Рекс Стаут
Шампанско за самотник (9)

8.

Ако компанията ще се събира в офиса, предпочитам да съм там, преди да дойдат, дори обсъжданото събитие да не е много важно или доходно. Този път ги изпуснах за пет минути. Когато се прибрах в шест и пет онзи същия следобед, Улф седеше зад бюрото си, Ори Кетър — на моя стол, а Хелън Ярмис, Етел Вар и Роуз Татъл на три жълти стола срещу Улф. Щом влязох, Ори стана и се премести на дивана. Той не се беше отказал окончателно от мисълта, че един ден моето бюро и моят стол ще бъдат негови завинаги и обичаше да се упражнява в седене на тях, докато ме нямаше.

Не, не обратният път от Грентъм хаус ми бе отнел шест часа. Прибрах се навреме за обяд, обядвах — Фриц държеше яденето топло и дадох на Улф дословен отчет за разговора си с госпожа Ируин. Улф се отнесе скептично към мнението ми за доброто здраве на нейния разсъдък и за нейната искреност. Беше убеден, че всяка жена откача от време на време. Наложи му се обаче да приеме, че е говорила смислено, дала е полезни съвети за някои от нашите действащи лица и е потвърдила възможността Остин Байн да не е наивник. Ясно се очерта още една беседа с Малкия. Избрах номера му, не получих отговор и тъй като той можеше да е дал почивка на телефона си, тръгнах на разходка по слънцето — първо до банката, да депозирам чека на Лейдлоу, после до номер 87 на Бодуин стрийт.

Натиснах звънеца на Байн във вестибюла — никакъв отговор. Бях предложил на Улф да взема връзката с ключове, ако Байн не си е в къщи, да вляза и да поогледам. Но Улф наложи вето на това предложение, казвайки, че Байн не е привлякъл интереса ни до такава степен. Прекарах дълъг час и половина във входа отсреща. Едно от най-уморителните неща в нашата работа — да чакаш да се появи някой, без да знаеш, колко ще ти се наложи да чакаш и без да си сигурен, че той ще ти е от полза.

В пет часа и двадесет минути до бордюра на номер 87 спря такси. От него, разгъвайки се, слезе Байн. Когато се обърна, след като бе платил, аз вече бях до него.

— Ще трябва да продължим заедно — казах аз. — Почувствах силно желание да те видя, дойдох, ето те и теб.

С мъжкото братство беше станало нещо. Погледът му остана студен.

— По дяволите… — започна той и спря. — Не тук. Ела горе.

Отрази се дори на държанието му. Влезе в асансьора преди мен. Горе, макар и да ме пусна да вляза в апартамента преди него, ме остави сам да се оправям с палтото и шапката си. Вътре в стаята, изискваща някои дребни промени, почти бях седнал, когато ме попита:

— Какви са тия приказки за убийство?

— Думата „приказки“ ме дразни — отговорих. — Когато бях момче, в Охайо я използвахме и знаехме точно какво значи. Веднъж обаче я намерих в речника. Там пишеше…

— Глупости — седна. — Леля ми каза, че ти си твърдял, че Фейт Ъшър е била убита и че заради тебе полицията не приема факта самоубийство. Знаеш много добре, че е било самоубийство. Какво се опитваш да измъкнеш?

— Нищо — хванах ръце зад главата си, показвайки, че няма нищо особено, просто две момчета си говорят спокойно и свободно или поне така трябваше да изглежда. — Виж какво, Малкия. Ти не си нито ченге, нито районен прокурор. На тях вече съм дал показания, какво съм видял и какво съм чул на вечерята във вторник вечер. Щом искаш да разбереш, защо това забавя тяхното заключение, ще трябва да питаш тях. Ако нещо съм ги излъгал, те ще ме попитат и ще си получа заслуженото. Няма да обсъждам това с теб.

— Какво си казал в показанията си?

Поклатих глава.

