Рекс Стаут
Шампанско за самотник (8)

7.

Няма специален израз за описване външния вид на Бодуин стрийт 87 от преди няколко години. Или всъщност, има, ако познавате района. Някой беше похарчил доста пари. Отвътре също не беше зле. Подът бе покрит с керамични плочки в хубаво тъмно зелено. Стените бяха в по-светло зелено, но в същата гама. Рамката, очертаваща входа на асансьора беше покрита с тънка матова алуминиева лента. Получих инструкции по вътрешния телефон във вестибюла. Качих се в асансьора и натиснах копчето с номер 5.

Когато пристигнах на петия етаж, Байн беше излязъл да ме посрещне и да ме въведе вътре. Взе шапката и палтото ми и ми посочи следваща врата. Озовах се в стая, в каквато бих искал да се заселя, ако един ден Улф ме изгони, или аз напусна, е с някои дребни промени, може би. Килимите и столовете бяха точно, каквито харесвам, осветлението също беше добро, и нямаше камина. Мразя камините. Байн ме покани да седна и ме попита, дали ще пийна нещо. Благодарих и отказах. Той остана прав пред мен. Беше висок, слаб като върлина, отпуснат. Лицевите му кости бяха покрити само с кожа.

— Забърках те в дяволска каша — каза той. — Страшно съжалявам.

— Остави — отвърнах. — Признавам, позамислих се, защо си избрал точно мен. Един безплатен съвет. Безплатен, но добър. Следващия път, когато измисляш причина и симулираш, за да се измъкнеш от нещо, не се престаравай. Ако ще е простуда, да не е този род простуда, нека да е най-обикновен вирус.

Обърна един стол и седна.

— Явно си си навил на пръста, че съм симулирал.

— Разбира се, но моето самонавиване не доказва нищо. Доказателството трябва да бъде получено. И разбира се, може да бъде получено, ако има достатъчно голямо значение, като например с кого си се срещал или разговарял в понеделник вечер, на кого си се обаждал или кой ти се е обаждал на теб вчера, кой поддържа това място толкова хубаво и чисто, била ли е тук вчера и т.н. Това е за полицията. Ако на мен лично ми трябваше доказателство, аз си го получих — щом споменах, че простудата ти е била симулация, изведнъж ти се прииска веднага да ме видиш. Защо не го приемем, както си е?

— Каза, че не си съобщил на полицията.

— Точно така. Просто си съставих заключение.

— Каза ли на някой друг? На леля ми?

— Не. На нея пък още по-малко. Правех ти услуга, нали?

— Да, и аз го оценявам. Знаеш, Арчи, оценявам.

— Всички обичаме да ни ценят. Ще оценя, ако ми кажеш, за какво искаш да говориш с мен.

— М-м — хвана ръце зад главата си, за да покаже, колко случайно е всичко — две момчета си говорят спокойно и свободно. Да си призная честно, аз също съм вътре. Или бих бил, ако искаш да се гърча. Искаш ли да се гърча?

— Сигурно щях да поискам, ако се гърчиш добре. Но как да разбера, дали се гърчиш добре?

— Достатъчно е да кажеш, че съм се преструвал на болен, няма значение на кого — все едно, ще стигне до леля ми и тогава ще видиш — свали ръце и се наведе напред. — Ето как стана. Присъствах на тези проклети ежегодни вечери на рождения ден на чичо ми през последните три години. Писна ми. Леля ми ме покани пак. Опитах да се извиня и да се измъкна, но тя настоя. По известни причини, не можех да й откажа. В понеделник срещу вторник цяла нощ играх покер. Вчера сутринта бях подпухнал и не можех да се гледам. Въпросът беше, кого да натопя. За тази работа не можеш да хванеш първия срещнат. Първите двама избрани се оказаха извън града, следващите трима имаха срещи. Тогава се сетих за теб. Знам, можеш да се оправиш във всяко положение. Освен това, познаваш леля ми. Обадих ти се. Ти бе достатъчно великодушен и каза да — облегна се назад. — Това беше. А тази сутрин дойде съобщението за станалото. Казах, съжалявам, задето съм те забъркал. Наистина, страшно съжалявам. Но да си призная, и страшно се радвам, че не бях там. Сигурно не е било от най-приятните преживявания. Достатъчно голям егоист съм — радвам се, че го пропуснах. Разбираш ме, нали.

