и уважение се отнасяше към него Ейми, благодарение на което бе спечелила напълно сърцето му. А Лари направо се разтапяше от удоволствие, че двамата така добре се разбираха, и като че никога не се уморяваше да се наслаждава на красивата картина, която представляваха.

Още в първата минута, когато видя Ейми, Мег си даде сметка, че роклята й няма нищо общо с парижката мода, както и че младата госпожа Мофът ще бъде напълно засенчена от младата госпожа Лорънс, тъй като „госпожата“ бе наистина изключително елегантна и изискана жена. Докато гледаше младата двойка, Джоу си мислеше: „Колко добре изглеждат един до друг! Значи наистина бях права, Лари си намери красиво и надарено момиче, което да се грижи за големия му дом много по-добре от непохватната стара Джоу, и което да го кара да се гордее, а не да се тормози заради брака си.“ Госпожа Марч и съпругът й се усмихваха и си кимаха един на друг с щастливи лица — защото и двамата си даваха сметка, че най-младата им дъщеря се е омъжила успешно, като се е сдобила не само с богатство, но и с най-важните неща на този свят: любов, доверие и щастие.

Лицето на Ейми блестеше от радост и издаваше чувства, които я изпълваха, в гласа й се долавяше някаква мекота и нежност, а хладното й, дори малко високомерно поведение бе заменено от едно ново самочувствие, което я правеше още по-женствена и в същото време очарователна. Нямаше ги вече дребните неща, които бяха в състояние да я раздразнят, и приятното й държание й придаваше още по-голям чар, отколкото новата й красота и предишната й грация, защото веднага я превръщаше в изискана дама, каквато тя се надяваше, че ще стане някога.

— Любовта е дала толкова много на малкото ни момиче — топло каза майка й.

— Винаги е имала един чудесен пример пред себе си, скъпа — пошепна й господин Марч, като погледна с любов умореното лице и посивялата глава до себе си.

Дейзи просто не можеше да откъсне очи от „касивата лелка“ и непрестанно се въртеше около нея. Деми се поколеба за миг и разгледа внимателно непознатата родственица, преди да се изкуши и да посегне към поднесената му примамка, която имаше привлекателната форма на семейство мечки от дърво, закупени специално от Берн. Последва и пълната му капитулация, тъй като Лари добре знаеше какво би му доставило най-голямо удоволствие:

— Млади момко, когато имах удоволствието за първи път да се запозная с теб, ти ме цапардоса по лицето; сега като истински джентълмен искам да получа удовлетворение! — и с тези думи едрият чичо го грабна и го вдигна толкова високо, че малкият му племенник забрави философското си високомерие и се отдаде на момчешко удоволствие.

— Господи, та тя е в коприна от горе до долу, удоволствие е да я гледа човек. Стройна е като фиданка, а сърцето ми направо замира, като чуя хората да наричат малката ми Ейми „госпожа Лорънс“ — мърмореше си старата Хана и скришом бършеше сълзите от очите си.

Как весело си говореха, първо един, после друг, а накрая всички заедно — опитваха се да разкажат историята на цели три години само за половин час. За щастие дойде време за чая и това им даде възможност да си отдъхнат и да се освежат — защото със сигурност всички щяха да прегракнат и да останат без сили, ако бяха продължили този оживен разговор.

Каква щастлива процесия бяха само, насочили се към трапезарията! Господин Марч гордо пое ръката на „госпожа Лорънс“; с не по-малко задоволство госпожа Марч се опря на ръката на „моя син“, а възрастният господин хвана Джоу, като й прошепна: „Ти трябва да бъдеш сега моето момиче“, като погледна празното място до огъня. Това накара Джоу да му отвърне с треперещ глас, също шепнешком: „Опитвам се да запълня празното място, което тя остави, сър!“

Близнаците тържествено вървяха най-отзад, предусещайки златното време, което ги очакваше — защото всички бяха заети с новодошлите и те бяха оставени да правят каквото си искат, а можете да бъдете сигурни, че добре се възползваха от тази предоставена им възможност. Пипаха каквото си искаха, ядоха до насита от сладкишите и тортата и дори напъхаха някои „излишни“ парчета в джобовете си. Чувствайки се малко неловко след толкова грехове и опасявайки се, че острият поглед на Додо може да попадне върху издутите им джобове, двамата немирници се присламчиха към дядо, който не си бе поставил очилата. Ейми се прехвърляше от човек на човек, точно както и разхладителните напитки, и накрая се завърна във всекидневната, хванала ръката на татко Лорънс. Останалите тръгнаха по двойки, както преди и Джоу остана без кавалер. Но тя нямаше нищо против, тъй като и без това бе заета да отговаря на нетърпеливите въпроси на Хана.

— Нима сега малката Ейми ще се вози в каретата и ще използва онези прекрасни сребърни съдове, които се пазят в къщата? — недоумяваше старата жена.

