Рекс Стаут
Шампанско за самотник (4)

3.

Да пукна, ако в нишата нямаше жив оркестър — пиано, саксофон, две цигулки, кларинет и ударни. Можеше да се очаква грамофон с високоговорител, но за майките нищо не беше пожалено. По въпроса за разноските. Хонорарът на оркестъра се компенсираше с икономията от напитките — газираната вода в коктейлите, розовото нещо, минало за вино, по време на вечерята и запорът върху брендито. Така, че не беше съвсем екстравагантно. Саморекламата с напитките дойде, след като бяхме танцували около час. На бара се появи Хакет и започна да отваря бутилки шампанско, Кордон руж. Наливаше направо, без разреждане и фалшификации. Очевидно, един час преди края госпожа Робилоти беше решила да предприеме пресметнат риск.

Роуз Татъл не беше цвете като партньор за танци. Беше подготвена физически, имаше понятие за ритъм. Причината обаче беше в цялостното й отношение — танцуваше весело. Това, естествено, не беше добре. Не може да се танцува весело — танцът е твърде важно нещо. Той може да бъде див, тържествен, радостен, игрив, неприличен, изкуство заради самото изкуство, но не може да бъде весел, по простата причина, че когато сте весел, говорите прекалено много. Хелън Ярмис беше по-добре, или щеше да бъде, ако не беше толкова дяволски сериозна. Щяхме заедно да отработим ритъма и всичко щеше да тръгне чудесно, но тя изведнъж се гипсираше и ставаше като движеща се кукла. Освен това, ръстът й подхождаше на моя — стигаше ми точно до носа. Колкото повече се доближавах до широката й извита уста, толкова повече ми харесваше, особено с краищата нагоре.

Робилоти я покани за следващия танц. Огледах се — всички почетни гостенки бяха заети. Към мен вървеше Селия Грентъм. Оставих я да се доближи. Тя спря на една ръка разстояние и кимна с глава назад.

— Е? — каза тя.

Тактът, предположих аз, беше за майките, и нямаше смисъл да го хабя за дъщерята.

— Мислиш ли, че е по-добре?

— Не — отвърна тя — и никога няма да бъде. Но как ще избегнеш танца с мен?

— Много лесно. Ще кажа, че ме болят краката и ще си събуя обувките.

— И ще го направиш, нали? — кимна тя.

— Бих могъл.

— Наистина ще го направиш, просто за да ме накараш да страдам. Никога вече ли няма да бъда в твоите ръце? В гроба ли трябва да отнеса сърдечната си мъка?

Може би създавам погрешно впечатление, въпреки че разказвам съвсем точно. Бях виждал това момиче — казвам „момиче“ макар тя всъщност да беше с няколко години по-голяма от Роуз Татъл с двете деца — само четири пъти. Три от тях, в тази къща, по време на лова за бижутата. Третият път останах за малко насаме с нея. Разговорът се завъртя така, че се договорихме да вечеряме и да потанцуваме във Фламинго. Спазихме уговорката, но нищо не излезе. Беше добра танцьорка, много добра, но и доста пиеше. Някъде към полунощ се заяде с една друга дама и стигна до там, че ни изгониха. През следващите няколко месеца ми се обаждаше от време на време — сигурно има двадесет пъти — за да ми предложи да го преиграем, ала аз бях много зает. За мен, Фламинго има най-добрия оркестър в града и не исках да развалям впечатлението за себе си. А що се отнася до нейното настояване, бих предпочел да мисля, че след като веднъж е опитала с мен, всички останали й се струват блудкави. Страх ме е обаче, че тя беше просто прекалено твърдоглава, за да се откаже. Отдавна мислех, че е забравила за всичко това, но тя ми го напомни.

— Не е от сърцето ви — казах аз. — От главата ви е. Прекалено вярна сте на себе си. Вашите две същности са в конфликт. Подозирам, че ако ви прегърна и тръгнем да танцуваме, след една или две обиколки, вие ще се освободите, ще се отблъснете от мен, ще започнете да правите забележки и ще развалите тържеството. Виждам го в очите ви.

— В очите ми има страст. И ако не можете да разпознавате страстта, когато я видите, ще ви се наложи още да пообикаляте. Имате ли Библия?

— Не, забравих да я взема. Но в библиотеката ви има.

Извадих от вътрешния джоб на сакото си моя бележник — той винаги е с мен. — Това ще ви свърши ли работа?

— Чудесно. Задръжте го хоризонтално — задържах го хоризонтално, а тя сложи длан върху него. — Заклевам се в честта си, че ако танцувате с мен, ще бъда ваше коте, за добро или за лошо и няма да извърша нищо, което би ви накарало да съжалявате, че сте танцували с мен.