— Накарай ченгетата да ти кажат. Аз няма да ти кажа. Ако единствено моите показания им пречат да направят заключение, че е било самоубийство, значи, черната овца съм аз и ще нося отговорност за куп неприятности, причинени на цялата компания. Хич не ми харесва, но нищо не мога да направя. Така че, проверявам някои неща самостоятелно. Затова поисках среща с госпожа Ируин от Грентъм хаус. Казах ти, предложиха ми петстотин долара за историята с Фейт Ъшър. Всъщност обаче, търсех информация, дали някой от присъствалите на вечерята е имал някаква причина да я убие. Например, ако някой е имал намерение да я убие по време на приема, той е трябвало да знае, че тя ще бъде там. Затова исках да питам госпожа Ируин, как Фейт е била избрана и поканена и кой я е избрал — усмихнах му се приятелски. — Попитах я. Тя ми каза. Оказа се безполезно — беше я избрал ти, ала те нямаше на приема. Ти дори се престори на болен, за да не отидеш. Между другото, казах, че няма да го разгласявам. Досега не съм казал на никого. — Няма да е зле, помислих си, да му напомня, че все още има основа за братство.

— Знам — отвърна той. — Използваш го, за да ме заплашваш. Що се отнася до това, че аз съм избрал Фейт Ъшър, госпожа Ируин, предполагам, ти е казала, как е станало. Знам, казала е на полицията. Даде ми списък на имена с коментар, аз просто посочих четири от тях. Връщам се от кабинета на районния прокурор, разказах им тези неща. Просто определих най-желателните по коментарите на госпожа Ируин.

— Пазиш ли списъка? У теб ли е?

— Беше, но помощник-прокурорът ми го взе. Казва се Манделбаум. Без съмнение, ще ти го покаже, ако го помолиш.

Оставих подигравката му без внимание.

— Както и да е — казах, — дори да си превишил правата си, за да избереш Фейт Ъшър, няма да е от значение, щом се измъкна от вечерята. Имаше ли някой при теб, когато правеше подбора? Някой, който да е казал нещо от рода на „Я, какво хубаво име, Фейт Ъшър. Хубаво, необикновено име, защо не я поканиш?“

— Не, нямаше никой. Бях сам — посочи — на това бюро.

— Така, това отпада — бях разочарован. — Не ми се сърди за въпроса — дойде ми на ум, когато се връщах от Грентъм хаус. Бил си достатъчно заинтересован, за да си направиш труда да подбереш момичетата, които да бъдат поканени, но не си бил заинтересован да отидеш на вечерята. Създаде си куп главоболия, само и само да останеш настрана. Изглежда малко нелогично, но ти, предполагам, можеш да го обясниш.

— На теб? От какъв зор?

— Добре, обясни го на себе си, а аз ще слушам.

— Няма нищо за обяснение. Избрах момичетата, защото леля ми ме помоли. Правих го и миналата година. Снощи ти казах, защо не съм отишъл на приема — наведе глава наляво, изпъвайки още повече кожата на дясната си скула. — Накъде, по дяволите, клониш? Знаеш ли какво мисля?

— Не, но бих искал да знам. Кажи ми.

Заколеба се.

— Нямах предвид това. Исках да кажа, какво мисли леля ми или с други думи, какво е нейното мнение. Не е забравила, струва ми се, забележката, с която си я обидил. Мисли, че Улф й е взел повече, отколкото е трябвало за онази поръчка. Идеята е, че ако ти си метнал полицията и районния прокурор с твоята теория за убийство и те направят нещата достатъчно неприятни за нея и нейните гости, ти и Улф може да си помислите, че тя ще поиска да плати голяма сума, за да спре разследването. Сума, достатъчна, за да те накара да си спомниш нещо, което би променило мнението им. Какво ще кажеш?

— Това е идея — съгласих се аз, — ала има един недостатък. Ако сега си спомнех нещо, отсъстващо от моите показания, никаква сума от леля ти няма да ми замести кожата, ченгетата и районният прокурор ще я свалят от мен. Предай на леля ти, че благодаря за комплимента и за щедрото предложение, но не мога…

— Не съм казал, че тя е предложила нещо. Продължаваш да настояваш на проклетите си показания. Какво има в тях?

Ето, какво го тормозеше. Естествено. То тормозеше и Селия Грентъм и Едуин Лейдлоу, а вероятно и всички останали. Повтаря въпроса си десет минути. Макар и да не стигна до предложение на пари, нито от свое име, нито от името на леля си, той се опита да въздейства на цялата ми природа — от животинския инстинкт до добродетелите. Щях да го оставя да продължи, докато не му омръзне — можеше да изпусне някоя дума, съдържаща пътеводна искра — но нали очаквахме компанията да дойде в офиса в шест часа. Исках да съм там преди тях. Когато си тръгнах, той беше толкова разстроен, че дори не дойде с мен в антрето.

