Рекс Стаут
Шампанско за самотник (7)

6.

В пет и петнадесет следобед, когато Лейдлоу си тръгна, имах тридесет и две страници стенографски записки по моя собствена система. Улф, разбира се, се беше качил в оранжерията още в четири часа. Последния час и петнадесет минути разговора водих аз. Улф слезе в офиса в шест. Бях дешифрирал на машина четири страници от записките си, дописвах петата.

Повечето бяха излишна загуба на време и на хартия, но имаше и ценни неща. Например, нямаше нищо за трите неомъжени майки, останали живи. Лейдлоу никога не се беше срещал и изобщо не беше чувал за Хелън Ярмис, Етел Вар или Роуз Татъл преди общата ни вечеря. Хакет също беше бяло петно. За него научих само, че бил добър иконом — това си го знаех — и че работел там от доста време, отпреди да почине Грентъм.

Госпожа Робилоти. Лейдлоу не се интересуваше особено от нея. Той не го каза така, но беше очевидно. Нарече я вулгарен човек. Първият й съпруг, Албърт Грентъм, имал филантропични наклонности и знаел какво да прави с тях. Но тя била фалшива. Всъщност не тя продължавала да поддържа филантропичните му дейности. Това било осигурено в неговото завещание. По тази причина, тя прекарвала много време в работа, свързана с тях, като например заседания на разни ръководства и т.н., само за да запази благата си. „Блага“ за Лейдлоу очевидно, не означаваше хора с повече пари — доста либерално отношение за човек със собствени десет милиона.

Робърт Робилоти. От него Лейдлоу се интересуваше още по-малко и ми го каза. Госпожа Албърт Грентъм, вече вдовица, се запознала с него в Италия и го докарала заедно с багажа си. Този факт сам по себе си показвал, че е вулгарна. Тук обаче, както ми се стори, нещата се объркаха, защото Робилоти не бил вулгарен. Бил лъскав, възпитан и добре информиран. (До тук цитирам Лейдлоу). Е, бил разбира се, и паразит. Когато попитах, дали търси навън любовната утеха, липсваща у дома му, Лейдлоу отговори, че имало слухове, но слухове винаги си има.

Селия Грентъм. Тук получих изненада — нищо потресаващо, но достатъчно, за да ме накара да повдигна вежди. Преди шест месеца Лейдлоу й направил предложение. Тя отказала.

— Казвам ти това — разказваше той, — за да ти стане ясно, че не мога да съм много обективен към нея. Може би имам късмет. Тогава все повече се ядосвах на себе си заради станалото с Фейт Ъшър. Изглежда просто съм търсил помощ. Селия би могла да ми помогне, ако бе поискала. Тя е момиче с характер, но още не е решила, какво да прави с него. Причината, с която обясни отказа си да се омъжи за мен бе, че не танцувам достатъчно добре.

Докато говорихме за Селия разбрах, че Лейдлоу е малко старомоден. Попитах го за отношенията й с мъжете. Получих неопределен отговор. Уточних въпроса — девствена ли е? Разбира се, отвърна той, щом я е молил да се омъжи за него. Старомоден младеж на тридесет и една.

Сесил Грентъм. Направи ми впечатление, че говорейки за него Лейдлоу беше дипломатичен. Мисля, че се досетих защо. Сесил беше три години по-малък от Лейдлоу. Интересите и действията на Сесил, както бях чувал, следваха същата посока като интересите и действията на Лейдлоу преди три години — преди събитията, свързани с Фейт Ъшър да му докарат всички тези неприятности, със съответните определения. Трябва да се има предвид също, че докато състоянието на Лейдлоу е било изцяло на негово разположение, кредитът на Сесил се контролира от майка му и той трябва да внимава с харченето. Чували Сесил да казва, че би искал да направи нещо, за да спечели малко пари, но все не можел да намери свободно време. Всяка година прекарвал трите летни месеца в едно ранчо в Монтана.

