Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (18)

Осемнадесета глава
Да се научиш да забравяш

Лекцията на Ейми бе много полезна за Лари, макар че той си даде сметка за това много по-късно. В това няма нищо чудно, тъй като с мъжете често е така — когато съветът идва от жена, тези лордове по рождение не могат да го приемат, докато сами не успеят да се убедят, че всъщност точно това са искали да направят. След това действат и ако постъпката им се окаже правилна, признават в някаква степен — малка, естествено — приноса на слабия пол, а ако се окаже неправилна, щедро прехвърлят цялата отговорност за това върху жената. Лари се върна при дядо си и в продължение на няколко седмици бе толкова мил и внимателен с него, че възрастният господин реши, че климатът в Ница му е подействал изключително благоприятно и може би няма да е никак зле да отиде там отново. А за младия господин едва ли имаше нещо по-желано от изпълнението точно на тази препоръка на дядо му: само че дори и слонове не биха могли да го завлекат обратно там след тежките обвинения, които бе получил. Гордостта го забраняваше — и когато желанието му ставаше особено силно, той заздравяваше решителността си, като си повтаряше думите, направили му най-силно впечатление: „Отиди и направи нещо забележително, с което ще я накараш да се влюби в теб.“

Лари толкова често мислеше за този разговор с Ейми, че най-накрая си даде сметка, че май наистина се е държал като доста голям егоист и мързеливец. Но когато човек е изпълнен с мъка, той обикновено е склонен към твърде странни постъпки, докато я преживее. Лари имаше чувството, че отхвърлените му чувства до известна степен вече са мъртви. И макар болката от несправедливостта към него да остане вечно, той не биваше да продължава да показва на останалите траурните си чувства. Джоу явно никога няма да го обикне, но би могъл поне да я накара да го уважава, като й покаже, че нейното „не“ не е успяло да провали живота му. Винаги е смятал, че трябва да направи нещо, така че съветът на Ейми всъщност му бе напълно излишен. Просто бе чакал да мине малко време, за да отшумят тези негови отхвърлени чувства. А сега, когато това бе вече факт, Лари се чувстваше готов „да скрие нараненото си сърце и да продължи напред“.

Точно както Гьоте се е опитвал да излива в песен всяка своя радост и мъка, така и Лари реши да въплъти сърдечната си болка в музика и да създаде един Реквием, който да терзае душата на Джоу и да размеква сърцата на всички, които го чуят. И така, когато следващия път възрастният джентълмен усети, че става замислен и раздразнителен и му препоръча да отиде някъде, той замина за Виена, където имаше приятели музиканти, и заедно с тях се зае да работи, твърдо решил да създаде нещо, което да му донесе слава. Но дали мъката му бе твърде голяма, за да се излее в музика, или пък музиката бе твърде нереална и не можеше да отрази конкретни човешки болки, но Лари скоро откри, че не може да създаде Реквиема — поне за момента. Явно мозъкът му все още не бе в състояние да работи както трябва, а и идеята му имаше нужда от допълнително изясняване. Защото доста често, потънал в мощните акорди, той изведнъж като че чуваше игривите тонове, които му напомняха за коледния бал в Ница — и особено пълничката французойка. Затова и засега реши да постави точка на усилията си за създаване на трагична композиция.

След това опита една опера — защото в началото на човек всичко му изглежда възможно — но и в тази област се появиха непредвидени трудности. Искаше главната му героиня да бъде Джоу и започна да се опитва да си припомни някакви романтични сцени и приятни спомени за своята любов. Но паметта му изневеряваше и сякаш овладяна от странния дух на момичето, тя му напомняше единствено за нейните грешки и неприятните й постъпки, представяше я в най-неблагоприятни ситуации — как се барикадира с възглавници на канапето или как го залива със студена вода, за да поохлади страстите му — и в резултат на това започваше да се смее, като по този начин разваляше сериозната картина, която възнамеряваше да нарисува. Джоу просто не можеше да бъде побрана в някаква опера, затова се наложи да се откаже от идеята си с думите: — Господ да го благослови това момиче, но то наистина е невероятен мъчител!

После се отпусна назад на стола, както подобава на вдълбан в мислите си композитор.

