Рекс Стаут
Шампанско за самотник (14)

13.

Наблюдавайки Елайн Ъшър от бюрото си — тя седеше на червения кожен стол — си казах, че обрисуваният от Сол портрет, сглобен от десетината описания, е доста точен. Овално лице, сини, поставени близо очи, хубава кожа, не много дълга руса коса, около четиридесетте. Бих й дал 50 килограма, а не 55, но може да е отслабнала през последните няколко дни. Сложих я на червения кожен стол, като мислех, че е желателно Байн да е по-близо до мен. Той седеше между Сол и мен, а Сол беше между двата обекта. Моята подредба обаче скоро беше променена.

— Предпочитам — започна Улф — да говоря с вас поотделно, но първо трябва да се уверя, че не сте ни разбрали погрешно. Имам намерение да разкрия картите ви. Вие обаче не сте длъжни да ги разкривате. Преди да започна, или всеки друг момент, можете да станете и да си тръгнете. Ако го направите, повече няма да имате работа с мен. Оттам нататък с вас ще се занимае полицията. Обяснявам ви тези неща, защото не искам да ми подскачате нагоре-надолу. Ако желаете да си тръгнете сега, вървете — пое дълбоко дъх — току-що бе излязъл от столовата. Докато му докладвах за конференцията на високо равнище в гостилницата на Том, преди да влезе при гостите, още не си беше изпил кафето.

— Заплашиха ни и ни принудиха да дойдем — каза Байн.

— Разбира се, че са ви заплашили и са ви принудили. Аз ви задържам тук благодарение на същата заплаха. Ако предпочитате тях пред мен, вървете си. А сега, госпожо, бих искал да говоря с господин Байн насаме. Сол, заведи госпожа Ъшър в предната стая.

— Не отивайте — Байн се обърна към нея. — Останете.

Улф се обърна към мен.

— Ти беше прав, Арчи. Той е непоправим. Не си заслужава. Повикай господин Крамър.

— Не — каза Елайн Ъшър и стана от стола. — Ще отида.

Сол също стана.

— Оттук — посочи той, отвори вратата на предната стая и я задържа, за да мине дамата. Когато тя влезе в стаята, Сол я последва и затвори вратата.

Улф насочи погледа си към Байн.

— И така, господине, не си правете труда да повишавате тон. Стените и вратата са със звукова изолация. Господин Гудуин ми съобщи, как сте обяснили присъствието си в ресторанта заедно с госпожа Ъшър. Очаквате ли да приема това обяснение?

— Не — отговори Малкият.

Разбира се. Беше имал време да разбере, че номерът му няма да мине. Щом е отишъл при нея, когато дъщеря й е постъпила в Грентъм хаус, как е научил, че е майка на Фейт? Не от дневниците и не от госпожа Ируин. От някои от другите момичета? Твърде сложно.

— С какво ще го заместите? — попита Улф.

— Казах така на Гудуин, защото истинската причина би поставила госпожа Ъшър в неудобно положение. Сега вече нищо не мога да направя. Запознах се с нея преди известно време, преди около три години. Към една година бяхме много близки. Тя вероятно ще го отрече. Почти съм сигурен. Естествено е.

— Не се и съмнявам. Случайна ли беше срещата ви тази вечер?

— Не — отвърна Малкият.

Беше имал време да разбере, че и това е много подозрително.

— Тя ми се обади днес сутринта — продължи той. — Каза, че се намира в хотел Кристи, регистрирана под името Едит Ъпсън. Знаеше, че съм племенник на госпожа Робилоти. Каза, че иска да се срещне с мен и да ме пита за починалата си дъщеря. Отвърнах, не съм бил там във вторник вечер. Знам, отговори тя, но все едно настоя да ме види. Съгласих се — не исках да я обидя. Не исках и да се разчува, че съм бил близък с майката на Фейт Ъшър. Договорихме се да се срещнем в онзи ресторант.

— Преди знаехте ли, че тя е майка на Фейт Ъшър?

— Знаех, че има дъщеря, но не знаех, че се казва Фейт. Говорила ми е за дъщеря си, когато ние… когато бях близък с нея.

— Какво ви пита за дъщеря си тази вечер?

— Искаше да разбере дали знам нещо, непубликувано във вестниците. Нещо за присъствалите или точно как е станало. За хората можех да й кажа, ала за случилото се не знаех повече от нея самата.