— Не бих се учудила дори ако караше карета с шест бели коня, ако се хранеше със златни прибори и носеше диаманти и дантели всеки ден. Теди смята, че няма нещо, което да е прекалено скъпо или луксозно за нея — отвърна с доволно изражение Джоу.

— Направо да не повярваш! А ти какво ще искаш за закуска? — смени бързо темата Хана, като умело преплете поезия и проза.

— О, все ми е едно — отвърна Джоу и тресна вратата, защото сметна, че закуската е твърде неподходяща тема точно в този момент. Остана за миг на мястото си, като наблюдаваше отдалечаващата се група, докато и късото пълничко краче на Деми изкачи и последната стълба, като най-неочаквано я обзе чувство на самота, което в следващия миг стана толкова силно, че очите й се замъглиха от сълзи и тя се огледа наоколо, сякаш търсеше нещо, на което да се опре — защото дори и Теди я бе изоставил. Ако знаеше какъв подарък за рождения й ден пристига все по-близо и по-близо, тя едва ли щеше да си каже:

— Ще си поплача малко, когато си легна, което и без това ще стане съвсем скоро.

После покри за миг лицето си — защото един от момчешките й навици бе никога да не знае къде са носните й кърпички — и едва бе успяла да възстанови усмивката върху лицето си, когато на външната врата се почука.

Тя отвори с гостоприемна бързина вратата и замръзна на мястото си, сякаш още един дух бе дошъл да я изненада — защото пред нея бе застанал един едър господин с брада, който й се усмихваше толкова щастливо, че тя имаше чувството, че я облива слънчева светлина.

— О, господин Баер, толкова се радвам, че ви виждам! — извика Джоу и го сграбчи, сякаш се страхуваше, че нощта ще го погълне, преди да успее да го вкара вътре.

— Както и аз, че вижда госпожица Марш… но не, вие май имате някакво празненство?… — и професорът спря на мястото си и се ослуша в щастливите гласове и смеха, който долиташе отгоре.

— Не, не е празненство, просто семейството се е събрало. Зет ми и сестра ми току-що се прибраха от дълго пътешествие и всички сме много щастливи. Ще се радваме, ако се присъедините към нас, професоре.

Макар че беше доста общителен, господин Баер според мен веднага би си тръгнал и би дошъл някой друг ден, но как би могъл да го направи, след като Джоу затвори вратата зад гърба му и го лиши от шапката му? Може би известен дял за решението му имаше и лицето й, тъй като тя дори не се опита да скрие радостта си от това, че го вижда, показа я така искрено, че с това напълно обезоръжи самотния човек — това посрещане бе за него много повече дори от най-смелите му мечти и надежди.

— Ако няма опасност да изпадна в ролята на натрапник, ще се запозная с всички с удоволствие. Ти май била болна, приятелко?

Попита я съвсем спонтанно, защото след като закачи палтото му и се обърна към него, светлината падна върху лицето й и той веднага видя голямата промяна, която бе настъпила с нея.

— Не бях болна, но съм доста тъжна и уморена; имахме доста тревоги у дома, след като се разделих с вас.

— О да, знам, мое сърце пълно с тъга, когато разбра — отвърна той и стисна отново ръката й, а на лицето му бе изразена такава симпатия и съчувствие, че Джоу почувства, че нищо друго не би могло да я успокои така, както погледа на тези добри очи и големите, топли ръце, които стискаха нейните.

— Татко, мамо, да ви представя моя приятел професор Баер — обяви тя с такава гордост и с удоволствие, сякаш надуваше тромпет и възвестяваше нещо невероятно важно.

Ако непознатият бе изпитвал известни съмнения относно това как ще бъде приет, то те изчезнаха още в първите няколко минути, след като бе посрещнат най-сърдечно от всички. Близките на Джоу го поздравиха любезно в началото заради нея самата, но скоро започнаха да го харесват и заради него самия. Не би могло и да бъде другояче, защото той намираше път към всички сърца и тези обикновени хора веднага го усетиха, като се отнасяха още по-приятелски с него, защото бе беден — тъй като бедността обогатява онези, които успяват да се издигнат над нея, и е сигурен паспорт за наистина гостоприемно отношение. Господин Баер седеше и гледаше наоколо, като имаше чувството, че е пътешественик, който е почукал на непозната врата, а когато са му отворили и е влязъл вътре, изведнъж е почувствал, че си е у дома. Децата веднага се лепнаха за него като пчели на кошер, и след като се настаниха всяко на едно от колената му, продължиха да го обсебват, бърникайки из джобовете му, дърпайки брадата му, разглеждайки часовника му с детско любопитство и нетърпение. Жените се споглеждаха и си кимаха в знак на одобрение, а господин Марч почувства, че до него седи човек с богата култура и поведе разговор с него, докато Джон мълчаливо ги слушаше и им се наслаждаваше, а господин Лорънс просто не можеше да се откъсне от тях, за да отиде да си почине.