Когато започна да търси някой друг, по-подходящ за обезсмъртяване чрез музиката образ, паметта му с готовност му го предложи. Този образ-фантом имаше различни лица, но винаги беше със златиста коса и бе обгърнат от някакъв тайнствен облак, който плуваше бавно в съзнанието му, съчетан с приятен хаос от рози, пауни, бели понита и сини панделки. Без да дава на този тайнствен образ някакво име, Лари го избра за своя героиня, към която силно се привърза — надари я с най-прекрасните качества, които съществуваха на земята, и я накара да премине успешно през изпитания, които биха унищожили всяко живо същество, особено като се има предвид, че е представителка на нежната половина на обществото.

Благодарение на първоначалното вдъхновение, нещата потръгнаха за известно време, но после тази дейност като че се лиши от очарованието си и той често забравяше да композира, седнал замислено на стола с писалката в ръка. Започна да изпитва по-голямо удоволствие, като се мотаеше из веселия град, за да търси нови идеи за освежаване на паметта си, която като че не беше в особено добро състояние през тази зима. Не направи кой знае какво, но доста мисли и си даваше сметка, че с него става някаква важна промяна.

— Може би започва да се проявява гениалността ми. Ще й позволя да се развихри, за да видя какво ще излезе от нея — каза си той с тайната надежда, че не става дума точно за гениалност, а за нещо доста по-обикновено. Но каквото и да беше, то се разви в някаква степен, в резултат на което Лари започна да се чувства все повече и повече неудовлетворен от живота си, обземаше го все по-силно желание да се заеме с някаква сериозна работа, в която да вложи цялата си душа и физическите си сили, а най-накрая достигна до мъдрото заключение, че не всеки, който обича музиката, може да бъде композитор. Когато една вечер се завърна от една от прекрасните опери на Моцарт, изпълнена по невероятен начин, той хвърли поглед върху своето собствено произведение, изсвири някои от най-добрите части от него, после поседя, загледан в бюстовете на Менделсон, Бетовен и Бах, които също го гледаха благосклонно. След това най-неочаквано започна да къса един по един листовете със своята музика, а след като приключи, тъжно си каза:

— Тя наистина е права! Талантът не означава гениалност и колкото и да се мъчиш, не можеш да го превърнеш в такъв. Тези опити за композиране ме лишиха от моята суетност, точно както Рим я е накарал да забрави за рисуването. Така че никакви илюзии повече! Но какво ще правя тогава?

Това бе един доста труден въпрос и на Лари започна да му се иска да му се налагаше да работи, за да изкарва пари за прехраната си. Сега като че се бе създала изкусителната възможност „да се отдаде на дявола“, както се бе изразил веднъж — защото имаше достатъчно пари и нямаше какво да прави — а Сатаната винаги бе готов да изкуши хората с пълни и незаети с работа ръце. И без това бедното момче бе подлагано на десетки изкушения, но поне достатъчно добре ги разбираше — защото колкото и да ценеше свободата, още повече държеше на вярата и доверието. Обещанието, което бе дал на дядо си, както и собственото му желание да изглежда честен в очите на жените, които го обичаха, осигуряваха безопасността му и го предпазваха от грешки.

Лари смяташе, че усилията да забрави любовта си към Джоу ще отнемат всичките му сили в продължение на години. Но за свое най-голямо учудване скоро откри, че с всеки изминал ден нещата стават все по-лесни. Първоначално дори не искаше да повярва, че е така — ядосваше се на самия себе си и не можеше да разбере какво става. Но тези наши сърца са толкова странно и противоречиво нещо и времето и специфичната им природа ги изменя с времето, независимо дали искаме или не. Сърцето на Лари вече не изпитваше болка, а раната от отхвърлените чувства зарастваше с бързина, която направо го изуми. Така че вместо да се опитва да забрави, той сякаш постепенно започна да се опитва да си спомни. Не бе очаквал подобно развитие на нещата, затова и не бе подготвен за него. Отвращаваше се от самия себе си, учудваше се от непостоянството си, а в същото време изпитваше странна смесица от разочарование и облекчение, че така бързо се е оправил след нанесения му невероятно силен удар. Внимателно разбутваше въглените от загубената си любов, но те отказваха да се разгорят с предишния пламък. Останала бе само някаква малка топлинка от тях, която го обливаше целия и го караше да се чувства приятно, без да изгаря като от огън. С нежелание бе принуден да си признае, че момчешката му страст бавно отслабваше и се трансформираше в едно много по-спокойно чувство — много нежно, малко тъжно и все още неприятно. Но със сигурност и това щеше да премине след време, за да отстъпи място единствено на братската любов и привързаност, които щяха да останат непроменени до края.

