Рекс Стаут
Шампанско за самотник (5)

4.

В сряда сутринта, в седем часа и дванадесет минути изкачих седемте стъпала на верандата пред старата кафява къща и влязох вътре. Бях толкова разбит, че щях да захвърля и палтото и шапката на пейката в антрето, но доброто ми възпитание си каза думата — закачих палтото на закачалката, сложих шапката на рафта и отидох в кухнята.

Фриц беше при хладилника, обърна се и забрави вратата отворена като ме видя.

— О, кого виждам! — каза той. Веднъж ми спомена, че преди много години извадил тази дума от френско-английския си речник като превод на „воала“.

— Искам — казах аз — един литър портокалов сок, половин килограм наденица, шест яйца, двадесет питки и четири литра кафе.

— А понички с мед?

— Да, пропуснах ги — стоварих се стенейки, на стола си за закуска. — Като заговорихме за мед, ако искаш да спечелиш приятел, който никога няма да ти измени, използвай яйцата за омлет с много… Не. Ще бъде твърде дълго. Просто ги изпържи.

— Никога не пържа яйца — бъркаше тесто за палачинки в една тенджера. — Добре ли прекара?

— Да. Убийство с всички атрибути.

— О! Ужасно! Значи, клиент?

Не се преструвам, че разбирам отношението на Фриц към убийството. Той го осъжда. Самата мисъл за едно човешко същество, убиващо друго човешко същество, е непоносима за него. Веднъж ми призна това и беше искрен. Никога не се интересува от подробностите, нито дори кой е жертвата или кой е убиецът. Когато се опитвам да му разкажа някой интересен момент, просто се отегчава. Освен голия факт, че едно човешко същество пак е извършило нещо непоносимо, той искаше да получи отговор само на един въпрос, дали имаме клиент.

— Не — отвърнах му аз.

— Ако беше там, можеше и да има. Нищо ли не си ял?

— Не. Преди три часа в кабинета на районния прокурор ми предложиха сандвич. Но стомахът ми отказа. Предпочетох да почакам нещо по-солидно — той ми подаде чаша портокалов сок. — Много, много благодаря. Наденицата мирише чудесно.

Не обича да ми говори или да слуша, докато готви, дори ако прави нещо съвсем просто, като наденица на скара. Така че, взех „Таймс“ — той беше на масата ми, както обикновено — и го прегледах. Едно убийство трябва да съдържа нещо изключително, за да се появи на първа страница на „Таймс“. Снощното вероятно бе получило такова определение — бе станало по време на известната вечеря за неомъжени майки, давана в дома на госпожа Робърт Робилоти. Материалът за него беше на три колони в долната част на първа страница, с пренос на 23-та. Не съдържаше много подробности — случи се късно, не са имали време. Нямаше никакви снимки, даже моя снимка нямаше. Приключих с вестника, подпрях го на рамката за четене и се заех с наденицата и питките.

Слагах две яйца върху четвъртата питка, когато звънна вътрешният телефон. Вдигнах го и казах добро утро. Отвърна ми гласът на Улф:

— А, вече си тук. Кога се прибра?

— Преди половин час. Сега закусвам. Било е в емисията на радиото в седем и тридесет, предполагам.

— Да. Току-що чух. Както знаещ, не обичам думата „емисия“. Трябва ли да я употребяваш?

— Поправка. Приемете, че съм казал новините по радиото в седем и тридесет. Не съм в настроение да споря, а и питката ми изстива.

— Качи се горе, като свършиш.

Казах добре. Щом затворих, Фриц ме попита, дали е в настроение, отговорих, че не знам и че не ми пука. Все още бях ядосан на себе си.

Починах си по време на храната. Лекувах се с три чаши кафе, вместо обикновените две. Тъкмо преглъщах последния залък, и Фриц се върна с празен поднос — беше му занесъл закуската. Оставих чашата, свих наляво и почуках на вратата. Поканиха ме да вляза.

