Рекс Стаут
Шампанско за самотник (17)

16.

Вие, както и аз, едва ли бихте могли да предположите, дали Улф щеше да пробие, ако номерът с противопоставянето не бе задействал, т.е. ако госпожа Робилоти се бе оказала достатъчно бърза и твърда — бе поела подадената й от госпожа Ъшър ръка и бе отговорила според протокола. Улф твърди, че щял да пробие, но че въпросът бил академичен, тъй като нервите на госпожа Робилоти били опънати до краен предел и неочакваното появяване на тази жена, поклонът й и протегнатата ръка, със сигурност са щели да я сломят.

Не успях да дръпна госпожа Ъшър навреме, за да избегне шамара, макар че трябваше. В края на краищата, тя беше гост на дома. Ритникът по брадичката, получен от домакина и ударът по лицето, получен от друг гост, не говореха добре за нашето гостоприемство. Освен това, можеше да се опита да си върне шамара. Хванах я за ръката и я изтеглих извън опасния обсег, блъскайки се в Крамър, който се беше навел от стола. Госпожа Робилоти се дръпна назад и седеше неподвижно, прехапала долната си устна.

— Би било добре — ми каза Улф — госпожа Ъшър да седне близо до теб. Госпожо, съжалявам за унижението, преживяно от вас в моя дом — посочи с ръка. — Това е господин Лейдлоу, господин Крамър от полицията, господин Стъбинс, също от полицията. Познавате господин Байн.

Заведох я до стола, донесен от Сол и поставен между стола на Лейдлоу и моя. Междувременно заговори Крамър:

— Вие го устроихте, а сега съжалявате — обърна се надясно. — Наистина съжалявам, госпожо Робилоти. Нямам пръст в тази работа — отново към Улф. — Е, да чуем.

— Видяхте — отвърна му Улф. — Вярно е, аз го устроих. Чухте, нарочно насъсках госпожа Робилоти, за да получа желаната реакция при появата на госпожа Ъшър. Преди да коментирам тази реакция, трябва да обясня присъствието на господин Лейдлоу. Той има законно основание да присъства. Както знаете, някой бе изпратил анонимно съобщение с определени твърдения за него. Това му дава право да чуе истината. Скоро ще стане ясно и защо е тук господин Байн. Снощи той каза нещо, което ме наведе на мисълта — госпожа Робилоти е знаела, че покойният й съпруг, Албърт Грентъм е баща на Фейт Ъшър. Въпреки…

— Лъжа — прекъсна го Байн. — Долна лъжа.

Тонът на Улф стана по-остър.

— Подбирам си думите, господин Байн. Не споменах, че сте ми казали. А нещо, което сте казали, ме е навело на тази мисъл. Говорейки за поканените, вие добавихте: „Леля ми, разбира се, можеше да зачеркне Фейт и да каже на госпожа Ируин…“ — тук спряхте, разбирайки, че сте се подхлъзнали. Не ви обърнах внимание и вие помислихте — пропуснал съм фразата. Ала аз не я пропуснах. Ако се бях хванал за нея, вие щяхте да се измъкнете, отричайки извода ми. Сега…

— Изводи нямаше!

— Глупости. За какво й е на леля ви да „зачерква Фейт“? Защо ще откаже да приеме госпожица Ъшър в дома си? Допусках съществуването на много възможни обяснения. Едно обаче бе предложено от известните ми факти — нямаше да приеме като гостенка в своя дом извънбрачната дъщеря на покойния си съпруг. Току-що бях научил, че Фейт Ъшър е извънбрачна дъщеря на Албърт Грентъм, и че това ви е било известно. Направих съответния извод и уредих проверка. Ако госпожа Робилоти, изправена неочаквано пред майката на Фейт Ъшър, бе поела приятелски протегнатата й ръка, без да показва отвращение, моят извод щеше да бъде опроверган. Очаквах госпожа Робилоти да се потърси и сгреших. Ще трябва да запомня, жените са непредсказуеми. Вместо да се потърси, тя й удари шамар. Повтарям, госпожо Ъшър, съжалявам, не го предвидих.

— Не може да е и така и така — каза Байн. — Според Вас, леля ми не би приела Фейт Ъшър в дома си, защото е знаела, че Фейт е извънбрачна дъщеря на първия й съпруг. Но тя я е приела. Знаеше, че е поканена и й е позволила да отиде.

Улф кимна.

— Знам. Това е същината на въпроса и основната причина да предположа, че леля ви я е убила. Има и други…

— Спрете! — Прекъсна го грубо Крамър. Обърна се. — Госпожо Робилоти, искам да знаете, за мен това е също толкова шокиращо, колкото и за вас.

Бледите й сиви очи бяха приковани към Улф. Тя не ги помръдна.

— Съмнявам се. Не знаех, че човек може да слезе толкова ниско. Не е за вярване.

— Съгласен съм — отговори й Улф. — Убийството винаги не е за вярване. Обвързах се, госпожо, пред свидетели. Ако съм сбъркал, ще се оставя на вашата милост, макар и да не ми се иска. Господин Крамър, шокиран сте. Мога аз да обясня, може и вие да се опитате. Кое предпочитате?

— Нито едното, нито другото — юмруците на Крамър бяха върху коленете му. Искам само да знам, какви доказателства имате, че Фейт Ъшър е дъщеря на Албърт Грентъм?