Госпожа Робилоти ни гледаше, танцувайки с Пол Шустър. Прибрах бележника в джоба си, доближих се до дъщеря й и три минути по-късно реших, че за момиче, танцуващо така, всичко е позволено.

Оркестърът спря да си почине. Заведох Селия до един стол, разсъждавайки, дали ще бъде тактично да я поканя и за следващия танц, след като до мен вече стоеше Роуз Татъл, останала без компания. Селия си поговори с нея, като жена с жена.

— Няма да ви се разсърдя, ако преследвате господин Гудуин. От всички тук, единствено той умее да танцува.

— Не го преследвам за танци — каза Роуз. — Не танцувам добре, нямам и нерви за това. Исках само да му кажа нещо.

— Заповядайте — намесих се аз.

— Лично е.

Селия се засмя.

— Ето как стават тези неща — изправи се. — Биха ми потрябвали поне сто думи. Вие го казахте с две — тя тръгна към бара. Там отново се беше появил Хакет и наливаше шампанско.

— Седнете — казах на Роуз.

— О, няма да ви отнема много време — остана права. — Помислих си, че трябва да го знаете, защото сте детектив. Госпожа Робилоти, както е известно, не би искала да има неприятности. Щях да го съобщя на нея, но реших, че е по-добре да споделя с вас.

— Не съм тук в качеството си на детектив, госпожице Татъл. Казах ви вече. Дошъл съм да се забавлявам.

— Знам. Но вие все пак сте детектив и можете да се обърнете към госпожа Робилоти, ако счетете за нужно. Не искам да говоря с нея — разбирам в какво положение е. Ако се случи нещо ужасно, а аз не съм предупредила никого, ще се чувствам виновна.

— Защо трябва да се случва нещо ужасно?

— Не съм казала, че трябва — тя ме хвана за ръката, — възможно е. Фейт Ъшър все още разнася отрова със себе си. И сега е в нея, в чантата й. Вие, разбира се, не знаете за това.

— Не. Каква отрова?

— Нейната лична отрова. В Грентъм хаус ни каза, че е цианкалий, дори го показа на някои — едно малко шишенце. Винаги я носи — направила е специални джобове на полите и роклите си. Казва, че още не е решила, дали да не се самоубие, но би могла всеки момент да реши, и когато реши, иска отровата да е при нея. Някои от момичетата сметнаха, че ни будалка и започнаха да й се подиграват. Не се присъединих към тях. Тя наистина може да го направи и тогава бих се чувствала виновна, ако съм й се подигравала. Сега е далеч от Грентъм хаус, има работа — мислех, че го е преодоляла. Но преди малко, горе, Хелън Ярмис отиде с нея в тоалетната стая. Хелън видяла шишенцето в чантата й и я попитала, дали отровата е все още в него. Тя отговорила, да.

Роуз млъкна.

— И? — попитах аз.

— Какво и? — попита на свой ред тя.

— Това ли е всичко?

— Достатъчно е, струва ми се, ако познавахте Фейт, както аз я познавам. Тук, в тази голяма къща, с иконом, с облечени официално мъже, с тоалетна стая, с шампанско — само тук може да го направи, ако изобщо някога го направи — тя отново бе неочаквано весела. Така поне бих направила аз — заяви тя. — Бих сипала отровата в шампанското си, бих стъпила на един стол и бих извикала: „Край на всички неволи!“ — така казваше едно от момичетата, като си пиеше колата. Изпиваше я до дъно, хвърляше чашата, ставаше от стола, смъкваше се на пода и „мъжете ще тичат след мен — колко време ще ми отнеме да умра?“

— Няколко минути или по-малко, ако сипете достатъчно — ръката й все още държеше моята и аз я погалих. — Добре, казахте ми. На ваше място, бих го забравил вече. Виждали ли сте шишенцето?

— Да, тя ми го показа.

— Помирисахте ли съдържанието?

— Не, не го отвори. Капачката е на винт.

— Стъклено ли е? Видяхте ли съдържанието?

— Не, беше от някаква пластмаса, струва ми се.

— Казвате, че Хелън Ярмис го е видяла в чантата й. Каква е тя?

— Черна кожена — обърна се и се огледа. — Ей там, на стола е. Не искам да соча…

— Вече посочихте, с очи. Виждам я. Забравете за това. Ще се погрижа да не се случи нещо ужасно. Един танц?

Тя прие и двамата се присъединихме към веселия вихър. Когато оркестърът спря, отидохме на бара за шампанско. За следващия танц поканих Фейт Ъшър.

Фейт Ъшър беше играла играта си повече от година. В пластмасовото шишенце можеше да има аспирин или солени фъстъци, а дори да беше цианкалий, не бях съгласен с представата на Роуз Татъл за идеалното място за самоубийство. Шансът да се случи нещо беше едно на десет милиона, въпреки това, беше ми възложена отговорност и аз държах под око и чантата и Фейт Ъшър. Докато танцувах с нея, беше съвсем просто, можех да забравя за чантата.