Ако Джоу не бе твърде заета с други неща, сигурно страхотно би се забавлявала, като наблюдава поведението на Лари. В началото някакво неясно чувство, не на ревност, а по-скоро на подозрение, накара този джентълмен да се държи доста резервирано и с братска загриженост да изучава новодошлия. Но това не продължи дълго; без да усеща, той бе заинтересован от господин Баер и преди да разбере какво става, вече се бе приобщил към неговия кръг, тъй като професорът говореше наистина интересно, а в тази приятна атмосфера се отпусна и успя да изяви доста добре възможностите си. Рядко се обръщаше специално към Лари, но често поглеждаше към него. И докато наблюдаваше този млад мъж в разцвета на силите си, сякаш някаква сянка пробягваше по лицето му — може би израз на съжаление за собствената си младост, която бе изгубил. После очите му се преместваха към Джоу и в тях имаше един-единствен въпрос и може би ако бе забелязала въпросителния му поглед, тя веднага би побързала да го успокои. Но в момента Джоу бе заета със своя собствен поглед, защото имаше чувството, че не би могла да се довери на очите си, които можеха да я издадат, затова не ги вдигаше от чорапчето, което плетеше като една примерна леля.

Само кратки и бързи погледи от време на време я освежаваха, както студената вода освежава пътника, изминал много километри по прашен път, защото това, което виждаше, й изглеждаше като добър знак. Лицето на господин Баер бе изгубило разсеяното си изражение, изглеждаше радостно и оживено, явно обстановката много му харесваше. В този миг това лице й се струваше младо и красиво и дори забрави да го сравни с това на Лари, както правеше обикновено с непознатите мъже за техен най-голям ужас. Изглеждаше й също така и доста вдъхновен, макар че някои от маниерите му, явно наследени от предшествениците, не бяха особено изискани, но в момента не й се искаше да мисли за това. Лицето на Джоу направо заблестя от радост, когато Теди и професорът започнаха доста интересен спор. Тя погледна замисленото лице на баща си и си каза:

— Колко ли ще е доволен, ако има един такъв човек като моя професор, с когото да си говори всеки ден!

Не е за пропускане да се отбележи, че господин Баер бе облечен в нов черен костюм, който му придаваше вид на истински джентълмен. Буйната му коса бе подстригана и прилежно сресана, но не остана дълго в този чудесен вид, защото когато се развълнуваше, той прокарваше пръсти през нея, както имаше навика да прави и преди. Но на Джоу и разрошен й харесваше, защото й се струваше, че по този начин лицето му изпъква повече. Бедната Джоу! С какво възхищение гледаше този обикновен човек, седнала тихо настрана и уж заета с плетката си, макар че не пропускаше да забележи дори най-незначителните детайли — например това, че господин Баер си бе сложил златни копчета на ръкавите на ризата.

„Милият! Той едва ли би се нагласил повече, дори ако отиваше да ухажва някоя жена“ — каза си Джоу и в миг в главата й се появи една нова мисъл, породена от последните й думи и от тази мисъл така ужасно се изчерви, че се наложи да изпусне кълбото с преждата, за да се наведе да го търси и да скрие лицето си.

Маневрата не й донесе успеха, който очакваше, защото, макар и потънал в интересен спор, професорът в миг заряза събеседниците си и се спусна след малкото синьо кълбо. Двамата с Джоу си удариха доста силно главите, а после се изправиха, целите зачервени и с усмивка на уста, но без кълбото, естествено, като след това побързаха да заемат обратно местата си, изпълнени със съжаление, че изобщо ги бяха напуснали.

Никой не забелязваше, че вече е доста късно, тъй като Хана умело измъкна бебетата, когато дойде време да си лягат, а господин Лорънс също се оттегли, за да си почине. Останалите бяха насядали около огъня и разговаряха оживено, без да си дават сметка за времето, докато накрая Мег не стана да си тръгва, тъй като майчинското й съзнание бе обсебено от какви ли не мисли — все си представяше, че Дейзи е паднала от леглото, а Деми е подпалил пижамката си, докато е изучавал как действа кибритът.

— Трябва да изпеем нещо, както в доброто старо време, защото отново сме се събрали всички заедно — предложи Джоу, която усещаше, че в една песен ще може спокойно и без опасност да бъде разкрита да излее веселото настроение, което я бе обзело.