— Да. Моите поздравления. Не ми хареса особено.

— Не ти е харесало, обзалагам се. Това е, което исках — да ти обясня точно как е било. И никой няма да има полза, ако се разчуе за моята симулация, особено аз. Рано или късно историята ще стигне до леля ми — знаеш, как се отнася тя към подобни неща. Ще побеснее.

Кимнах.

— Не се съмнявам. Идеално положение. Ти искаш нещо от мен и аз искам нещо от теб. Чудесно. Ще се трампим. Аз няма да разгласявам фалшивата ти простуда, а ти ще ми уговориш среща в Грентъм хаус. Какво е това женско име? Ирвинк?

— Ируин. Бланш Ируин — почеса с показалец врата си. — Искаш да се трампим, а?

— Да. Няма нищо по-честно.

— Да, честно е — съгласи се той. — Нали ти казах по телефона, в такова положение съм, че не мога.

— Да, но тогава те молих за услуга, а сега сключваме сделка.

Пак го засърбя врата.

— Бих могъл да направя изключение, ако ми кажеш, какво ще искаш от нея. Каква е насоката?

— Лакомия. Желание за пари. Предложиха ми петстотин долара за разказа ми на очевидец на снощните събития. Искам да го украся с подробности от миналото. Все пак, не казвай това на госпожа Ируин. Сигурно вече не може да гледа журналисти. Просто й кажи, че съм твой приятел, честен гражданин, бил съм в затвора само пет пъти.

Той се засмя.

— Става. Чакай, докато не я видиш — стана сериозен. — Е, това е. Какъв смешен свят, Арчи. Едно момиче попада в затруднено положение и вижда единствения изход в самоубийството. Ти ставаш свидетел на това самоубийство, тъй като тези събирания са ми дошли до гуша. И сега ще вземеш петстотин долара, само защото си станал свидетел. Какъв смешен свят. Е, плащам ти за услугата, сравнително добре, нали?

Трябваше да призная и тази гледна точка. Каза, че му се иска да вдигне тост за смешния свят. Покани ме да се присъединя към него. С удоволствие, отвърнах аз. Донесе всичко необходимо за случая — уиски с вода, за мен, и с лед — за себе си. Вдигнахме тоста и той лично се обади на госпожа Ируин, в Грентъм хаус. Очевидно, положението му си беше съвсем наред — просто й каза, че ще й бъде благодарен, ако приеме един негов приятел. И това беше достатъчно. Тя каза, сутрин ще е по-добре, отколкото следобед. След като Байн затвори, двамата продължихме да обсъждаме смешния свят, допивайки питието си и направихме още една крачка по пътя към братството между всички мъже. Тръгнах си.

Когато се прибрах вкъщи, събранието беше свършило, тримата си бяха отишли, Улф си седеше на бюрото с настолната си книга — „Световният мир чрез световния закон“ от Гренвил Кларк и Луис Сон. Беше ми казал и аз да я прочета. Свърши си пасажа, свали книгата и ми каза да впиша предплатата за разходи, дадена на Сол, Фред и Ори — по двеста долара на всеки. Взех тетрадката от сейфа и вписах разходите. Върнах тетрадката на място, заключих сейфа и попитах Улф дали не трябва да знам нещо за заданията на тримата. Може да почака, отговори ми той. Това означаваше, че иска да продължи с четенето. Попита ме, какво става с моята задача. Казах му, че всичко е уредено и че няма да ме види утре сутринта, защото ще тръгна за Грентъм хаус преди девет.

— Сега наричам Остин Байн „Малкия“ — продължих аз. — Предполагам, защото е към един и осемдесет и пет, не съм го питал точно. Трябва да докладвам — дърпаше се, наложи се да упражня известен натиск. Вчера на телефона се опита да имитира запушен нос, но го направи доста неумело. Оказа се, изобщо не бил настинал. Каза, че ходил на три от тези събирания и му било писнало. Обадил ми се едва след като опитал да покани петима други, но те били заети. Така, че сключихме сделка. Той ме вкарва в Грентъм хаус, а аз няма да го наковладя на леля му. Байн изглежда усеща, че леля му може и да хапе.

Улф изсумтя.

— Няма нищо по-достойно за съжаление от един мъж, страхуващ се от жена. Наивен ли е?

