Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (2)

Втора глава
Първата сватба

Юнските рози около верандата се бяха събудили рано тази сутрин и свежи и красиви се наслаждаваха на безоблачното небе, на слънцето и на вълнението, което цареше в къщата. Цветозете им пламтяха и поклащани от вятъра, те се приближаваха една към друга и си споделяха шепнешком това, което бяха видели. Някои бяха успели да надникнат през прозореца на трапезарията, където вече се подреждаше празничната маса, други се извиваха нагоре и успяваха да кимнат и да се усмихнат на сестрите, които помагаха при обличането на булката, а трети махаха за поздрав на онези, които идваха и излизаха от къщата с различни задачи, свързани с градината, верандата и антрето. Но всички цветя, от богато разцъфналите, до бледите едва оформени пъпки, бяха готови да отдадат красотата си на нежната си господарка, която тъй дълго ги бе обичала и се бе грижила за тях.

Самата Мег толкова приличаше на роза, защото всичко онова най-добро и прекрасно, което изпълваше сърцето и душата й, в този ден сякаш бе разцъфнало на лицето й, за да го направи нежно и хубаво. Тя не възнамеряваше да си слага нито коприна, нито дантели, нито оранжеви цветя.

— Не бих искала да изглеждам странна или натруфена в този ден — обясняваше на околните. — Не искам и някаква грандиозна сватба, предпочитам да виждам около себе си само хората, които обичам и които бих искала да са тук, а аз самата да бъда това, което винаги съм си била.

Затова и сама уши сватбената си рокля, като вложи в нея нежните си надежди и невинните мечти на моминското си сърце. Сестрите й сресаха косата й и единствените украшения, които си сложи, бяха момините сълзи, цветята, които „нейният Джон“ обичаше най-много.

— Ти наистина приличаш точно на нашата собствена мила Мег, но си още по-сладка и красива. Така ми се иска да се притисна към теб, но се страхувам, че ще измачкам роклята ти — извика Ейми, докато я оглеждаше със задоволство, след като всичко бе вече готово.

— Тогава съм доволна. Но можеш съвсем спокойно да ме прегърнеш и да ме целунеш, вие всички можете да го направите, не се страхувам за роклята си, дори да се изпомачка цялата — отвърна Мег и разтвори ръце, за да прегърне сестрите си, които развълнувано се притиснаха към нея, чувствайки отново, че новата любов не е изтикала назад старата.

— А сега ще вържа вратовръзката на Джон, след това ще постоя няколко минути насаме с татко в кабинета му — обясни Мег и изтича надолу, за да изпълни тези свои задачи. После щеше да остане плътно до майка си, каквото и да правеше, защото осъзнаваше, че независимо от усмивката върху лицето й, майчиното сърце бе изпълнено със скрита тъга от отлитането на първото птиче от гнездото.

Докато по-малките сестри стоят горе, заети с последните приготовления около скромните си тоалети и прически, може би е подходящо да ви разкажа за това как се е променила външността им през тези три години, защото те и трите изглеждат прекрасно в този момент.

Буйният нрав на Джоу бе поулегнал, тя вече се бе научила да се държи спокойно. Къдравата й коса бе сплетена и вдигната на кок, който бе отличен завършек на високата й стройна фигура. Лицето й беше свежо, а от очите й струеше мека светлина; острият й език днес сякаш бе забравен и от устата й се лееха само нежни думи.

Бет бе израснала тънка, бледа и по-мълчалива отвсякога; красивите й добри очи бяха станали още по-големи и макар да не бяха тъжни, те й придаваха едно изражение, което будеше тъга у околните. Това бе изражение, което подсказваше за вътрешна болка, понасяна с невероятно търпение. Но Бет рядко се оплакваше и винаги с надежда повтаряше, че „скоро ще бъде по-добре“.