На влизане замижах. Сутрешното слънце падаше на ленти върху огромното пространство на жълтата пижама на Улф и се отразяваше от нея. Седеше бос пред една маса до прозореца и работеше в купа с пресни смокини със сметана. Когато изброявах разходите на кантората, трябваше да спомена, че пресните смокини, докарани със самолет от Чили, не са сено.

Погледна ме.

— Разчорлен си — констатира.

— Да, сър. И освен това, в лошо настроение и недоспал. По радиото казаха ли, че е била убита?

— Не. Починала е от отравяне, полицията разследва. Твоето име не се спомена. Замесен ли си?

— До гуша. Една нейна приятелка ми каза, че в чантата й има шишенце с цианкалий. Държах я под око. Всички, и дванадесетината, без да броим иконома и оркестъра, бяхме заедно, в салона, танцувахме. Един от мъжете й донесе чаша шампанско. Тя отпи и след осем минути беше мъртва. Беше цианкалий, със сигурност. Начинът, по който задейства, показа, че трябва да е бил в шампанското. Но тя не го е слагала там. Наблюдавах я. Твърдя, не е тя. Повечето от останалите, може би всички, биха искали да е. Госпожа Робилоти би предпочела да ме удави, а някои от другите с радост биха й предоставили ръцете си. Самоубийство на нейното тържество вече е достатъчно лошо, да не говорим за убийство. Така че, замесен съм.

Той преглътна една смокиня.

— Наистина. Преценил си, предполагам, дали не би било по-добре да запазиш заключението за себе си.

Оцених, че не поставя под въпрос моето виждане и способността ми да внимавам. Бе истинска похвала. В моето състояние имах нужда от нея.

— Разбира се, че прецених. Трябваше обаче да имам предвид, че бях предупреден за цианкалия в чантата й, защото момичето, което ме предупреди, сигурно ще го вземе под внимание. Крамър, Стъбинс и Роуклиф ще знаят много добре, че в този случай е трябвало да си държа очите на четири — не съм имал избор. Не можех да им кажа, да, наблюдавах и нея и чантата; да, гледах я, когато Грентъм й донесе шампанско и тя отпи от него; да, тя сложи нещо в шампанското, преди да го изпие — напълно сигурен съм…

— Не си могъл — съгласи се той. Беше свършил със смокините. Взе от термосната купа малко суфле от разбити яйца и наденица. — Значи, записан си за надбягването. Както разбирам, не можем да очакваме доходен ангажимент.

— Не. Ей богу, не и от госпожа Робилоти.

— Много добре — сложи една кифла в тостера. — Сигурно си спомняш вчерашните ми бележки.

— Да. Казахте, че ще се унижа, не казахте, че ще се окажа забъркан в недоходно убийство. Ще депозирам чековете тази сутрин.

Той ми каза да си легна и ако си легна, каза, ще е необходима насочваща се ракета, за да ме вдигне.

След един душ, бръснене, измиване на зъбите, чиста риза и чорапи и разходка до банката и обратно започнах да мисля, че ще мога да издържа до края на деня. Имах три причини да отида до банката. Първо, хората умират и ако чекът стигне до банката, след като подписалият го умре, банката няма да го осребри. Второ, исках да взема въздух. И трето, в кабинета на районния прокурор ми казаха през цялото време да съм на разположение, а аз исках да упражня конституционната си свобода на движение. Така или иначе, подобен въпрос не се повдигна. Когато се върнах, Фриц ми каза, че единственото телефонно обаждане е било на Лон Коен от „Газет“.