— Ще се въздържа. Не е глупав. Възможно е, да е знаел, че някой се готви да убие Фейт Ъшър, така, че това да мине за самоубийство и е искал да присъства някой бдителен, умен и наблюдателен, който да го хване. Затова е избрал мен и сега разчита, аз с ваша помощ да хвана този някой. Или Някоя. А може да е бил искрен и просто да е достоен за съжаление.

— Не си приятел с него, така ли?

— Не, сър. Само познати. Виждал съм го единствено на приеми и тържества.

— Следователно фактът, че е избрал теб, сам по себе си значи нещо.

— Разбира се. Затова си направих труда да го посетя — да видя. Имаше и други начини са се добера до госпожа Ируин, от Грентъм хаус.

— Не си съставил заключение.

— Не, сър. Въпросителна.

— Добре. Фу. Да го е страх от жена.

Той вдигна книгата, а аз отидох в кухнята за чаша мляко.

В осем и двадесет на другата сутрин, четвъртък, карах лимузината Херон, модел 1957 г. нагоре по криволиците на Четиридесет и шеста улица към Западната магистрала. С купуването на тази лимузина предната година започна един спор, който още не беше свършил. Улф плащаше колите, но ги карах аз. Исках, ако се наложи, колата да се обръща рязко на сто и осемдесет градуса, но се сблъсках с представата на Улф за това, че всеки, пътуващ в лек автомобил е в постоянна смъртна опасност, и че тази опасност е обратнопропорционална на размерите на автомобила. Вероятно би могъл да се отпусне в четиридесет тонен камион. Така че, купихме Херона. Трябва да кажа — нямах нищо против него, с изключение на размерите му.

Скоро получих доказателство за чутото и видяното — четиридесет и осем часовият дъжд в Ню Йорк, малко по на север се беше изсипал във вид на сняг. При Хауторн съркъл вече се виждаше отстрани на пътя. Колкото по-нататък карах по Таконик Стейт Паркуей, толкова повече ставаше снегът. Слънцето го осветяваше, надничайки иззад склоновете на преспите и насипите. Беше ми приятно да се боря с трудностите на тази старомодна зима, плувайки по асфалта с петдесет и осем мили в час покрай почти двуметровите бели хълмове само на крачка от колелата. Най-сетне напуснах главното шосе и тръгнах по второстепенния път между хълмовете. Трудностите станаха по-големи. Свих между две каменни колони. На едната от тях имаше надпис „Грентъм хаус“. Тръгнах по широката виеща се алея нагоре, към върха на хълма. Беше разчистен само един тесен коридор. След друг завой се наложи да спра. Бях блокиран, но не от снега. Бяха девет или десет от тях. Стояха и ме гледаха. С розови лица и блестящи на слънцето очи, с разноцветни жакети и палта, без шапки, някои с ръкавици, други без. Навсякъде другаде биха ги взели за група ученички, ако не бяха толкова обемно кръгли през талията. Стояха и ме гледаха. Белите им зъби блестяха.

Свалих прозореца и подадох глава навън.

— Добро утро — казах. — Какво предлагате?

Предната — имаше толкова тъмнокестенява коса, че се виждаше само половината от лицето й — извика:

— От кой вестник сте?

— Не съм от вестник. Съжалявам, ако е трябвало да бъда. Аз съм просто разсилен. Може ли да се отдръпнете?

Една друга, блондинка, беше застанала до калника.

— Работата е там — каза тя, — че вие сте точно по средата. Ако минете малко напред, ние ще можем да се промъкнем отстрани — обърна се и изкомандва. — Тръгнете нагоре и му дайте път.

Останалите се подчиниха. Когато стигнаха на достатъчно разстояние, дадох колата напред и надясно — калникът ми чак закачи снежния борд. Спрях. Те казаха, че така е добре и тръгнаха в индийска нишка надолу по алеята. Подминали предната броня, те една след друга се обръщаха настрани, което ми се стори погрешно, защото надлъжното им разстояние беше по-голямо от ширината. Освен това, трябваше да минат с гръб към колата, така, че коремите им да опират в мекия сняг. Но не. Те всички се обръщаха с лице към мен. Няколко от тях направиха приятелски забележки, а една, с остра малка брадичка и танцуващи черни очи, се пресегна и ме дръпна за носа. Подадох глава навън, за да се уверя, че всички са преминали, махнах им за довиждане и леко настъпих газта.