Закъснях съвсем малко — беше най-неподходящото време за движение по града — просто не успях. Слязох от таксито в шест и пет и се втурнах на верандата. Не мислете, че излишно си опъвах нервите — не познавате Улф. Виждал съм го да става и да си тръгва, само защото някоя жена се е разплакала или е започнала да вика по него. А в очакваната компания, както ми каза, имаше три жени, Хелън Ярмис, Етел Вар и Роуз Татъл, да не говорим в какво състояние би трябвало да бъдат, след беседите си с различните представители на закона.

Затова се успокоих, когато влязох в офиса и видях, че всичко е тихо и мирно. Улф седеше зад бюрото си, момичетата в редица пред него, Ори на стола ми. Поздравих гостите, Ори се премести на дивана, аз си седнах на мястото и Улф се обърна към мен:

— Дотук си разменихме само любезности, Арчи. Имаш ли да ми съобщиш нещо?

— Нищо, което да не може да чака.

Той се обърна към гостенките.

— Още веднъж, благодаря ви, че дойдохте, госпожици. Не бяхте задължени. Господин Кетър, молейки ви да дойдете, ви е обяснил, че изразеното от господин Гудуин във ваше присъствие във вторник вечер мнение, че Фейт Ъшър е била убита, създаде известни усложнения, засягащи мен и затова съм поискал да говоря с вас. Господин Гудуин продължава да смята…

— Казах му — изтърси Роуз Татъл, — че Фейт може да вземе отровата направо там. Той отвърна, че ще се погрижи да не се случи нищо, но то се случи. — Сините й очи и кръглото лице не бяха весели като на приема. Всъщност, изобщо не бяха весели. Но всичките й извивки си бяха на място и конската й опашка образуваше своята жизнерадостна арка.

Улф кимна.

— Той ми каза. Ала смята, че не е станало това, от което сте се опасявали вие. Все още е убеден — някой друг е отровил шампанското на госпожица Ъшър. Не сте ли съгласна с него, госпожице Татъл?

— Не знам. Мислех, че може да го направи. Не я видях. Вече отговорих на толкова много въпроси — сега не знам какво мисля.

— Госпожице Вар?

Сигурно си спомняте забележката ми, че ако бях на сгледа, щях да избера Етел Вар. Беше обърната в анфас към Улф и в профил към мен. На дневната светлина — тя идваше от прозорците — лицето й не можеше да повтори нито една от обичайните си промени. Все пак ъгълът на осветление беше добър за него. А начинът, по който държеше главата си, оставаше неизменен. Устните й се отвориха и се затвориха, преди да заговори.

— Не мисля — гласът й искаше да потрепери, но тя не му позволи, — че Фейт се е самоубила.

— Така ли, госпожице Вар? Защо?

— Защото я гледах, когато взе шампанското и пи от него. Разговарях с господин Гудуин. Но точно в онзи момент замълчахме. — Роуз ми беше казала, че е обяснила на господин Гудуин за отровата на Фейт. Той наблюдаваше Фейт, аз — също. Сигурна съм, нищо не е слагала в шампанското си — щях да видя. В полицията се опитаха да ме накарат да призная, че господин Гудуин ми е казал да говоря така. Но аз продължавам да твърдя, че не е — той изобщо нищо не ми е казвал. Нямаше възможност — обърна глава, лицето й се промени — разбира се, сега беше в анфас към мен. — Нали, господин Гудуин?

Искаше ми се да стана, да я прегърна и да я разцелувам, а след това да отида и да застрелям Крамър и няколко помощници на районния прокурор. Крамър не счете за нужно да отбележи, че показанията ми са получили потвърждение. Той всъщност каза, че ако не съм аз, самоубийството би било най-логичното заключение. Проклет лъжец. След като го застрелям ще го дам под съд за нанесени морални щети.

