Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (1)

Първа глава
Подготовка

За да започнем на чисто и да можем без никакви предубеждения да проследим сватбата на Мег, би трябвало да споменем за някои приказки по отношение на семейство Марч. Освен това бих искала да уточня, че ако някои от по-възрастните читатели смятат, че в тази наша история има твърде много „любов и ухажвания“ (не се опасявам, че младите биха възразили срещу това, но може би някои от възрастните ще го направят), бих могла да им напомня единствено думите на госпожа Марч:

— Какво можем да очакваме, след като в къщата си имам четири весели момичета, а отсреща млад и енергичен съсед?

Последните три години не донесоха почти никакви промени в живота на тихото семейство. Войната свърши и господин Марч се прибра жив и здрав вкъщи, за да потъне в своите книги и в грижите по енорията си, която виждаше в него свой уважаван водач. Той беше тих, задълбочен човек, надарен с природна мъдрост, каквато не може да се придобие в живота, с широка душа, готова да приеме и да нарече всеки свой „брат“, както и с една набожност, сляла се с цялата му същност, за да я превърне в нещо величествено и прекрасно.

Така, независимо от бедността и затворения живот, които го лишаваха от множество житейски блага, тези негови качества привличаха в неговия кръг много забележителни личности, точно както уханните полски цветя привличат пчелите, и той също така естествено им предоставяше меда, събиран през петдесетте години труден живот и пречистен до съвършенство, без нито една капка горчивина в него. Сериозните млади хора виждаха в учения мъж с посивяла вече коса точно такъв сериозен и млад по душа човек, каквито се чувстваха те самите; угрижените или разтревожени жени инстинктивно му се доверяваха и споделяха с него съмненията и мъките си, убедени, че ще срещнат най-горещо съчувствие и ще получат мъдър съвет; грешниците му признаваха греховете си и получаваха едновременно порицание и опрощение; надарените го смятаха за свой равен, амбициозните виждаха у него по-благородни стремежи от своите собствени; и дори невярващите признаваха, че неговите проповеди са красиви и истинни, макар веднага да прибавяха, че те „не биха се молили“.

За страничните наблюдатели изглеждаше, че къщата се ръководи от петте енергични жени и това бе до голяма степен вярно. Но седналият сред книгите си тих мъж си оставаше глава на семейството, съвестта на дома, негова опора и надежда. Защото той смяташе, че твърде заетите и забързани жени често се сблъскват с проблеми и тогава разчитат много на него като съпруг и баща в най-истинския смисъл на тези свещени думи.

Госпожа Марч бе все така енергична и весела, макар че косата й бе вече доста по-прошарена в сравнение с времето, когато се запознахме с нея за първи път. В момента бе толкова погълната от проблемите на Мег, че нямаше възможност често да посещава домовете и болниците, все още пълни с ранени „момчета“ и войнишките вдовици чувстваха липсата на майчинската й грижа и разбиране.

Джон Брук изпълни дълга си, служи цяла година в армията, беше ранен, получи отпуск за възстановяване, а след това го уволниха от армията. Не бе удостоен със специални награди, макар да ги заслужаваше, защото с радост рискува всичко, което притежаваше, а животът и любовта са твърде ценно нещо, особено когато и двете са в пълен разцвет. След като уволнението му бе оформено, той се зае със стабилизирането на здравето си, с подготовка за бизнес, за да спечели достатъчно и да осигури дом за Мег. Тъй като беше горд и независим по дух, отказа някои по-щедри предложения на господин Лорънс и започна работа като счетоводител, работа, която го удовлетворяваше повече, тъй като щеше да започне семейния си живот с честно спечелени пари, а не да поема риска да взема на заем.