Грентъм хаус, в миналото нечий дворец, се беше прострял върху повече от половин декар, заобиколен от вечно зелени дървета, отрупани със сняг и други, все още без листа, приличащи на зимни скелети. Пространството беше разчистено. Имаше достатъчно място, за да се обърна. Оставих колата и тръгнах по пътеката през терасата, към вратата. Отворих я, влязох, пресякох вестибюла и се озовах в зала, горе-долу с размерите на салона на госпожа Робилоти. Към мен накуцвайки се приближи старец, прехвърлил осемдесетте и изскърца:

— Как се казвате?

Отговорих. Той каза, че госпожа Ируин ме очаква и ме въведе в по-малка стая. Зад бюрото седеше жена. Заговори още щом влязох.

— Надявам се на Бога, да не сте сгазили моите момичета.

— Съвсем не — уверих я аз. — Спрях и ги пуснах да минат.

— Благодаря ви — тя кимна към един стол. — Седнете. Снегът се опита да ни задуши, но те трябва да вземат въздух и да се раздвижат. Журналист ли сте?

— Не — отвърнах. — Бях готов да продължа, но правото да води разговора принадлежеше на нея.

— Господин Байн каза, че името ви е Арчи Гудуин и сте негов приятел. Според вестника, на вечерята у госпожа Робилоти е присъствал и някой си Арчи Гудуин. Вие ли бяхте?

Завари ме неподготвен. С прибраната си прошарена коса, със стегнатата си фигура и бързите кафяви очи, поставени далече едно от друго, тя ми напомни за госпожица Кларк — моята учителка по геометрия в Охайо. Госпожица Кларк винаги успяваше да ме предскаже. Изчаках госпожа Ируин да реши каква линия ще следва. Аз от своя страна първо трябваше да реша, как да отговоря — „бях аз“ или „аз бях“.

— Да — казах, — аз бях. Във вестника пише също, че работя за частен детектив на име Ниро Улф.

— Знам, че пише. В качеството на детектив ли сте тук?

Явно искаше да стигне до същността на въпроса. Така правеше и госпожица Кларк. Но аз се надявах, че съм достатъчно силен мъж, за да не се страхувам от една жена.

— Най-добрият начин да ви отговоря — продължих аз — е да ви обясня защо съм дошъл. Знаете, какво се е случило по време на приема. Знаете, че съм бил там. Идеята изглежда е, че Фейт Ъшър е извършила самоубийство. Полицията, струва ми се, клони в тази посока. Но имайки предвид видяното и онова, което не съм видял, аз се съмнявам, че е било така. Моето лично мнение е, че е била убита. Ако наистина е била убита, ще ми бъде много неприятно, извършителят да остане ненаказан. Но преди да заговоря за това публично, бих искал да проверя някои неща. Предположих, че най-подходящото място, където може да се направи справка за Фейт Ъшър е тук, при вас.

— Разбирам — седеше изправена, очите и бяха сериозни. — Значи, сте рицар с пера?

— Съвсем не. Бих се чувствал глупаво с пера. Засегната е гордостта ми. Аз съм професионален детектив и се старая да работя добре. А някой извършва убийство пред очите ми, как мислите, ми харесва това?

— Защо мислите, че е било убийство?

— Както казах, имайки предвид видяното и онова, което не съм видял. Въпрос на наблюдения. Бих искал това да бъде обяснението, ако не възразявате.

Тя кимна.

— Професионалистът с неговите тайни. И аз си имам моите професионални тайни. Имам научна степен по медицина. Госпожа Робилоти ли ви изпраща?

Решението не бе трудно. Грентъм хаус не зависеше от госпожа Робилоти — беше осигурен по завещанието на Албърт Грентъм. Вероятността да позная, какво мисли госпожа Ируин за госпожа Робилоти, беше едно към десет. Не се колебах.

— За Бога, не. Достатъчно лошо е да бъде извършено самоубийство в нейния салон. Ако разбере, че съм тук и търся доказателства в подкрепа на тезата си за убийство, ще подивее.

— Госпожа Робилоти не подивява, господин Гудуин.

— Вие я познавате по-добре от мен. Ако тя изобщо някога подивее, на някого ще му се случи случка. Аз, разбира се, рискувам. Ако също като нея предпочитате самоубийството пред убийство, жалко за бензина, изгорен за да стигна дотук.

