Рекс Стаут
Шампанско за самотник (3)

2.

Добре познавах замъка Грентъм на Пето авеню, населяван сега от семейство Робилоти. През осемдесетте, по време на лова за бижута, бях изследвал всеки сантиметър от него, включително и помещенията на слугите. В таксито, на път към жилищната част на града, подготвяйки се за предстоящата сцена, предположих, че събирането на гостите преди вечерята ще бъде на втория етаж в така наречената музикална стая. Но, не беше там.

Хакет се справи чудесно с моето посрещане. Преди, отношението му към мен, като към таен детектив, беше напълно изрядно. Сега бях поканен, гост, в униформа и той промени, без да му мигне окото. Мисля, че човек, готвейки се да стане иконом, може да бъде научен на всички тънкости на занаята — да подаваш и поемаш палта и шапки от хора с различен ранг и положение. Но тези тънкости са толкова дяволски сложни, че вероятно си ги разбираш по рождение. Начинът, по който ми каза „добър вечер“, в сравнение с предишния му начин на поздравяване, беше урок по добри обноски.

Реших да го объркам. След като му подадох шапката и палтото си, го попитах с вирнат нос:

— Как я карате, господин Хакет?

Изобщо не се смути. Този човек имаше железни нерви.

— Много добре, благодаря ви, господин Гудуин. Госпожа Робилоти е в салона — просто каза той.

— Едно на нула за тебе, Хакет. Моите поздравления.

Пресякох вестибюла — бяха десет крачки — и минах под арката.

Салонът беше висок пет метра и спокойно можеше да побере петдесет танцуващи двойки. Оркестровата ниша беше голяма колкото спалнята ми. Трите кристални полилея, поставени от майката на Албърт Грентъм, си бяха на място. На място си бяха и тридесет и седемте стола — един ден ги броих — от всякакви видове и размери. Не бяха правени от Конгрев, съгласих се, но не бяха правени и в Гранд Рапидс. От всички стаи, които бях виждал, а бях виждал доста, тази щеше да е последната, която бих избрал за почивка и среща на четири неомъжени майки с няколко непознати мъже. Влязох, огледах се и тръгнах през залата — наложи се доста да походя — към госпожа Робилоти. Тя стоеше с една група близо до подвижния бар. Щом наближих, тя се обърна към мен и ми протегна ръка.

— Господин Гудуин. Радвам се да ви видя.

Не се справи с преобръщането като Хакет, но и нейното беше добре. В края на краищата, бях й натрапен. Бледите й сиви очи, разположени толкова далече, че веждите й образуваха остри ъгли, не блеснаха приветствено. Въпросът всъщност беше, дали изобщо някога са блестели, за някого или за нещо. Който я е правил, очевидно е предпочитал ъглите пред дъгите и не е пропускал възможности. Отминаващите години, почти шестдесет вече, не бяха променили това. Под брадичката й поне бяха скрити. Роклята й, бледо сива като очите, беше с къс ръкав, затворена до основата на сбръчканата й шия. По време на историята с бижутата две вечери я бях виждал по-разголена.

Единствените й украшения тази вечер бяха една перлена огърлица и няколко пръстена.

Бях представен на околните. Сервираха ми коктейл с шампанско. Още първата глътка ми показа, че нещо не е наред. Приближих се до бара, за да разбера какво. Сесил Грентъм, синът от първия й мъж, бъркаше коктейлите и вършеше нещо, по-страшно от убийство. Видях го. Държеше една чаша ниско зад стойката. Пусна вътре половин бучка захар, капка-две лимонов сок, кръг лимонова кора, напълни я до половина с газирана вода, сложи я отгоре на стойката и я допълни почти догоре от бутилка Кордон руж. Да се убива хубавото шампанско с боклуци като захар, лимонов сок и лимонова кора, е разбира се, често срещано престъпление, но газираната вода правеше убийството още по-ужасно. Мотивът беше ясен — да се намали градусът, за да се предпазят почетните гостенки. Бях изправен пред изкушение и пред избор — самоконтрол или газирана вода в шампанското. Взех решение — да наблюдавам Сесил и да видя дали ще направи същото и за себе си. Но пристигна друг гост и трябваше да отида да ме представят. Беше дванадесетият.

Междувременно нашата домакиня показа пътя през арката, по широките мраморни стълби, към столовата на горния етаж. Бях ги подредил за себе си — имената отговаряха на лицата.