Пол Шустър. Истинско чудо. Сам си пробил път в колежа и в Юридическия факултет. Когато завършил с почести и високи отличия, го поканили във Върховния съд на Съединените щати, но той предпочел да отиде в една фирма на Уол стрийт с пет имена отгоре и още два пъти по толкова от двете страни на заглавната част на бланките за писма. Вероятно получава сто и двадесет долара на седмица. И още по-вероятно, на петдесет ще загребва по половин милион годишно. Лейдлоу го познава повърхностно и не може да ми даде информация за по-близките му връзки с единия и с другия пол. Притежателят на едно от петте имена в заглавната част на бланката, сега много уважаван, е бил адвокат на Албърт Грентъм. Вероятно тази е връзката, довела Шустър на масата на госпожа Робилоти.

Бевърли Кент. От рода Кент от остров Роуд, ако това ви говори нещо. На мене нищо не ми говореше. Семейството му все още държеше три хиляди акра (около хиляда и петстотин декара) и няколко мили от една река на име Ушкепо. Също е съученик на Лейдлоу от Харвард. После последвал семейната традиция и избрал за своя кариера дипломатическата служба. Според Лейдлоу, не е много вероятно някога да е извършвал нещо неблагоразумно, като изключим страстните му пориви към жените.

Едуин Лейдлоу. Поправил се човек, разкаял се грешник, възродена душа. Както се изрази, имал под ръка и други подходящи клишета, но аз му казах, че това до тук е достатъчно. Преди три години наследил бащиното си имане, но продължил да живее както преди — лекомислено. Стегнал се и започнал да наваксва едва след историята с Фейт Ъшър. Доколкото знае, не е направил майка от друга жена, женена, или не. Покупката на Малвин прес му струвала повече от половината състояние. Затова през последните четири месеца прекарвал в офиса си по десет часа на ден, пет дни в седмицата, без да се броят вечерите и почивните дни. Мисли, че до пет години ще заеме мястото си в книгоиздателския бизнес.

Що се отнася до Фейт Ъшър, всичко — и убеждението му, че не го е правила безразборно, и това, че на последната им среща не е повдигнал въпроса, дали има съмнения в неговото бащинство на детето, което носи — се дължи на впечатленията му от нея. Не знае нищо за семейството й и за нейното минало. Не е знаел дори къде живее — отказала да му каже. Дала му телефонен номер, той й се обаждал там. Но сега не си го спомня. Когато се поправил, си устроил малка лична церемония — унищожаване на телефонния указател. Казах, че по време на едноседмичното му пътешествие с нея е имало предостатъчно време за разговори. Отвърна, че говорили много, но тя избягвала всичко, засягащо я лично. Според него, била завършила гимназия.

Преди Улф да се качи в оранжерията, цял час говорихме за предната вечер. Улф го прекара през всяка минута, опитвайки се да получи поне слаб проблясък или намек. Лейдлоу беше сигурен, нито той, нито Фейт Ъшър не са казвали или правили нещо, което да накара, когото и да било да заподозре, че се познават отпреди, с изключение на нейния отказ да танцува с него. Но това било чуто само от мен. Поканил я на танц, защото мислел, че ще забележат, ако не я покани.

Главният въпрос, естествено беше моментът на идването на Сесил Грентъм на бара, да вземе шампанското. Лейдлоу стоял там заедно с Хелън Ярмис — току-що бил танцувал с нея — и господин и госпожа Робилоти. Когато той и Хелън Ярмис се приближили към бара, оттам се отдалечили Селия Грентъм и Бевърли Кент. На бара останали семейство Робилоти и разбира се, Хакет. Когато дошъл Сесил Грентъм, те с Хелън Ярмис били там повече от една минута, но не повече от две. Той казал това и на полицията. Не може да каже, дали на бара е имало други пълни чаши, когато той взел шампанско за Хелън Ярмис и за себе си. Просто не обърнал внимание. Полицаите го карали да се опита да възстанови картината, ала той не успял. Единственото, в което е сигурен е, че не е слагал отрова в ничие шампанско. Почти сигурен е, че и Хелън Ярмис не е. Била е плътно до него.