— Разбира се — отговорих. — С ваше позволение, ще направя една лична забележка. По време на вечерята вие споделихте с мен, че сте само на деветнадесет години и не сте се научили да се справяте с нещата. Очевидно обаче сте се научили да ги наблюдавате, да заемате позиция и да я отстоявате. — Обърнах се към Улф. — Няма да ни навреди, мисля, да й кажем — отговорът ни задоволява.

— Той наистина ни задоволява — потвърди Улф. — Напълно, госпожице Вар.

Тя не разбра, но това беше триумф. Той ми пише „задоволителен“ само когато създам шедьовър.

Улф премести поглед.

— Госпожице Ярмис?

Хелън Ярмис се държеше с присъщото й достойнство. Ъглите на широката й извита уста сочеха надолу, очевидно бяха застинали така завинаги. И тъй като устата бе най-хубавата й черта, Хелън изглеждаше доста безнадеждно.

— Единственото, което мога да направя — каза сковано тя — е да кажа, какво мисля. Фейт се е самоубила. Казах й, тъпо е да взима отрова със себе си на приема — там трябва да се веселим. Видях шишенцето в чантата й. Защо ще го взима, ако няма намерение да го използва?

В разбирането на Улф за жените има големи празноти. Но той все пак знае достатъчно, за да не се опитва да използва логика в разговор с тях. Така остави без внимание призива на Хелън към абсурдност.

— Кога — попита той — й казахте да не взима отровата със себе си?

— Когато се обличахме за приема. Живеехме заедно в един апартамент. Състоеше се от голяма стая с кухненски бокс и баня в края на коридора. Предполагам, може да се нарече апартамент.

— От колко време живеехте заедно с нея?

— От седем месеца. От август, когато тя напусна Грентъм хаус. Мога да ви отговоря на всякакви въпроси след разпитите през последните два дни. Госпожа Робинс я докара от Грентъм хаус в петък, за да може да се настани и да се подготви за работа — в магазина на Баруик — в понеделник. Нямаше много дрехи…

— Моля ви, госпожице Ярмис, трябва да уважаваме търпението на госпожица Вар и госпожица Татъл. Много посетители ли имаше госпожица Ъшър през тези седем месеца?

— Не, нито един.

— Нито мъж, нито жена?

— Не. Само госпожа Робинс идваше веднъж месечно да ни види.

— Как прекарваше вечерите?

— Четири пъти седмично ходеше на курс по машинопис и стенография. Щеше да става секретарка. Не разбирам, как успяваше — беше уморена, колкото мен. В петък често ходехме на кино. В неделя ходеше на разходка, така поне казваше. Аз бях твърде уморена. Понякога имах срещи и…

— Моля ви. Госпожица Ъшър изобщо ли нямаше приятели? Мъже или жени?

— Не съм виждала нито един. Не е имала нито една среща. Често й казвах, че така не трябва да се живее — пълзиш като червей…

— Получаваше ли поща?

— Не знам, не мисля. Оставяха ни пощата на една маса долу, в антрето. Никога не съм я виждала да пише писма.

— Обаждаха ли й се по телефона?

— Телефонът също е долу в антрето, но аз разбира се, щях да знам, ако някой й се беше обадил, когато и аз съм била там. Не помня да са й се обаждали. Смешно е, господин Улф. Отговарям на въпросите ви, без да се замислям. Те са абсолютно същите като въпросите на полицаите, дори думите са същите — не ми се налага да спирам, да мисля.

Можех да прегърна и да разцелувам и нея, макар и не със същото чувство както Етел Вар. Всеки, който порицаваше Улф, оказваше услуга на равновесието в природата. Да му кажеш в лицето, че е точно копие на ченгетата, беше достатъчно, за да му развалиш апетита за вечеря.

Той изсумтя.

— До известен момент всеки следовател се придържа към установената практика, госпожице Ярмис. Мястото на таланта е отвъд този момент, ако изобщо има талант. Малко ми е трудно да приема вашата папка с негативи — пак сумтене. — Може да не е извън моите възможности да задам въпрос, неповтарящ папагалски полицията. Ще опитам. Искате да кажете, че през седемте месеца, през които сте живели с госпожица Ъшър, не сте имали и намек за някакви нейни обществени или лични контакти с ближните й, като изключим работата, вечерното училище и посещенията на госпожа Робинс?

Хелън се мръщеше. Намръщи се още повече.

— Повторете — изкомандва тя.