— Желаете ли да развиете пред нас някоя от тези линии или да добавите нещо?

— Няма какво да добавям.

— Тогава ще говоря с госпожа Ъшър. Като свърша с нея, ще ви повикам отново, ще разговаряме в нейно присъствие. Арчи, отведи господин Байн и доведи госпожа Ъшър.

Малкият тръгна като овца. Беше изчислил, определил възможната печалба и залозите и беше готов за разкриване на картите. Отворих му вратата, задържах я, докато влезе госпожа Ъшър, затворих я и се върнах на бюрото си. Тя седна на червения кожен стол. Улф трябваше да се завърти, за да я гледа в анфас. Друга точка от доклада на Сол беше, че обичала мъжете. Имаше признаци, че и мъжете вероятно са я обичали: начинът, по който държеше бедрата си, като ходеше, наклонът на главата й, намекът за предложение в очите, дори сега, поставена под натиск и осъзнаваща, че мъжът отсреща не прилича на кандидат за веселба. А беше на четиридесет. На двадесет трябва да е била неотразима.

Улф отново пое дълбоко дъх. Напрежението непосредствено след хранене е доста неприятно.

— Разбира се, госпожо — каза той, — причината да разговарям с вас и с господин Байн поотделно е съвсем прозрачна — да проверя дали неговият разказ ще съвпадне с вашия. Тъй като не сте имали възможност да се споразумеете, съвпадението би било, ако не окончателно, то поне убедително.

Тя се усмихна.

— Употребявате големи думи, нали?

Нещо в тона и погледа й създаде усещането, че от години е искала да срещне човек, употребяващ големи думи.

Улф изсумтя.

— Опитвам се да употребявам думи, предаващи точно онова, което искам да кажа.

— И аз правя така — заяви тя, — но понякога ми е трудно да намеря нужните думи. Не знам какво ви е казал господин Байн, аз мога да ви кажа само истината. Искате да разберете как съм се озовала там заедно с него тази вечер, нали? Обадих му се днес сутринта по телефона и му казах, че искам да се срещнем. Той отвърна, че ще ме чака в Гостилницата на Том в седем и петнадесет. Никога преди не бях чувала за нея. Отидох. Не е много вълнуващо, нали?

— Умерено. Отдавна ли го познавате?

— Всъщност изобщо не го „познавам“. Срещнах го някъде преди около година. Бих искала да ви кажа къде — опитах се да си спомня, не успях. Бях на някакво тържество, но не си спомням къде. Както и да е. Вчера седях до прозореца и си мислех за дъщеря ми. Скъпата ми дъщеря Фейт — спря, за да сподави сълзите, но не беше много впечатляващо. — Спомних си срещата с човек на име Байн, Остин Байн. Някой ми беше казал, може би самият той, че е племенник на богатата госпожа Робилоти, която преди е била госпожа Албърт Грентъм. Дъщеря ми загина в дома на госпожа Робилоти. Той сигурно би могъл да ми разкаже за нея, би могъл да накара госпожа Робилоти да се срещне с мен, за да я попитам за дъщеря си. Исках да науча всичко възможно за моята дъщеря — отново преглътна сълзи.

Беше некрасиво. Всъщност беше грозно. Байн се оказа достатъчно умен, за да съчини версията, но потвърждение от нея не може да се очаква. Дори ни предупреди, тя вероятно ще отрича. Най-лошото обаче беше съществуването на възможността той да не го беше съчинил. Сигурно като джентълмен бе казал истината. Срещата на двете блестящи идеи на Улф в Гостилницата на Том, изглеждаща толкова розово, когато Сол ми съобщи, че са заедно, можеше напълно да се провали. Улф май не беше гений, все пак.

Дори и да споделяше мрачното ми настроение, не му личеше.

— След като срещата ви с господин Байн е била безобидна — попита той, — защо сте се разтревожили от заплахата да повикат полиция? Как точно бяха нейните думи, Арчи?

— „Само ченгетата не, за Бога!“

— Да. Защо, госпожо Ъшър?

— Не обичам ченгета. Никога не съм ги обичала.

— Защо напуснахте дома си, отидохте в хотел и се регистрирахте под друго име?

