Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (11)

Единадесета глава
Един приятел

Макар че бе твърде доволна от социалното си обкръжение и доста заета с ежедневната си работа, благодарение на която си изкарваше хляба, и която също така й доставяше удоволствие, Джоу все пак успяваше да отдели време и за литературните си занимания. Целта, която в момента я бе завладяла, бе съвсем естествена за едно бедно и амбициозно момиче. Но средствата, които реши да използва за постигането на тази цел, не бяха от най-добрите. Тя осъзна, че парите дават власт; затова реши, че трябва да се сдобие с пари и власт — не възнамеряваше да ги използва единствено за своя изгода, но и за всички, които обичаше повече от самата себе си. Мечтата да изпълни къщата с комфорт и удобства, да даде на Бет всичко, което й се искаше — от ягоди през зимата до орган в спалнята й; да пътува в чужбина и винаги да разполага с повече от достатъчно средства, за да може да се отдаде на лукс и удоволствия — всичко това се включваше във въздушните кули, които Джоу години наред изграждаше във въображението си.

Опитът с разказите, които получаваха награда, като че й показа една възможност, която би могла, след дълъг път и много упорита работа, все пак да я отведе до така мечтания успех. Преживяният провал с повестта й, обаче, доста я обезсърчи за известно време, защото общественото мнение е като истинско чудовище, което се стоварва върху теб и е трудно да се спасиш. Подобно на един наистина безсмъртен герой, тя реши да си почине известно време след първия опит, който предизвика буря и й донесе най-нежеланите от подаръците на чудовището, ако правилно си спомням. Но желанието „да опита отново“ бе твърде силно у Джоу; затова тя започна внимателно да се промъква отново, този път откъм сенчестата страна, като се справяше доста по-успешно, макар че се наложи да се откаже от доста по-важни неща от парите.

Зае се с писане на сензационни истории — защото в онези тъмни векове дори най-изисканите американци четяха боклуци. Не сподели с никого, но скалъпи една „зашеметяваща история“ и смело я отнесе лично на господин Дешууд, издателят на „Уийкли волкано“. Не беше чела Цезар, но женският й инстинкт й подсказваше, че дрехите оказват много по-голямо въздействие върху доста хора, отколкото чертите на характера или изисканите маниери. Затова си облече най-хубавата рокля и като си повтаряше непрекъснато, че не е развълнувана, нито изнервена, смело изкачи двата етажа мръсни и тъмни стълби, за да се окаже в една задимена стая, в която цареше пълна бъркотия, в компанията на трима джентълмени, които бяха седнали така, че краката им бяха много по-високо от шапките им и нито един от тях не си даде труда да ги свали при появата й. Доста объркана от това посрещане, Джоу застана разколебано на вратата, като едва чуто каза:

— Извинете, търся редакцията на „Уийкли волкано“; бих искала да се срещна с господин Дешууд.

При тези нейни думи най-високо вдигнатите крака се смъкнаха, джентълменът, който най-яростно пушеше, се изправи и като държеше внимателно пурата между пръстите си, се приближи със заспала физиономия и й кимна с глава. Като си даваше сметка, че би трябвало да излезе по някакъв начин от ситуацията, Джоу извади ръкописа и започна да пелтечи едно по едно изреченията от подготвената предварително реч, като ставаше все по-червена и по-червена.

— Една приятелка ме помоли да ви предложа… една история… просто като опит… би се радвала да чуе мнението ви… и с удоволствие ще напише и други неща, ако това ви хареса.

Докато тя се червеше и запъваше, господин Дешууд взе ръкописа и започна да обръща с мръсните си пръсти страниците, като хвърляше критичен поглед горе и долу по старателно изписаните листове.

— Не е първи опит, както забелязвам? — попита той, след като установи, че страниците са номерирани, изписани само от едната страна и не са завързани с панделка — което бе сигурен белег за първи опит.

— Не, сър, вече има известен опит в писането, дори получих наградата за разказ на „Барнистоун бенър“.

— О, така ли? — възкликна господин Дешууд и хвърли бърз поглед на Джоу, като по този начин сякаш успя да получи цялостна представа за облеклото й — от наклона на шапката до връзките на обувките. — Е, тогава може да оставите ръкописа, ако желаете. Имаме доста неща от този род и едва ли ще можем скоро да го публикуваме. Но ще го прегледам и ще ви напиша мнението си следващата седмица.