Лон ни беше правил различни услуги, освен това аз го харесвах. Завъртях му един телефон. Искаше разказ на очевидец за последните часове на Фейт Ъшър. Казах, че ще си помисля и ще му се обадя. Предложи ми петстотин долара. Те щяха да бъдат за мен, а не за Ниро Улф, защото присъствието ми на тържеството беше съвсем лично. Той, разбира се, настояваше — журналистите винаги настояват — но аз го спрях. Стръвта беше съблазнителна — пет стотарки и снимка във вестника. Трябваше да включа също подготовката на събитието. Ако разкажех всичко така, както се беше случило, и съобщях на света, че съм единствената причина убийството да не се нарече самоубийство, всички, от районния прокурор до иконома, щяха да ми се качат на главата. Тъкмо бях решил — неохотно — че ще ми се размине, и звънна телефонът. Вдигнах го. Заговори гласът на Селия Грентъм. Искаше да знае, дали съм сам. Казах, да, но след шест минути няма да бъда — Улф ще слезе от оранжерията.

— Няма да ти отнема чак толкова време — гласът й беше дрезгав, не задължително от пиене. Както всички останали, включително и аз, доста беше говорила през последните дванадесет часа, — ако ми отговориш на един въпрос.

— Питай.

— Казал си нещо миналата нощ, когато ме нямаше в стаята, когато се обаждах да повикам лекар. Майка ми каза, че според теб, Фейт Ъшър е била убита.

— Да.

— Защо си го казал? Това е въпросът.

— Защото така мисля.

— Не хитрувай, Арчи. Защо мислиш така?

— Защото обстоятелствата ме принудиха. Ако мислиш, че увъртам, права си. Бих искал да направя услуга на момиче, танцуващо не по-зле от тебе. Не мога да отговоря на въпроса ти, поне сега — Съжалявам, нищо не може да се направи.

— Още ли мислиш, че е била убита?

— Да.

— Но защо?

Не обичам да затварям на хората. Помислих си, че този път ще ми се наложи, но тя накрая затвори сама. И точно навреме — асансьорът на Улф спря на партера. Той влезе, седна зад бюрото си, нагласи месата си удобно на стола, прегледа пощата, погледна календара и се облегна назад, за да прочете писмо на три страници от ловец на орхидеи в Нова Гвинея. Беше на трета страница, когато някой звънна на вратата. Станах, излязох в антрето, погледнах през стъкления панел за едностранно виждане, монтиран на входната врата, видях едро тяло и кръгло червено лице и отворих.

— Господи — казах — никога ли не спите?

— Почти не — отвърна той, прекрачвайки прага.

Съблече палтото си, аз го хванах за яката.

— За мен е чест — казах, — тъй като можехте и да ме повикате. Защо не ме поканихте… Крамър!

Беше тръгнал към офиса. Това, че го нарекох „Крамър“, вместо „инспекторе“, беше толкова неочаквано за него, че той се спря и се обърна кръгом.

— Няма ли да запомните най-сетне? Много добре знаете — не понася някой да влиза при него, дори вие, или най-вече вие. Само усложнявате положението. Нали аз ви трябвам?

— Да, но искам той да слуша.

— Очевидно, инак щяхте да ме повикате, вместо да идвате. И ако любезно…

Чу се викът на Улф:

— Влезте тук, дявол го взел!

Крамър се обърна и тръгна. Аз го последвах.

Целият поздрав на Улф се състоеше от един намръщен поглед.

— Не мога — изрече студено той — да си чета пощата на такъв шум.

Крамър зае обичайното си място — стол от червена кожа пред бюрото на Улф.

— Дойдох — каза той — за да се видя с Гудуин, но…

— Чух ви в антрето. Мен ли ще просвещавате? Затова ли искате да присъствам?

Крамър пое дъх.

— В деня, когато се опитам да ви просветя, ще ме пратят в лудницата. Просто знам, че Гудуин е ваш човек и искам да разберете положението. Реших, че е най-добре да разговарям с него във ваше присъствие. Не е ли благоразумно?

— Би могло да бъде. Ще разбера, след като чуя разговора ви.

Крамър обърна острите си сиви очи към мен.