Когато думата „братска“ премина за първи път през главата му, докато си мечтаеше, Лари се усмихна и погледна към портрета на Моцарт, който висеше срещу него:

— Ето, той е бил велик човек, и тъй като не е имал собствена сестра, си е намерил такава и се е чувствал щастлив.

Лари не изказа на глас тези думи, но си ги помисли, а след това целуна малкото старо пръстенче и си каза:

— Не, не бих могъл! Не съм забравил, никога няма да мога да го направя. Ще опитам отново и ако пак не успея, може би тогава…

Без да довършва изречението, той грабна лист и писалка и написа писмо на Джоу, като й каза, че не би могъл да помисли за нищо друго, докато съществува дори и най-малка надежда, че тя ще промени отношението си към него. Не би ли могла, няма ли да го направи? И да му разреши да се прибере у дома и да се почувства отново щастлив? Не правеше нищо, докато очакваше отговора й — но го правеше енергично, тъй като бе обзет от нетърпелива треска. Накрая отговорът пристигна и постави край на колебанията му — защото Джоу категорично не би могла и нямаше да го направи. Тя бе така обсебена от грижите си около Бет, че изобщо не искаше да чува думата „любов“. Препоръчваше му да намери щастието с някоя друга, но да запази завинаги едно кътче в сърцето си за обичащата го сестра Джоу. В постскриптум към писмото го молеше да не казва на Ейми, че Бет е много зле. Тя и без това се прибира през пролетта, така че няма никакъв смисъл да се изпълват с тъга и тревога оставащите дни, пишеше Джоу. Дано Бог даде достатъчно време на Бет, за да изчака прибирането й. Джоу молеше също така Лари да пише често на Ейми и да не я оставя да се чувства самотна и да страда по дома.

— Точно това ще направя, при това веднага. Бедното момиче! Прибирането вкъщи ще бъде за нея такова изпитание.

Веднага след това Лари отвори бюрото и започна да пише писмо на Ейми, сякаш точно това бе правилният завършек на изречението, което бе прекъснал по средата преди няколко седмици.

Но не можа да довърши писмото в този ден. Докато ровичкаше, за да търси по-хубава хартия, попадна на нещо, което го накара да промени плановете си. Прегледа всичко в горните чекмеджета — разни сметки, паспорти, бизнес документи от най-различен вид, сред които имаше и няколко писма от Джоу, докато в отделно чекмедже бяха трите бележки от Ейми, грижливо завързани с една от нейните сини панделки, а до тях лежеше една изсушена роза, която също напомняше за нея. С малко тъжно и в същото време доволно изражение Лари събра всички писма от Джоу, сгъна ги внимателно и ги подреди едно върху друго, след което ги прибра в най-горното чекмедже. Постоя около минута мълчаливо, като разсеяно въртеше малкото пръстенче на ръката си, после бавно го махна и го сложи при писмата, след което излезе, за да чуе тържествената служба в „Свети Стефан“, като имаше чувството, че присъства на погребение. И макар че това не бе особено приятно занимание, бе убеден, че е по-подходящо да прекара останалата част от деня по този начин, вместо да пише писма на очарователни млади дами.

Все пак писмото бе написано и веднага изпратено, а отговорът също не закъсня, тъй като Ейми наистина бе изпълнена с носталгия по дома и най-откровено му го призна. Кореспонденцията им стана съвсем редовна, писмата летяха насам и натам през цялата пролет. Лари вече не се чувстваше съсипан, изгори листата с опитите си да напише опера и се върна в Париж, като се надяваше, че скоро и някой друг ще пристигне там. Ужасно му се искаше да замине за Ница, но не можеше да го направи, преди да бъде поканен. А Ейми не можеше да го покани в момента, тъй като самата преживяваше някои трудни моменти, през които предпочиташе да не среща въпросителния поглед на „нашето момче“.