Ейми с основание бе смятана за „цветето на семейството“, защото, макар да бе само на шестнайсет, тя имаше поведение и външен вид на зряла жена — не че беше толкова хубава, но притежаваше неуловимия чар на грацията и изяществото. Те се долавяха в линиите на тялото й, във формата и движенията на ръцете й, в модела на роклята й, в прическата й — косата й бе пусната свободно, но в нея имаше толкова хармония. Носът й все още я дразнеше, тъй като явно никога нямаше да придобие желаната гръцка форма; както и устата й, която смяташе за прекалено голяма, докато устните й бяха твърде тънки. Тези ужасни според нея черти дооформяха по един чудесен начин лицето й, но тя не бе в състояние да оцени това, затова се опитваше да се успокои с добрия си общ вид, със сините си очи и русите къдри, които бяха по-хубави отвсякога.

И трите бяха облечени в дрехи от тънка, сребристосива материя — това бяха най-хубавите им летни рокли — бяха поставили разцъфнали рози в косите си и отпред на роклите; сестрите изглеждаха точно такива, каквито бяха — свежи, щастливи момичета, затаили за миг дъх през забързаните си дни, за да станат свидетели на най-прекрасния миг от живота на една жена.

Не се предвиждаха никакви официални церемонии и речи; всичко трябваше да бъде възможно най-естествено, като чудесен празник на семейството. Затова при пристигането си леля Марч бе скандализирана, когато видя, че лично булката се затича към нея, за да я посрещне, докато в същото време младоженецът закачваше една от гирляндите при вратата, която беше паднала. Възмущението й нарасна още повече, когато видя бащата на булката да се изкачва по стълбите с тъжно изражение, хванал по бутилка вино в ръцете си.

— Господи, какво става тук! — извика възрастната дама, като зае почетното място, което й бяха определили и внимателно оправи диплите на изисканата си рокля. — Ти не би трябвало да се появяваш до последния момент, дете мое.

— Но, лельо, аз не съм някаква специална атракция, никой няма да тръгне да ме зяпа, нито да критикува роклята ми или да пресмята колко струва този специален обяд. Толкова съм щастлива, че изобщо не ме интересува какво казват или мислят останалите, освен това искам скромната ми сватба да премине така, както на мен ми харесва. Джон, скъпи, ето ти чука — обърна се тя към любимия си и тръгна да му помогне в една мисия, която явно му бе доста трудна и необичайна.

Господин Брук не каза дори „благодаря“, но след като взе този напълно лишен от романтика инструмент, целуна малката си невеста зад затварящата се врата и в погледа му имаше толкова любов, че очите на госпожа Марч се напълниха със сълзи и тя побърза да извади носната си кърпичка, за да прикрие тази проява на слабост.

Ново объркване настъпи, когато се чуха виковете и смехът на Лари, последвани от възклицанието му:

— Боже Господи! Джоу щеше да изтърве тортата!

Все още не бе настъпило пълно успокоение след този „инцидент“, когато се изсипаха цяла тумба братовчеди и „забавата започна с пълна сила“, както обичаше да казва Бет, когато бе малка.

— Не позволявай на този млад гигант да се приближава до мен. Дразни ме повече от комарите — пошепна възрастната дама на Ейми, когато стаите се изпълниха с хора, но главата на Лари продължаваше да се извисява над всички.

— Той обеща да се държи много добре днес, освен това, както виждаш, може да изглежда доста елегантен, когато пожелае — отбеляза Ейми.

Нямаше специална процесия, но в стаята внезапно настана гробна тишина, когато господин Марч и младоженците заеха местата си под зелената арка. Мама и сестрите застанаха около тях, сякаш не им се искаше да дадат Мег, а гласът на бащата няколко пъти потрепери, което направи ритуала още по-красив и тържествен. Ръцете на младоженеца също трепереха и никой не чу отговорите му, докато Мег погледна право в очите бъдещия си съпруг и каза: „Съгласна!“ с толкова нежност и доверие, че сърцето на майка й подскочи от радост, а леля Марч започна да подсмърча.

