Рекс Стаут
Шампанско за самотник (6)

5.

Лейдлоу седна и ме погледна. Три секунди. Шест секунди. Явно, му трябваше подготовка. Помогнах му.

— Тържеството снощи беше приятно до известен момент, нали? Дори с протокола.

— Не помня толкова назад — наведе се към мен. Косата му все още си беше идеално чорлава. — Виж, Гудуин, ще ти задам директен въпрос. Надявам се, да ми отговориш. Не виждам причина, да не ми отговориш.

— Може и аз да не видя. Какъв е въпросът?

— За това, което каза снощи — мислил си, че момичето е убито. Каза го не само на нас, но и на полицията и на районния прокурор. Между нас да си остане, имам приятел — няма значение, кой е и къде е — който ми даде малко информация. Разбирам те. Бяха готови да го нарекат самоубийство и да приключат следствието, ако не беше ти. Следователно, причината, накарала те да мислиш за убийство, ще да е много сериозна. Ето, това е въпросът ми — каква е причината?

— Твоят приятел не ти ли каза?

— Не. Дали не е искал, или не е могъл, защото не знае… Каза, че не знае.

Седнах, сложил крак върху крак.

— Не мога да ти кажа точно. Изложих съображенията си пред полицията, в кантората на районния прокурор и пред господин Улф. Засега това е достатъчно.

— Значи, на мен няма да ги кажеш?

— За момента, не. Етикет.

— Не мислиш ли, че хората, замесени само защото са били там, имат право да знаят?

— Мисля. Те имат право да настояват полицията да им каже точно, защо продължава разследването на убийство, след като всички факти сочат самоубийство. Но нямат право да настояват аз да им кажа.

— Разбирам — съгласи се той. — Полицията обаче отказва да ни каже.

— Да, знам. Имам опит с тях. Току-що разговарях с инспектор Крамър.

Погледна ме. Четири секунди.

— Ти си в детективския бизнес, Гудуин. Хората ви наемат, за да събирате информация и ви плащат за това. Единственото, което искам, е информация, отговор на моя въпрос. Ще ти дам пет хиляди долара. В джоба ми са, в брой. И разбира се, ще очаквам изчерпателен отговор.

— Би могло да го получиш срещу петте хилядарки — усетих, че ми коства известно усилие да пресрещна погледа му и да не му позволя да проникне в мен. — Пет хилядарки в брой ще ми се отразят добре. Заплатата, която ми дава господин Улф далеч не е екстравагантна. Но ще ти откажа, дори и да удвоиш сумата. Това е положението. Когато полицията реши в полза на едното или на другото, дали съм прав или не съм — независимо какво ще е тяхното заключение — аз ще се чувствам свободен да кажа на теб или на когото и да било друг. Ако започна да говоря преди това ще кажат, че спъвам официалното следствие и ще спънат мен. А щом си загубя разрешителното за частен детектив, твоите пет хиляди няма да ми стигнат за дълго.

— Десет ще стигнат за по-дълго.

— Няма да е много по-дълго.

— Притежавам издателска фирма. Ще те взема на работа.

— И скоро ще ме изгониш. Не съм добре с правописа.

— Ще ми кажеш ли — погледът му бе сериозен и твърд — доколко сериозни са основанията ти в полза на убийството? И достатъчно ли е това, за да ги задържи в тази посока, въпреки положението на жена, като госпожа Робилоти?

— Да — кимнах аз, — ще ти отговоря. Достатъчно сериозни са — докараха тук инспектор Крамър, след като почти не беше спал. Според мен са достатъчно сериозни и за да не позволяват на полицията отклонения от тезата за самоубийство, докато нейното следствие не се зарови до дъното.

— Разбирам — той потри ръце, после потри ръчките на креслото, премести погледа си върху един релеф на стенния килим и заговори чак след цяла минута. — Каза, че си уведомил само полицията, районния прокурор и Ниро Улф. Искам да говоря с Улф.

— Не знам — вдигнах вежди.

— Какво не знаеш?

— Дали… — продължих само със свиване на устни. — Не обича да се бърка, когато аз съм замесен лично. Освен това, е много зает. Ще видя, какво мога да направя — станах — той е непредсказуем. — Тръгнах.