Разбира се, и преди бях виждал Робилоти и близнаците Сесил и Селия. Пол Шустър имаше тънък нос и бързи, тъмни очи. Бевърли Кент беше с дълго тясно лице и големи уши. Едуин Лейдлоу беше дребно момче с несресана коса, или, ако я беше ресал, тя беше отказала да му се подчини.

Имах някаква приблизителна идея, че с момичетата е най-добре да се държа като по-голям брат, който обича сестрите си и се закача с тях, естествено, изтънчено и с такт. Реакциите им бяха доста задоволителни. Хелън Ярмис, висока и слаба, малко по-слаба, отколкото би трябвало, с големи кафяви очи и широка извита уста — щеше да е истинско съкровище, ако държеше краищата й нагоре — се движеше с достойнство, и очевидно, си го имаше. Ако можех да избирам, бих предпочел Етел Вар. След нея едва ли биха се обръщали, но тя вървеше с гордо вдигната глава. Лицето й беше от онези, които те карат непрекъснато да ги поглеждаш, защото се променят, като се движат и улавят различни ъгли на светлина и сянка.

Бих избрал и Фейт Ъшър, но за сестра, не за жена. На нея изглежда й трябваше брат повече, отколкото на другите, всъщност, тя беше най-хубава, с нежно малко лице и белезникави точици в очите. Фигурата й също беше много хубава, макар че се стараеше да прикрие формите си, свивайки рамене напред.

Постоянното напрежение на лицевите й мускули скоро щеше да й направи бръчки. Един подходящ брат би могъл направи чудеса с нея. Аз обаче нямах възможност да ги започна по време на вечерята, защото тя седеше на отсрещната страна на масата. От лявата й страна бе Бевърли Кент, от дясната — Сесил Грентъм.

До мен отляво седеше Роуз Татъл. Нямаше никакви признаци, че й трябва брат. Беше синеока, кръглолика, с конска опашка и достатъчно извивки, за да допълни госпожа Робилоти, без да наруши собственото си равновесие. Беше жизнерадостна по рождение и би трябвало да й се случи нещо много повече от едно случайно бебе, за да се почувстват промени в това й качество. Всъщност, както разбрах много скоро, още едно такова бебе също не би довело до подобна промяна. Държейки стрида, закачена на вилицата си, тя се обърна към мен и попита:

— Гудуин? Нали така се казвахте?

— Да. Арчи Гудуин.

— Учудих се — продължи тя. — Онази жена ми каза, че ще седя между господин Едуин Лейдлоу и господин Остин Байн. Сега се оказва, че името Ви е Гудуин. Вчера споменах на една приятелка, че ще идвам. Тя каза, че тук би трябвало да има и неженени бащи. Сменили сте името си. Да не би да сте неженен баща?

Спомних си за такта и се самопредупредих.

— На половина — отговорих. — Не съм женен, но, доколкото знам, не съм баща. Господин Байн е настинал — не можа да дойде. Помоли ме да го заместя. Той няма късмет, аз имам.

Тя си изяде стридата, после още една — ядеше весело — и пак се обърна към мен:

— Казах на приятелката си, че ако всички мъже от висшето общество са като онези, които бяха тук миналия път, ние нищо не сме загубили. Но не всички са такива, предполагам. Във всеки случай вие не сте. Забелязах как накарахте Хелън да се смее, Хелън Ярмис. Мисля, че не съм я виждала да се смее преди. Ако нямате нищо против, ще разкажа на приятелката си за вас.

— Не, нямам нищо против — пауза за стрида. — Не бих искал да ви заблуждавам. Аз не съм от висшето общество — работя.

— А! — кимна тя. — Това обяснява всичко. Какво работите?

Спомних си за дискретността и се самопредупредих. Госпожица Татъл не биваше да заподозре, че госпожа Робилоти е поканила детектив, който да наблюдава почетните гостенки.

— Можете — отвърнах аз — да го наречете аварийна служба. Работя за човек на име Ниро Улф. Сигурно сте чувала за него.

— Да, мисля, че съм чувала — стридата замина, тя остави вилицата си. — Сигурна съм… А, спомням си, убийството на онази жена, Сюзън не знам-си-коя. Той е детектив.

— Точно така. И аз работя за него, но…

— Вие също. Вие сте детектив!

— Да, когато съм на работа, но не и тази вечер. Сега играя. Забавлявам се. Чудех се, какво имахте предвид под…

Хакет и две прислужници прибираха чиниите от стридите. Ала не те ме спряха. Прекъсна ме Робърт Робилоти. Седеше отсреща между Селия Грентъм и Хелън Ярмис. Беше поискал всички да го чуят. Когато другите млъкнаха, се чу гласът на госпожа Робилоти:

— Мислиш ли, че трябва, Роби? Отново тази бълха?

