Рекс Стаут
Шампанско за самотник (2)

1.

Ако сутринта на онзи студен мартенски вторник, когато ми се обади Остин Байн, не беше дъждовна и ветровита, щях да съм навън — на път за банката, да депозирам няколко чека. Остин може би се бе опитал да се свърже с някой друг, но това не е много вероятно.

Сигурно по-късно щеше да позвъни пак, така че няма защо да обвинявам времето. Бях си в кантората. Смазвах от една и съща туба пишещата машина и двата 38-калиброви, марка „Марли“ — за тях имахме разрешителни. Звънна телефонът. Вдигнах слушалката и казах:

— Кантората на Ниро Улф. На телефона Арчи Гудуин.

— Здрасти. Тук е Байн. Малкият Байн.

На вас ви е написано ясно, но за мен не беше — не го разбрах.

Звучеше ми повече като умираща жаба, отколкото като мъж.

— Прочисти си гърлото — предложих му аз, — изкашляй се и пробвай пак.

— Няма да помогне. Носът ми е запушен. Носът. Запушен. Разбра ли? Малкият Байн — Б-а-й-н.

— А, здравей, няма те питам, как си — чувам те как говориш. Съчувствам ти.

— Да, имам нужда от съчувствие и от още нещо — сега беше малко по-ясно — трябва ми помощ. Ще ми направиш ли една голяма услуга?

Направих гримаса.

— Бих могъл — казах, — ако мога да я направя седнал и ако няма да ми коства избити зъби.

— Изобщо нищо няма да ти коства. Познаваш леля ми Луиз, госпожа Робърт Робилоти, нали?

— Само професионално. Господин Улф изпълни веднъж нейна поръчка — намери й някакви скъпоценности. Така си е, наеха него, аз свърших работата, а леля ти не ме хареса. Обиди се от една моя забележка.

— Това няма значение. Тя забравя забележките. Предполагам знаеш за вечерята, която дава всяка година на рождения ден на чичо ми Албърт, сега може би почиващ в мир.

— Разбира се. Кой не знае?

— Ами, това е. Днес, от седем часа. Трябваше да бъда един от кавалерите. Но нали ме чуваш — настинал съм, не мога да отида. Ще побеснее, ако трябва да ми търси заместник. Когато й се обадя искам да й кажа, че няма да й се наложи, защото вече съм намерил. Господин Арчи Гудуин. Ти, все едно, си по-добър кавалер от мене. Тя те познава и вече е забравила твоята забележка. Обиждала се е на хиляди мои забележки. А ти знаеш точно как да се държиш с гостите на една дама. Черна папионка, седем часа, адреса го знаеш. След като й се обадя, тя разбира се, ще звънне, за да потвърдиш. Ще можеш да го направиш седнал, и гарантирам ти, нищо няма да ти счупи зъбите. Готвачът й е добър. Господи, не мислех, че мога да говоря толкова дълго. Какво ще кажеш, Арчи?

— Мисля си — отговорих. — Доста си изчакал.

— Да, знам. Все се надявах, че ще мога да отида, но когато отлепих очи тази сутрин… Някой ден ще ти отвърна със същото.

— Не можеш. Нямам леля — милиардерка. Съмнявам се, че е забравила моята забележка — много остра беше. Ами ако не ме приеме? Ще трябва да ми звъниш пак, да отменяш поканата, после да се обаждаш на някой друг. Не трябва да говориш толкова. И освен това, чувствата ми няма да бъдат наранени.

Умишлено се запъвах. Отчасти, защото исках по-дълго да го слушам как говори. Звучеше, като че гърлото му се е пропукало. Запушеният нос не се отразява на вашето „с“, например в „седем“ или „седя“, но той се опитваше да го каже и обръщаше „дълго“ на „дъмдо“, макар че би трябвало да се получи „дъмго“. Подозирах, че пращенето идва от телефона. Ако нямах толкова високо мнение за себе си, сигурно щях да се запитам защо е избрал точно мен — не бяхме близки приятели. Но това, естествено, нямаше значение. Когато вашето аз е достатъчно голямо, вие ще се престорите на учуден, ако ви се обади Националният председател и ви каже, че неговата партия иска да ви предложи за президент на Съединените щати, в действителност обаче, няма да се учудите.