Свих наляво по коридора. Улф се появи от страничното крило. Изчака да мина и да бутна летящата врата към кухнята и ме последва. Заговорих, след като вратата се затвори.

— Трябва да ви се извиня, че се изпуснах за заплатата. Забравих, че ме чувате.

— Имаш чудесна памет — изсумтя той — и не бива да говориш с пренебрежение за нея. Какво иска от мен този човек?

— От къде да знам — скрих една прозявка. — Ако бях поспал поне малко, можех да рискувам с предположение. Единственото, което ми трябва сега е малко кислород за дишане, защото мозъкът ми не действа. Вероятно иска да публикува вашата автобиография, или пък да ме направи на маймуна, като докажете, че е било самоубийство.

— Няма да говоря с него. Ти изтъкна причина — замесен си лично.

— Да, сър. Но съм замесен лично и в приходите на нашата детективска кантора. Фриц също, а и онзи, дето ви е писал от Нова Гвинея, или той засега само би искал да бъде.

Улф изръмжа, както би изръмжал лъвът, разбирайки, че трябва да напусне удобното си леговище и да излезе на лов за храна. Допускам, че е по-удачно да го сравня със слон, но слоновете не ръмжат. Фриц чистеше миди на масата и тихичко започна да си тананика някаква мелодия, вероятно доволен от евентуалната поява на клиент. Улф го изгледа свирепо, взе една мида, отвори я, лапна я и я сдъвка. Отворих вратата и я задържах. Той изчака да си преглътне мидата и тогава тръгна.

Не обичаше да се ръкува с чужди хора. Когато влязохме в офиса и аз съобщих имената, той просто кимна на Лейдлоу на път за бюрото си. Преди и аз да отида на своето бюро, помолих Лейдлоу да се премести на червения кожен стол, така че да не ми е в профил, като се обърне към Улф. Лейдлоу заговори още преди да съм седнал. Предполагал, че Гудуин бил казал на Улф, кой е той, Лейдлоу. Улф каза, да, Гудуин му е съобщил.

Сериозният твърд поглед на Лейдлоу сега беше върху Улф.

— Искам — каза Лейдлоу — да ви наема. Какво предпочитате, разплащане в брой или чек?

— Нито едното, нито другото, преди да съм приел ангажимента. Какво искате да направя за вас?

— Искам да ми намерите информация. Знаете какво се е случило снощи в дома на госпожа Робилоти. В течение сте, че момиче на име Фейт Ъшър е поело отрова и в резултат е починало. Познавате обстоятелствата, сочещи, че е извършила самоубийство. Улф каза, да.

— Знаете, че властите не приемат версията за самоубийство. Те продължават да разследват, предполагайки, че е била убита. Улф каза, да.

— На тях очевидно са им известни обстоятелства, различни от известните на мен или на някой друг от нас. Явно имат причини да не приемат версията за самоубийство. Не знам какви са тези причини, а и те няма да ми кажат. Като един от замесените — замесен, само защото съм бил там — аз имам законно право да ги знам. Това е информацията, която искам да ми намерите. Сега ще ви оставя капаро. Общата сума ще определите вие и аз ще ви я платя.

Вече не се прозявах. Да си призная, възхитих се на безочието му. Макар и да не знаеше, че Улф е бил в дупката, той вероятно бе предположил, че съм съобщил за направеното ми предложение. Наемайки Улф, Лейдлоу го гледаше право в очите и му каза, той да определи сумата, без да се смущава от размера й. А с мен десет хиляди бяха тавана. Какво безочие! Трябваше да му се възхитя. Улф бе повдигнал ъглите на устата си.

— Наистина — каза той.

Лейдлоу пое дъх, но го изпусна просто като отработен въздух, а не като думи.

— Господин Гудуин ми докладва — продължи Улф — за предложението, което сте му направили. Не знам дали да уважа вашата настойчивост, да похваля вашата съобразителност или да съжаля вашата наивност. Във всеки случай, трябва да отклоня предложението ви. Вече имам търсената от вас информация. Получих я лично от господин Гудуин и не мога да я разгласявам. Съжалявам, господине.

Лейдлоу отново пое въздух.

— Не съм толкова упорит, колкото сте вие двамата — заяви той. — За Бога, какво тайно има в това? От какво се страхувате?