Имаше още доста, но това е достатъчно за тук. Можете да видите, защо казах, че повечето е било излишна загуба на време и хартия. Трябва да спомена — Улф продиктува декларацията, аз я написах на машина и Лейдлоу я подписа. Освен това, по поръчение на Улф, веднага след като Лейдлоу си тръгна, се обадих на Сол Панзър, Фред Дъркин и Ори Кетър и ги помолих да дойдат в девет часа.

Улф влезе в шест — точен, както винаги — и седна зад бюрото си. Подредих първите екземпляри на четирите завършени страници, дадох му ги и се върнах на пишещата машина.

— Арчи.

Извих шия.

— Да, сър?

— Моля те за малко внимание.

Завъртях се.

— Да, сър.

— Ще се съгласиш, това е цялата дяволщина на проблема — огромни трудности в неприятен контекст.

— Да, сър.

— Питах вече три пъти за убеждението ти, че госпожица Ъшър не е извършила самоубийство. Първия път, от обикновено любопитство. Втория път, в присъствието на господин Крамър, реторично, за да ти дам възможност да защитиш становището си. Третия път, в присъствието на Лейдлоу, съвсем между другото — знаех, че няма да отстъпиш, докато е тук. Сега те питам пак. Знаеш, как стоят нещата. Ако се заема с тази работа, приемайки, че е била убита — предположение, основано единствено на твоето свидетелство — известно ти е, какви последици ще има това като време, енергия, разум и ядове. Разходите са за сметка на господин Лейдлоу, но останалото е за моя сметка. Не ми пука за допълнителния риск от ровенето в празна дупка. Така че, питам те отново.

Кимнах.

— Знаех, че ще стигнем дотук. Естествено. Оставам на своето. Мога да си повторя рецитацията, ако искате.

— Не. Вече ми разясни основанията си. Ще ти напомня само — обстоятелствата, изложени от господин Крамър, сочат невъзможност някой да сложи отрова в шампанското и да е поне малко сигурен, че точно тази чаша, ще стигне до госпожица Ъшър.

— Чух го.

— Да. Същото възражение важи и за предположението, че отровата е била предназначена за друг и попадането й при госпожица Ъшър е нещастна случайност.

— Точно така.

— Не можем да подминем факта, че тя е била и най-вероятната мишена, тъй като отровата е била в нейната чанта, правейки възможно обяснението самоубийство. Но за теб, то би останало окончателно. Следователно, почти сигурно е, отровата да е била предназначена за нея.

— Точно така.

— Но според аргументите на господин Крамър, по-вероятно е да не е била предназначена за нея.

Усмихнах му се.

— По дяволите — казах. — Знам, че е първо качество. Признавам, не бих могъл да се ориентирам, откъде да започна, но не е и нужно. Това е по вашата част. Заговорихме за започване — Сол, Фред и Ори ще бъдат тук в девет часа.

Направи физиономия. Трябваше да им измисли някаква работа. До девет оставаха по-малко от три часа. В един от тях щеше да вечеря — нямаше да напряга ума си на масата.

— Ангажирах се — изръмжа той — едва сега, след като говорих с теб. Чекът на господин Лейдлоу трябваше да бъде върнат — плесна ръце върху ръчките на стола. — Вътре съм. И ти също. Утре сутринта ще отидеш в онази институция, Грентъм хаус, и ще разучиш всичко за Фейт Ъшър. Как е попаднала там, кога е постъпила и кога е напуснала, какво е станало с детето й — всичко. Събери всички подробности.