Опъвах се, докато не се уверих, че хъркането му е престорено. Откровено казано, идеята ми хареса. Щеше да е нещо ново. Щях да обогатя познанията си за човешката същност. Сигурно щеше да е и малко деликатно, дори потискащо, но пък ми беше интересно да видя, как ще се справят. Да не говорим, как щях да се справя аз самият. Казах му, че ще чакам леля му Луиз да ми се обади.

След по-малко от половин час — бях приключил вече със смазването и прибирах пистолетите в чекмеджето на бюрото си — телефонът звънна отново. Един познат глас каза, че е секретарката на госпожа Робилоти, и че госпожа Робилоти желае да разговаря с мен.

— Пак става дума за бижута, така ли, госпожице Фром? — попитах аз.

— Тя ще ви каже, за какво става дума, господин Гудуин.

После, друг познат глас:

— Господин Гудуин?

— На телефона.

— Племенникът ми Остин Байн каза, че е разговарял с вас.

— Предполагам.

— Предполагате?

— Гласът каза, че е Байн, но би могъл да принадлежи и на тюлен, който се опитва да лае.

— Има ларингит. Казал ви е за това. Очевидно, не сте го изпитвали. Помолил ви е да заемете неговото място на вечерята, която давам в дома си довечера. Вие сте отговорили, че ще дойдете, ако ви поканя. Така ли е?

Потвърдих.

— Каза също, че сте запознат със същността и значението на събитието.

— Разбира се, както и останалите петдесет милиона.

— Знам. Неприятна ми е тази известност, но отказвам да прекъсна традицията. Дължа го на скъпата за мен памет на първия ми съпруг. Каня ви, господин Гудуин.

— Окей. Приемам поканата като услуга за вашия племенник. Благодаря ви.

— Много добре — пауза. — Не е прието, канейки гост да го предупреждаваме за поведението му, но в случая е необходимо, разбирате ме, нали?

— Да.

— Изискват се такт и дискретност.

— Моите ще бъдат с мен.

— И, разбира се, изтънченост.

— Ще си взема и от нея — реших, че трябва малко да я успокоя. — Не се притеснявайте, госпожо Робилоти, ясно ми е положението. Можете да разчитате на мен чак до кафето и дори след него. Успокойте се. Получих пълна инструкция — такт, дискретност, изтънченост, черна папионка, седем часа.

— Очаквам ви. Моля, бъдете точен. Моята секретарка ще ви даде имената на поканените. Запознанството е по-лесно, когато имате предварителна представа за хората.

Отново се намеси госпожица Фром:

— Господин Гудуин?

— Да, все още на телефона.

— Трябва да си вземете лист и молив.

— Винаги са ми под ръка. Започвайте.

— Прекъснете ме, ако диктувам много бързо. На масата ще има дванадесет човека. Господин и госпожа Робилоти, госпожица Селия Грентъм и господин Сесил Грентъм — синът и дъщерята на госпожа Робилоти от първия й съпруг.

— Да, знам.

— Госпожица Хелън Ярмис, госпожица Етел Вар, госпожица Фейт Ъшър. Бързам ли?

Казах, че не.

— Госпожица Роуз Татъл, господин Пол Шустър, господин Бевърли Кент, господин Едуин Лейдлоу и вие. Прави точно дванадесет. От дясната ви страна ще бъде госпожица Вар, от лявата — госпожица Татъл.

Благодарих и затворих. Сега, след като ме записаха, вече не бях толкова сигурен, че ми харесва. Щеше да е интересно, но сигурно изнервящо. Както и да е, бях в списъка. Звъннах на Байн — беше ми дал някакъв номер. Казах му, че може да си седи вкъщи и да си прави гаргари. После отидох при бюрото на Улф и записах в календара му името на госпожа Робилоти и телефонния й номер. Той иска да знае, къде може да ме открие, ако съм извън кантората, дори в момента да нямаме нищо важно, за всеки случай — може някой да извика за помощ и да си плати за нея. Излязох в антрето, свих наляво и през летящата врата влязох в кухнята. Фриц седеше на голямата маса. Ръсеше хайвер от херинга с масло от аншоа.