Всъщност на Джоу вече никак не й се искаше да го оставя, тъй като господин Дешууд съвсем не й хареса, но при така стеклите се обстоятелства не й оставаше нищо друго, освен да кимне с глава и да си тръгне, като вървеше с изправени рамене и изглеждаше висока и наперена, както винаги, когато беше смутена или раздразнена. В момента бе и двете, защото по многозначителните погледи, които мъжете си размениха, стана съвършено ясно, че нейната версия за „едната приятелка“ бе възприета просто като шега. При това трябваше да понесе още един удар — вече на стълбите чу гръмкия смях на мъжете, предизвикан явно от някаква забележка по неин адрес, която бе казана веднага след като издателят затвори вратата след нея. Тя се прибра вкъщи, почти твърдо убедена да не се връща никога в издателството и се опита да излее яда си в яростно търкане на мръсните престилки, които взе да изпере; така само след час-два се бе успокоила достатъчно, за да може да се изсмее над сцената, която бе преживяла, и да очаква с нетърпение следващата седмица.

Когато отиде следващия път, за нейна най-голяма радост господин Дешууд бе сам. Този път той съвсем не бе толкова заспал — което също бе благоприятно за нея — и не бе потънал до такава степен в цигарения дим, че да забрави всякакви норми на добро поведение. Благодарение на всичко това вторият разговор бе значително по-приятен от първия.

— Ще използваме това (издателите обикновено казват „ние“), ако не възразявате на някои малки промени. Историята ви е доста дълга — но ако се избегнат пасажите, които съм отбелязал, ще стане с точно подходящата дължина — започна с делови тон господин Дешууд.

Джоу едва разпозна ръкописа си, той беше целият изпомачкан, по страниците бе безразборно драскано и цели пасажи бяха зачертани. С чувството на родител, от когото искат да отреже краката на рожбата си, за да се побере в люлката, тя започна внимателно да се вглежда в съкратените пасажи и с учудване установи, че всичките й поучителни разсъждения — които нарочно бе поставила, за да балансират прекалената романтика — са зачеркнати.

— Но, сър, винаги съм смятала, че от всяка история човек би трябвало да си извади някаква поука, точно затова накарах някои от моите герои-грешници да се разкаят.

При тези думи сериозното изражение на господин Дешууд изчезна и той сърдечно се засмя, тъй като Джоу бе забравила за „своята приятелка“ и говореше както единствено авторът може да защитава произведението си.

— Хората искат да бъдат забавлявани, а не поучавани, трябва да знаете това. Поучителните истории трудно се продават в днешно време — каза той, макар че в действителност не беше точно така.

— Значи вие смятате, че с тези промени ръкописът ми може да бъде публикуван?

— Да, темата е нова и доста добре разработена — езикът е добър и така нататък — бе краткият отговор на господин Дешууд.

— Какво смятате… каква компенсация бих могла… — започна Джоу, като не знаеше как точно да се изрази.

— О, да! Плащаме от двайсет и пет до трийсет долара за неща от този род. Сумата се получава след публикацията — отвърна господин Дешууд с тон, който подсказваше, че просто е забравил за това; известно е, че подобни дреболии често се изплъзват от съзнанието на издателите.

— Много добре, можете да го ползвате — каза Джоу и му върна ръкописа с доволен вид, защото, след като бе работила за долар на колона, сега дори двайсет и пет й изглеждаха добро заплащане. После, окуражена от успеха си, се престраши да попита, като не си даваше сметка, че преди малко се е издала: — Да кажа ли на приятелката си, че бихте взели и друга история, ако е по-добра от тази?

— Е, ще я погледнем, но не можем отсега да обещаем, че ще я вземем. Кажете й да я направи по-кратка и с много емоции, без да се занимава с разни нравствени наставления. А какво име би искала да използва приятелката ви? — попита с безразличие той.

— Никакво име, ако е възможно. Тя не би искала да се появява истинското й име, а доколкото знам, няма пот deplume^[1] — отвърна Джоу, като се изчерви, колкото и да й бе неприятно това.

— Както предпочита, разбира се. Историята ще бъде публикувана следващата седмица; ще дойдете ли за парите или да ги изпратя по пощата? — попита господин Дешууд, изпълнен със съвсем естествено желание да разбере коя би могла да е новата му сътрудничка.

— Ще дойда сама, довиждане, сър!

След като тя си тръгна, господин Дешууд вдигна краката си върху бюрото с изисканата забележка:

— Бедна и горда, както обикновено, но ще свърши добра работа.

Като спазваше неговите напътствия и вземайки за модел госпожа Нортбъри, Джоу с настървение се потопи в бурното море на сензационната литература, но благодарение на спасителния пояс, хвърлен й от един приятел, успя и този път да се измъкне невредима от тази каша.