— Ще ги събера, ако успея да вляза. Констатирам като факт, не като възражение — днес това място сигурно е имало доста посетители. Поне десет различни журналисти, без да броим ченгетата. Имате ли някаква идея?

— Да. Вчера сутринта ми каза, че един твой познат на име Остин Байн, ти се обадил и те помолил да го заместиш на снощното събиране. Днес господин Лейдлоу каза, че човек на име Остин Байн, племенник на госпожа Робилоти, ходил веднъж в Грентъм хаус по поръчение на своята леля. Предполагам, става дума за същия човек?

— Предполагате — седнах, преметнал крак върху крак. — Няма да ви навреди, а и за моето самочувствие ще бъде добре, ако ме оставите да се занимавам с някоя дреболия от време на време. Вече се бях сетил за Остин Байн и ви попитах за идея само от възпитание. Познавам силата на вашата наблюдателност и памет — няма нужда да ми я показвате, напомняйки ми, че мимоходом съм споменал името му… Защо сумтите?

— Представих си, че самочувствието ти има нужда от поощрение. Знаеш ли къде да намериш господин Байн?

Отговорих, да, и преди да се върна към пишещата машина, избрах номера. Свободно. През следващия час и половина, прекъсвах писането четири пъти, за да въртя — пак свободно. Дойде време за вечеря. Улф не позволяваше на никого и на нищо да нарушава хода на храненето. Тъй като вечеряхме заедно в столовата, моето ставане от масата беше своеобразно нарушение. Не му беше приятно, но този път се налагаше. По време на вечерята три пъти ходих до офиса да въртя на Байн — безуспешно. Свършихме с печените круши, преместихме се в офиса, Фриц донесе кафето. Опитах отново. Приех присъдата „свободно“, едва след като преброих тринадесет позвънявания. Бях преброил девет, когато се звънна на вратата и Фриц съобщи за Сол Панзър. Другите двама пристигнаха след около минута.

Тези тримата — Улф винаги ги викаше, когато му трябваха повече очи, уши и крака — бяха сред най-добрите, които можеха да се намерят в района на столицата. Сол Панзър беше дребно момче с голям нос. Никога не носеше шапка. Отстъпваше само пред каскета, и то при лошо време. Със собствена кантора и персонал би могъл да спечели много, но не би му оставало време да си свири на пиано, да си играе на карти или да си чете. Така че, предпочиташе да е на свободна практика — наемаше се срещу седемдесет долара на ден. Фред Дъркин беше обемист и плешив. Имаше си и своите слабости. Струваше поне на половината на Сол. Такава му беше и цената, при подходяща поръчка. Ако Ори Кетър беше умен, колкото беше смел и хубав, той самият щеше да наема хора, вместо да бъде наеман. На Улф щеше да му се наложи да си търси друг, което нямаше да е лесно — добрите оперативни работници са рядкост.

Тримата седяха на жълти столове, в редица пред бюрото на Улф. Не ги беше виждал от два месеца. Бяха разменени любезности, включително и ръкостискания. Те са сред онези девет или десет човека, на които Улф с удоволствие протяга ръка. Сол и Ори приеха предложението за кафе, Фред предпочете бира.

Улф си сръбна кафе, остави чашата и ги огледа.

— Заех се — каза той — да намеря обяснение за нещо, което едва ли може да бъде обяснено.

Фред Дъркин се намръщи, съсредоточавайки се. Той отдавна бе решил, че всяка дума, изречена от Улф, съдържа указание и нямаше намерение да пропусне нито една, ако това му се удадеше. Ори Кетър се усмихна, за да покаже, че разпознава шегата, когато я чуе, и я оценява. А Сол Панзър каза:

— Значи, работата е да се измисли обяснение.

Улф кимна.

— Може и така да стане, Сол. Или ще се откажем. Обикновено, както знаете, просто ви давам определени задачи. В този случай обаче трябва да ви обясня положението и предисторията. Става въпрос за смъртта на жена на име Фейт Ъшър, пила отровено шампанско в дома на госпожа Робърт Робилоти. Чули сте, предполагам.