— Не се страхуваме, господин Лейдлоу — поклати глава Улф — просто сме дискретни. Когато интересуваща ни работа или ангажимент изискват да попречим на полицията, съвсем не сме упорити. В този случай господин Гудуин е замесен, само защото е бил там, както и вие, аз нямам нищо общо. Не е въпрос на страх или предубеждение. Просто нямам интерес. Няма да кажа на полицията за предложенията, които направихте на мен и на господин Гудуин — това ще повиши техния интерес към вас. Приемам, че ни правите тези предложения съвсем добронамерено и нямам намерение да ви причинявам неприятности.

— Но вие ми отказвате.

— Да, категорично. При дадените обстоятелства, нямам избор. Господин Гудуин може да говори, ако иска.

Лейдлоу се обърна и погледът му отново се стовари върху мен. Не бих му позволил да поднови предложението си, с поправката, че оставя на мен да определя сумата. Но дори и да си беше помислил за това, явно се отказа, когато видя непоколебимия ми израз. Гледа ме осем секунди и стана от стола си. Напуска бойното поле, помислих си, и в края на краищата на Улф няма да му се наложи да работи. Но не. Само е искал да премисли, без да видим израза на лицето му.

— Мога ли да помисля една минута? — попита Лейдлоу.

Улф каза, да.

Нашият гост ни обърна гръб и тръгна по килима към отсрещната стена. Там пред полиците с книги стоеше голям глобус. За да може поне да удвои поисканото време, той се спря и започна да го върти. Накрая се обърна кръгом и се върна на червения кожен стол.

— Трябва да говоря с вас насаме — обърна се той към Улф.

— Вие и сега говорите с мен насаме — каза рязко Улф. — Ако имате предвид на четири очи, няма да стане. Господин Гудуин умее да пази тайна не по-зле от мен, инак нямаше да е тук. Неговите уши са мои, моите — негови.

— Това не са обикновени неща. Ще споделя нещо, за което не знае никой, освен мен. Като ви го казвам, рискувам — налага ми се. Но не искам да удвоявам риска.

— Вие няма да го удвоите — Улф беше търпелив. — Ако господин Гудуин излезе, ще му дам сигнал да слуша с един уред от съседната стая. Така че, все едно е, дали ще остане или ще излезе.

— Съвсем не ме улеснявате, Улф.

— Нямам намерение да улеснявам нещата. Просто ги правя управляеми, когато мога.

Лейдлоу изглеждаше, като че има нужда да мисли още. Този път обаче взе решение, без да се съветва с глобуса.

— Ще получите всичко необходимо, за да се справите — заяви той. — Не мога да отида при адвоката си, или по-скоро, не искам, а дори и да бях отишъл, би му дошло много. Премислих — няма при кого да отида, тогава се сетих за вас. Имате слава на вълшебник. Ей Богу, сега ми трябва точно вълшебник. Първо исках да разбера, защо Гудуин мисли, че е убийство, но очевидно, вие нямате намерение, между другото… — Извади писалка от единия си джоб, чекова книжка — от другия, постави книжката на малката масичка до лакътя си и попълни чека. Откъсна го, прегледа го още веднъж, стана, остави го на бюрото на Улф и пак седна. — Ако двадесет хиляди не са достатъчни за капаро и като предплата за разноските, само кажете. Не сте приели поръчката, знам, но аз няма да си тръгна оттук, докато не я приемете. Споменахте за управление на нещата. Бих искал да направите така, че ако полицията продължи своето разследване, то да не стигне до разкриването на едно събитие от моя живот. Искам също да направите така, че да не бъда арестуван и съден за убийство.

— Не мога да дам никакви гаранции срещу непредвидени случайности — изсумтя Улф.

— Не очаквам това от вас. Не очаквам и чудеса. Искам да сте наясно с две неща. Първо, ако Фейт Ъшър е била убита, не съм я убил аз и не знам кой я е убил. И второ, убеден съм, че е извършила самоубийство. Не знам какви причини има Гудуин, да мисли за убийство, ала каквито и да са, аз съм убеден, че той греши.

— Защо тогава сте дошли при мен, треперите, колебаете се — изсумтя отново Улф, — щом сте убеден, че е било самоубийство. Полицаите също са хора и често действат неумело, но обикновено стигат до истината. Най-накрая.