Подобно на повечето млади писатели, и тя търсеше своите образи и сцени в чужбина, като всички бандити, крале, цигани, монахини и дукеси, които се появяваха на нейната сцена, изпълняваха своите роли с максималната точност, акуратност и с настроението, което се очакваше от тях. Читателите й не държаха чак толкова на такива незначителни подробности като граматика, пунктуация или съгласуване на времената, и господин Дешууд благородно й позволяваше да пълни колоните на изданието му на най-ниските възможни цени, без да смята за задължително да я осведомява, че истинската причина за необикновеното му гостоприемство е свързана с факта, че един от основните му сътрудници най-подло го бе изоставил, тъй като му бяха предложили по-високо заплащане.

Тя скоро започна да се интересува все повече и повече от тази своя дейност, тъй като портмонето й ставаше все по-дебело с всяка изминала седмица, а надеждите й, че ще успее да заведе Бет в планината следващото лято — все по-реални. Удовлетворението й се накърняваше единствено от факта, че не е разказала за тази своя дейност вкъщи. Имаше предчувствието, че майка й и баща й няма да я одобрят — затова предпочиташе да работи сега без тяхното разрешение, а след това да им поиска извинение. Не беше трудно да крие тайната си, тъй като публикациите бяха без име; господин Дешууд съвсем естествено твърде скоро научи как се казва, но й обеща да не го споменава пред никого и за нейно най-голямо учудване удържа на обещанието си.

Беше убедена, че писането на тези истории няма да й навреди с нищо и искрено се надяваше да не публикува нещо, от което после би се срамувала. Опитваше се да успокои изблиците на съвестта си с мисли за щастливата минута, когато ще може да сложи край на всичко това и да се надсмива на добре запазената си тайна.

Но господин Дешууд не приемаше никакви други, освен занимателни истории, и тъй като никак не бе лесно да държиш в напрежение читателите, налагаше се за тази цел да се преровят до дъно историята и човешките преживявания, земята и морето, науката и изкуството, както и картотеките на полицията. Джоу скоро откри, че досегашния й невинен опит изобщо не й е дал дори бегла представа за някои трагични реалности в обществото; затова, като си повтаряше, че това е необходимо за работата й, тя с неугасваща енергия се зае да попълни съществуващите липси в познанията си. Нетърпелива да намери нови идеи за историите си и твърдо решена да ги направи поне оригинални по съдържание, ако не перфектни като изпълнение, младата авторка преглеждаше вестниците и търсеше новини за инциденти, нещастни случаи и престъпления; изумяваше и пораждаше любопитството на служителите в обществените библиотеки с настойчивото търсене на книги за отрови; внимателно изучаваше физиономиите на хората по улицата, търсеше прототипове за всякакви персонажи — добри, лоши, безразлични, всички й бяха необходими за нейните истории. Непрестанно се ровеше в прахта от миналото с надежда да открие някакви стари и забравени вече факти и истории, които би могла да възроди и представи като нови, потъваше все по-дълбоко в глупостта, греховете и нещастието на човешкия род, естествено в рамките на възможностите си. Беше убедена, че се справя много добре, но всъщност не си даваше сметка, че несъзнателно бе започнала да се променя. До такава степен се бе потопила в неморалното общество и пороците му, че макар и само във въображението й, те започнаха да й влияят. Сърцето и желанията й се подхранваха от една опасна и нетрадиционна храна, която бързо заличаваше всички невинни мечти и стремежи и твърде безкомпромисно я запознаваше с тъмната страна на живота, до която рано или късно стига всеки от нас.

Тя по-скоро чувстваше, отколкото виждаше какво точно се случваше с нея, тъй като непрекъснатото описване на страстите и емоциите на другите хора я тласкаше към изучаването и на нейните собствени — едно доста нетрадиционно занимание, което обикновено не е обект на интерес за здравите млади мозъци. Всяка грешка в живота се заплаща, Джоу също бе принудена да плати за своята грешка точно тогава, когато това бе от особено значение за нея.

Не мога да твърдя, че точно изучаването на Шекспир й е помогнало за проникването в човешкия характер или принос за това има и женският й инстинкт по отношение на честта, смелостта и силата. Но докато създаваше измислени герои, надарени с всички възможни най-прекрасни качества, тя в същото време откри и един жив герой, който провокираше интереса й, независимо от множеството си несъвършенства. По време на един от техните разговори господин Баер я посъветва да изучава обикновените, истинските и чаровните характери, където и да ги срещне, защото това би могло да й бъде от полза като писател. Джоу прие съвета му съвсем сериозно и се опита да се отдалечи и съвсем безпристрастно да изучи самия него — дейност, която със сигурност би го изумила, ако имаше представа за нея, тъй като този забележителен професор съвсем нямаше високо мнение за самия себе си.