Мег прекарваше това време в очакване, като заедно с това се трудеше упорито, напредна доста в домакинското изкуство, а характерът й вече бе доста по-зрял и в същото време бе по-красива отвсякога, защото любовта наистина може да прави чудеса. Имаше си своите момичешки амбиции и надежди и изпитваше известно разочарование от скромния начин, по който щеше да започне новият й живот. Нед Мофът току-що се бе оженил за Сали Гардинър и тя не можеше да не сравнява чудесната им къща и каретата им, множеството подаръци и разкоша със своите възможности и тайничко си мечтаеше да има същото. Но завистта и неудовлетворението някак си бързо се изпаряваха, когато се замисляше за търпението, любовта и упоритостта, с които Джон бе изградил малката къща, която я очакваше, а когато вечер двамата седяха и си говореха за бъдещето, колкото и скромни да бяха плановете им, на нея всичко това й изглеждаше толкова красиво и светло, че забравяше за разкоша на Сали и се чувстваше най-богатото и щастливо момиче в Кристендом.

Джоу не се върна вече при леля Марч, защото възрастната дама бе толкова очарована от Ейми, че успя да я изкуши с обещание за уроци по рисуване при един от най-добрите учители в града, а в името на подобна възможност Ейми бе готова да помага дори на много по-сурова господарка. Сутрин тя се грижеше за леля си, а следобедите се отдаваше на любимото си занимание и се чувстваше прекрасно. В същото време Джоу се посвети на литературата и на Бет, която не можеше да се възстанови дълго време, след като преодоля кризата с треската. Вече не беше толкова зле, но не беше и розовото, здраво същество преди заболяването; независимо от всичко си остана изпълнена с надежда, щастлива и ведра, вечно заета с дребните неща, които обичаше, готова да помогне на всеки, един истински ангел в къщата, когото всички обичаха, макар че не си даваха напълно сметка за безкрайната й доброта.

Тъй като от списанието продължаваха да й плащат по един долар на колонка за „боклука“, както сама го наричаше, Джоу се смяташе за богата жена и продължаваше да реди история след история. Но в нейната непрекъснато работеща глава вече се оформяха нови грандиозни планове, а заедно с тях нарастваше и купчината от ръкописи, трупани до печката на тавана и може би от този куп един ден щеше да се роди славата, която щеше да придаде нов блясък на името Марч.

След като се бе съгласил да постъпи в колеж, за да удовлетвори желанието на дядо си, Лари се стремеше да прекарва времето си там по начин, който да му достави най-много удоволствия. Благодарение на парите, маниерите, невероятния си талант и доброто си сърце, той се бе превърнал в любимец на всички, което лесно би могло да го разглези и да се отрази зле на възпитанието му, както често става с не малко обещаващи момчета. Но споменът за един мил старец, който е вложил всичко от себе си в успеха му, действаше на Лари като талисман против злото. Точно същото въздействие имаше и споменът за изпълнената с майчински чувства госпожа Марч, която се грижеше за него като за свой син, както и мисълта за четирите невинни момичета, които го обичаха, възхищаваха му се и вярваха с целите си сърца в него.

Но тъй като си остана „буйно, жизнено момче“, той просто не можеше да страни от бурния живот в колежа, интересите му скачаха от модата към чувствата или спорта в зависимост от онова, което интересуваше в дадения момент и останалите, обичаше да се занася и шегува, но трябваше да понася същото и от другите, използваше жаргонни изрази и неведнъж го заплашваха наказания и дори изключване. Но тъй като в дъното на всичките му прегрешения бяха жизнеността и шеговития му нрав, Лари винаги успяваше да се измъкне от ситуацията като признаваше грешките си, спечелваше околните с искреността си или с умението си да убеждава, което бе наистина впечатляващо. Всъщност доста се гордееше с „подвизите“ си в колежа и обичаше да забавлява момичетата с разказите си за триумфалните си победи над омразни съученици, над надути професори и други „врагове“. „Мъжките“ момчета в класа бяха неизменно героите в очите на момичетата, които никога не се уморяваха да слушат за подвизите им и дори имаха възможност да се срещнат с тези знаменитости, когато Лари ги водеше вкъщи през ваканциите.