— Защото така се чувствах след стореното от дъщеря ми. Не исках да се срещам с хора. Знаех, ще идват журналисти. И ченгета. Исках да бъда сама. Вие също бихте искали, ако…

Звънна се на вратата. Излязох. Понякога, когато съм зает, оставям Фриц да отваря. Но в сегашното положение — тя в офиса и Байн в предната стая — реших, че е по-добре аз да видя кой е. Освен това бях разочарован и ми се искаше да се раздвижа. Беше само Ори Кетър. Отворих и го поздравих. Той прекрачи прага, аз затворих вратата. Свали си палтото. Отдолу се показа нещо кожено — чанта с цип.

— Какво е това? — попитах. — Сака ти за излети?

— Не — отвърна той. — Това е на госпожа Ъшър тай…

Ръката ми се стрелна да го плесне през устата. Той се сепна. Тръгнах през антрето и завих надясно към столовата, последва ме — разбираше от намеци. Затворих вратата на столовата, отдалечих се от нея и попитах:

— На госпожа Ъшър какво?

— Тайният й грях — очите му блестяха. — Искам лично да го връча на господин Улф.

— Невъзможно. Госпожа Ъшър е при него в офиса. Откъде…

— Тя тук, как?

— После ще ти кажа. Откъде взе това нещо?

Изглежда, е прозвучало заповеднически — нервите ми бяха леко изопнати. Ори започна да се държи на положение. Брадичката му се вдигна.

— Удоволствие е да докладвам, господин Гудуин. Господин Панзър и аз наблюдавахме хотел Кристи. Обектът се появи, спря такси и господин Панзър го последва, преди аз да успея да се присъединя към тях. Останах свободен и се обадих на господин Улф. Той ме попита дали по нещо съм успял да разбера, колко време ще отсъства обектът. Отвърнах, да. Тя взе такси, следователно няма да е по-малко от половин час. Желателно е, каза той, да хвърля един поглед на стаята й. Чудесно, отговорих. Изчаках малко и влязох. Искате ли подробности?

— Те ще почакат. Какво има вътре?

— Беше в един заключен куфар, но не донесения от прислужника днес. Този беше по-малък. Куфара отворих лесно, това нещо обаче имаше голям катинар, наложи се да го счупя.

Протегнах ръка. Не му се искаше да ми дава чантата, ала протоколът си е протокол. Сложих я на масата, отворих я и извадих отвътре два плика — единият двадесет и два и половина на тридесет, другият по-малък. И двата бяха отворени — изобщо не са били запечатвани. Извадих съдържанието на по-големия.

Бяха снимки, изрязани от списания и вестници. Щях да го позная и без текста. Бил съм вече достатъчно голям, за да мога да чета. Снимката на филантропичния мултимилионер ми е попадала доста често. Най-горната изрезка имаше надпис в горния си край: „Албърт Грентъм (отляво) получава ежегодната награда на Американската благотворителна лига.“ Заснето бе цялото семейство Грентъм, двадесет или повече души. Започнах да разгръщам изрезките една по една, за да видя дали не е написано нещо по тях.

— Остави това, по дяволите — каза нетърпеливо Ори — в другия плик е.

По-малкият плик съдържаше друг плик, още по-малък, вързан с овехтяла бяла панделка. Обратният адрес, изписан в ъгъла гласеше: „Албърт Грентъм“ и адреса на Пето авеню. Пликът бе надписан на ръка за госпожа Елайн Ъшър, 812 западна 87-а улица, Ню Йорк. Отдолу бе добавено: „По куриер“. Вътре имаше сгънати листове. Разгънах ги и прочетох:

„6 юни 1952

 

Скъпа ми Елайн,

Изпълнявам обещанието си — потвърждавам писмено казаното неотдавна.

Не приемам задълженията, законови или морални, за бащинство на твоята дъщеря Фейт. Винаги си твърдяла, че аз съм неин баща. Известно време ти вярвах. Сега също нямам доказателства, за да докажа обратното. Но, както ти казах, направих си труда да се осведомя за начина ти на живот през последните десет години. Пределно ясно е, целомъдрието не е сред твоите добродетели. Станало е, казваш, точно през онзи период, преди петнадесет години, когато аз се възползвах от младостта ти и се наслаждавах на твоите услуги. Последващото ти поведение обаче ме кара да се съмнявам. Няма да изказвам отново разкаянието си за своето собствено поведение през този период. Постъпвал съм така и ти знаеш какво мисля за тези постъпки. Откакто възмъжах, винаги съм поддържал това си мнение. Никога не съм бил скъперник в осигуряването на материалните нужди, на дъщеря ти и твоите. Известно време не ми беше лесно, но след смъртта на баща ми започнах да ти давам по 2000 долара всеки месец. Ти не плащаше никакви данъци върху тях.