Той й се усмихна. Доколкото успях да го опозная по време на историята с бижутата, усмихнат или не, не ми направи добро впечатление. Ще се опитам да бъда справедлив към него. Знам, няма закон срещу хората с оскубани вежди, тънки мустаци и дълги изпилени нокти. Подозрението ми, че носи набедрен колан, си беше само подозрение. Оженил се е за госпожа Албърт Грентъм заради парите й — никой не се жени без причина, освен това в нейния случай би било близко до невъзможното да се измисли друга причина. Приемам, че може да има скрити добродетели, които съм пропуснал. Едно обаче е сигурно, ако се казвах Робърт и по някаква причина се бях оженил за жена, петнадесет години по-възрастна от мен, съставена само от ъгли, не бих й позволил да ме нарича Роби.

Признавам, не допусна да му затвори устата. Беше поискал тишина, за да разкаже вица за един служител в рекламна агенция, направил изследване за бълхата и залепил се за нея с дъвка. Бях чувал този виц в по-добро изпълнение — на Сол Панзър. Но Робърт все пак успя да стигне до същността му, благодарение на отговора от страна на любезните слушатели. Тримата мъже от висшето общество се засмяха тактично, дискретно и изтънчено. Хелън Ярмис повдигна краищата на устата си. Близнаците Грентъм си размениха съчувствени погледи. Фейт Ъшър улови през масата погледа на Етел Вар, поклати глава, почти без да я движи и наведе очи. После Едуин Лейдлоу също даде своята лепта с вица за автора, написал книга с невидимо мастило. Последва го Бевърли Кент с историята за генерала, който забравил на чия страна воюва. Когато поднесоха птицата, вече бяхме едно голямо щастливо семейство — е, относително щастливо. В този момент пред мен възникна проблем. При Улф ядем птицата с пръсти — по единствения практичен начин, разбира се, но не исках да развалям вечерта. Роуз Татъл обаче забоде вилицата си в своята порция, а с другата ръка хвана кълката и дръпна — проблемът ми бе решен.

Госпожица Татъл каза нещо, което бих искал да поразнищя тактично, но тя вече говореше с Едуин Лейдлоу, седящ от лявата й страна и аз погледнах Етел Вар — тя ми беше отдясно. Лицето й беше пълно с изненади. Отблизо, в профил, пак беше различно, а когато се обърна в анфас към мен, то отново се промени.

— Надявам се, — казах аз — няма да имате нищо против една лична забележка.

— Ще се опитам — отвърна тя. — Не мога да обещая, преди да съм я чула.

— Ще се възползвам. В случай, че сте ме хванали да ви гледам, искам да ви обясня защо.

— Не знам — усмихна се тя. — Може би е по-добре, да не ме гледате. Може би ще се излъжа. Може би е по-добре да мисля, че ме гледате, просто защото ви се иска.

— Мислете си и това, щом желаете. Ако не исках, нямаше да ви гледам. Опитвах се да хвана поне едно повторение на изражението ви. Дори малко да обърнете глава на една или друга посока, лицето ви изцяло се променя. Знам, има хора с такива лица. Но никога не съм виждал като вашето. Не са ли ви го казвали досега?

Тя разтвори устни, затвори ги и се обърна на другата страна. Наложи се да се върна към чинията си, което и направих. След миг обаче тя отново ме гледаше.

— Знаете ли — каза — аз съм само на деветнадесет години.

— Някога и аз бях на деветнадесет — уверих я аз. — В известен смисъл ми харесваше и в същото време беше ужасно.

— Да, така е — съгласи се тя. — Още не съм се научила да се справям с нещата. Надявам се, ще се науча. Постъпих глупаво, но то е само защото вие го казахте. Трябваше просто да ви кажа „да“, някой ми спомена веднъж. За лицето ми. Повече от веднъж.

Тук бях сгазил лука. Как, по дяволите, да бъдеш тактичен, когато не знаеш, кое е в границите на такта, а кое — не е. Това, че лицето на момичето се променя, не значи, че то трябва да има бебе.

— Беше лична забележка — заусуквах се аз. — Исках само да ви обясня, защо ви гледам. Нямаше да ви го кажа, ако знаех, че ще се засегнете. Трябва да ми го върнете. Засягам се на тема коне — веднъж на слизане си закачих крака в стремето. Можете да опитате. Попитайте ме нещо за конете и тогава моето лице ще се промени.