Ейми бе особено очарована от тази висока чест и постепенно се превърна в тяхна любимка, защото красотата и изискаността й се проявиха твърде рано, а и тя добре умееше да използва този дар на природата. Мег бе твърде погълната от личните си проблеми и по-специално от Джон, за да обръща внимание на тези лордове по рождение, а Бет бе прекалено стеснителна и едва вдигаше очи да ги погледне, като не можеше да се начуди на дързостта на Ейми, която се разпореждаше какво да правят. Джоу се чувстваше в свои води сред тях, дори й бе много трудно да се въздържа да не копира жаргонните им фрази и поведението им, което съвсем не съответстваше на това, което се смяташе, че е прилично за една млада дама. Всички момчета страхотно я харесваха, но нито едно не се влюбваше в нея, докато едва ли имаше някой, който да не въздишаше тайно по красотата на Ейми. Но споменаването на въздишките на влюбените съвсем естествено ни отвежда към „Гълъбарника“.

Това е името на малката кафява къща, която господин Брук бе подготвил за първи дом на Мег. Лари я кръсти така, защото му се стори съвсем подходящо за къщата на двама влюбени. Тя бе съвсем малка, с градинка отзад и с една съвсем миниатюрна морава отпред. Върху нея трябваше да се направи малко шадраванче, да се засадят някакви храсти и лехичка с любимите на Мег цветя. Засега фонтанът бе заместен с потъмнял от използване самовар, доста разнебитен; храстите представляваха няколко линеещи пръчки, за които трудно можеше да се повярва, че ще се развият и разлистят, а цветната лехичка бе отбелязана с няколко камъчета, за да е ясно къде са посети семенцата. Но вътре всичко беше прекрасно и щастливата годеница не можеше да намери нищо излишно от мазето до тавана. Всекидневната беше толкова тясна, че беше добре, дето нямаха пиано, защото тогава едва ли щяха да могат да се разминат, а трапезарията в никакъв случай не можеше да побере повече от шест души. Но когато човек свикнеше с тези малки неудобства, къщата му изглеждаше чудесна, тъй като всичко бе подредено разумно и с невероятен вкус. Резултатът беше наистина задоволителен. Наистина във всекидневната нямаше маси с мраморно покритие, огромни огледала и дантелени завеси, но затова пък обикновените мебели, множеството книги, картината на стената и цветето на прозореца, както и останалите дребни неща издаваха огромното желание да създадат радост, това бяха лесно различими любовни послания.

Не смятам, че подарената от Лари картина е изгубила нещо от красотата си поради факта, че Брук сам изработи рамката й; или че някой дори най-изкусен майстор би могъл да се справи по-добре със завесите от артистичните ръце на Ейми; или че в някой килер са били струпани толкова добри пожелания, весели думи и щастливи очаквания и надежди, както в кутиите и пакетите, в които Джоу и майка й събраха вещите на Мег. Освен това съм убедена, че нито една кухня не би могла да изглежда толкова спретната и подредена, както онази, в която Хана е поставила всяка тенджера и всеки тиган на точно определеното му място, изчистила е печката и я е подготвила за запалване в минутата, когато „госпожа Брук си дойде вкъщи“. Освен това се съмнявам, че има семейство, започнало съвместния си живот с толкова много на брой кърпи за прах и за съдове — Бет бе подготвила достатъчно, за да стигнат до сребърната сватба, а освен това бе ушила и три комплекта покривки и салфетки от различен плат за сервиране на чай.

Хората, които получават всичко това наготово, едва ли си дават сметка колко много са загубили. Защото домашните задачи могат да бъдат изпълнени перфектно само от любящи ръце, а Мег откриваше толкова ясни доказателства за тези любящи ръце, че всичко в малкото й гнезденце, от подредбата в кухнята до сребърната ваза върху масата във всекидневната, я изпълваше с чувство за уют и с надежди за бъдещето.

Колко щастливи мигове преживяха в планове за бъдещето, колко тържествени обиколки направиха по магазините, какви смешни грешки допускаха и как се смяха на невероятните опити на Лари да се пазари! Макар че вече скоро щеше да завърши колежа, той си оставаше момче, което обичаше шегите и закачките. Последното му изобретение бе всяка седмица при завръщането си в събота да им представя по едно ново, гениално изобретение за младата домакиня. Веднъж комплект от забележителни карфици, друг път невероятна орехотрошачка, която се разпадна при първия опит за употреба; уред за острене на ножове, който ги повреждаше; или метла, която разрошваше килима, но оставяше всичкия боклук по него. Появи се някакъв бързо измиващ сапун, който направо смъкваше кожата от ръцете; после специален цимент, който не можеше да се задържи никъде другаде, освен по пръстите на измамения купувач; както и всякакви ламаринени приспособления, от детска касичка за монети до необикновен бойлер, който измиваше всичко с парата си, но заплашваше да избухне всеки момент.