Защо всички го харесват? Това бе първият въпрос, на който Джоу просто не можеше да си отговори. Той не беше нито богат, нито велик, нито млад, нито красив, в никакъв случай не можеше да бъде наречен очарователен, импозантен или поразителен. И независимо от това бе привлекателен за всички, които го познаваха, те се събираха около него като около топло огнище. Беше беден, а винаги успяваше да даде нещо от себе си за другите; чужденец, а всеки се стремеше да се сприятели с него; вече не беше млад, а сърцето му бе като на щастливо момче; на външност бе съвсем обикновен, но за мнозина лицето му изглеждаше красиво и те бяха готови да му простят всичките му странности. Джоу често го наблюдаваше, като се опитваше да разкрие в какво се изразява чарът му, и накрая разкри, че чудото се съдържа в неговото великодушие и в добротата му. Дори да имаше някакви скърби и тревоги, те винаги оставаха скрити дълбоко в душата му, а пред света разкриваше само слънчевата си страна. Челото му бе набраздено, но времето като че се бе отнесло твърде благосклонно към него, не забравяйки колко добър е бил винаги с другите. Дълбоките бръчки около устата му бяха паметник за множеството добри думи, казани на приятели, и весел смях; очите му никога не ставаха студени или враждебни, а голямата му ръка винаги бе готова да стисне топло всяка подадена й десница, и това ръкостискане бе дори по-изразително от всякакви думи.

Самите му дрехи като че съответстваха на гостоприемния нрав на собственика си. Те изглеждаха така свободни и в същото време даваха възможност на човека, който ги носи, да се чувства удобно. Широкото му палто сякаш искаше да подскаже, че в тялото на този човек се крие огромно сърце; износеното му сако го правеше съвсем земен и човечен, а разтегнатите му джобове ясно показваха, че твърде често малки ръчички са влизали в тях празни и са излизали пълни. Обувките също винаги бяха широки и удобни, а якичките му никога не бяха стегнати и изпънати по врата, както у другите хора.

— Ето това е! — каза си Джоу, след като най-накрая разкри, че просто доброто отношение към другите е в състояние да разкраси и издигне в очите на останалите дори един дебел немски професор, който сърба по време на хранене, принуден е сам да кърпи чорапите си и има нещастието да се казва Баер.

Джоу ценеше изключително високо добротата, но в същото време се отнасяше с невероятен респект към интелекта, затова малкото разкритие, което направи благодарение на внимателното наблюдение върху професора, я накара още повече да го уважава. Той никога не говореше за себе си и никой не знаеше, че в родния си град е бил дълбоко уважаван и ценен заради изключителната си ерудиция и познание — всичко това се разбра, след като един негов съгражданин дойде да го види. По-късно, докато си говореха, госпожица Нортън й разказа всичко това. Джоу научи тези факти от нея и те й направиха дори по-голямо впечатление, тъй като господин Баер сам изобщо не бе споменал за тях. Тя се почувства горда, когато разбра, че е бил уважаван професор в Берлин, макар че в момента е само един беден учител по немски в Америка, и това разкритие придаде на живота му дори още по-голяма романтичност.

Още една, може би по-красива дарба от интелекта му, й се представи по най-неочакван начин. Госпожица Нортън имаше достъп до литературните среди, които бяха напълно непознати и недостъпни за Джоу. Самотната жена долавяше интереса на амбициозното момиче и с удоволствие й предлагаше както на нея, така и на професора, да се възползват от познанствата й. Една вечер ги заведе двамата на специален симпозиум, организиран в чест на няколко знаменитости.

Джоу отиде подготвена да се възхити с младежки ентусиазъм от великите личности, за които бе слушала невероятни похвали. Но преклонението й пред гения получи истински удар през тази вечер и й бе необходимо известно време, за да се възстанови след направеното разкритие, че великите личности в края на краищата са просто хора като всички останали. Представете си какво бе разочарованието й, когато погледна плахо и с възхищение поета, чиито строфи я бяха карали да смята, че тази личност се храни единствено „с дух, огън и утринна свежест“, и с ужас установи, че той поглъща вечерята си с плам, от който всеки интелектуалец би се изчервил. Веднага премести поглед от развенчания си идол, но само, за да направи други разкрития, които разбиха на пух и прах романтичните й илюзии. Великият новелист непрекъснато посягаше ту към едната, ту към другата гарафа с вино и пълнеше чашата си, известният теолог открито флиртуваше с една от типичните последователки на Мадам дьо Стал^[2] в новото време, която пък гледаше с ненавист на една съвременна Корина, успяла да я изтика и да привлече вниманието на замислен философ, който едва-едва мърмореше нещо неразбрано. Научните знаменитости, забравили за своите мекотели и за ледниковите периоди, клюкарстваха за изкуство, като заедно с това твърде енергично се занимаваха с омарите и сладоледа си. Един млад музикант, омаял напоследък града с дарбата си като втори Орфей, говореше за коне, а някакъв представител на британската аристокрация, който също присъстваше на вечерята, й изглеждаше като най-незначителния човек на масата.