Погледна ме отдолу нагоре.

— Не — отсече — не предпочитам.

— Толкоз по-добре — казах аз.

Тя вдигна брадичката си.

— Не виждам, защо да не ви кажа онова, което казах и на полицията. Възможно е, разбира се, Фейт да се е самоубила, но аз се съмнявам. Доста добре опознавам моите момичета. Тя прекара тук почти пет месеца. Съмнявам се. Знаех, че има шишенце с отрова — тя не ми е казвала, каза ми едно от другите момичета. Въпросът беше, дали да й го взема. Реших, да не й го взимам — щеше да е опасно. Да се разхожда с него, да го показва и да говори, че ще го използва — беше отдушник за нервите й. Ако й го бях взела, щеше да й се наложи да си търси друг отдушник, не искам да казвам, какъв би могъл да бъде той. Едната причина, накарала ме да се усъмня в самоубийството й е, че все още е носила шишенцето с отровата.

Усмихнах се.

— Това ще се хареса на полицията.

— Естествено не им хареса. Другата причина е, че щом най-накрая е решила да използва отровата, не би го направила на приема, пред всички онези хора. Би изпила отровата някъде насаме, на тъмно и би оставила писмо за мен. Знаеше, какво чувствам към моите момичета, знаеше, че подобно нещо би ме наранило, затова би ми оставила писмо. И още една причина. Тя беше много упорита. Шишенцето с отровата беше враг, когото тя се опитваше да победи. То означаваше смърт. Фейт беше на път да я надвие. Духът й, скрит дълбоко в нея, се показваше само от време на време, като проблясък в очите. Трябва да сте видели този проблясък.

— Да, във вторник вечерта танцувах с нея.

— Значи, все още е бил в нея, следователно не се е самоубила. Но как мислите да го докажете?

— Не мога. Не мога да докажа отрицание. Ще трябва да докажа твърдение или поне да го задвижа. Щом тя не е сложила отровата в шампанското, някой друг я е сложил. Кой? Ето целта.

— О! — очите й се разшириха. — Господи! Очевидно, разбира се. Повярвайте, господин Гудуин, не съм се сетила за това. Единствената ми мисъл беше, че Фейт не се е самоубила. Размишленията ми спряха до тук — сви устни, поклати глава. — Не мога да ви помогна — каза твърдо тя. — Във всеки случай ви желая успех. Бих помогнала, ако можех.

— Вече ми помогнахте — уверих я аз. — Вероятно бихте могли да ми помогнете още, ако нямате нищо против да ви задам няколко въпроса. Щом сте чели вестника, знаете кой е присъствал във вторник вечер. Да поговорим за трите момичета — Хелън Ярмис, Етел Вар и Роуз Татъл. И трите са били тук по времето, когато и Фейт Ъшър е била, нали?

— Да. Престоят им се застъпва. Хелън и Етел напуснаха един месец преди Фейт. Роуз дойде шест седмици преди Фейт да напусне.

— Някоя от тях познавала ли я е преди да се срещнат тук?

— Не. Не съм ги питала — питам ги колкото се може по-малко за тяхното минало — нямаше признаци да се познават отпреди. Тук не стават много неща, които аз да не знам.

— Имало ли е неприятности между някоя от трите и Фейт?

Тя се усмихна.

— Господин Гудуин, казах, ще ви помогна, ако мога, но това е смешно. Моите момичета си имат своите кавги и дрязги — естествено е — но уверявам ви, тук не е станало нищо, способно да всели убийство в сърцето на Хелън или Етел, или Роуз. Ако беше станало, аз щях да знам и да го предотвратя.

— Щом не е била някоя от тях, трябва да търся другаде. Да вземем тримата поканени мъже — Едуин Лейдлоу, Пол Шустър и Бевърли Кент. Познавате ли някой от тях?

— Не. Никога не съм чувала тези имена.

— Не знаете нищо за тях?

— Абсолютно нищо.

— Какво ще кажете за Сесил Грентъм?

— Не съм го виждала от няколко години. Баща му го довежда два пъти — не, три пъти — на летния ни пикник. Тогава Сесил беше на шестнадесет — седемнадесет години. След смъртта на баща си една година участва в нашия управителен съвет, но после се оттегли.

— Знаете ли нещо за евентуална връзка между него и Фейт Ъшър?

— Не.

— А Робърт Робилоти?