Мег напразно го молеше да спре. Джон само се усмихваше, а Джоу го кръсти „Господин Непохватко“. Лари бе обзет от някаква необикновена мания — да подкрепя всякакви американски гениални идеи, а в същото време му се искаше приятелите му да бъдат обзаведени с всичко в новия си дом. Така че всяка нова седмица донасяше поредния си безсмислен подарък.

Накрая всичко беше готово, по настояване на Ейми бяха купени дори различни цветове сапуни, за да съответстват на различно оцветените стаи. А Бет подреди масата за първото хранене.

— Доволна ли си? Чувстваш ли се тук като у дома и смяташ ли, че ще бъдеш щастлива? — попита госпожа Марч, докато двете с дъщеря й обхождаха стаите, хванати за ръка.

— Да, мамо, толкова съм доволна, благодаря ти за всичко. Щастлива съм, че мога да го споделя с теб — отвърна Мег и я погледна, като очите й бяха много по-изразителни от всякакви думи.

— Ако имаше поне една-две прислужнички, нещата щяха да са много по-лесни — обади се Ейми, която току-що бе излязла от всекидневната, след като дълго се бе колебала къде точно е най-добре да постави бронзовия Меркурий.

— Двете с мама вече говорихме за това и решихме, че е най-добре да опитам в началото да се оправям сама, както тя е правила. Ще имам толкова малко работа, че след като ще мога да разполагам с Лоти за някои поръчки и дребна помощ, съвсем спокойно ще мога да се оправям, хем няма да свикна да мързелувам, нито ще се чувствам отегчена — спокойно обясни Мег.

— Сали Мофът има четири прислужнички — започна Ейми.

— Ако и Мег имаше четири, то тогава нямаше да има място за тях и стопанинът и стопанката би трябвало да се преместят в градината — намеси се Джоу, която излъскваше за последно бравите със специален парцал.

— Съпругът на Сали не е беден, къщата им е голяма и затова имат нужда от толкова прислужници. Мег и Джон започват скромно, но съм сигурна, че в тази малка къща ще се живее не по-малко щастливо, отколкото в голямата. Ужасна грешка би било млади дами като Мег да не се занимават с нищо друго, освен с това да се преобличат, да раздават заповеди или да клюкарстват. Когато се омъжих, дни наред си мечтаех новите ми дрехи да се протрият или скъсат, за да имам удоволствието да ги поправя, защото просто ми втръсна да не правя нищо по цял ден.

— Защо не си ходила в кухнята, за да разбъркаш всичко, както постъпва Сали, за да се позабавлява, макар че прислугата й се присмива за това? — попита Мег.

— След известно време започнах да го правя, но не предизвиквах „бъркотия“, а отивах в кухнята, за да се науча от Хана как трябва да се направят нещата, така че прислугата да не ми се присмива. Тогава ми изглеждаше като игра, но по-късно настъпи време, когато бях наистина благодарна, че не само исках, но и бях в състояние да приготвя вкусна храна за моите момичета. Можех да се справя с всичко сама, когато вече не можех да си позволя да плащам на прислуга. Ти тръгваш от обратната страна, скъпа Мег. Уроците, които научаваш сега, ще ти бъдат от полза и по-нататък, когато Джон стане по-богат. Защото господарката на една къща, особено когато е голяма и разкошна, би трябвало да знае как трябва да се вършат нещата, ако иска да получи добро и честно обслужване.

— Да, мамо, сигурна съм, че е така — отвърна Мег, след като изслуша с уважение кратката лекция; беше убедена, че добрата съпруга при всички случаи трябва да е безупречна в домакинството. — Знаете ли, от всички стаи в малката ми къща най-много харесвам тази — добави след минута, когато се качиха горе и погледнаха към добре подредените чаршафи в шкафа.