— Нямам намерение да повтарям всичко отначало, Гудуин. Два пъти ви разпитвах лично, прочетох и показанията ви. Имам само един въпрос, голям въпрос. Ще ви кажа нещо, което не трябва да бъде повтаряно. Нито дума в показанията на останалите не води към друго, освен към самоубийство. Много факти правят самоубийството правдоподобно, дори вероятно. Ако не бяхте вие, самоубийството щеше да бъде най-логичното предположение. Изглежда — казвам само изглежда — такова щеше да бъде и окончателното решение. Разбирате, какво означава това.

— Да — кимнах аз. — Аз съм мухата в супата. И на мене ми харесва също толкова, колкото и на вас. Мухите не обичат да ги давят в супа, особено, ако е гореща.

Крамър извади от джоба си цигара, разтърка я с пръсти, захапа я със здравите си бели зъби, после я махна от устата си.

— Ще започна отначало — каза той. — Били сте там, когато е станало. Знам какво ще кажете — телефонно обаждане от Остин Байн и от госпожа Робилоти. Случва се, разбира се. Но дали вие или Улф не сте помогнали да се случи? Познавайки и Улф, и вас, трябваше да приема възможността, че или вие сте искали да бъдете там, или Улф е искал да отидете. Следователно, сте уредили нещата. Така ли е?

Прозявах се. Наложи се да престана.

— Извинете ме, можех просто да кажа не, но ще се обоснова. Как и защо съм бил там, е подробно обяснено в показанията ми. Нищо не е пропуснато. Господин Улф смяташе, че не трябва да ходя, защото ще се унижа.

— Нито един от присъствалите там не е бил или не е клиент на Улф?

— Госпожа Робилоти беше преди няколко години. Свършихме работата за девет дни. С изключение на нея, никой друг.

Той премести поглед върху Улф.

— Потвърждавате ли?

— Да. Това е безплатно, господин Крамър.

— С вас и с Гудуин е трудно да се каже, кое е безплатно и кое не е — отново се обърна към мен. Исках да ви кажа, как стоят нещата в момента. Първо, било е цианкалий. Доказано е. Второ, бил е сипан в шампанското. Открит е в шампанското, разсипало се на пода, когато е изпуснала чашата. Във всички случаи, е подействал така, както би трябвало да подейства. Трето, в чантата й е намерено осемдесет и петграмово пластмасово шишенце с бучки натриев цианид. В лабораторията ги наричат аморфни частици. Аз ги наричам бучки. Четвърто, показвала е шишенцето на различни хора и им е казвала, че иска да се самоубие. Повтаряла е това повече от година.

Намести стола си. Винаги седеше така, че Улф да бъде пред него, но сега гледаше мен.

— Чантата е била на стол на около пет метра от нея. Шишенцето е било в чантата. Следователно, не е могла да вземе отровата, когато Грентъм й е донесъл шампанското, или непосредствено преди това. Но би могла да я вземе през изминалия до онзи момент час и нещо и да я скрие в носната си кърпичка. Търсенето на следи по кърпичката се изключва — изпуснала я е в разлятото шампанско. Или, може да се направи изследване, но няма да ни е от полза. Това е сцена на самоубийство. Виждате ли бели петна?

Преглътнах една прозявка.

— Не. Всичко е точно. Не казвам, че не би могла да извърши самоубийство, казвам само, че не го е извършила. Както знаете, имам добри очи, а тя беше на шест метра от мен. Взе шампанското от Грентъм с дясната ръка, лявата й лежеше на полата. Тя не я вдигна. Хвана чашата за столчето. Когато Грентъм вдигна своята чаша и каза нещо, тя също вдигна своята, малко над устата си, после я свали и пи. Да не криете случайно някой коз? Да не би Грентъм да е казал, че когато й е дал чашата, тя е пуснала нещо в нея, преди да я вземе?

— Не. Каза само, че може да е пуснала нещо, преди да пие, но той не знае.

— Аз пък знам. Нищо не е пуснала.