— Точно това ме притеснява — най-накрая. Този път, преди да стигнат дотам могат да разкрият споменатото събитие и да ме обвинят в убийство. Не че могат, направо ще ме обвинят.

— Наистина ще да е било изключително събитие. Щом искате да ми доверите такова нещо, позволете ми две забележки. Вие все още не сте мой клиент, а дори и да бяхте, разкритията, които клиентът прави пред частен детектив не представляват поверителни сведения. Това е положението, господин Лейдлоу. Не мога да реша, дали да приема вашата поръчка, преди да знам за какво събитие става дума. Ще добавя само, че ако приема, ще направя всичко възможно, за да защитя интересите на клиента си.

— Отчаян съм, Улф — каза Лейдлоу и дръпна косата си назад. Тя обаче имаше нужда от нещо повече от обикновено дръпване. — Признавам, отчаян съм. Вие ще приемете поръчката — нямате причина, да не я приемете. Фактите, които ще изложа пред вас, са известни единствено и само на мен. Сигурен съм, но не напълно — ето какво ме тревожи — пак си дръпна косата. — Не се гордея с това. На тридесет и една години съм. През август хиляда деветстотин петдесет и шеста, т.е. преди година и половина, отидох в магазина на Кордони, на Медисън авеню да купя цветя. Обслужи ме едно привлекателно момиче. Същата вечер я заведох на вечеря извън града. Казваше се Фейт Ъшър. Отпуската й започваше след десет дни. През тези дни я убеждавах да прекара отпуската си с мен в Канада. Представих й се под измислено име. Почти съм сигурен, че така и не е разбрала истинското ми име. Отпуската й беше една седмица. Тя се върна на работа, в магазина на Кордони, аз заминах за Европа. Нямаше ме два месеца. Като се върнах, изобщо не мислех да възстановявам отношенията си с нея, но нямах основания и да я избягвам. Един ден отидох в магазина. Тя беше там, помоли ме ако идвам отново, да повикам друг да ме обслужва.

— Предполагам — намеси се Улф, — разказвате с всички подробности.

— Да. Искам да знаете точно как е било. Не обичам да се чувствам задължен на някого, особено на жена. На два пъти й се обаждах, каних я да се срещнем и да поговорим. Тя не пожела. И аз престанах. Престанах също да купувам цветя в магазина на Кордони. Няколко месеца по-късно, един дъждовен ден през април, спрях в магазина, защото ми беше на път. Нямаше я. Не питах за нея. Излагам тези подробности, защото сигурно знаете, какви са възможностите полицията да ги изрови.

— Подробностите на първо място — промърмори Улф.

— Трябва да знаете също и как съм разбрал, че е в Грентъм хаус. Грентъм хаус е институция, основана от…

— Знам, какво е.

— Значи, няма да обяснявам. Няколко дни, след като забелязах, че не е в магазина, един мой приятел на име Остин Байн, племенник на госпожа Робилоти, ми каза, че по поръчение на госпожа Робилоти ходил предния ден в Грентъм хаус и видял там познато момиче. Според него, и аз съм щял да я позная — имала малко овално лице и зелени очи, била работила в магазина на Кордони. Отговорих, че се съмнявам, и че не си я спомням. Но…

— Имаше ли нещо насочващо в тона или изразите на господин Байн?

— Не, не мисля… Сигурен съм, нямаше. Исках да знам. Естествено е. Бяха минали осем месеца от пътуването до Канада Не вярвах, че го е правила безразборно. Реших да се срещна и да говоря с нея. Предпочитам да мисля, че основна причина е било чувството ми за дълг. Не отричам, исках също да знам, дали е разбрала, кой съм всъщност. И ако е разбрала, дали не е казала на някого или дали има намерение да каже. Уреждайки тази среща, взех всички предпазни мерки. Да ви разкажа ли, как точно я организирах?

— Може би по-късно.