Както казах, бих я избрал за сестра. Изглеждаше, като че има нужда от брат. От значение вероятно бе и че беше най-хубава от поканените дами. Беше се оживила, лицевите й мускули се бяха отпуснали и макар от време на време да излизаше от такта, беше удоволствие да се танцува с нея. Също от време на време, когато й харесваше какво правя, в очите й със зелени точици проблясваха искри. В края на танца вече не бях толкова сигурен, че й трябва именно брат. Братовчед, вероятно, би било по-добре.

Оказа се обаче, че тя има собствено мнение ако не за братята и братовчедите, то поне за партньорите в танца. Стояхме до прозореца. Доближи се Едуин Лейдлоу, издателят, поклони й се и каза:

— Ще танцувате ли с мен, госпожице Ъшър?

— Не — отвърна тя.

— Ще бъде чест за мен.

— Не.

Естествено, запитах се, защо. Той беше само с няколко сантиметра над нея — може би предпочиташе по-високите, мен, например. Или може би, защото не се беше сресал, или, дори и да беше, не му личеше. Ако е било нещо лично — той я е обидил по някакъв начин — не е станало на масата, тъй като не бяха достатъчно близо, могло е, разбира се, да се случи преди или след това. Лейдлоу се обърна и си тръгна. Оркестърът засвири пак. Тъкмо бях отворил уста, да я поканя за още един танц, дойде Сесил Грентъм и я взе. Беше висок горе-долу колкото мене и всеки косъм на главата му си беше на мястото. Изглежда, това е било.

Поканих Етел Вар, изобщо не споменах за нейното променящо се лице. Стараех се да не обръщам глава, докато танцувахме, но трябваше да продължа наблюдението на Фейт Ъшър и на чантата — тя си беше на стола.

Когато стана ужасното нещо, нямах ни най-малка представа, че е приближавало. Обичам да мисля, че мога да разчитам на интуицията си. Често тя наистина ми помага, тогава обаче изобщо не се обади. Най-лошото беше, че продължавах да следя Фейт Ъшър, докато разговарях с Етел Вар. Фейт бе на път да умре и ако имах поне капка проклета интуиция, най-малкото щях да усетя, че ми се учестява дишането. Не, даже това не стана. Видях как Сесил Грентъм я заведе до един стол, на около пет метра от стола с чантата. Видях, как тя седна, а той тръгна и след няколко минути се върна с шампанското. Видях, как й подаде нейната чаша, вдигна своята и каза нещо. Наблюдавах я с крайчеца на окото си — не че исках да я обидя, но цялото ми внимание бе насочено към нея. Не че обвинявам интуицията, просто идеята на Роуз Татъл за отрова в шампанското беше нова за мен и аз реагирах на нея. И така, гледах Фейт Ъшър, когато тя отпи, стегна се, олюля се, преви се рязко, издаде нещо средно между вик и стон и политна надолу. Падайки, за миг се люшна накрая на стола и щеше да се озове на пода, ако Сесил не я беше хванал.

Когато отидох там, той се опитваше да я изправи. Казах му да я пусне на пода, взех я за раменете и казах да повикат лекар. Щом я пуснах на пода, започнаха конвулсиите. Главата й се движеше рязко напред-назад, краката й се мятаха. Сесил се опита да я хване за глезените, казах му, че не е добре и попитах, дали някой е повикал лекар. Зад мене отговориха, да. Бях коленичил, опитвах се да задържа главата й, за да не я удря от пода. Все пак успях и да погледна наоколо. Робилоти, Кент и диригента държаха останалите на разстояние. Много скоро конвулсиите намаляха и спряха. Дишаше често, на тежки глътки. Те се забавиха и олекнаха, усетих, как шията й се втвърдява — започваше парализата. Сега вече нито един лекар не би могъл да пристигне навреме, за да й помогне.

Сесил ми говореше нещо. Имаше и други гласове. Вдигнах глава и казах отсечено:

— Моля всички да млъкнат. Нито аз, нито който и да било друг може да направи нещо — видях Роуз Татъл. — Роуз, отидете при чантата и я пазете. Не я пипайте, просто стойте там и не сваляйте очи от нея.

Роуз тръгна. Госпожа Робилоти пристъпи към мен.

— Вие сте в моя дом, господин Гудуин. Тези хора са мои гости. Какво й е?

Бях помирисал дъха й и можех да бъда точен. Отговорът ми обаче трябваше да почака нейната смърт — нямаше да е дълго, така че подминах въпроса и попитах:

— Кой се обади за лекар?

— Селия — отвърна някой.