Бет беше там, внимателно поставяше снежнобелите купчини по рафтовете, като се любуваше на чудесния ред. Трябва да знаете, че при последните думи на Мег останалите се засмяха, защото това за шкафа с чаршафите си беше една тяхна шега. След като бе публично декларирала, че ако Мег се омъжи за „този Брук“, няма да получи и цент от парите й, леля Марч изпадна в доста затруднено положение, тъй като с времето гневът й изчезна и вече съжаляваше за думите си. Но тя никога не се отказваше от това, което бе казала, така че сега непрекъснато обмисляше какво би могла да направи, за да заобиколи декларацията си. Най-накрая скрои един план, който я задоволяваше. Нареди на госпожа Карол, майката на Флоранс, да купи и да подготви монограми върху няколко комплекта чаршафи, както и ленени покривки за маса, и да ги изпрати като свой подарък. Всичко това бе надлежно извършено, но все пак тайната бе разкрита и семейството наистина се забавляваше, като наблюдаваше леля Марч, която се правеше, че не знае нищо по въпроса и продължаваше да твърди, че няма да подари нищо, освен едни старинни перли, които отдавна бяха обещани на първата булка в семейството.

— Това е наистина свидетелство, че тук живее една добра домакиня. Имах една приятелка, която започна семейния си живот само с шест чаршафа, но тъй като не си падаше много по компании, това й бе напълно достатъчно — обяви госпожа Марч, като опипваше плътните дамаскови покривки за маса с неприкрито женско възхищение.

— Аз нямам нищо против гостите, но както казва Хана, при това изобилие, ще имам достатъчно бельо до края на дните си — отвърна Мег, която също беше много доволна.

— Лари идва — извика Джоу отдолу и всички тръгнаха да го посрещнат, тъй като седмичните му посещения бяха истинско събитие в спокойния им живот.

Към къщата забързано крачеше висок, широкоплещест младеж, с ниско подстригана коса и шапка на главата, с разкопчано палто. Той с един замах прескочи оградата, без да се спира и да отваря вратата, и се запъти право към госпожа Марч с разперени за прегръдка ръце.

— Ето ме и мен, майко! Всичко е наред.

Последните думи бяха в отговор на въпросителния поглед, който възрастната жена му отправи. Това бе един любезен въпросителен поглед, който бе посрещнат с искреност от красивите младежки очи и с това церемонията приключи, както обикновено, и последва майчинска целувка.

— Това е за госпожа Джон Брук, с комплименти и поздравления от изобретателя. Да си жива и здрава, Бет. Какво удоволствие е за мен да те видя, Джоу! Ейми, а ти си станала още по-красива, вече си истинска дама.

Докато говореше весело, Лари подаде на Мег един пакет, увит в кафява хартия, дръпна панделката в косата на Бет, погледна учудено огромната престилка на Джоу, а после театрално коленичи пред Ейми, уж за да изрази възторга си от красотата й. Накрая се здрависа с всички и те една през друга започнаха да му обясняват какво ли не.

— Къде е Джон? — попита нетърпеливо Мег.

— Спря да вземе нужните му документи, госпожо.

— Кой спечели последния мач, Теди? — намеси се Джоу, която непременно искаше да подчертае интереса си към мъжките спортове, макар че вече бе на деветнайсет години.

— Ние, естествено. Така ми се искаше да беше дошла и да погледаш.

— Как е прекрасната госпожица Рандал? — последва въпрос от Ейми, придружен с многозначителна усмивка.

— По-жестока е отвсякога, не забелязваш ли как съм залинял? — усмихна се Лари, като въздъхна мелодраматично и отпусна унило широките си рамене.

— Каква е последната му шега? Разопаковай пакета и виж, Мег — подкани я Бет, като гледаше с любопитство подаръка.

— Това е нещо, което човек би трябвало да има вкъщи, за да му послужи при пожар или при опит за кражба — отбеляза Лари, докато момичетата се заливаха от смях при вида на малката сигнална свирка, ползвана обикновено от нощните пазачи, която се появи от пакета.

— Всеки път, когато Джон го няма, а ти се уплашиш, госпожо Мег, можеш да надуеш свирката, застанала до прозореца, и ще събудиш всички наоколо. Прекрасно нещо, нали? — огледа ги победоносно Лари, докато те бършеха насълзените си от смеха очи.