Още по средата на вечерята Джоу се почувства така обезсърчена, че се сви в ъгъла с надежда да събере сили да понесе този шок. Господин Баер скоро се присъедини към нея, като й се стори доста по-различен, и не след дълго някои от философите дойдоха да разменят по няколко думи с него, насочвайки разговора в зависимост от тясната си специалност. Ставаше дума за неща, които бяха съвършено непознати за Джоу, но на нея й бе приятно да ги слуша, макар че Кант и Хегел бяха неизвестни за нея богове, а субективен и обективен — неясни термини.

Така единственото нещо, „родило се от собственото й съзнание“ след като всичко това свърши, бе ужасното й главоболие. Започна да й се струва, че светът се разпръсва на отделни части и после се събира отново върху съвършено различни и според тези хора много по-добри принципи. Изглеждаше така, като че религията е само една заблуда, докато истинският Бог трябва да е интелектът. Джоу нямаше ни най-малка представа за философия или метафизика, от какъвто и да е вид, но я обзе някакво странно любопитство и вълнение и тя слушаше внимателно ту едните, ту другите, като имаше чувството, че се прехвърля във времето и пространството, подобно на балон по време на празник.

Вдигна очи, за да потърси професора и да види как той възприема нещата и забеляза, че гледа към нея с най-тъжното си изражение, което някога се бе появявало върху лицето му. Той поклати глава и й направи знак да се махне, но точно в този момент тя бе завладяна от идеята за свободата в спекулативната философия и остана на мястото си, като се мъчеше да разбере на какво всъщност възнамерява да се опре възрастния господин, след като отрича всички стари вярвания.

Тук господин Баер бе съвършено различен човек, който изобщо не бързаше да изкаже собствените си мнения, но не защото нямаше такива по всеки повдигнат въпрос, а защото те бяха твърде искрени и сериозни, за да се изказват с подобна лекота, както това правеха останалите. Когато отмести погледа си от Джоу към група младежи, привлечени от брилянтността на философската пиротехника, той сбръчка вежди и явно му се искаше да заговори, опасявайки се, че пламтящата младежка душа лесно може да бъде отнесена от ракетите и когато представлението свърши, да разкрият, че държат просто една гола пръчка или че ръката им е отнесена.

Опитваше се да се въздържа колкото бе възможно по-дълго, но когато го подканиха да изрази мнението си, той не скри искреното си възмущение от подобни тези и защити религията с цялото красноречие, на което бе способен — красноречие, което превърна разваления му английски в музика, а обикновеното му лице — в красиво. Битката беше сериозна, тъй като умните мъже умееха да спорят, но той като че не усещаше тежките им удари и отстояваше до край позициите си. Докато говореше, Джоу изведнъж усети, че светът като че отново идва на мястото си; старите вярвания, преживели толкова векове, й се струваха по-солидни от новите. Господ вече не бе сляпа сила и безсмъртието — само красива приказка, а благословен факт. Почувства, че отново има твърда почва под краката си; и когато господин Баер спря за миг, за да изслуша опонентите си, които успяваха да го надвикат, но не и да го убедят, тя изпита желание да му изръкопляска и да му благодари.

Не направи нито едното, нито другото, но добре запомни този момент и изпитваше огромен респект към професора, тъй като знаеше, че за него бе изключително трудно да говори точно на това място и по това време, но го беше направил, защото съвестта не му позволяваше да мълчи. Започна да разбира, че характерът има по-висока стойност от парите, положението, интелекта или външната красота. Имаше чувството, че ако величието е това, което един мъдър мъж бе казал за него — истина, уважение и добронамереност — то тогава нейният приятел Фридрих Баер бе не само добър, но и велик.

Тази нейна вяра се засилваше с всеки изминал ден. Ценеше неговата преценка, бореше се за уважението му и искаше да е достойна за приятелството си с него. И точно когато това нейно желание бе най-искрено, за малко щеше да изгуби всичко. Всичко започна заради една проклета шапка. Една вечер професорът дойде при Джоу да й предаде поредния урок с хартиена войнишка шапка на главата си, която Тина му бе поставила, а той бе забравил да свали.

„Очевидно не се поглежда в огледалото, преди да слезе“ — помисли си с усмивка Джоу, докато той я поздравяваше. Професорът седна на стола със сериозна физиономия, без да си дава сметка за невероятния контраст между темата на урока и външния му вид, тъй като същата вечер щеше да й чете за смъртта на Валенщайн^[3].