— Виждала съм го само веднъж, преди две години — дойде на нашата благодарствена вечеря заедно с госпожа Робилоти. Той свири на пиано, момичетата пяха и когато госпожа Робилоти бе готова да си тръгне, те не искаха да го пуснат. Чувствата ми към него са смесени.

— Вярвам ви. Тогава Фейт не е била тук?

— Не, не беше.

— С мъжете приключихме. Селия Грентъм?

— Някога я познавах сравнително добре. Година и нещо след завършването на колежа тя идваше доста често — три-четири пъти в месеца — да учи момичетата на разни неща и да си говори с тях. После изведнъж престана да идва. Тя наистина много ни помагаше. Момичетата я обичаха. Има своите добродетели, или ги имаше, но е твърдоглава. Не съм я виждала от четири години. Изкушавам се да добавя още нещо.

— Заповядайте.

— Нямаше да го споделя с вас, ако не мислех, че ще ме разберете правилно. Търсите убиеца. Селия е способна да извърши убийство, щом прецени, че случаят го изисква. Единственият, признаван от нея ред, е нейният собствен. Но не мога да си представя случай, който би я отвел до убийството на Фейт Ъшър. Не съм я виждала от четири години.

— Значи, ако е имала някакви контакти с Фейт Ъшър, вие не бихте могли да знаете. И накрая, но не последна по значение — госпожа Робилоти.

— Хм — тя се усмихна. — Тя си е госпожа Робилоти.

Отвърнах й с усмивка.

— Съгласен съм. Сигурно я познавате. Била е госпожа Албърт Грентъм. Изкушавам се да добавя нещо.

— Заповядайте.

— Не бих го споделил с вас, ако не бях сигурен, че ще ме разберете правилно. Имам чувството, че ако знаехте нещо, сочещо госпожа Робилоти като евентуален убиец на Фейт Ъшър, щяхте да прецените, че е ваш дълг да ми го кажете. Следователно, мога просто да ви попитам, знаете ли такова нещо?

— Доста дръзко, господин Гудуин. Но аз просто ще ви отговоря — не. След смъртта на господин Грентъм, госпожа Робилоти идва тук веднъж месечно, с изключение на периодите, когато пътува. Не се чувства удобно с момичетата, а и те с нея. Идвала е, разбира се, и докато Фейт беше тук. Доколкото знам обаче, никога не е разговаряла насаме с нея. Така че, отговорът на вашия въпрос е не.

— Кой решава, кои момичета да бъдат поканени на ежегодната вечеря по случай рождения ден на Грентъм?

— Докато беше жив господин Грентъм — аз. Първите няколко години след смъртта му — госпожа Грентъм, по информация, подадена от мен. През последните две години тя прехвърли тази дейност на господин Байн. Той се съветва с мен.

— Така ли? Малкият не ми спомена.

— Малкият?

— Господин Байн. Така го наричаме. Ще го попитам. Нали не възразявате и вие да ми кажете, как точно става това? Той предлага имена и ви пита за тях, така ли?

— Не, аз изготвям списъка, главно от момичета, живели тук през последната година, с информация и коментар. Той избира измежду тях. Изготвям списъка много внимателно. Някои от моите момичета не биха се чувствали удобно в подобно обкръжение. Не знам въз основа на какво господин Байн прави своя избор.

— Ще го попитам — сложих ръка на бюрото й. — А сега най-важното. Разчитам най-вече на него, щом сте склонна да ми помогнете. Вероятно е, положението или събитието, довело до смъртта на Фейт Ъшър да е станало преди тя да дойде тук. Може да е станало и след като е напуснала, ала вие, все едно, няма как да знаете. Била е тук почти пет месеца. Казахте, че питате момичетата колкото се може по-малко за тяхното минало. Те обаче сигурно ви разказват много, нали?

— Някои от тях, да.

— Разбира се. И вие естествено пазите разказите им в тайна. Но Фейт е мъртва и вие казахте, че ще ми помогнете, ако можете. Сигурно ви е казала нещо. Евентуално, дори името на мъжа, отговорен за идването й тук.

Зададох този въпрос, защото трябваше да го задам. Госпожа Ируин беше твърде умна, за да не се досети, че това е първият и най-важен въпрос, чийто отговор ще поиска един детектив във връзка с миналото на Фейт Ъшър. Ако не го бях задал, госпожа Ируин щеше да се чуди защо, а може да се окаже достатъчно съобразителна и да предположи, че вече знам отговорът. Вероятността да ми отговори положително не беше голяма, съдейки по тона и начина на казаното — никога не е чувала за Едуин Лейдлоу.