Остарявам и ти си права — трябва да взема мерки, за да не станат непредвидени неща. Както ти казах, трябва да отхвърля твоето предложение да ти дам наведнъж голяма сума — достатъчно голяма, за да можете ти и дъщеря ти да живеете от лихвите. Не вярвам на отношението ти към парите. Страхувам се, че попаднал в твоите ръце, основният капитал скоро ще бъде пропилян и ти отново ще се обърнеш с молба към мен. Не мога да ти ги оставя и под попечителство нито сега, нито в завещанието си по известни на теб причини. Не ще рискувам да се разчуе.

Направих постъпки, за да се справя с положението. Дадох на племенника ми, Остин Байн, известно количество ценни книжа, на сума малко над два милиона долара. Доходът от тях е освободен от данъци и ще бъде около 55 000 годишно. Племенникът ми ще ти изплаща половината от тази сума, другата половина ще остава за него.

Процедурата е уредена в договор, подписан между мен и племенника ми. Една от предвидените мерки е: ако предявиш допълнителни искове, или разкриеш връзката, съществувала някога между теб и мен, или предявиш претенции към състоянието ми или някой от членовете на моето семейство, племенникът ми се освобождава от задължението да дели въпросния доход с теб. Друга мярка е: ако той не извърши съответните преводи с необходимата бързина, ти можеш да поискаш целия основен капитал.

Искаше ми се да получа съвет от адвокат относно тази мярка, но нямаше как. Сигурен съм, че е достатъчно обвързваща. Не мисля, че племенникът ми ще наруши договора. В случай, че го наруши, знаеш какво да правиш. Съществува, разбира се, възможността той да пропилее основния капитал. Но тя е твърде малка — познавам го, откакто е роден.

И така, изпълних обещанието си да потвърдя казаното. Повтарям, това писмо не бива да се приема като признание от моя страна, че съм баща на дъщеря ти Фейт. Ако някога го покажеш или го използваш като основание за иск, племенникът ми незабавно ще спре преводите.

Завършвам с най-добри пожелания за благополучие и щастие за дъщеря ти и теб.

Албърт Грентъм“

Свърших с четенето и вдигнах глава.

— Искам лично да го дам на господин Улф — каза Ори.

— Прав си — сгънах листовете и ги върнах в плика. — Страхотно писмо. Страхотно! Оня ден четох в един вестник, че някакъв шушумига пише негова биография. Ще бъде във възторг, ако го получи. Ама че си късметлия! Бих дал месечната си заплата за удоволствието да намеря такова нещо.

— Наистина беше чудесно. Искам аз да му го дам.

— Ще му го дадеш, не бой се. Стой тук и си отвори шампанско.

Излязох, отидох в офиса, изчаках Улф да завърши изречението си и му казах:

— Господин Кетър иска да ви покаже нещо. Той е в столовата.

Улф стана и тръгна. Аз седнах. Съдейки по израза на госпожа Ъшър, тя се чувстваше прекрасно. Бих предпочел да не я гледам, да не виждам самоуверения лек наклон на главата й и задоволството в очите й, знаейки какво ще й се стовари след малко. И не я гледах. Обърнах се към бюрото си, отворих едно чекмедже, извадих няколко листа и започнах да си правя с тях разни неща. Тя каза на гърба ми колко се радва, че съм ги довел при Улф и как не й представлявало никаква трудност да му обяснява. Отговаряйки, не бях достатъчно любезен дори да се обърна. Бях си извадил бележника и късах скици на котки. В този момент чух стъпките на Улф.

Той седна и каза:

— Покани господин Байн, Арчи. И Сол.

Станах, отворих вратата и обявих:

— Заповядайте, господа.

Байн влезе. Очите му се спряха върху госпожа Ъшър, той видя това, което бях видял и аз, и остана доволен. Двамата със Сол седнаха на предишните си места. Улф погледна единия, после другия, после пак първия.