Джоу не му каза нищо в началото, тъй като обичаше гръмкия му, сърдечен смях и реши да го остави сам да разкрие шапката. А не след дълго съвсем забрави за нея, тъй като да слушаш как един немец чете Шилер бе наистина невероятно удоволствие. След четенето започна урокът, който бе доста оживен поради веселото настроение на Джоу тази вечер. Професорът не можеше да разбере каква е причината за непрекъснатия смях в очите й и накрая спря и доста учудено я попита:

— Госпожице Марш, защо непрекъснато смее в лице на ваш учител? Няма уважение към мен, че държи така лошо?

— Как бих могла да се отнасям с уважение, сър, след като забравихте да свалите шапката си? — отвърна Джоу.

Разсеяният професор вдигна ръка към главата си и смъкна малката хартиена шапка, гледа я в продължение на минута, а след това сърдечно се засмя.

— О, сега разбира. Това дяволче Тина направи мен истински глупак с тази шапка. Но това няма значение. А вие, ако урок не върви добре, също сложи тази шапка.

Всъщност урокът изобщо не продължи, тъй като в следващата минута господин Баер забеляза една снимка върху шапката и като я разгъна, започна да нарежда с отвращение:

— Бих предпочел подобни вестници изобщо да не се появяват вкъщи; те не подходящи за детски очи, нито млади хора трябва тях четат. Много лошо. Просто не мога понася тези, които нанася такава вреда.

Джоу погледна парчето вестник и видя някаква объркана илюстрация, съдържаща труп, престъпник и вампир. Илюстрацията не й хареса, но това, което я накара да обърне вестника на другата страна, бе не отвращение, а страх, защото се уплаши да не би това да е брой на „Волкано“. Оказа се, че не е, и паниката й бързо се изпари, още повече, че си даде сметка, че дори да е брой от този вестник и в него да е напечатана някоя от нейните истории, под нея няма да е изписано никакво име. Но явно се бе издала с тази своя уплаха и с червенината, появила се върху лицето й, защото, макар и да бе доста разсеян човек, професор Баер забелязваше много повече неща, отколкото околните предполагаха. Той знаеше, че Джоу пише и я бе срещал няколко пъти в града около редакциите на вестниците. Но тя избягваше да говори за това, а и професорът никога не я бе разпитвал, макар че имаше желание да види някои от нещата й. Изведнъж му дойде на ум, че може би Джоу се занимава с нещо, от което сега я хвана срам, и доста се разтревожи. Не си каза: „Това не е моя работа, нямам право да се бъркам и да казвам каквото и да било“, както биха направили повечето хора. Просто си спомни, че е млада и бедна, едно момиче, далеч от любовта на майка си и грижите на баща си. Затова в миг го изпълни съвсем естествен импулс да й помогне, точно както би протегнал ръка, за да спаси едно бебе, което пада от люлката. Всичко това премина като мълния през главата му, но по никакъв начин не намери израз върху лицето му. И след миг, когато вестникът бе хвърлен настрана, той вече бе готов да изрече съвсем естествено и в същото време доста сериозно:

— Да, права си да го махнеш от себе си. Не ми харесва да мисля, че добри млади момичета вижда такива неща. Може за някои изглежда приятно, но аз по-скоро бих дал на мои момчета да играят с барут, отколкото да четат този боклук.

— Може би не всички са толкова лоши, а само глупави. А и след като има нужда от тях, не виждам нищо лошо в това някой да ги пише. Доста многоуважавани личности си печелят по честен начин хляба посредством тъй наречените сензационни истории — каза Джоу, като движеше твърде нервно иглата.

— На пазара се търси и уиски, но предполагам, че ние двама с теб не бихме го продавали. Ако уважавани хора знаят каква вреда нанасят, едва ли биха мислили, че това честно спечелени пари. Те няма право да слага отрова в сладкиши и след това дава на малчугани яде. Не, сигурно биха се позамислили и биха предпочели да метат улица, вместо да пише това.

Господин Баер говореше разгорещено, отиде до огнището и хвърли вестника в него. Джоу остана неподвижна на мястото си и изглеждаше така, сякаш огънят я е обхванал и нея цялата. Бузите й продължиха да горят доста след като димът от хартиената шапка изчезна нагоре към комина.

— Много бих искал да изпратя и всички останали след този — измърмори професорът, като се върна малко поуспокоен.

Джоу се замисли какви пламъци биха се разгорели от купчината вестници, които бе събрала горе в стаята си и в същата минута спечелените с толкова труд пари й тежаха като камък на сърцето. После се опита да успокои сама себе си: „Моите не са като тези; те са просто глупави, но не и лоши. Така че не трябва да се безпокоя.“ След това грабна учебника и попита със заинтересован глас: — Ще продължим ли, сър? Вече ще бъда много послушна и внимателна.