Той повтори по-бавно.

— Това не са ме питали — заяви тя. — Какво значи намек?

— Подмятане, загатване.

Хелън продължаваше да се мръщи. Поклати глава.

— Не си спомням никакви загатвания.

— Никога ли не ви е казвала, че през съответния ден е срещнала еди-кой си познат или позната? Или че някой, клиент на Баруик й е досаждал? Или че са я спрели на улицата? Никога ли не е споделяла за главоболие или лошо настроение, разказвайки за някое свое сблъскване с някого? Сблъскване с някого означава среща лице в лице. Никога ли не е споменавала имена във връзка с някоя случка, приятна или неприятна? През всичките ви часове, прекарани заедно с нея, нищо ли не й напомни… Какво става?

Хелън изведнъж престана да се мръщи. Краищата на устата й малко се повдигнаха.

— Главоболие — каза тя. — Фейт никога нямаше главоболие, освен веднъж, един ден, когато се върна от работа. Нищо не яде и вечерта не отиде на училище. Предложих й да вземе аспирин. Тя отговори, нямало да й помогне. После ме попита дали имам майка. Майка ми, отвърнах, е починала. Тя каза, че би искала и нейната да е мъртва. Не беше в неин стил. Ужасно е да се говори така, й казах. Знам, беше отговорът, но, продължи тя, и аз бих казала същото, ако майка ми беше нейната. Срещнала я на улицата по време на обедната почивка. Станала сцена. Наложило се Фейт да избяга от майка си — Хелън изглеждаше доволна. — Това е контакт, нали?

— Да. Какво друго ви каза за случая?

— Нямаше друго. На следващия ден, не, през един ден, сподели, че съжалява за казаното, че всъщност не е имала желание майка й да е мъртва. Ако измрат всички, които аз искам да са мъртви, на гробищата няма да остане място за други, отвърнах аз. Разбира се, преувеличавах, но мислех, ще бъде добре да знае, че хората непрекъснато искат някой да е мъртъв.

— Споменавала ли е майка си друг път?

— Не, само тогава.

— Добре. Спомнихте си един контакт. Може би ще си спомните и друг?

Тя не можа да си спомни. Улф й зададе още въпроси, не повтарящи папагалски полицията. Но получи само подборка от бели петна и накрая се отказа.

Той премести поглед, за да включи останалите.

— Може би трябваше да обясня — каза той — точно защо исках да говоря с вас. Първо, тъй като сте били в близки отношения с госпожица Ъшър, исках да разбера отношението ви към мнението на господин Гудуин, че тя не се е самоубила. В общи линии вие го подкрепихте. Госпожица Вар го подкрепи със сериозни аргументи. Госпожица Ярмис го отхвърли със съмнителни аргументи. Госпожица Татъл не е сигурна.

Беше хитро и нечестно. Знаеше много добре, че Хелън Ярмис няма да разбере, какво означава „съмнителни“ и точно затова употреби думата.

— Второ — продължи той, — приемайки, че господин Гудуин е прав, тоест, че госпожица Ъшър не е отровила своето шампанско, и че следователно, го е направил някой друг, исках да ви видя и да ви чуя. Вие сте три от единадесетте, присъствали там и заподозрени. Изключвам господин Гудуин. Една от вас може да се е възползвала от тази възможност и да е взела бучка от отровата, за която всички сте знаели…

— Нямаше как! — заговори бързо Роуз Татъл. — Етел беше с Арчи Гудуин. Хелън беше с издателя — как му беше името, а — Лейдлоу. Аз бях с оня с големите уши, Кент. Нямаше как!

Улф кимна.

— Знам, госпожице Татъл. Очевидно, никой не е могъл. Значи, трябва да тръгна от друга точка. Всичките единадесет сте под подозрение. Не се опитвам да ви сплаша, за да измъкна с хитрост някоя скрита тайна за отношенията ви с Фейт Ъшър. Става дума за безкраен и труден процес. Тази вечер е само началото. Вероятно е също, той да се окаже безплоден. Ако някоя от вас знае такава тайна, тя ще трябва да бъде разкрита с други средства. Просто исках да ви видя и да ви чуя.

— Не говорих много — каза Етел Вар.