— Добре. Видях се с нея. Тя каза, че се е съгласила да се срещне с мен, само защото е искала да потвърди, че никога не е имала желание отново да ме вижда или да чува за мен. Не ме мрази — според мен, не беше способна да мрази. За нея аз съм значел само грешка, която никога няма да си прости. Искала напълно да ме заличи от паметта си. Това бяха думите й — „да те залича“. Детето й щяло да бъде дадено за осиновяване и никога нямало да разбере кои са родителите му. Имах доста пари със себе си, но тя не пожела да вземе нито цент. Не повдигнах въпроса, дали може да има съмнение, че бащата съм аз. И вие не бихте го повдигнали, ако ви се беше случило да бъдете с нея.

Той спря, затвори уста. След миг я отвори отново.

— Тогава реших да престана да си играя. Направих анонимно дарение на Грентъм хаус. Не я бях виждал преди снощи. Не съм я убил. Убеден съм, че се е самоубила. Искрено се надявам, че не моето присъствие и среща с мен са я накарали да го направи.

Пак спря. После продължи.

— Не съм я убил, но ще видите, къде ще се озова, ако полицията продължи да разследва и изрови по някакъв начин тази история, макар и да не знам, как ще успеят. Ще ме хванат. Стоях на бара, когато Сесил Грентъм дойде, взе шампанското и й го занесе. Дори да не ме обвинят в убийство, дори да не се стигне до съд, историята ще се разчуе, а това е също толкова лошо за мен. Очевидно, ако Гудуин не им беше казал, което им е казал, те почти сигурно щяха да го нарекат самоубийство и да приключат случая. Можете да си представите, как искам да знам, какво им е казал, нали? На всяка цена!

— Не — призна Улф. — Приемайки вашият разказ за искрен, не. Променихте обосновката си. Искахте да ме наемете, за да ви кажа, какво господин Гудуин е съобщил на полицията. Макар и да не поставихте въпроса директно, аз отказах да отговоря. За какво искате да ме наемете сега?

— Да ми уредите тези неща. Казахте, че можете да правите нещата управляеми. Направете така, че да не се разчуе връзката ми с Фейт Ъшър, и да не ме заподозрат в нейното убийство.

— Вие вече сте заподозрян. Били сте там.

— Глупости, хващате се за дреболии. Нямаше да ме подозират, ако не беше Гудуин. Никого нямаше да подозират.

Позволих си вътрешна усмивка. „Хващате се за дреболии“ беше един от любимите изрази на Улф. Десетки хора, седели в червения кожен стол са чували от него „хващате се за дреболии“. Сега му го казаха на него. Не му хареса.

— Но вие сте заподозрян — каза сухо той — и бихте постъпили като последния глупак, ако ме наемете да предотвратя нещо, което вече е станало. Признахте, че сте отчаян. Отчаяният човек не може да мисли сериозно. Така че, трябва да направя някои разяснения. Надеждата, че полицията няма да разкрие вашата връзка с Фейт Ъшър е много слаба. Тя със сигурност е знаела вашето истинско име. В магазина на Кордони са ви познавали, нали? Имали сте текуща сметка?

— Не. Имам, разбира се, текущи сметки, но не и в магазина за цветя. Винаги съм плащал с налични за цветята, тогава поне. Сега няма значение. Тогава беше по… уф, по-мъдро. Не мисля, че е знаела името ми, а даже и да го е знаела, почти сигурен съм, никога на никого не е разказвала за мен, за пътуването до Канада.

Улф беше скептичен.

— Дори и така да е — каза той. — Появявали сте се с нея на публични места, на улицата, водили сте я на обяд. Ако полицаите са достатъчно настоятелни, много вероятно е да го разкрият — те са изключително опитни в такъв род работа. Единственият начин ефикасно да ги отклоним, е да направим така, че да не настояват. Това е в областта на господин Гудуин — обърна глава. — Арчи, не те ли накара нещо в думите на господин Лейдлоу да се усъмниш в правотата си?

— Не — отговорих аз. — Сега, след като можем да назовем името на лицето, е направо изкушение, но аз съм вързан. Не.

— Вързан за какво? — попита Лейдлоу.

— За моето твърдение, че Фейт Ъшър не се е самоубила.

— Защо? За Бога, защо?

Улф се обърна.

— Не, сър. Това все още е тайна, даже и да приема вашето капаро. Ако го приема, аз ще продължа да следвам хипотезата, че разказът за вашата връзка с Фейт Ъшър е истина, но само като хипотеза. Твърде възможно е да сте убили Фейт Ъшър и идването ви при мен да е част от непочтен, но хитър план. Тогава…

— Не е.