— Наистина се надявам, че ще е така — бе всичко, което професорът каза, но той имаше предвид нещо повече, отколкото тя си представяше. И тъжният, сериозен поглед, който отправи към нея, я накара да се почувства така, сякаш на челото й с големи букви бе написано: „Уийкли волкано“.

Веднага щом се прибра в стаята си, тя измъкна вестниците и внимателно препрочете всяка една от своите истории. Тъй като беше малко късоглед, професорът използваше понякога очила. Джоу ги бе опитала веднъж и доста се смя на начина, по който те увеличаваха буквите в книгата пред нея. Сега като че бе поставила на очите си мисловните или моралните очила на професора, тъй като грешките в тези отвратителни истории се открояваха така ужасяващо, че й стана страшно неприятно.

— Те са истински боклук и скоро ще се превърнат в нещо още по-лошо, ако не престана да ги пиша. Защото всяка следваща е по-сензационна от предходната. Наистина съм отишла твърде далеч, наранявайки себе си и близките си хора, само в името на парите… Точно така е, защото не бих могла да чета тези измишльотини, без да се срамувам ужасно от тях. А какво ще направя, ако ги види някой от близките ми, или господин Баер попадне на тях?

Джоу се изпоти цялата само при мисълта за подобна възможност, грабна цялата връзка вестници и ги хвърли в печката, като едва не подпали покрива със силния пламък, който се понесе нагоре.

Но когато от тримесечната й работа не остана нищо друго, освен купчината пепел и парите в портмонето й, Джоу се почувства доста тъжна, седна на пода, като се чудеше какво би могла да направи със спечеленото.

— Все пак ми се струва, че още не съм нанесла кой знае каква вреда, така че бих могла да задържа парите, като заплата за изгубеното време — каза си тя след продължителни разсъждения, добавяйки разтревожено: — Почти ми се иска да нямах такова съзнание, толкова е неудобно с него. Ако нямах желание да върша добро и ако не се чувствах ужасно, когато се занимавам с нещо недостойно, бих могла да си карам чудесно. Понякога ужасно ми се иска татко и мама да не държаха чак толкова на тези неща.

О, Джоу, вместо да ти се иска това, благодари се на Бога, че „татко и мама държат толкова на тези неща“; можеш да съжаляваш от сърце онези, които са лишени от подобни закрилници, които да ги заобиколят с принципи — за неспокойната младост тези принципи може да изглеждат като стени на затвор, но те със сигурност ще се окажат стабилна основа, върху която ще се гради характерът в зрялата възраст.

Джоу не написа повече нито една сензационна история, като реши, че не си струва заради пари човек да се забърква в тази недостойна дейност. Но отиде в другата крайност, както често става с хората, занимаващи се с литературна дейност. В резултат на това бе създадена една история, която може би по-скоро би трябвало да се определи като есе или проповед, защото бе твърде морализаторска. Още в самото начало Джоу се съмняваше в качествата й, тъй като жизнеността й и момичешката й романтичност никак не приемаха този нов стил, имаше чувството, че се е маскирала, като е навлякла някакъв тесен, неудобен костюм от миналия век. Изпрати своя дидактичен труд на няколко места, но никой не прояви интерес към публикуването му и Джоу бе склонна да се съгласи с господин Дешууд, че морализаторските истории трудно се продават.

След това опита да напише един детски разказ, от който би могла да се отърве с лекота, стига да не бе толкова претенциозна и да не бе поискала твърде висока цена за труда си. Единственият човек, който й предложи според нейната преценка достатъчно, за да се отдаде на детската литература, бе един богат господин, който бе убеден, че мисията му се изразява в преобръщането на целия свят според неговите собствени представи. Но колкото и да й бе приятно да пише за деца, Джоу не можеше да се съгласи всичките й чудесни момченца да бъдат изяждани от мечките или хвърляни на разярените бикове, само защото не ходят на неделно училище, нито пък всички онези добри деца, които ходят там, да бъдат щедро възнаграждавани по всички възможни начини — от вкусни сладкиши с джинджифил до ескорти от ангели, когато напускат този живот. Така че нищо не се получи и от тази нейна дейност, Джоу остави мастилото върху писалката й да засъхне и съвсем смирено обяви:

— Явно не знам нищо. Трябва да изчакам известно време, преди да започна отново, а междувременно бих могла „да мета улица“, ако не се намери нищо по-подходящо за мен. Това поне е честен труд.

Едно решение, което показа, че този неин втори опит в литературната дейност й е повлиял положително.