Фред Воон се бе върнал и й зададе въпроса, на който тя бе решила да отговори с „Да, благодаря“. Но вместо това отвърна любезно, но твърдо „Не, благодаря“, защото когато настъпи решителният момент, просто не й достигна смелост и почувства, че ще й е нужно нещо повече от пари и добро положение, за да удовлетвори новия копнеж, изпълнил сърцето й с нежни надежди и страхове. Непрекъснато си припомняше разговора си с Лари, когато му бе намекнала, че е готова да се омъжи заради пари, не можеше да забрави изражението на лицето му, когато измърмори: „Фред е добро момче, но в никакъв случай не е мъжът, когото смятах, че ще харесаш.“ Този спомен й бе доста неприятен, искаше й се да не бе правила това признание, да си го вземе обратно, ако можеше, защото й се струваше недостойно. Чувстваше се ужасно при мисълта, че Лари може да я смята за безсърдечно, материалистично същество. Вече съвсем не й се искаше толкова да е кралица в изисканото общество, много повече предпочиташе да е обичана жена. Толкова се радваше, че все пак той не я бе намразил заради ужасните неща, които бе наговорила, прие ги съвсем естествено и бе любезен с нея, дори повече от обикновено. Писмата му й носеха такова облекчение — защото вестите от дома идваха така нередовно, а когато получаваше писмо от къщи, вестите съвсем не бяха толкова радостни, колкото онези, които научаваше от Лари. За нея бе не само удоволствие, но и задължение да му отговори, защото бедното момче се чувстваше толкова самотно и имаше нужда от нежност и внимание, след като Джоу продължаваше да се държи така коравосърдечно с него. Сестра й можеше поне да се опита и да го обикне — това съвсем не й изглеждаше трудно. Толкова хора биха се чувствали горди и доволни, ако едно мило момче като Лари им предложи да се грижи за тях. Но Джоу никога не би постъпила като останалите момичета, така че просто нищо не можеше да се направи. На Ейми й оставаше единствено да бъде мила с Лари и да се отнася с него като с брат.

Ако всички братя бяха обект на такова внимание, на каквото бе Лари през този период, сигурно не би съществувала по-щастлива категория хора от тях. Ейми вече не му изнасяше никакви лекции, интересуваше се от мнението му по всички въпроси, както и от онова, с което се занимаваше. Правеше му очарователни малки подаръци, изпращаше му по две писма в седмицата, в които му разказваше всички клюки. Споделяше най-искрено с него мислите си, както и впечатленията си от прекрасните места, които бе посетила. Освен това едва ли много братя са били удостоявани с вниманието писмата им да бъдат носени в джобовете на сестрите им, да бъдат безброй пъти четени и препрочитани, да се леят сълзи над тях, ако са прекалено кратки, или да се обсипват с целувки, когато са дълги, и да се пазят като истинско съкровище. Точно поради факта, че това обикновено не се случва между брат и сестра, ние няма да споменаваме, че Ейми правеше някои от тези мили и глупави неща с писмата на Лари. Но тя със сигурност стана малко по-замислена и бледа през тази пролет. Загуби желанието си да се среща с различни хора, дори от изисканото общество, и доста често се усамотяваше някъде със скицника в ръка. Когато се завръщаше след тези свои странствания, се оказваше, че не е нарисувала кой знае какво, може би по-скоро изучаваше природата, докато седеше с часове със скръстени ръце на терасата във Валроса или разсеяно скицираше нещо, което й бе дошло на ум — величествен рицар върху гроб, млад мъж, заспал върху тревата с шапка върху лицето му или момиче с прекрасни къдрици в красива рокля, което се разхожда из балната зала под ръка с висок джентълмен. Лицата и на двамата бяха доста замъглени, точно в съответствие с последните модни тенденции в изкуството.

Леля й смяташе, че Ейми е изпълнена със съжаления след отговора, който даде на Фред, а Ейми разбираше, че няма смисъл да отрича това, нито пък да обяснява каквото и да било друго, затова я остави да си мисли, каквото си иска, като се постара да осведоми Лари, че Фред е заминал за Египет. Това бе всичко, но той разбра ясно посланието й и изглеждаше доста доволен, когато със задоволство си каза:

— Знаех си, че ще размисли още веднъж по този въпрос. Бедното момче, наистина му съчувствам, та нали и аз преживях същото!

После въздъхна дълбоко и решил, че с това е изпълнил задълженията си към миналото, се изтегна удобно на канапето и с удоволствие се зачете в писмото на Ейми.