Все още бях на колене. Отново се обърнах към нея. Хвърлих поглед на часовника си, показваше единадесет и пет. Тя беше на пода шест минути. На устата й излезе пяна, очите й се изцъклиха, шията й се вкочани. Гледах я още две минути, без да предприемам нищо и без да обръщам внимание на околните. После хванах ръката й и силно натиснах нокътя на средния й пръст. Когато дръпнах пръста си, нейният нокът остана бял. След още тридесет секунди нямаше никакви признаци на порозовяване.

Изправих се и се обърнах към Робилоти.

— Аз ли да повикам полицията или ще се обадите вие?

— Полицията? — едва промълви той.

— Да. Тя е мъртва. По-добре е аз да остана тук, а вие незабавно да телефонирате.

— Не — каза госпожа Робилоти. — Повикахме лекар. Аз давам нарежданията тук и сама ще се обадя на полицията, когато сметна за необходимо.

Бях огорчен и обиден. Беше лошо, разбира се. Винаги е грешка да се сърдиш в трудни положения, особено на себе си. Нищо не можех да направя. Преди не повече от половин час бях казал на Роуз да остави всичко на мен, аз ще се погрижа да не се случи нещо ужасно, и ето. Огледах се. Нито едно лице, мъжко или женско не изглеждаше обещаващо. Съпругът и синът, двете почетни гостенки, икономът, тримата кавалери — нито един от тях нямаше да престъпи думата на госпожа Робилоти. Селия не беше в стаята. Роуз пазеше чантата. Тогава видях диригента. Той имаше широки рамене и квадратна челюст. Стоеше пред нишата, с гръб към оркестъра и спокойно наблюдаваше драматичното положение. Повиках го.

— Казвам се Гудуин, а вие?

— Джонсън.

— Искате ли да останете тук през цялата нощ, господин Джонсън?

— Не.

— И аз не искам. Мисля, че тази жена е била убита. Знаете какво означава и полицията да си помисли същото. Така че, колкото по-скоро дойдат, толкова по-добре. Аз съм частен детектив — притежавам съответното разрешително и трябва да остана при трупа. Във вестибюла на стойка има телефон. Номерът е централа, седем-три-едно-сто.

— Добре — той тръгна към арката.

Госпожа Робилоти му заповяда да спре и му препречи пътя. Той просто я подмина, без да си прави труда да спори с нея. Тогава тя извика на своите мъже:

— Роби! Сесил! Спрете го!

Те не реагираха и тя се обърна към мен:

— Напуснете дома ми!

— С удоволствие — отговорих. — Но ако си тръгна, ченгетата много скоро ще ме върнат обратно. Засега никой няма да напусне дома ви.

Робилоти я хвана за ръка.

— Няма смисъл, Луиз. Ужасно е, но няма смисъл. Ела, седни — той ме погледна. — Защо мислите, че е била убита? Защо го казвате?

— Тъкмо щях да ви задам същия въпрос, Гудуин — проговори Пол Шустър, обещаващият млад юрист. — Тя имаше шишенце с отрова в чантата си.

— Откъде знаете?

— Една от гостенките ми каза, госпожица Вар.

— Една от тях каза и на мен. Затова помолих госпожица Татъл да пази чантата. Наистина мисля, че е била убита, но ще запазя обясненията си за полицията. Вие трябва…

Селия Грентъм влезе тичайки и извика:

— Как е тя? — спря до мен, погледна Фейт Ъшър. — О, Господи! — прошепна и стисна ръката ми. — Защо не направите нещо? — отново погледна надолу, остана с отворена уста.

Сложих ръце на раменете й и я обърнах.

— Благодаря — каза тя. — Боже мой, беше толкова хубава. Мъртва ли е?

— Да. Повикахте ли лекар?

— Да, тръгнал е вече. Не успях да се свържа с нашия. Свързах се с… За какво ни е лекар, след като е мъртва.

— Никой не е мъртъв, преди да каже лекарят. Такъв е законът — обърнах се. Някои от останалите продължаваха да бърборят. Повиших глас. — Не е зле вие също да си починете — има достатъчно столове. Ала стойте настрана от стола с чантата. Не мога да ви спра, ако решите да напуснете стаята, но ви съветвам да не излизате оттук. Полицията може да го изтълкува неправилно и ще ви се наложи да отговаряте на повече въпроси.

Звънна се на вратата. Хакет тръгна. Аз го спрях.

— Не, Хакет, по-добре е да останете — сега сте един от нас. Господин Джонсън ще им отвори.

Той вече бе свършил тази работа. Не се чу звук на отваряща се врата — вратите на дворците не издават звукове — но във вестибюла се чуха гласове. Всички се обърнаха към арката. Оттам едновременно влязоха двама униформени полицаи, спряха и попитаха:

— Господин Робърт Робилоти?

— Да, аз съм Робърт Робилоти — каза той.

— Това е вашата къща, нали? Ние…

— Не — прекъсна ги госпожа Робилоти. — Това е моята къща.