Всички бяха чули.

Улф си пийна кафе.

— Трябва да знаете всичко — продължи той, — което знам аз, с изключение на самоличността на клиента. Вчера сутринта Арчи получи обаждане от свой познат, на име Остин Байн, племенник на госпожа Робилоти. Той помоли Арчи да…

Разбрах, че мога да не присъствам известно време, и мислейки, че моментът е подходящ за поредния опит да се свържа с Байн, станах, обиколих триото, отидох в кухнята и набрах номера. След петия звънец реших, че пак ще остана без отговор, но един глас каза „ало“.

— Байн? — попитах аз. — Малкият Байн?

— Кой се обажда?

— Арчи Гудуин.

— О, здрасти. Тъкмо си мислех, че ще се обадиш, за да ми се накараш, задето те забърках в тази каша. Няма да ти се разсърдя. Хайде, кажи си го.

— Бих могъл да ти кажа, но имам друга идея. Спомена, че един ден ще ми върнеш услугата. Този ден е утре. Искам да стигна до Грентъм хаус и да си поговоря с някого там, за предпочитане с директорката. Те вероятно имат твърде много посетители и вероятно няма да ме пуснат. Помислих, че би могъл да им кажеш две думи за мен, по телефона, или да напишеш писмо, което да занеса или дори да дойдеш с мен. Какво ще кажеш?

Мълчание. После:

— Какво те кара да мислиш, че две мои думи ще ти помогнат?

— Ти си племенник на госпожа Робилоти. Някой каза, не помня вече кой, че тя те е пращала там с разни поръчения.

Отново мълчание.

— Какво целиш? За какво искаш да говориш?

— Просто ми е любопитно да узная някои неща. Снощи, в кашата, дето ти ме забърка, ченгетата ми зададоха някои въпроси, които разпалиха моето любопитство.

— Какви въпроси?

— Това е дълга и сложна история. Приеми, че съм любопитен по природа. Затова съм и в детективския бизнес. Може би се опитвам да си намеря клиент. Нали не те карам да присъстваш на смърт чрез отравяне, както ти направи с мен, макар и да не знаеше. Просто искам да се обадиш по телефона.

— Не мога, Арчи.

— Така ли? Защо?

— В такова положение съм. Ще бъде… Ще изглежда като… Просто не мога…

— Добре, остави. Трябва да задоволя друго свое любопитство — имам много любопитства. Например, защо ме помоли да те заместя, като каза, че си толкова настинал, та едва говориш, когато всъщност изобщо не беше настинал, или поне не чак толкова, колкото се опитваше да симулираш. Не съм съобщил на ченгетата за твоята симулация на простуда — но предполагам, по-добре е да им съобщя и да ги помоля да те попитат защо. Любопитен съм.

— Ти си полудял. Наистина бях настинал. Не се преструвах.

— Глупости. Я се вземи в ръце. Или аз ще се срещна с теб, или ченгетата.

Мълчание. Този път по-кратко.

— Не затваряй, Арчи.

— Защо? Предлагай.

— Трябва да поговорим за това. Искам да те видя, но не мога да изляза — чакам телефонно обаждане. Може ли ти да дойдеш тук?

— Къде се намира твоето тук?

— В апартамента ми. Номер осемдесет и седем по Бодуин стрийт, във Вилидж. Два блока на юг от…

— Знам къде е. След двадесет минути ще бъда при теб. Пийни си аспирин.

Когато затворих, Фриц стоеше до умивалника и се обърна да каже:

— Така си и мислех, Арчи. Знаех, че ще има клиент, щом ти си бил там.

Отговорих, че трябва да си помисля, за да реша, как да го приема и отидох в офиса да съобщя на честното събрание, че ще му се наложи известно време да се справя без мен.