— Не искам излишно да удължавам нещата — каза Улф. — Поздравявам ви. Били сте заварени в онзи ресторант съвсем неочаквано и доведени тук без възможност за възражения. Но и двамата лъгахте толкова умно, че би ми потрябвало дълго и скъпо разследване, за да ви обвиня. Представлението беше възхитително… Заповядайте, господин Байн. Скоро ще ви се наложи да говорите. За ваше съжаление целият театър беше напразен. Пристигна ми подкрепление. Току-що прочетох документ, неадресиран до мен — погледна госпожа Ъшър. — В него се казва, госпожо, че ако разкриете неговото съдържание, ще бъдете наказана много строго. И вие не го разкрихте. Напротив, постарахте са да го укриете.

Госпожа Ъшър се беше стегнала.

— Какъв документ? За какво говорите?

— Най-добрият начин да го идентифицирам, е да цитирам откъс от него, да речем, четвъртия пасаж. Той гласи: „Направих постъпки, за да се справя с положението. Дадох на племенника ми, Остин Байн, известно количество ценни книжа на сума малко над два милиона долара. Доходът от тях е освободен от данъци и ще бъде петдесет и пет хиляди долара годишно. Племенникът ми ще ти изплаща поло…“

Байн скочи. В следващите няколко секунди беше малко объркан. Аз също станах — да съм между Байн и Улф. Гневът в очите на Малкия обаче бе предназначен за госпожа Ъшър. Той тръгна към нея, но Сол го спря. Всичко беше под контрол. Тогава, възползвайки се от положението — Сол стоеше с гръб към нея и заедно с Байн ми пречеха да я достигна — госпожа Ъшър скочи от стола си и се втурна към Улф. Сигурно щях да го предотвратя, ако бях скочил през бюрото на Улф, а може би не бих успял, оттам, където се намирах. Както и да е, бях твърде слисан, за да направя нещо, но не от нея, а от него. Беше я видял. Коленете му не бяха под бюрото, и не му се наложи да се измъква. Въпреки това трябваше да задвижи доста килограми. Тялото му отиде назад, краката му нагоре и единият от тях я цапардоса по брадичката. Тя отхвръкна назад право в ръцете на Сол. Той я сложи да седне обратно на стола. Да пукна, ако тя не хвана с две ръце челюстта си и не изкрещя на Улф: „Ударихте ме!“

Държах Байн за ръката, здраво го държах, макар той и да не усещаше. Опита се да се освободи, щом разбра, но не успя. Ще замахне с другия юмрук, помислих си за секунда. И той го направи.

— Успокой се — посъветвах го. — Ще ти трябват всичките ти сили.

— Как го получихте? — попита госпожа Ъшър. — Къде е? — Все още стискаше челюстта си с две ръце.

Улф я гледаше, но не бдително, по-скоро самодоволно, бих казал. Можеше да се помисли, че дълго време е потискал желанието да ритне жена по брадичката.

— В джоба ми е — каза той и се потупа по гърдите. Току-що го получих от човека, взел го от хотелската ви стая. Вероятно ще ви бъде върнат по съответния ред, ще зависи от…

— Но това е кражба — каза Байн — углавно престъпление.

Улф кимна.

— Като метод, да. Съмнявам се обаче, госпожа Ъшър да повдигне обвинение, ако документът й бъде върнат. Той може да бъде веществено доказателство за обвинение в убийство. Ако е така…

— Убийство не е имало.

— Грешите, господин Байн. Няма ли да седнете? Ще ни отнеме известно време. Благодаря ви. Ще ви отговоря решително с категорично твърдение: Фейт Ъшър е била убита.

— Не — каза Елайн Ъшър. Ръцете й напуснаха челюстта, но останаха във въздуха със свити пръсти. — Фейт се е самоубила!

— Няма да обсъждам този въпрос — отговори Улф. — Казах само, ще заложа професионалната си репутация на твърдението, че е била убита. Всъщност вече го направих. Затова използвам запасите си и рискувам да загубя доверието към мен. По тази причина трябва да проуча възможностите, предложени от писмото — отново се потупа по гърдите и погледна Байн. — Например, ще настоявам да видя договора, сключен между вас и господин Грентъм. В него съдържа ли се текст, че ако Фейт Ъшър умре, вашите преводи за майка й ще намалят обема си или даже ще бъдат прекратени?

Байн облиза устни.

— Щом сте прочели писмото до госпожа Ъшър, знаете, какво съдържа договорът. Той е тайно споразумение и вие няма да го видите.