— Няма защо така пламенно да ми благодарите! А като заговорих за благодарности, не мога да не ви съобщя, че трябва да благодарите на Хана, която спаси сватбената торта от унищожение. Видях я да я носи към къщата, докато идвах насам, и ако не я бе защитила така мъжествено, със сигурност щях да се докопам до нея, защото тя представлява нещо наистина забележително.

— Чудя се дали някога ще пораснеш, Лари — отбеляза Мег с назидателен тон.

— Правя всичко възможно, мадам, но не мога да стана по-висок. Опасявам се, че височина от шест фута е най-доброто, което постигат мъжете в тези трудни времена — отвърна младият господин, чиято глава бе почти на равнището на малкия полилей. — Предполагам, че би било светотатство да се яде нещо върху тази съвършено нова покривка и в новите съдове, затова, тъй като съм невероятно гладен, имам намерение да се оттегля — важно допълни той.

— С мама ще останем да изчакаме Джон. Има още някои неща, които би трябвало да се уточнят — обяви Мег.

— А ние с Бет ще се отбием до Кити Брайънт, за да вземем още малко цветя за утре — допълни Ейми, докато нагласяваше чудесната си шапка върху още по-чудесните си къдрици, което й доставяше невероятно удоволствие.

— Хайде, Джоу, не изоставяй приятеля си. Толкова съм изтощен, че едва ли ще успея да докретам до вкъщи без чужда помощ. И не си сваляй престилката, каквото и да правиш; тя толкова ти отива — допълни, докато наблюдаваше с усмивка как Джоу постави скъпоценния му подарък в огромния си джоб и му предложи ръката си, за да опре на нея умореното си тяло.

— А сега, Теди, бих искала да поговоря сериозно с теб за утре — започна Джоу, след като двамата се отдалечиха. — Трябва да ми обещаеш, че ще се държиш прилично, че няма да пускаш разни шеги, с които да ни развалиш настроението.

— Няма да чуеш нито една шега от мен.

— Не казвай нищо смешно, когато всички трябва да сме сериозни.

— Че аз и без това никога не съм го правил, ти си специалист в тази област.

— Освен това настоявам да не ме поглеждаш по време на церемонията; сигурна съм, че ще се разсмея, ако го направиш.

— Ти и без това няма да ме забележиш; ще плачеш толкова горчиво, че сълзите ти ще замъгляват всичко около теб.

— Никога не плача без сериозна причина.

— Като например, когато старите приятели отиват в колеж, нали? — напомни й Лари с усмивка.

— Е, какво се перчиш толкова. Тогава потъгувах малко, колкото да направя компания на момичетата.

— Разбира се, че беше така. А би ли ми казала как е дядо тази седмица? В добро настроение ли е?

— Да, в много добро. А ти защо питаш, да не би да си направил пак някоя беля и да се чудиш сега как ще го приеме? — погледна го строго Джоу.

— Е, Джоу, смяташ ли, че бих могъл да погледна майка ти в очите и да кажа „Всичко е наред“, ако не е така? — попита Лари и спря, като си придаде обиден вид.

— Не, разбира се.

— Тогава не проявявай такава подозрителност; просто мисля да поискам от дядо малко пари — отвърна Лари и тръгна отново напред, доволен от искреността й.

— Май харчиш твърде много, Теди.

— Господи, не е вярно, парите някак си сами се харчат и докато се усетя, не ми е останало абсолютно нищо.

— Ти си толкова щедър и добродушен, че непрекъснато раздаваш пари назаем и не си в състояние да откажеш на никого. Чухме за Хеншоу и за всичко, което си направил за него. Ако, разбира се, винаги харчиш парите си по този начин, едва ли някой би могъл да те обвинява за нещо — сърдечно допълни Джоу.

— Е, той доста преувеличава! Ти не би ми позволила да оставя един чудесен приятел да работи като бесен, само защото няма кой да му помогне. При това той е по-добър от десетки мързеливци като мен, нали така?