Докато в чужбина се случваха всички тези промени, в къщи дойде нещастието, но писмото, в което съобщаваха на Ейми, че Бет е много зле, не бе получено от нея, а когато най-накрая научи трагичната вест, на гроба на сестра й вече бе поникнала трева. Тъжната новина я достигна във Вевей, защото горещината ги бе накарала да напуснат Ница още през май и поеха бавно към Швейцария, след като минаха през Генуа и италианските езера. Ейми прие мъжествено новината и се съгласи с предложението на близките си да не съкращава пътуването си, за да се прибере у дома — защото след като вече бе късно да се сбогува с Бет, много по-добре беше да остане в Европа, където може би щеше да й е по-лесно да преживее мъката си. Но изпитваше толкова силна болка и така й се искаше да е у дома, при близките си. Всеки ден се взираше с нетърпение към отсрещната страна на езерото, откъдето очакваше да се появи Лари, за да я успокои.

Той наистина дойде, при това съвсем скоро. Със същата поща пристигна и писмото за него, в което се съдържаше тъжната вест, само че Лари бе в Германия, така че получи известието няколко дни по-късно. Веднага щом го прочете, той опакова багажа си, сбогува се с приятелите си и замина, за да изпълни обещанието си, а сърцето му бе изпълнено с радост и болка, с надежда и тревога.

Познаваше добре Вевей и веднага, щом лодката доближи до малкия кей, пое бързо по брега към „Ла Тур“, където се бе настанило семейство Карол. Гарсонът с разочарование го уведоми, че цялото семейство е отишло на разходка край езерото — но не, русата мадмоазел май е в градината. Господинът би могъл да изчака само минутка, докато я повика. Но господинът не бе в състояние да чака дори „само минутка“ и без да изчака края на изречението се спусна сам да намери мадмоазел.

Озова се в прекрасна стара градина с чудесно езеро в единия й край, над което се спускаха клоните на огромни кестенови дървета. Навсякъде бе плъзнал бръшлян, а тъмната сянка на кулата се очертаваше върху огряната от слънцето повърхност на езерото. В единия край на широката ниска стена имаше пейка и Ейми често идваше тук да чете, да рисува или просто да се опита да успокои болката си с красотата наоколо. Там седеше и в този ден, подпряла глава в ръцете си, с болка в сърцето и сълзи в очите си, мислеше си за Бет и недоумяваше защо Лари все още не бе дошъл. Не го чу, когато премина през градината, нито го забеляза, когато застана до арката, която водеше към външната част на двора. Той остана там за минута, като я гледаше с нови очи и видя онова, което никой преди не бе забелязвал в нея — нежната страна на характера й. Всичко в нея ясно изразяваше любов и тъга, натрупаните писма в скута й, черната панделка в косите, женската болка и примирение, изписани върху лицето й. Дори малкото абаносово кръстче, което носеше на шията си, му се стори израз на болката й — то й бе подарък от Лари и в момента бе единственото украшение, което си бе сложила. Ако бе изпитвал известни съмнения относно начина, по който ще бъде посрещнат, те се изпариха в мига, в който тя вдигна очи и го погледна — защото Ейми веднага пусна всичко и се затича към него, като възкликна с глас, който без съмнение издаваше и любов, и копнеж:

— О, Лари, Лари, знаех, че ще дойдеш!

Мисля, че в този момент всичко бе вече решено и уредено. Те останаха така мълчаливи за миг, тъмната глава сведена нежно надолу, за да запази светлата, и Ейми почувства, че никой не би могъл да я успокои така, както Лари, а той реши, че Ейми е единствената жена на света, която би могла да заеме мястото на Джоу и да го направи щастлив. Не й го каза веднага, но това не я разочарова, защото и двамата усещаха какво става и бяха доволни, затова с радост оставиха останалото на тишината.

След малко Ейми се върна обратно на мястото си и докато триеше сълзите си, Лари започна да събира разпилените листа, като откриваше доста добри знаци за бъдещето в изпомачканите от четене писма и в скиците, които бе рисувала. Когато седна до нея, Ейми се сви плахо, като се изчерви цялата при мисълта за импулсивната си реакция, когато го видя.

— Просто не можах да се въздържа, чувствах се толкова самотна и тъжна и така се зарадвах, когато те видях. Бях изненадана, когато вдигнах очи и те видях, защото вече бях започнала да се страхувам, че няма да дойдеш — започна тя, като се опитваше да си придаде спокоен вид, но напразно.