Джоу не се разплака, макар че по едно време й беше изключително трудно да се въздържи. Успя да го направи само благодарение на факта, че си даваше сметка как Лари я гледа непрекъснато, а в дяволитите му черни очи можеше да се прочете смесица от радост и вълнение. Бет бе скрила лицето си в скута на майка си, докато Ейми стоеше гордо изправена като грациозна статуя и слънчевите лъчи се отразяваха в лицето й и в цветето, което бе сложила в косите си.

Може би Мег не постъпи съвсем правилно, но когато церемонията приключи, тя извика:

— Първата целувка е за мама! — после се обърна към нея и я разцелува развълнувано.

През следващите петнайсет минути младоженката наистина приличаше на разцъфнала роза, всички минаха покрай нея и я поздравиха, от господин Лорънс до старата Хана, която се бе нагласила в най-новата си рокля. Тя притисна Мег към гърдите си, разплака се и нежно й пожела:

— Господ да те благослови, скъпа, бъди щастлива. Тортата стана прекрасна и всичко въобще е прекрасно…

После и всички останали й пожелаха по нещо, като се опитваха да бъдат мили и оригинални. Пожеланията обикновено се посрещаха с радост и смях, защото когато на сърцата е леко, смехът идва лесно. Никой не носеше подаръци, те всички вече бяха в малката къща, нито се предлагаше някаква специална храна — на масата, отрупана с цветя, беше поставена само тортата и различни плодове. Господин Лорънс и леля Марч само свиха рамене и се усмихнаха един на друг, когато се разбра, че единствените напитки са вода, лимонада и кафе. Но никой не спомена и дума по този въпрос, освен Лари, който настоя да кавалерства на булката и се приближи към нея с пълен поднос и объркано изражение на лицето.

— Да не би Джоу по невнимание да е счупила всичките бутилки? — попита той шепнешком. — Защото ми се струва, че сутринта видях няколко тук и бяха здрави и пълни.

— Прав си, дядо ти ни предложи любезно от най-доброто си вино, леля Марч също ни изпрати няколко бутилки. Но татко отдели една малка част от тях за Бет, а останалите изпрати като подарък в Дома на войниците. Нали знаеш, че според него виното трябва да се използва единствено като лекарство, а мама твърди, че нито тя, нито дъщерите й ще предложат нещо подобно на млади хора под нейния покрив.

Мег говореше съвсем сериозно и очакваше, че Лари или ще се намръщи, или ще се разсмее. Но той не направи нито едното, нито другото. Само й хвърли един бърз поглед и започна назидателно:

— Това ми харесва. Виждал съм доста поражения от алкохола, така че бих се радвал, ако повечето млади дами мислят като теб.

— Предполагам, че не си помъдрял след собствен горчив опит? — с известна тревога попита Мег.

— Не, давам ти честната си дума, че не е така. Разбира се, това не означава, че съм идеален; просто алкохолът не е сред изкушенията ми. Не забравяй, че съм израснал в дом, където виното се предлага толкова често, колкото и водата, и се смята за напълно безвредно нещо. Затова и не проявявам никакъв интерес към него. Но когато едно хубаво момиче го предложи, тогава човек в никакъв случай не би искал да откаже.

— Ти обаче ще го направиш, ако не за себе си, за да дадеш пример на останалите. Хайде, Лари, обещай ми, така ще имам още един повод да смятам, че този ден е най-щастливият в живота ми.

Едно толкова неочаквано и сериозно искане накара младия човек да се поколебае за момент, защото често е по-лесно човек да се откаже от нещо, отколкото да понася присмеха на околните. Мег знаеше, че ако й обещае в този миг, той при всички случаи ще удържи на думата си. Чувствайки женската си сила, тя искаше да я използва в името на доброто на своя приятел. Не каза нито дума повече, само го гледаше, вдигнала озареното си от щастие лице към него, а усмивката й сякаш искаше да каже: „Днес никой не може да ми откаже каквото и да било.“ Лари наистина не бе в състояние да го направи, затова отвърна на усмивката й с усмивка, хвана ръката й и нежно каза:

— Обещавам, госпожо Брук!