— Не — каза тя. — Не ми е казвала нито дума за него. Съмнявам се да е говорила и с момичетата.

— Но все пак ви е казала нещо.

— Не беше много. Ако имате предвид факти, имена на нейни познати, какво е правила — абсолютно нищо. Все пак, доста говори с мен и аз направих два извода за нея, по-точно за миналото й. Не, три. Първият — имала е само една сексуална връзка, при това кратка. Вторият — никога не беше виждала баща си и вероятно не знаеше кой е. Третият — тогава майка й беше още жива и тя я мразеше. Не, „мразеше“ е твърде силна дума. Фейт не беше създадена да мрази. Може би точната дума е нехаресване, отвращение. Аз си съставих тези три извода, но тя не потвърди дословно нито един от тях. Оттук нататък, не знам нищо за нейното минало.

— Знаете ли името на майка й?

— Не. Както казах, никакви факти.

— Как Фейт е попаднала в Грентъм хаус?

— Дойде един ден през март, точно преди година. Беше в седмия месец. Нямаше писмо, нито телефонно обаждане. Дойде направо. Веднъж чела за Грентъм хаус в едно списание и го запомнила. Бебето се роди на осемнадесети май — тя се усмихна. — Не помня наизуст датите на всички тукашни раждания. Тази я извадих за полицията.

— Възможно ли е бебето да е замесено, в смъртта й имам предвид? Нещо или някой, свързан с него или с неговото осиновяване?

— Не. Изобщо. Аз уредих това. Имате честната ми дума.

— Някой посещавал ли я е тук?

— Не. Никой.

— Казахте, прекарала е тук пет месеца. Следователно, напуснала е през август. Някой дойде ли да я вземе?

— Не. Момичетата обикновено не остават толкова дълго след раждането. Фейт обаче имаше тежко раждане и трябваше да се възстанови. Всъщност, дойдоха да я вземат — господин Джеймс Робинс, член на управителния ни съвет. Откара я в Ню Йорк, Госпожа Робинс й била намерила работа в мебелния магазин на Баруик и уредила да се настани в една стая с Хелън Ярмис. Както знаете, Хелън също е била на вечерята във вторник вечер. Хелън би могла да знае… Да. Дора?

Обърнах се. На вратата стоеше жена на средна възраст, малко възпълничка за синята си униформа, и държеше топката на вратата.

— Извинявайте, че ви прекъсвам, докторе — започна тя. — Но Катерина, изглежда, малко ускорява нещата. Четири пъти от девет часа до сега и последният само двадесет минути.

Госпожа Ируин стана и тръгна. Докато стигне до мен, аз също бях станал. Поех протегнатата ми ръка.

— Може да е само подготовка — каза госпожа Ируин, — ала е по-добре да отида да я видя. Повтарям, господин Гудуин, желая ви успех, независимо, какво ще означава той. Не ви завиждам за вашата работа, но ви желая успех. Простете ми внезапното излизане.

Отвърнах, че й прощавам. Щеше ми се да добавя, предпочитам моята си работа пред нейната или на Катерина.

Докато се обличах, пресметнах, че ако работи в дома от петнадесет години и приема по едно раждане седмично, бебето на Катерина щеше да е 780-то, а ако ражданията са два пъти в месеца — 360-то. По пътя към колата я съжалих. Щеше да ми е неприятно да срещна отново момичетата на пътя и да повторя маневрата в обратна посока — те нагоре, аз надолу и те пак да отъркат коремите си по бордовете на колата и по ръчките на вратите. За щастие, когато запалих мотора, те се появиха от тунела на алеята. Лицата им бяха още по-розови. Пуфтяха. Една от тях пропя:

— Отивате ли си?

Друга извика:

— Защо не останете за обяд?

Някой друг път, отговорих. Радвах се, че бях обърнал колата при пристигането. Искаше ми се да им кажа — Катерина се подготвя за голямото събитие и да видя как ще го приемат, но реших, че би било нетактично. Те се изтеглиха от пътя. Натиснах газта и тръгнах. Само една от тях не ми каза довиждане — още не можеше да си поеме дъх.