— Тръгнах в минутата, в която разбрах. Бих искал да можех да ти кажа нещо, за да те успокоя за загубата на скъпата малка Бет, но чувствам единствено ужасна болка и… — не можа да продължи повече, защото в миг и той изпита такова смущение, че просто не знаеше какво да каже. Искаше му се да сложи главата на Ейми на рамото си и да я накара да си поплаче, за да й олекне, но не се осмеляваше да го направи, затова само взе ръката й и я стисна съчувствено, което бе по-силно от всякакви думи.

— Няма защо да казваш каквото и да било — това ме успокоява — тихо отвърна тя. — Бет вече е добре и е щастлива, не бих й пожелала да се връща обратно, но аз хем се страхувам от завръщането у дома, хем копнея да ги видя по-скоро всички. Не бих искала да говорим повече за това, защото със сигурност ще се разплача. Така ми се иска да ти се порадвам, докато си тук. Не трябва да се връщаш веднага, нали?

— Не, ако ти искаш да остана, скъпа.

— Да, много искам! Леля и Фло са наистина мили с мен, но за мен ти си като човек от семейството и ще ми бъде така приятно, ако останеш известно време.

Ейми говореше и изглеждаше като изпълнено с носталгия по дома дете, с преливащо от болка сърце, затова Лари веднага забрави плахостта си и й предложи точно онова, от което имаше нужда — любовта и вниманието, с които бе свикнала, и веселите, ободряващи думи, за които си мечтаеше.

— Бедната ми душица! Та ти направо си се разболяла от мъка. Ще се погрижа за теб, така че недей да плачеш повече, а ела да се поразходим — и без това вятърът е прекалено силен, за да стои човек на едно място — каза хем с нежен, хем със заповеден тон Лари и това твърде много й хареса. После завърза шапката й, хвана ръката й и двамата тръгнаха насам-натам по огряната от слънцето пътека, под току-що разлистилите се кестени. Сега Лари се чувстваше много по-добре, а Ейми изпитваше удоволствие от силната ръка, на която можеше да се облегне, от познатото лице, което й се усмихваше, както и от този глас, който бе предназначен единствено за нея.

Сенчестата стара градина бе приютявала много влюбени двойки и като че бе направена точно като за тях — бе толкова слънчева и усамотена, тук единствено високата кула можеше да ги наблюдава, а широкото езеро като че отнасяше някъде надалеч ехото от гласовете им. Около час тази нова двойка се разхожда и разговаря, или двамата се подпираха да си починат на стената, като се наслаждаваха на приятната обстановка. И когато лишеният от романтика звънец за вечеря ги предупреди, че трябва вече да си тръгват, Ейми имаше чувството, че е оставила цялата си тъга и самота в тази стара градина зад себе си.

В момента, в който госпожа Карол видя промененото й лице, тя бе осенена от една внезапна идея и тихичко възкликна:

— Сега разбирам всичко — та това дете е влюбено в младия Лорънс. Господ да я благослови! Никога не би ми дошло на ум!

Добрата госпожа прояви очарователна дискретност и не спомена нищо по въпроса, нито по някакъв друг начин издаде, че се е досетила за чувствата на Ейми, само любезно покани Лари да остане и насърчаваше момичето да се радва на компанията на младия господин, вместо непрекъснато да стои само. Ейми бе наистина много доволна и тъй като леля й бе твърде заета с Фло, тя бе оставена да забавлява своя приятел, с което успя да се справи невероятно добре.

В Ница Лари мързелуваше, а Ейми му се караше; във Вевей той не оставаше нито за минутка свободен, непрекъснато се разхождаше, яздеше, караше лодка или енергично изучаваше нещо, а Ейми се възхищаваше на всичко, което вършеше, и следваше примера му, доколкото това бе възможно. Лари й обясни, че промяната се дължи на климата, и тя изобщо не се опита да оспорва това, тъй като използваше същото извинение за бързото подобрение, което настъпи с нейното здраве и настроение.

Свежият въздух им подейства чудесно и на двамата, а непрекъснатото движение помогна за едно цялостно изменение в мислите им, както и във физическото им състояние. Те като че придобиха някак си по-ясни представи за живота и за задълженията си. Лекият бриз издуха надалеч всякакви съмнения, мъгляви предпочитания и тъжни настроения; топлото пролетно слънце пораждаше прекрасни нови идеи, нежни надежди и щастливи мисли. Езерото като че измиваше и отнасяше надалеч тревогите от миналото, а величествените вековни планини сякаш ги поглеждаха благосклонно и шепнеха:

— Обичайте се, малки деца.