Докато се осъществяваха тези революции вътре в нея, външният й живот продължаваше да тече, наситен с много работа, но без някакви интересни събития. И ако понякога изглеждаше твърде сериозна или малко тъжна, никой не забелязваше това, с изключение на професор Баер. Но той го правеше толкова внимателно, че тя изобщо не усети, че я наблюдава, за да разбере дали е приела и разбрала бележката му. Джоу издържа на проверката му и професорът беше удовлетворен, защото, макар че не говореха по този въпрос, той бе разбрал, че се е отказала от писането. Досети се за това не само поради факта, че показалецът на дясната й ръка вече не беше изцапан с мастило, но и защото започна да прекарва вечерите си долу, във всекидневната и не я срещаше около редакциите на вестниците. Докато я наблюдаваше с невероятна упоритост, той стигна до извода, че мозъкът й вече е зает с нещо полезно, макар и да не бе приятно.

Опитваше се да й помогне с каквото може, като доказа, че е истински приятел, и Джоу бе щастлива. Защото сега, когато временно се бе отказала от писането, имаше възможност да научи някои други уроци, освен тези по немски, и да изгради основите на своя собствен емоционален живот.

Беше една приятна зима, а също и доста дълга, тъй като Джоу не напусна госпожа Кирке до юни. Когато дойде моментът да си тръгне, всички като че съжаляваха за нея; децата изглеждаха неутешими, а косата на господин Баер щръкна на всички страни — той винаги я разбъркваше така, когато бе разстроен.

— Отивате къщи! О, вие щастлива, че има дом, където отиде — каза той, когато му съобщи, след което седна в ъгъла и мълчаливо започна да тегли брадата си. Остана така през цялата вечер, когато Джоу организира малко тържество преди отпътуването си.

Щеше да тръгне рано на следващата сутрин, така че още вечерта се сбогува с всички, а когато стигна до него, сърдечно му каза:

— Е, сър, няма да забравите да дойдете и да ни посетите, ако някога пътувате към нашия град, нали? Не бих ви го простила, ако ни пропуснете, тъй като много искам всички да се запознаят с моя приятел.

— Наистина ли? Да дойда ли? — попита той, а погледът му гореше от желание, но тя не обърна внимание на това.

— Да, елате следващия месец; тогава Лари ще се дипломира, така че ще можете да присъствате на тържеството.

— Това е вашият най-добър приятел, за кого говори често? — уточни с променен тон професорът.

— Да, моето момче Теди, много се гордея с него и бих искала да се запознаете.

Джоу го погледна, без да забелязва нищо друго, наслаждаваше се само на перспективата да ги запознае двамата. Но нещо във физиономията на господин Баер в този момент й показа, че той може би се е досетил за факта, че Лари е за нея нещо повече от най-добър приятел. И точно защото толкова държеше да подчертае, че няма нищо подобно, без да иска се изчерви цялата, и колкото се стараеше това да не става, толкова повече се зачервяваше. Ако Тина не бе седнала върху коленете й, просто не знаеше какво би направила. За щастие сега имаше възможност да притисне детето към себе си, като по този начин успя да скрие за миг лицето си и се надяваше, че професорът не е забелязал червенината й. Но той видя всичко и неговото лице също се промени, появилото се преди минута желание и нетърпение изчезна от него и то придоби характерното си любезно изражение.

— Опасявам се, че едва ли ще успея да дойда толкова скоро, но желая много успех ваш приятел, а на вас — щастие. Господ да ви благослови! — каза й той, после стисна топло ръката й, взе Тина и я качи на раменете си, след което бавно излезе от стаята.

Но след като момчетата си легнаха, той остана дълго седнал до огъня, с уморен поглед и изпълнен с „Heimweh“, или носталгия по дома. Припомни си за миг Джоу, седнала с детето в прегръдката си и тази нова мекота, изписана на лицето й. После отпусна отчаяно глава върху ръцете си, остана така известно време, след което се разходи неспокойно из стаята, като че търсеше нещо, което не можеше да намери.

— Това не е за мен. Не бива изобщо да се надявам — каза си с въздишка, която бе по-скоро стон. След което, сякаш обвинявайки се за нещо, което не е успял да потисне, професорът се приближи до леглата на момчетата и целуна разрошените главици върху възглавниците, взе рядко използваната лула от морска пяна и седна с едно томче от Платон до огъня.

Направи най-доброто, което можеше в тази ситуация, при това го направи с достойнство, но не съм убедена, че в този момент той бе сигурен, че момчетата, лулата и дори божественият Платон могат да послужат като заместител за съпруга, дете и дом.

Макар че трябваше да стане много рано, професорът бе на гарата следващата сутрин, за да изпрати Джоу; и благодарение на него тя започна своето самотно пътуване с приятния спомен за едно познато лице, което й маха за довиждане, букетче виолетки, което щеше да й напомня през целия път за него, както и една щастлива мисъл:

— Е, зимата свърши и аз не написах книга, не натрупах богатство, но спечелих един приятел, какъвто наистина си заслужава да има човек, и ще се опитам да го запазя за цял живот.