— Да, за това си прав. Но не виждам защо трябва да имаш седемнайсет палта, безброй вратовръзки и нова шапка всеки път, когато се прибираш вкъщи. Надявах се да преминеш по-бързо през този период на невероятна суета, но ето че виждам непрекъснато все нови и нови проявления. Точно сега май е модерно да изглеждаш отвратително; да се подстрижеш така, че главата ти да заприлича на четка, да носиш раирани сака, оранжеви ръкавици и високи, четвъртити отпред ботуши. Ако ставаше дума за някакви евтини боклуци, не бих казала и дума, но всичко това струва толкова скъпо, така че ми е чудно как имаш желание да го носиш.

Лари изви глава назад и толкова се смя след тази нейна тирада, че шапката му се смъкна от главата, падна на земята и Джоу я стъпка с краката си. Но този обиден акт му даде възможност да й даде подробни обяснения за новия си костюм, като небрежно взе смачканата шапка и я прибра в джоба си.

— Не ми изнасяй повече лекции, бъди добра, моля те; и без това си имам достатъчно неприятности през седмицата, така ми се иска да се чувствам спокоен и весел, когато се прибирам вкъщи. Ще се изтупам както трябва утре, независимо от разходите, които ще бъдат необходими, и вярвам, че всички приятели ще бъдат доволни.

— Ще те оставя на мира само ако пуснеш косата си да порасне. Не съм аристократка, но не ми е приятно да ме виждат с човек с гола глава, като онези, които участват в състезанията по борби — отбеляза безмилостно Джоу.

— Тази прическа ми помага при ученето; точно затова всички в колежа са подстригани така — не се предаваше Лари, който не би могъл да бъде обвинен в суетност, след като се бе лишил от гъстата си къдрава коса и я бе заменил с тази прическа, при която косата му бе не повече от няколко инча дълга, а главата му изглеждаше четвъртита.

— Между другото, Джоу, струва ми се, че младият Паркър съвсем е хлътнал по Ейми. Говори непрекъснато за нея, пише стихове и често не мигва нощем, което е твърде подозрително. Но май ще трябва да се справя сам с тези свои чувства, какво ще кажеш? — попита след кратко мълчание Лари, а в гласа му имаше някаква загриженост, като на по-голям брат.

— Разбира се, че това си е негова работа. Не искаме никакви женитби повече в това семейство през следващите години. Господи, тези деца просто не знаят какво правят! — отвърна с възмущение Джоу, сякаш Ейми и младият Паркър не бяха навършили още тринайсет.

— Това е трудна възраст и още не знаем какво ни очаква, мадам. Ти също си само дете, но ще бъдеш следващата, Джоу, и ще ни оставиш всички покрусени от мъка — обяви Лари, като клатеше глава при мисълта за събитията, които предстоят.

— Аз! Напразно се тревожиш, аз съвсем не съм сговорчива и подходяща за семейство. Никой не би ме поискал, и слава Богу, със сигурност в семейството ще има една стара мома.

— Ти просто не даваш възможност на никого да го направи — каза Лари, като я погледна изпитателно, а по загорялото му лице се появи лека червенина. — Никога не показваш прекрасните страни на характера си, а ако някой съвсем случайно успее да ги забележи и напълно естествено започне да те харесва, ти започваш да се отнасяш с него точно както госпожа Грамидж се отнася с любимия си: заливаш го със студена вода или ставаш толкова кисела, че никой не смее да те докосне или да те погледне дори.

— Не ми харесват тези неща; прекалено съм заета, за да се занимавам с глупости. Освен това смятам, че е ужасно да се разбиват семейства по този начин. Сега моля те, не говори повече по този въпрос. Явно сватбата на Мег ни е объркала на всички главите и не можем да мислим за нищо друго, освен за любов, влюбени и други абсурдни неща. Не искам да се ядосвам, затова предлагам да сменим темата — каза Джоу и наистина изглеждаше готова да залее със студена вода всеки, който я провокира в този момент.

Каквото и да изпитваше, Лари не бе в състояние да го изкаже, затова само свирна продължително. А когато се разделиха при вратата, прошепна отново страшното си предсказание:

— Помни ми думата, ти ще бъдеш следващата, Джоу.