— Яздите, предполагам, в Сентрал парк. Там ли се случи?

— Не, стана далеч, на запад, едно лято. Продължавайте, вече се затопля.

Останахме на темата, докато не се намеси Пол Шустър, седящ до нея отдясно. Не мога да му се сърдя — от другата му страна беше госпожа Робилоти. Едуин Лейдлоу продължаваше да говори с Роуз Татъл. Успях да я попитам за фразата й, едва когато поднесоха десерта, вишнев пудинг с разбита сметана.

— Казахте нещо — обърнах се към нея. — Може би не съм ви чул добре.

— А може би аз не съм го казала правилно — преглътна пудинга си. — Често ми се случва — наведе се към мен и сниши глас. — Господин Лейдлоу приятел ли ви е?

— Никога преди не съм го виждал — поклатих глава аз.

— Нищо не сте загубили. Печати книги. Като ме погледнете, мислите ли, че умирам да науча, колко книги са били публикувани миналата година в Америка, в Англия, и в много други страни?

— Не, не мисля. Според мен, спокойно бихте могли да минете и без това.

— Винаги съм минавала. А какво съм казала грешно?

— Не казах, че вие сте сбъркали. Казахте, стори ми се, нещо за мъжете от висшето общество, които са били тук миналия път. Не съм сигурен, дали ви разбрах — имахте предвид вечеря като тази?

— Да — кимна тя. — Преди три години. Тя ги устройва всяка година, знаете.

— Да.

— Канят ме за втори път. Приятелката ми — вече споменах за нея — казва, че единствената причина за второто ми дете е поканата и повечето шампанско. Но, повярвайте ми, ако толкова обичах шампанско, можех да го получавам много по-бързо и много по-често. Както и да е, нямах ни най-малка представа, че ще ме поканят пак. На колко години съм, как мислите?

Погледнах я изучаващо.

— Ами, на двадесет и една.

Стана й приятно.

— Свалихте пет години от любезност. Познахте. На двадесет и шест съм. Не е вярно, че раждането състарява жената. Разбира се, ако имате много — осем или десет… Но тогава ще бъдете и на повече години. Не мисля, че бих изглеждала по-млада, ако не бях родила двете си деца. Какво ще кажете?

Ето че пристигнах. Бях приел поканата с отворени очи и уши. Казах на домакинята, че съм запознат със същността и значението на събитието, и че може да се разчита на мен. Носех на плещите си цялата отговорност за моралната и социална позиция на обществото или поне на част от него, а тази жизнерадостна неомъжена майка сведе целия проблем до един-единствен въпрос, дали раждането я е състарило. Ако просто кажех не, не я е състарило, което би било и вярно и тактично, щеше да означава, че приемам като фалшива единствената пречка в кариерата й. Ако ми бяха наредили да кажа не и да започна да изброявам други, нефалшиви спънки, щеше да бъде чудесно, но никой не ми беше наредил. А и тя сигурно беше чувала подобни изброявания и те едва ли щяха да я впечатлят. Премислих го за три секунди и въз основа на факта, че не ми е работа, дали ще продължава да ражда деца или не, реших да не я поощрявам. Излъгах я.

— Да — казах.

— Какво? — възмути се тя. — Така ли мислите?

— Да — бях твърд. — Приехте, че съм познал двадесет и шестте ви години и съм намалил пет от любезност. Ако имахте само едно дете, щях да ви взема за двадесет и тригодишна, а ако нямахте нито едно, щях да кажа, че сте на двадесет. Бих могъл да го докажа. А сега, по-добре да се заемем с пудинга, някои вече свършиха.

Тя весело се обърна към десерта си.

Почетните гостенки очевидно бяха добре запознати с протокола — когато госпожа Робилоти стана и Хакет, по даден знак, дръпна стола й, ние, кавалерите направихме същото за нашите партньорки и те, следвайки домакинята, тръгнаха към вратата. Щом излязоха, ние седнахме пак.

Сесил Грентъм въздъхна тежко и шумно.

— Най-трудни са последните два часа — каза той.

— Бренди, Хакет — каза Робилоти.

Хакет спря да налива кафе и го погледна.

— Шкафът е заключен, сър.

— Знам, но ти имаш ключ.

— Не, сър, ключът е у госпожа Робилоти.

Стори ми се, че това ще предизвика неловко мълчание, но Сесил Грентъм се засмя и каза:

— Вземи брадвата.