— Да. Подписали сте показанията си — подаде ми цигара. — Слушайте, Гудуин, допускате, че няма бели петна в плана за самоубийство. А в плана за убийство? Чантата е била на стола пред очите на всички. Може би някой е минал, взел е чантата, отворил я е, извадил е шишенцето, отвинтил е капачката, изтърсил е една бучка, завинтил е капачката, върнал е шишенцето в чантата и я е оставил обратно на стола? Било е нужно голямо самообладание.

— Глупости. Нагласявате нещата. Единственото, което е трябвало да се направи е било да се вземе чантата, разбира се, преди да започна да я наблюдавам, да се занесе в стая, заключваща се отвътре — имаше такава подръка — да се извади една бучка и да се скрие в неговата или нейната носна кърпа — благодаря, че ми подсказахте за кърпата — и да се върне чантата обратно на стола. Било е нужно внимание, а не самообладание. Ако е имал причини да смята, че са го видели да взима или да оставя чантата, просто е нямало да използва бучката. Може да е имал, а може и да е нямал случай, за да я използва — тук ме застигна една прозявка.

Крамър отново ми предложи цигара.

— Следващата точка е — продължи той, — дали е имал възможност да използва отровата. Двете чаши, взети от Грентъм, са били напълнени от иконома Хакет. Той е сипвал на всички. Една от чашите била на бара четири или пет минути, а другата е била напълнена непосредствено преди да отиде Грентъм. Кой е бил на бара през тези четири или пет минути, все още не сме изяснили окончателно. Очевидно, всички или почти всички. Според вашите показания, вие също сте били. Етел Вар го потвърждава. Двамата сте отишли на бара и сте взели две чаши шампанско — имало е общо пет или шест пълни. После сте се отдръпнали и сте продължили разговора си. Скоро след това — казахте три минути — сте видели Грентъм да носи две чаши към Фейт Ъшър. И така, били сте там. Възможно ли е вие да сте пуснали цианкалия в една от чашите? Не. Дори да приемем, че сте способен да отровите нечие шампанско, вие ще направите така, че със сигурност да го получи, който трябва да го получи. Не бихте пуснали отровата в една от чашите на бара и да си отидете. Това се отнася към всички, с изключение на Едуин Лейдлоу, Хелън Ярмис и господин и госпожа Робилоти — те не са си отишли. Били са на бара, когато Грентъм е отишъл и е взел двете чаши. Но той е взел две чаши. Ако някой от тези четиримата е пуснал цианкалия в една от чашите, виждайки го да идва, ще трябва да приемете, че него или нея изобщо не ги е интересувало кой ще изпие отровата — Грентъм или Фейт Ъшър. Това вече е прекалено за мен, а за вас? Стисна цигарата със зъби. Никога не я палеше.

— Както разказвате — признах аз — не бих ви повярвал. Имам две забележки. Един човек е знаел, коя чаша ще получи Фейт Ъшър, той й я е дал.

— О, обвинявате Грентъм?

— Никого не обвинявам. Просто казвам, че сте пропуснали тази подробност.

— Тя не е важна. Ако Грентъм е пуснал отровата на бара, преди да вземе чашите — там е имало пет човека — наистина му е трябвало самообладание. Ако я е пуснал докато е вървял към Фейт Ъшър, му е трябвала доста голяма ловкост — в двете си ръце е държал по една чаша. Ако я е пуснал, след като й е дал чашата, вие сте щели да го видите. Каква е втората ви забележка?

— В разговорите си с вас и с другите изобщо не съм загатвал, че имам някаква представа кой, как и защо го е направил. Това, което току-що ми казахте беше в по-голямата си част ново за мен. Вниманието ми бе разделено между моята събеседница, Етел Вар, чантата и Фейт Ъшър. Не знаех, кой е бил на бара, когато Грентъм е отишъл и е взел шампанското, или кой е бил там, когато Хакет е пълнил чашите, взети от Грентъм. Все още нямам понятие, кой, защо и как е сложил отровата. Знам само, че Фейт Ъшър не е слагала нищо в шампанското си, преди да пие от него. Следователно, ако я е убила отрова, разтворена в шампанското й, тя не е извършила самоубийство. Това е единственото, което знам.