Те не бяха всички заедно, но никой не сметна, че думите й са неуместни или неверни, защото Бет като че отново бе сред тях. Това бе едно невидимо и тихо присъствие, което им бе толкова скъпо, защото смъртта не бе в състояние да разруши домашния съюз, скрепен с толкова любов. Малкото столче си стоеше на предишното място, на традиционното си място на полицата бе и кошничката, в която внимателно бе подредена несвършената работа, след като иглата бе започнала да й се струва прекалено тежка. Любимият инструмент, който вече рядко се отваряше, също не бе преместен, а над него от стената ги гледаше усмихнатото лице на Бет, точно такова, каквото бе в ранните й години. То като че ги гледаше и им казваше:

— Бъдете щастливи! Аз съм тук.

— Изсвири нещо, Ейми, нека всички видят колко си напреднала — каза Лари, явно горд със своята обещаваща ученичка.

— Не тази вечер, скъпи. Не бих могла да демонстрирам напредъка си точно сега — пошепна му тя, като едва-едва докосна стола пред пианото, който отдавна не бе помръдвай.

Но все пак Ейми показа нещо повече от умение и стил, защото изпя песента на Бет, изпълни я с толкова любов и нежност, на каквато нито един майстор не би могъл да я научи, и затова песента достигна до сърцата на всички. В стаята цареше пълна тишина, когато чистият глас внезапно потрепери на последната строфа от любимия химн на Бет. Защото бе толкова трудно да се изпее:

„Няма такава мъка на земята,

която да не може да се излекува в рая.“

Но Ейми все пак успя и после се отпусна в прегръдката на съпруга си, който бе застанал зад нея, усещайки, че завръщането й у дома е и малко тъжно, защото липсва нежната целувка на Бет.

— Трябва да завършим с песента на Миньон, защото и господин Баер я знае — побърза да предложи Джоу, преди настъпилото мълчание да стане твърде потискащо. Господин Баер се изкашля и се приближи към ъгъла, където бе застанала Джоу, която го насърчи с думите: — Ще пеете заедно с мен. Двамата се справяме чудесно.

Това, разбира се, бе пълна лъжа, тъй като Джоу не пееше добре, но в момента би се съгласила да изпълни дори и цяла опера, стига той да го предложеше, затова започна смело, без да се интересува нито от такта, нито от верните тонове. Това не беше от голямо значение, тъй като господин Баер пееше като истински немец — добре и със сърце — така че Джоу съвсем скоро премина само на едва чуто тананикане, за да може в същото време да слуша мекия и приятен глас, който като че пееше единствено за нея.

„Познаваш ли земята, където цъфтят лимоните?“

Това бе любимото място на професора, защото за него тази земя бе Германия. Но този път като че постави много по-голям акцент на друга строфа, която изпълни с невероятна топлота:

„Там, там бих могъл да отида с теб, любов моя!“

Една от слушателките му бе толкова очарована от нежната покана, че жадуваше да му каже, че знае коя е тази земя и с радост би заминала с него там, стига той да поиска.

Песента получи искрено одобрение и аплодисменти и певецът се оттегли скромно, покрит с лаври. Но след няколко минути съвсем забрави за изисканите маниери и направо зяпна към Ейми, която сложи шапката си — тъй като я бяха представили просто като „моята сестра“ и никой не я бе нарекъл с новото й име, откакто професорът бе пристигнал. Той се обърка още повече, когато Лари най-изискано му каза, преди да си тръгне:

— За нас двамата със съпругата ми бе истинско удоволствие да се запознаем с вас, сър. Моля, не забравяйте, че винаги ще бъдете добре дошъл и в къщата от другата страна на пътя.

Професорът така сърдечно му благодари и в този миг изглеждаше толкова доволен, че Лари реши, че това е най-чистосърдечният и открит човек, когото някога бе срещал.

— Трябва тръгва, но с удоволствие дойде пак, ако вие не възразява, мадам, тъй като бизнесът ми налага да остана още няколко дни в града.

Той говореше на госпожа Марч, но гледаше към Джоу, и думите на майката бяха точно толкова сърдечни, колкото и погледът на дъщерята, защото все пак госпожа Марч съвсем не бе сляпа за интересите на децата си, както предполагаше госпожа Мофът.

— Това е един наистина умен мъж — отбеляза със задоволство господин Марч, след като и последният гост си тръгна.

— Да, и добър също така — прибави с решително одобрение госпожа Марч, докато навиваше часовника.

— Надявах се, че ще го харесате — отбеляза Джоу и бързо се измъкна, за да отиде да си легне в стаята.

Чудеше се каква ли работа бе довела господин Баер в града и накрая реши, че вероятно е назначен на някаква много важна длъжност, но тъй като е прекалено скромен, не е споменал нищо за това. Всичко би й станало много по-ясно, ако можеше да го види в този момент как гледа с любов, усамотен в стаята си, снимката на една ядосана и със свити устни млада дама, вперила поглед напред, като че към бъдещето. След като постоя известно време така, вперил очи в любимия образ, професорът загаси лампата и в тъмното целуна снимката.