— Благодаря, много ти благодаря.

— Вдигам тост в чест на твоето решение, Теди — извика Джоу и го поля с лимонада, докато размахваше чашата си със светнали очи.

И така тостът бе вдигнат, решението бе взето и съвестно изпълнявано, независимо от многото изкушения. В този щастлив за всички момент момичетата проявиха невероятна мъдрост и направиха на своя приятел услуга, за която той им бе благодарен през целия си живот.

След обяда гостите се разхождаха в градината на групи по двама или трима, наслаждаваха се на слънцето, което се усещаше както навън, така и вътре в къщата. Мег и Джон бяха застанали в средата на градината, когато Лари бе обладан от внезапно вдъхновение за завършек на това нетрадиционно тържество.

— Хайде сега всички семейни да се хванат за ръце и да потанцуват около младоженците, както правят немците, докато ние, неомъжените и неженените да застанем по двойки отстрани! — извика Лари, като изтича надолу по пътеката с Ейми, при това го направи така заразително, че всички останали последваха примера, без да кажат и дума. Господин и госпожа Марч, чичо и леля Карол бяха първите; останалите бързо се присъединиха към тях; дори и Сали Мофът, макар и след известно колебание, хвана Нед за ръката и го повлече към кръга. Но най-голямата изненада бяха господин Лорънс и леля Марч: когато уважаваният стар господин предложи ръката си на възрастната дама, тя бързо прехвърли бастуна си от другата страна и побърза да се присъедини към останалите, които вече танцуваха около младоженците, докато младежите хвърчаха из градината като пеперуди в топъл летен ден.

Скоро всички останаха без дъх и това постави финалната точка на импровизирания бал, след което гостите започнаха да се разотиват.

— Желая ти всичко най-хубаво, скъпа; пожелавам ти го от цялото си сърце; макар да смятам, че един ден ще съжаляваш за това — каза на Мег леля Марч, като се обърна след това към младоженеца, който бе тръгнал да я изпрати до каретата: — Вие получихте истинско съкровище, млади момко… направете всичко възможно, за да го заслужите!

— Това беше най-красивата сватба, на която съм присъствала, Нед, макар че просто не мога да си обясня как се получи; в това тържество нямаше нищо особено изискано — отбеляза госпожа Мофът пред съпруга си, докато пътуваха към къщи.

— Лари, момчето ми, ако решиш и ти да последваш този пример, вземи едно от тези момичета за своя спътница и аз ще бъда напълно доволен — каза господин Лорънс, след като се настани в своя удобен стол, за да си почине след преживяните през деня вълнения.

— Ще направя всичко възможно, за да изпълня желанието ви, сър — отвърна с необичайна прилежност Лари, докато се опитваше да извади цветето, което Джоу бе поставила на ревера му.

Малката къща не беше далече, така че сватбеното пътешествие на Мег бе само една разходка пеша от старата къща до новата. Когато пристигнаха, тя приличаше на истинска кралица в гълъбовосинята си рокля и бялата си шапка. Всички я наобиколиха, за да се сбогуват нежно с нея.

— Не мисли, че вече съм се отделила от теб, скъпа мамо, нито че ви обичам по-малко, защото съм влюбена в Джон — каза тя и прегърна майка си с премрежени от сълзи очи. — Ще идвам да ви виждам всеки ден, татко, и се надявам, че ще запазите място за мен в сърцата си, макар че вече съм омъжена. Бет ще прекарва с мен голяма част от времето си, а останалите момичета също ще се отбиват често, за да се посмеем заедно на усилията ми в овладяването на домакинстването. Благодаря ви за прекрасното сватбено тържество, което ми организирахте. Довиждане, довиждане!

Те стояха и я наблюдаваха с изпълнени с обич, надежда и гордост сърца, докато тя хвана ръката на съпруга си и двамата тръгнаха към къщата си. Ръцете й бяха пълни с цветя, а юнското слънце озаряваше щастливото й лице. Така започна брачният живот на Мег.