— И не желаете да го обсъждате.

— Не желая? А какво всъщност правим?

— Исках да кажа, не желаете да обсъдите възможността, че може и да грешите.

— Не, не желая. Не очаквате да обсъждам възможността, че греша, мислейки ви за инспектор Крамър, когато всъщност сте Уили Майс, нали?

Изгледа ме с присвити очи и се премести в обичайното си положение на червения стол — с лице към Улф.

— Ще ви кажа — продължи инспекторът — точно какво мисля.

— Често го правите — изсумтя Улф.

— Знам. Надявах се, да не се стига дотук. Надявах се, Гудуин да разбере, че номерът му няма да мине. Знам, струва ми се, какво е станало. Роуз Татъл му е казала, че Фейт Ъшър има шишенце с цианкалий в чантата си и че се страхува Фейт да не използва отровата по време на приема. Гудуин й е казал да го забрави, той ще се погрижи нищо да не се случи и от този момент нататък е наблюдавал и Фейт Ъшър, и чантата. Дотук се приема.

— Доказано е.

— Добре, доказано е. Когато вижда, че тя пие шампанско, колабира и умира, и подушва цианкалия в дъха й, каква би трябвало да бъде реакцията му? Вие го познавате, аз — също. Знаете, колко харесва себе си. Би получил удар, където най-много би го заболяло. Щял е да побеснее. И без много да му мисли, им е казал, че според него, тя е била убита. Знаейки, че думите му ще бъдат повторени пред дошлите полицаи, той го повтаря и на тях — вече е компрометиран — по-късно го повтаря пред сержант Стъбинс и мен. На нас обаче ни трябваше и причина, той беше готов — причината му беше дяволски добра и докато съществуваха подозрения за убийство, ние й придавахме пълна тежест. Но сега… Чухте моите обяснения за случилото се. Надявах се, че като ме чуе и разбере положението, ще види най-добрия изход в признаването на малко по-голяма самоувереност. Не може да потвърди под клетва, че тя не е сложила нищо в шампанското си. Имал е време за размисъл. Достатъчно е умен, за да го проумее. Ето, това мисля. Ще се съгласите с мен, надявам се.

— Не става дума за съгласяване, става дума за факти — Улф се обърна към мен. — Арчи?

— Не, сър. Никой не ме обича, колкото аз се обичам, но не съм стигнал чак толкова далече.

— Държиш ли на позицията си?

— Да. Той си противоречи. Първо казва, че съм се държал като ония мухльовци с двуредните сака, после ме нарича умен. Не може да докаже самоубийството и едновременно да ме сдъвче. Оставам на своето.

Улф вдигна рамене с половин сантиметър, спусна ги и се обърна към Крамър.

— Страхувам се, че си губите времето, господин Крамър. И моето също.

Аз се прозявах.

Червеното лице на Крамър стана още по-червено — сигурен знак, че е стигнал до предела на нещо и е готов да гръмне. Но стана чудо — навреме натисна спирачката. Удоволствие е да наблюдаваш как самоконтролът побеждава в схватката. Премести погледа си върху мен.

— Не го приемам за окончателно, Гудуин. Помислете си. Ние, разбира се, ще продължим разследването. Ако открием факти, сочещи убийство, обезателно ще тръгнем по тази следа, знаете. Честно е все пак, да ви предупредя. Ако последното ни, окончателно мнение е самоубийство, и ние го заявим публично, а вие дадете на вашия приятел от „Газет“ материал, в който твърдите, че е убийство, ще съжалявате. Защо, по дяволите, трябваше да сте там, само Бог знае. Такова твърдение от вас, като очевидец…

Някой звънна на вратата. Станах, любезно помолих Крамър да ме извини, излязох в антрето и през стъкления панел за едностранно виждане видях неотдавнашния си познат от висшето общество, макар докато го разпозная мина цяла секунда — четиридесет доларовата му мека шапка скриваше несресаната му коса. Отворих вратата, спрях го, казвайки „ш-ш-т“ с пръст на устните, отдръпнах се и му кимнах да влезе. Той се заколеба — изглеждаше малко уплашен — после прекрачи прага. Затворих вратата, и без да спирам, за да му дам възможност да свали палтото и шапката си, отворих вратата на предната стая — тя е успоредна на офиса — кимнах му да влезе, последвах го и затворих вратата.