— Това е щекотлив въпрос — Улф вдигна глава. — Този факт представлява интерес за мен само дотолкова, доколкото е свързан с убийството на Фейт Ъшър. Нямам желание да причинявам излишни неприятности на хора, несвързани с убийство. Например, знам къде може да се намери доказателство, че смъртта на Фейт Ъшър представлява значителна финансова облага за едно лице. Но то не е присъствало на вечерята и не е могло да я убие. Ще ви кажа за него, само ако възникне необходимост. Сега, на въпроса ви. Имам показанията на двама души — госпожа Елайн Ъшър и господин Остин Байн — премести поглед. — Господин Байн, лавирахте достатъчно дълго. Леля ви знаеше ли, че Фейт Ъшър е дъщеря на Албърт Грентъм?

Челюстта на Малкия започна да работи. Той погледна наляво, към госпожа Ъшър, но не и надясно, към леля си. Улф беше пределно ясен — ако Байн направи това, което се иска от него, Улф няма да каже на Крамър за договора и местонахождението му. Вероятно фактът, че леля му вече се беше издала с шамара, ударен на госпожа Ъшър, го накара да се реши окончателно.

— Да — заяви той. — Аз й казах.

— Кога?

— Преди няколко месеца.

— Защо?

— Защото…, заради нещо, което тя ми каза. Беше го казвала и преди. Бил съм паразит, живеел съм от пари дадени ми от вуйчо, преди да умре. Когато ми го повтори онзи ден, не издържах, казах й, че вуйчо ми е оставил парите за издръжка на незаконната му дъщеря. Тя не ми повярва. Тогава й съобщих името на тази дъщеря и на нейната майка. После съжалявах, че съм й казал и признах пред нея, че съжалявам…

Шум, шум на взрив излезе от леля му.

— Лъжец — започна тя, в бледите сиви очи проблесна омраза. — Седиш тук и лъжеш. Каза ми го, за да ме изнудваш, за да измъкнеш още милиони от мен. Не ти стигаха милионите, които ти беше дал Албърт. Не се задоволи…

— Престанете! — Гласът на Улф прозвуча като камшик, гледаше я намръщено. — В смъртна опасност сте, госпожо. Аз ви поставих там и нося отговорност. Затова ви съветвам да сдържите езика си. Господин Крамър, искате ли да научите още нещо от господин Байн или от мен?

— От вас. — Крамър бе толкова шокиран, че пресипна. — Според вас, госпожа Робилоти нарочно е допуснала Фейт Ъшър да присъства на онази вечеря, за да я убие. Така ли?

— Да.

— Мотивът й е бил, че Фейт Ъшър е незаконно дете на Албърт Грентъм, така ли?

— Би могъл да бъде. При нейния характер и темперамент, този факт би бил достатъчен мотив. Но тя самата току-що добави още един. Племенникът й изглежда, е използвал Фейт Ъшър като средство за получаване на пари от нея. Вие ще разследвате това.

— Разбира се, след разиграната от вас сцена. Тя, твърдите вие, доказва, че госпожа Робилоти може да го е извършила?

— Да. Видяхте. Могла е да сложи отровата в чашата, оставена на бара за три-четири минути. Госпожа Робилоти е била на бара. Ако някой друг е поискал да вземе чашата, тя е могла да каже, че е нейната. Дошъл е синът й и взел двете чаши. Ако е взел отровената чаша в дясната си ръка, което за нея — тя познава навиците му — би означавало, че ще я изпие той, тя отново би казала, че това е нейната чаша и би му наредила да си вземе друга. Или, би могла да му я подаде и да проследи да я вземе с лявата ръка. Няма изгледи обаче да установите това — нито тя, нито синът й ще признаят. Щом Сесил е напуснал бара с отровената чаша в лявата си ръка, Фейт е била обречена. Рискът е бил незначителен, тъй като на стола, в чантата на госпожица Ъшър е имало предостатъчно цианкалий. Би било прието без всякакви възражения, че Фейт Ъшър е извършила самоубийство. И наистина, беше прието. И това предположение щеше да надделее, ако господин Гудуин не беше там и не беше държал очите си отворени.

— Кой е казал на госпожа Робилоти, че госпожица Ъшър има отрова? И кога?

— Не знам — разтвори ръце Улф. — По дяволите, и обувките ли да ви лъскам?

— Не, ще се оправя. Достатъчно ми ги лъснахте вече. Рискът, казахте, бил незначителен. Едва ли обаче е бил незначителен, когато е взела чантата на Фейт, извадила е шишето и е отсипала от отровата.

— Съмнявам се, да е вършила всичко това. Съмнявам се, изобщо да е минала покрай чантата. Ако е знаела, както няколкото други, че отровата на госпожица Ъшър е цианкалий, вероятно го е взела отнякъде другаде — не е трудно — и си го е държала под ръка. Заслужава си според мен да се провери, дали наскоро е имала достъп до места, където може да се намери цианкалий. Сигурно ще откриете, че тя дори се е снабдила с известно количество — Улф отново направи жест с ръце. — Не претендирам, че ви показвам узрелия плод и вие трябва само да го откъснете. Заех се само да проверя, дали господин Гудуин е прав или не е. Доволен съм. А вие?

Крамър не отговори. Госпожа Робилоти стана. Тогава ми се стори, че я е размърдало предположението на Улф, че е взела цианкалия отнякъде другаде. След няколко дни се установи — бил съм прав. Пърли Стъбинс ми каза — установили са откъде го е взела, имат и доказателства. Както и да е, беше станала и тръгна. Но след три крачки трябваше да спре. Крамър и Пърли й препречиха пътя. Общото им тегло беше към сто и осемдесет килограма, а ширината — над метър и двадесет.

— Пуснете ме да мина — каза тя. Отивам си вкъщи.

Рядко съм изпитвал съжаление към тази двойка. Ала тогава ги съжалих. Особено Крамър.

— Не веднага — каза дрезгаво той. — Ще трябва да отговорите на някои въпроси.