— Не ме брой за вечеря — казах му аз. — Върша доброто си дело за тази година и покрай него ще прескоча днешната вечеря.

Той престана да ръси и ме погледна:

— Много лошо. Телешко на фурна, с гъби и бяло вино.

— Ще ми липсва. Но там, където отивам, също ще има нещо подобно.

— Клиент ли?

Не беше любопитен. Фриц Бренер не си пъхаше носа в личните работи на другите, дори в моите. С основание обаче се интересуваше от благосъстоянието на кантората и на хората, които живееха в старата каменна къща на Уест стрийт 35. Искаше да знае, дали моята вечеря ще го повиши. Все пак отиваха доста пари — трябваше да се плаща на мен, на него, на Теодор Хорстман, прекарващ всичките си дни, а понякога и част от нощите горе в оранжериите, при десетте хиляди орхидеи. Всички трябваше да се храним с продуктите, предпочитани и осигурявани от Улф и приготвяни от Фриц. Орхидеите също трябваше да се хранят. А само през онази седмица Улф беше купил от Бирма една орхидея за осемстотин долара — истинско разорение. И така нататък, и така нататък. Единственият източник на текущи приходи бяха хората с проблеми, имащи възможност и желание да платят на детектив, за да им ги разреши. Фриц знаеше, че нямаме случай в момента.

Затова попита дали моята вечеря може да ни осигури ангажимент.

Поклатих глава:

— Не, не е клиент — седнах на една табуретка. — Бивш клиент. Госпожа Робърт Робилоти. Преди няколко години й бяха отмъкнали пръстени и гривни за един милион долара. Ние й ги върнахме. Имам нужда от съвет. Може би не си чак такъв специалист по жените, какъвто си по готвенето, но както знам имаш някои подвизи. Ще ти бъда благодарен, ако ми предложиш начин на действие за тази вечер.

Той изсумтя:

— Как да се държиш с жените? Ти? Ха! С хилядите ти победи! Искаш съвет от мен? Арчи, бъркаш нещо!

— Мерси за четката, но тези жени са по-специални. — Забърсах с пръст едно зрънце масло от аншоа, паднало на масата и го облизах. — Въпросът е, че първият съпруг на госпожа Робилоти е бил Албърт Грентъм. Той прекарал последните десет години от живота си използвайки част от наследените три или четири милиона, за да направи този свят и хората в него по-добри. Ще приемеш, предполагам, че едно момиче, което има бебе, но няма съпруг, има нужда от подобрение на положението си.

— Първо бих погледнал момичето и бебето — Фриц сви устни. — Сигурно са очарователни.

— Не става дума за чар, или поне не е ставало при Грентъм. Работата му по проблема на неомъжените майки не е била от най-големите му операции. Към нея обаче е проявявал личен интерес. Рядко е допускал името му да се свързва с неговите проекти, но тук е фигурирало. Сградата, построена във връзка с този проект в окръг Дачес е била наречена Грентъм хаус и все още се нарича така. Какво слагаш там?

— Риган. Опитвам го.

— Не му казвай, виж дали ще го усети. Когато подпомогнатите майки завършвали Грентъм хаус, те били финансирани, докато не си намерели работа или не се омъжели, макар че дори и тогава не били забравяни. Самият Грентъм установил един от пътищата за поддържане на връзка няколко години преди да умре. Всяка година на рождения си ден карал жена си да кани четири от майките на вечеря в дома му на Пето авеню. Канили и по един партньор за тях — четирима млади мъже. След смъртта му преди пет години, жена му продължила традицията. Тя казва, че го дължи на неговата памет, въпреки че сега е омъжена за един тип на име Робърт Робилоти, който никога не се е занимавал с благотворителност. Днес е рожденият ден на Грентъм. Там отивам на вечеря. Аз съм един от четиримата млади мъже.