— Тук вече е добре — казах. Звукова изолация, врати и всичко останало.

— За какво е добре? — попита Едуин Лейдлоу.

— За уединение. Освен, ако не си дошъл да видиш инспектор Крамър от отдел „Убийства“.

— Не знам за какво говориш. Дойдох да се видя с теб.

— Точно така си помислих. Помислих си също, че би предпочел да не се сблъскваш с Крамър. Той е в офиса, разговаря с господин Улф. Готвеше се да си тръгва, затова те вкарах тук.

— Радвам се, че го направи. Нагледах се на полицаи, поне засега — озърна се. — Тук можем ли да говорим?

— Да, но първо трябва да изпратя Крамър. Скоро ще се върна. Заповядай, седни.

Отворих вратата към антрето. Крамър вървеше към изхода. Даже не ме погледна, да не споменавам, че не ми проговори. Щом той може да бъде груб, рекох си, значи и аз мога. Оставих го сам да си вземе палтото и да си излезе. Изчаках да затвори вратата от външната страна, влязох в офиса и отидох пред бюрото на Улф.

— Една забележка, Арчи. Да тормозиш господин Крамър с някаква цел е едно, а да го тормозиш просто за развлечение — съвсем друго.

— Да, сър. И през ум не ми е минало. Питате, дали становището ми за пред вас е същото. Отговорът е, да.

— Много добре. Доста си загазил.

— Много лошо. Някой друг, очевидно също. Вчера, когато ме поканиха на вечерята и ми дадоха имената на останалите поканени мъже, реших да разбера кои са и какви са и се обадих на Лон Коен. Един от тях, Едуин Лейдлоу, заема доста високо положение за възрастта си. След смъртта на баща си преди три години, наследил десет милиона долара. Наскоро купи контролния пакет от акции на издателство Малвин прес. Както се вижда, опитва се да установи…

— Това има ли нещо общо?

— Би могло да има. Той е в съседната стая. Дошъл е да ме види. И тъй като единствената ми връзка с него е от снощи, би могло да има нещо общо. Мога да говоря с него там, но сметнах, че трябва да ви кажа, защото вие евентуално бихте искали да седнете или да застанете в дупката. В случай, че ми потрябва свидетел.

— Фу.

— Да, знам. Не искам да се пъхам, но не сме имали поръчки от две седмици.

Гледаше ме намръщено. Не толкова, защото трябваше да стане от стола, да излезе в антрето, да мине през нишата и да застане в дупката. В края на краищата, тези упражнения щяха да се отразят добре на апетита му — а защото, в най-добрия случай, щяхме да имаме клиент, което всъщност беше най-лошо — щеше да му се наложи да работи. Въздъхна, без да смесва въздишката с мръщенето, промърмори: „По дяволите“, сложи ръце на ръба на бюрото, за да избута стола назад, стана и тръгна.

Дупката беше в стената, на нивото на очите, на два метра и половина вдясно от бюрото на Улф. От страна на офиса беше скрита с картина, изобразяваща прелестен водопад. От другата страна, в антрето, водещо към кухнята, не бе покрита с нищо, така че през нея можеше не само да се вижда, но и да се чува. Веднъж стоях там четири часа, очаквайки някой да се появи от предната стая и да грабне нещо от бюрото ми. Дадох на Улф една минута, да се нагласи, после отворих вратата на предната стая и казах.

— Тук, Лейдлоу, по-удобно е — обърнах един от жълтите столове, към бюрото си.