Хакет наливаше кафе.

Бевърли Кент, човекът с дългото тясно лице и големите уши, си прочисти гърлото.

— Малко лишение ще ни се отрази добре, господин Робилоти. Знаехме протокола, когато приемахме поканата.

— Не протокола — възрази Пол Шустър. — Протоколът не означава това. Учудваш ме, Бев. Никога няма да станеш посланик, щом не знаеш какво е протокол.

— И без това няма да стана — заяви Кент. — На тридесет години съм — преди осем завърших колежа — и какво представлявам? — Разсилен в Мисията на ООН. Значи съм дипломат? Би трябвало да знам какво е протокол по-добре от обещаващ млад юрисконсулт. А ти какво знаеш за протокола?

— Не е много — Шустър сръбна кафе. — Не знам много за него, но знам какво е и ти го наруши. Освен това, бъркаш, като казваш, че съм обещаващ млад юрисконсулт. Юристите никога нищо не обещават. До там съм стигнал. С една година съм по-малък от теб, следователно, има надежда.

— Надежда за кого? — попита Сесил Грентъм. — За теб или за фирмата?

— За думата „протокол“ — намеси се Едуин Лейдлоу. — Мога да ви я разясня. Бидейки издател, аз съм последната дума на думите. „Протокол“ произлиза от гръцкото „протос“ — „първи“ и „колла“ — „лепило“. Но защо лепило? Защото в древна Гърция „протоколлон“ е бил първият лист, съдържащ изложение на манускрипта и залепен на навит папирус. Днес протокол може да бъде всеки от различните видове документи: оригинал или чернова на нещо, описание на нещо или запис на съглашение. Дотук фактите са в твоя подкрепа, Пол, но Бев също има основания, защото протоколът може да бъде и сбор от правила на етикета. Така че, и двамата сте прави. Нашето събиране тази вечер изисква специален етикет.

— Аз съм за Пол — заяви Сесил Грентъм. — Заключването на питиетата не влиза в етикета. То вече е тирания.

Кент се обърна към мен.

— Вие какво ще кажете, Гудуин? Разбрах, че сте детектив. Може би ще откриете отговора.

Оставих кафето.

— Не ми е съвсем ясно, какво целите. Ако просто искате да разберете, дали правилно сте употребили думата „протокол“, най-добре е да погледнете в речника. Горе, в библиотеката има речник. Ако всъщност искате бренди, най-добре е един от нас да отиде до някой магазин за напитки. Тук наблизо има един — на ъгъла на Осемдесет и втора и Медисън. Ще хвърлим чоп.

— Практичен човек — каза Лейдлоу. — Човек на действието.

— Забележете — каза им Сесил — знае къде е речникът и къде е магазинът за напитки. Детективите знаят всичко — обърна се към мен. — Между другото, тъй като заговорихме за детективи, по служба ли сте тук?

Вдигнах вежди, без да обръщам внимание на тона му.

— Ако бях, какво трябваше да кажа?

— Предполагам, щяхте да кажете, че не сте.

— Ами ако не съм, какво трябва да кажа?

— Туш, Сесе — изсумтя Робърт Робилоти. — Опитай нещо друго.

Произнесе „Сесе“ като „Зезе“. Майка му на Сесил го наричаше „Зезел“, а сестра му му казваше „Зезе“.

Сесил подмина думите на втория си баща.

— Просто попитах — ми каза той. — Не трябваше ли?

— Защо не? Аз просто ви отговорих — поклатих глава наляво-надясно. — Щом въпросът бе зададен, значи всички сте си го мислили. Ако съм тук по служба, щях да настоявам на отговора, който дадох на Грентъм, но тъй като не съм, вие трябва да го знаете. Остин Байн ми се обади тази сутрин и ме помоли да го заместя. Ако някой от вас все още се съмнява, може да го попита.

— Мисля — каза Робилоти, — че това не е наша работа, или поне не е моя.

— Нито пък моя — съгласи се Шустър.

— О, забравете го — поде Сесил. — По дяволите, просто полюбопитствах. Няма ли да се присъединим към майките?

Робилоти го стрелна с поглед — не беше приятелски. Кой беше домакинът, все пак?

— Тъкмо щях да попитам дали някой не иска още кафе — каза той. — Никой ли не иска? — стана от стола си. — Ще отидем при тях в музикалния салон и ще ги съпроводим до долу. Както знаете, всеки от нас ще танцува първо с партньорката си от масата. Моля, господа.

Станах, оправих крачолите на панталона си.