— О, не! — каза Фриц.

— Защо не?

— Арчи, ти?

— Защо да не съм аз?

— Ти ще развалиш всичко — след по-малко от година те ще трябва отново да се върнат в Грентъм хаус.

— Не — отвърнах строго аз. — Благодаря за комплимента, но това е сериозна работа и имам нужда от съвет. Виж сега, тези момичета са майки, при това подпомагани майки. Предполага се, че се опитват да получат поне малко място в живота. И наистина се опипват, да речем. Да ги каниш на вечеря в оня проклет дворец с четирима млади мъже, които стопанката нарича партньори за вечеря и които те никога преди не са виждали и не очакват някога след това да видят пак, е пълна глупост. Е, това не мога да поправя. Не мога да помогна и на господин Грентъм — мъртъв е. Противно ми е да помагам на госпожа Робилоти, мъртва или жива. Ала си имам личен проблем — как да се държа? Приветствам всякакви предложения.

Фриц наведе глава на една страна.

— Защо отиваш? — попита той.

— Помоли ме един познат. Друг въпрос е, защо е избрал точно мен. Това сега няма значение. Съгласих се, защото мислех, че ще бъде забавно зрелище, но сега ми се струва доста противно. Както и да е, накиснах се вече. Каква е моята програма? Да се опитам да разведря обстановката, или да се направя на шут, или да говоря с някоя от тях за детето й, или да се измъкна и да пратя всичко по дяволите, или да остана и да дръпна една реч за известни майки, като Венера, госпожа Шекспир и онази римлянка, която родила близнаци?

— Не, не става.

— Тогава, какво?

— Не знам. Ти просто си приказваш.

— Съгласен, хайде сега ти поприказвай малко.

— Толкова добре те познавам, Арчи — той насочи ножа срещу мен, — може би, колкото и ти мен. Това са просто приказки и ми е приятно. Ти нямаш нужда от предложения. А програмата… — Той размаха ножа, сякаш искаше да разреже нещо. — Ха! Ще отидеш там, ще ги погледнеш и ще действаш по интуиция. Винаги така правиш. Ако е много мъчително, ще си тръгнеш. Ако някое от момичетата е чаровно и мъжете се събират около него, ти ще го дръпнеш настрани и утре ще го заведеш на обяд. Ако ти е скучно, ще ядеш много, независимо каква е храната. Ако те обидят… Асансьорът! — Фриц погледна часовника. — Господи, единадесет! Месото! Той се спусна към хладилника.

Не подскочих. Улф не обича да ме заварва в офиса, когато слиза долу. Изпада в лек възторг, ако ме няма. Но това е добре за него. Изчаках вратата на асансьора да се отвори.

В коридора се чуха стъпки. Никога не съм разбирал, защо не прави повече шум, като ходи. Може да ви се стори, че краката му, не по-големи от моите трябва доста да се потрудят, за да пренесат неговите сто и четиридесет килограма, ала не е така. Изглеждаше като някой на половината на неговото тегло. Дадох му достатъчно време да стигне до бюрото си и да седне на правения по поръчка огромен стол. После отидох при него. С влизането ми той изсумтя „добро утро“ и аз му го върнах. Нашите утринни срещи обикновено започваха по това време. Фриц му носеше закуската в стаята. После всеки ден, дори в неделя, той прекарваше два часа — от девет до единадесет — в оранжериите, при Теодор и орхидеите.

— Не съм депозирал чековете, които дойдоха вчера, заради времето — съобщих аз, сядайки на бюрото си. — Дъждът може да поспре към три часа.

Преглеждаше пощата — бях му я оставил на бюрото.

— Повикай д-р Волмър — нареди той.

Това означаваше, че щом толкова дребно нещо като студения мартенски дъжд, развяван от вятъра на всички посоки, ми е попречило да занеса чековете в банката, вероятно съм болен.

Закашлях се, кихнах.

— Нищо особено — казах твърдо. — Сигурно ще ме сложи на легло. В цялата тази суматоха това с нищо няма да ни помогне. Ще ви дойде нанагорно.