— Добре. Това е главното в хипотезата. Положението е следното. Господин Гудуин е непоклатим. Ако полицията продължи разследването, тя със сигурност ще разкрие вашата тайна и това ще ви навреди. Следователно, аз мога да изпълня вашата поръчка само ако: (а) докажа, че Фейт Ъшър се е самоубила и господин Гудуин не е прав, или (б) намеря и заловя убиеца. Ще е трудоемко и скъпо предприятие. Ще ви помоля да подпишете декларация, в която се казва, че вие ще платите моята сметка, ако заловя убиеца, независимо кой е той.

Лейдлоу не се поколеба.

— Ще подпиша.

— Както ви казах, гаранции няма.

— Както ви казах, не очаквам гаранции.

— Разбрахме се — Улф се протегна и взе чека. — Арчи, ще депозираш това, като капаро и предплата за разноските.

Станах, взех чека и го прибрах в чекмеджето на бюрото си.

— Искам да задам един въпрос — каза Лейдлоу. Гледаше мен. — Очевидно не сте казали на полицията, какво стана, когато поканих Фейт Ъшър на танц и тя ми отказа. Ако им бяхте казали, сигурно щяха да ме питат. Защо не им казахте?

Седнах.

— Това може би е единственото нещо, което оставих настрани. Имам си причина. Още отначало ме притискат, само защото мисля, че е убийство. Ако им бях казал за отказа й да танцува с теб, щяха да решат, че и аз се опитвам да хвана убиеца. Те и без това имат известно предубеждение към мен във връзка с предишни сблъсъци. А ако ти беше отрекъл, щяха да си помислят, че играя някаква своя игра. Винаги мога да си го спомня и да го съобщя впоследствие, ако се наложи.

— Не го е докладвал и на мен — намръщи се Улф.

— Не, сър. За какво? Вие не се интересувахте.

— Сега се интересувам. Ала нейният отказ вече е подобаващо обяснен — обърна се към клиента. — Преди да отидете, знаехте ли, че госпожица Ъшър ще бъде там?

— Не — отвърна Лейдлоу. — Ако знаех, нямаше да отида.

— Тя знаела ли е, че вие ще отидете?

— Не знам, но едва ли. Отнася се, струва ми се и за нея — ако е знаела, нямало е да отиде.

— Значи, е станало едно забележително съвпадение. В света, действащ главно наслуки, съвпаденията съвсем не са нещо неочаквано. Но всяко от тях може да бъде подложено на съмнение. Посещавали ли сте някои от тези приеми в миналото? Имам предвид ежегодните вечери.

— Не. Приех поканата заради Фейт Ъшър. Не за да се срещна с нея — както казах, не бих отишъл, ако знаех, че ще бъде там — а заради чувството, останало след случилото се между нас. Психологът, предполагам, ще го нарече чувство за вина.

— Кой ви покани?

— Госпожа Робилоти.

— Често ли посещавате дома й?

— Не. Рядко, от време на време. Познавам сина й Сесил от началното училище, но никога не сме били близки. С племенника й, Остин Байн бяхме в един клас в Харвард. Какво правите, разпитвате ли ме?

Улф не отговори. Гледаше нагоре, към стенния часовник — един и десет. Пое няколко глътки въздух през носа и ги изпусна през устата. Погледна клиента не без ентусиазъм.

— Ще ни трябват часове, господин Лейдлоу, за да започнем с вас — да ни разкажете всичко, което знаете за тези хора — тъй като трябва временно да продължа да следвам хипотезата, че господин Гудуин е прав и госпожица Ъшър е била убита. Вие не сте я убили, следователно е бил някой от другите. Единадесет, като включим и иконома. Не, десет — условно изключвам господин Гудуин. По дяволите, цяла армия! Време е за обяд, каня ви да се присъедините към нас, после ще продължим. Панирани миди, магданоз, зелени чушки, лук, пресни гъби и вишни. Господин Гудуин пие мляко. Аз пия бира. Ще предпочетете ли бяло вино?

Лейдлоу каза да.

Улф стана и тръгна към кухнята.