Независимо от мъката, която все още изпълваше сърцата им, това бе много щастливо време — толкова щастливо, че Лари се страхуваше да не разруши всичко с неподходяща дума. Трябваше му известно време, за да дойде на себе си след изненадата от бързото оздравяване след първата му, и както бе твърдо убеден, последна и единствена любов. Първоначално се опитваше да се успокои за това свое предателство по отношение на първата си любов с мисълта, че сестрата на Джоу фактически е почти същото като самата Джоу. Затова се чувстваше сигурен, че не би могъл да обикне така скоро никоя друга жена, освен Ейми. Първото му ухажване бе толкова бурно и когато се замислеше за него, имаше чувството, че си припомня със съжаление за нещо, което се е случило преди много години. Не че се срамуваше от него, но вече го смяташе за част от горчивия и едновременно сладкия житейски опит, който бе натрупал през живота си, опит, за който бе по-скоро благодарен сега, след като болката бе отшумяла. Бе твърдо решен второто му ухажване да бъде колкото се може по-просто и спокойно. Нямаше нужда от сърцераздирателни сцени — изобщо не бе необходимо да казва на Ейми, че я обича, тя го знаеше дори без думи и вече отдавна му бе дала отговора си. Всичко беше толкова естествено, нещата се развиха така, че едва ли някой би могъл да съжалява, той знаеше, че всички ще бъдат доволни — дори и Джоу. Но когато страстните ни чувства са отхвърлени, ние като че сме склонни да проявяваме плахост и да изчакваме, преди да направим следващия опит. Затова Лари остави дните да минават един след друг, като се наслаждаваше на всеки час и оставяше на случая да му представи възможност, за да каже онези най-важни думи, които биха ознаменували края на първата и най-прекрасна част на новия му роман.

Беше си представял, че важното събитие ще стане в старата градина някоя вечер, под лунната светлина, така че нещата да бъдат максимално красиви и романтични. Но се случи точно обратното, защото всичко се уреди, докато се возеха на лодка в езерото през деня, при това само с няколко мъгляви думи. Цялата сутрин се бяха разхождали, като преминаха от тъжния Сейнт Гиньол до слънчевия Монтрьо. От едната им страна се очертаваха Алпите, а от другата — Монт Сейнт Бернар и Дент дьо Миди, пред тях в долината се простираше красивият Вевей, а на хълмовете отзад — Лозана. Небето над тях бе синьо, без нито едно облаче, също толкова синьо бе и езерото, отрупано с живописни лодки, които приличаха на чайки с бели криле.

Разговаряха за Байрон, когато преминаваха покрай Шильон, и за Русо, когато поглеждаха към Кларенс, където той е написал своята „Елоиза“. И двамата не я бяха чели, но знаеха, че е любовна история, и всеки вътрешно се питаше дали е била поне наполовина толкова вълнуваща, колкото тяхната. Ейми бе потопила ръка във водата и гледаше прозрачната повърхност на езерото мълчаливо, а когато вдигна очи, видя, че Лари се бе подпрял на веслата и я гледаше с толкова нежност и копнеж, че побърза да каже нещо, просто за да прекъсне тишината:

— Ти сигурно си се изморил… почини си малко, дай на мен веслата; това ще ми бъде от полза, тъй като откакто пристигна, май станах доста мързелива и свикнах на лукс.

— Не съм уморен, но ще ти дам да покараш, ако искаш. Ела и седни до мен, има достатъчно място, досега трябваше да седя по средата на пейката, за да не се клати лодката — отвърна с удоволствие Лари, явно идеята да покарат заедно му харесваше.

Усещайки, че нещата май не се уреждат особено добре, Ейми се настани до него, отхвърли косата си назад и пое едното весло. Караше добре, както изрядно вършеше и толкова много други неща. Наистина й се налагаше да използва и двете си ръце, докато Лари се справяше успешно само с едната, но лодката се движеше бързо по гладката повърхност.

— Как добре се справяме двамата, нали? — възкликна Ейми, която се смущаваше от мълчанието му.

— Толкова добре, че би ми се искало завинаги да останем заедно в една лодка. Ти би ли се съгласила, Ейми? — нежно попита той.

— Да, Лари! — последва тих отговор.

Двамата спряха да гребат и несъзнателно прибавиха още един прекрасен образ на човешка любов и щастие към чудесните неща, които се отразяваха в езерото.