Погледна ме, кимна, за да ми покаже, че се е сетил за какво става дума и че ще го остави без внимание, и взе настолния си календар, както винаги, след прегледа на пощата.

— Какъв е този телефон? — попита той. — Госпожа Робилоти? Онази жена?

— Да, сър, същата, която не искаше да ви плати двадесет хиляди долара, но после го направи.

— Какво иска сега?

— Мене. Довечера, след седем, можете да ме намерите на този телефон.

— Довечера ще дойде господин Хеуит да донесе една Дендробиум и да погледне моята Ренантера. Каза, че ще бъдеш тук.

— Знам. Така предполагах. Случи се непредвидено. Тя ми се обади сутринта.

— Не знаех, ме поддържа отношения с теб, или пък ти с нея.

— Не поддържаме отношения. Не съм я виждал и не бях я чувал откакто си плати сметките. Сега става дума за особен случай. Сигурно си спомняте — когато се скри, ние с вас я обсъждахме, и аз споменах, че съм чел бележка за нея в едно списание — за ежегодната вечеря, която дава на рождения ден на първия си съпруг. Гостите са четири момичета и четирима мъже. Момичетата са неомъжени майки, възстанов…

— Да, спомням си. Палячовщина. Пародия на гостоприемство. Да не искаш да кажеш, че й съдействаш?

— Не. Обади ми се един познат на име Остин Байн и ме помоли да го заместя — настинал е, лежи, не може да отиде. Посещението във всички случаи ще ми даде свеж поглед върху нещата, ще ми опъне нервите и ще обогати познанията ми.

— Арчи — очите му се бяха свили.

— Да, сър.

— Бъркал ли съм се някога в личните ти работи?

— Да, сър. Често. Но си мислите, че не сте, затова продължавайте.

— Не се натрапвам. Щом ти е щукнало да участваш в това нелепо представление, участвай. Просто мисля, че се унижаваш. Онези създания са събрани там с определена цел. Надеждите са, те или поне една от тях, да срещне човек, който би узаконил, ако не роденото вече дете, то поне онова в утробата й. Следователно твоето присъствие там ще бъде чисто мошеничество и ти го знаеш. Започвам да се съмнявам, че някога ще позволиш на жена да ти стъпи на врата. Но ако позволиш, тя ще притежава такива качества, че ще бъде невъзможно да сподели съдбата на онези пропаднали създания. Ще подкрепиш измамата.

Поклатих глава.

— Не, сър. Неправилно сте ме разбрали. Оставих ви да свършите, за да чуя, какво ще кажете. Ако целта беше да се даде възможност на момичетата да срещнат предполагаеми съпрузи, бих извикал „ура“ за госпожа Робилоти и бих отказал да отида. Там е работата, по дяволите, че изобщо не става дума за това. Мъжете са от нейния кръг, от онези, които носят черна папионка шест вечери в седмицата — ето ви удобен случай. Замисълът е да се даде кураж на момичетата. Би било добре за самочувствието им да прекарат една вечер с каймака на обществото, да усетят вкуса на хайвера и да седнат на стол, направен от Конгрев. Разбира се…

— Конгрев не е правил столове.

— Знам, че не е правил столове. Трябваше ми име, това ми дойде на езика. Разбира се, има много празни приказки, но аз няма да поддържам никаква измама. Не бъдете толкова сигурен, че няма да срещна съдбата си. Някои момичета — научно е доказано — стават по-хубави, по-одухотворени, по-чаровни, след раждането на едно дете. Освен това, ще имам предимството, семейството ми да е почти създадено.

— Пфу. Значи отиваш.

— Да, сър. Казах на Фриц да не ме брои за вечеря — станах от стола си. — Трябва да проверя нещо. Ако искате да отговаряте на писмата преди обяд, ще се върна след няколко минути.

Сетих се, че в събота вечер, във Фламинго, някой накапа ръкава на официалното ми сако. Щом се върнах приложих препарата за почистване и оттогава не го бях поглеждал. Изкачих стълбите до стаята си, погледнах го и видях, че всичко е наред.