— Но аз го виждам — Улф беше уверен. — Когато дойдохте тук, заплахата ми беше само да кажа на полицията за вашата среща. Сега тя е много по-безапелационна и може да бъде дори смъртоносна. Погледнете госпожа Ъшър. Забележете как ви гледа. Виждали ли сте договора, госпожо?

— Да — каза тя, — виждала съм го.

— Съдържа ли такава мярка?

— Да — отговори тя, — съдържа. В него се казва, че ако Фейт умре, той може да ми плаща само половината или по-малко. Истината ли казвате? Наистина ли е била убита?

— Глупости — намеси се Байн. — Той не търси истината. Както и да е, даже не съм бил там. Не гледай мен, Елайн, гледай него.

— Мислех — каза Улф, че ще ни спести време, ако видим договора сега. Изпратих господин Кетър във вашия апартамент да го потърси. Ще ускорите нещата, ако му се обадите по телефона и му кажете къде е. Добре се справя с бравите и трябва да е влязъл вече.

Байн се опули.

— За Бога! — каза той.

— Искате ли да му телефонирате?

— Не на него. За Бога. Заплашвахте, че ще повикате полиция. Аз сам ще ги повикам. Човек е влязъл с взлом в апартамента ми, ще им кажа, в момента е вътре. Те ще го хванат.

Станах от стола.

— Ето, Малък, заповядай телефона.

Не ми обърна внимание.

— Не става дума за договора — каза той на Улф — а за вашите дяволски нерви. Той няма да го намери, защото не е там. Депозиран е в сейф и там ще си остане.

— Ще се наложи да чакаме до понеделник — раменете на Улф се повдигнаха с половин сантиметър и се отпуснаха обратно. — Но господин Кетър няма да си хвърли труда на вятъра. Освен възможността да попадне на интересни факти, ще използва и пишещата ви машина, ако, разбира се, имате. Поръчах му, ако намери пишеща машина, да напише нещо на нея. Дори му казах какво: „Още ли не сте разбрали, че Едуин Лейдлоу е бащата на детето на Фейт Ъшър? Попитайте го за пътуването му до Канада през август петдесет и шеста.“ Той ще напише този текст и ще ми го донесе. Учудвате ли се? Защото нямате пишеща машина?

— Разбира се, че имам. Усмихнах ли се? — усмихна се пак с усмивката на комарджия. — Усмихвам се на вас. Намесихте Лейдлоу ни в клин, ни в ръкав. Не схванах за какво става дума, предполагам обаче, че вие сте схванали.

— Не съм го намесвал — стоеше твърдо Улф. — Някой друг го е намесил. Полицията е получила написано на машина съобщение без подпис. Цитирах ви го. Сбъркахте, че се усмихнахте. Грешка. Вероятно не сте се учудили, значи от нещо ви е станало приятно. От какво? Не е, че нямате пишеща машина, защото имате. Ще се опитам да позная. Не се ли радвате при мисълта, че господин Кетър ще ми донесе образец от шрифта на вашата машина? Вие знаете, че тя е съвсем невинна, защото ви е известно къде е виновната, нали? Това, мисля, заслужава изследване. За съжаление утре е неделя. Ще трябва да почака. В понеделник сутринта господин Гудуин, господин Панзър и господин Кетър ще посетят всички места, където може да се намира машината, достъпна лесно и естествено. Вашият клуб например. Или банковият ви клон, където имате депозитен сейф. Арчи, ти редовно ходиш до моя сейф. Щеше ли да направи впечатление, ако някой клиент поиска да ползва пишещата машина?

— Да направи впечатление? — поклатих глава. — Не.

— Значи това е едната възможност. Всъщност — каза той на Байн — не съжалявам, че ще трябва да чакам до понеделник — има и друга пречка. Образците, взети от различни машини, трябва да се сравнят със съобщението, получено в полицията, а то си е при тях. Не ми харесва, но няма друг начин. Най-малкото, ако съм познал, ще разкрия автора на съобщението. От полза ще е. По този въпрос, господине, не заплашвам, че ще отида в полицията — принуден съм.

— Проклето псе — каза Байн през зъби.

Улф вдигна вежди.

— Познал съм. Машината на банковия клон, нали?

Главата на Байн рязко се обърна към госпожа Ъшър.

— Махни се, Елайн, искам да говоря с него.