— Да — съгласи се Улф. — Но подкрепихте господин Гудуин. Това само по себе си е показателно. Трето и главно, трябваше ми вашата помощ. Приемам, че ако Фейт Ъшър е била убита, вие ще поискате виновникът да бъде намерен. Приемам също, че нито една от вас няма сериозни интереси, свързани с останалите осем и няма да се опитате да прикриете виновника.

— Аз, разбира се, нямам подобни интереси — заяви Етел Вар. — Както ви казах, убедена съм, Фейт не е слагала нищо в шампанското си. Но щом не е тя, тогава кой е? Мислих за това. Не съм била аз, не е бил господин Гудуин, не са били Хелън или Роуз — сигурна съм. Колко останаха?

— Осем, тримата поканени мъже — Лейдлоу, Шустър и Кент, икономът, господин Грентъм и госпожица Грентъм, господин и госпожа Робилоти.

— Естествено, не искам да прикривам никого от тях.

— Нито пък аз — увери ни Роуз Татъл, — щом някой го е извършил.

— Не можете да ги прикриете — им каза Хелън Ярмис, — ако не са го извършили. Тогава няма да има от какво да ги прикривате.

— Не разбираш, Хелън — отвърна й Роуз. — Той иска да открие извършителя. Ами ако е бил Сесил Грентъм и ти си видяла, как е взел шишенцето от чантата на Фейт и после го е върнал на място или нещо подобно, ще ти се иска ли да го прикриеш?

— Нали затова става дума — възрази Хелън. — Ако Фейт се е самоубила, за какво ми е да го прикривам?

— Но Фейт не се е самоубила. Етел и господин Гудуин са я наблюдавали.

— Защо тогава — попита Хелън — е взела шишенцето на приема, след като й казах да не го взима?

Роуз поклати глава, размятвайки конската си опашка.

— По-добре ни обяснете — обърна се тя към Улф.

— Страхувам се — каза той, — че това е извън моите възможности. За да изясня поне малко нещата, ще ви кажа, че нямах предвид подозрителни думи или действия, като например взимане на шишенцето от господин Грентъм по време на приема. По-скоро исках да ви попитам, дали знаете нещо за тези осем човека и дали можете да предположите какви причини биха могли да имат те, за да желаят смъртта на госпожица Ъшър. Знаете ли за връзка между някой от тях и госпожица Ъшър — пряко с нея или с някой неин близък?

— Аз не знам — каза уверено Роуз.

— Нито пък аз — заяви Етел.

— Те са толкова много — оплака се Хелън. — Бихте ли ги повторили?

Улф, търпелив, когато му оказваха натиск, повтори осемте имена.

Хелън пак се намръщи.

— Единствената, известна ми връзка — каза тя — е госпожа Робилоти. Тя идваше в Грентъм хаус да ни види. Фейт не я обичаше.

— А кой я обичаше — изпръхтя Роуз.

— Имаше ли нещо конкретно, госпожице Ярмис — попита Улф. — Нещо между госпожица Ъшър и госпожа Робилоти?

— Предполагам, че не — призна Хелън. — Сигурно не е било по-конкретно, отколкото при останалите.

— Нямахте ли предвид нещо особено, което са си казали двете?

— О, не. Никога не съм чувала Фейт изобщо да й казва нещо. Аз също не съм й казвала. Тя ни мислеше за уличници.

— Употребявала ли е тази дума? Наричала ли ви е уличници?

— Не, разбира се. Опитваше се да бъде добра с нас, но не знаеше как. Едно от момичетата каза, веднъж, когато била в дома, заявила, че според нея, ние сме уличници.

— Е — Улф пое дълбоко дъх и го изпусна, — още веднъж, мили дами, благодаря ви, че дойдохте — бутна стола си назад и стана. — Както изглежда, не напреднахме особено. Поне ви видях, поговорих с вас и знам, при необходимост къде да ви намеря.

— Едно не ми е ясно — заговори, ставайки Роуз Татъл. — Господин Гудуин каза, че не е на приема в качеството си на детектив. Но той си е детектив. Аз му съобщих за отровата на Фейт. Според мен, той би трябвало да знае, точно какво е станало. Не мисля, някой да е извършил убийство в присъствието на детектив.

Много повърхностен и необмислен поглед върху случая, реших аз, изпращайки дамите.