Рекс Стаут
Шампанско за самотник (15)

14.

Остин Байн седеше изправен, като глътнал бастун. Когато Сол заведе госпожа Ъшър в предната стая и остана с нея, казах на Малкия, че ще му бъде по-удобно на червения кожен стол. Ала по погледа му разбрах, че е забравил, какво означава думата „удобно“.

— Спечелихте — обърна се той към Улф. — Ще изплюя камъчето. От къде искате да започна?

Улф се беше облегнал назад, лактите му бяха опрени на ръчките на креслото, дланите — събрани.

— Първо да изясним някои неща. Защо изпратихте онази бележка за Лейдлоу на полицията?

— Не съм казал, че аз съм я пратил.

— Фу — Улф се потърси. — Или отстъпвате или не. Нямам намерение да ви тегля думите с ченгел. Защо я изпратихте?

Байн обаче трябваше да си го изтегли. Устните му не искаха да се отворят.

— Защото — успя да каже най-сетне той — те продължаваха да разследват и никой не можеше да ми каже, какво ще изровят. Можеха да научат, че познавам майката на Фейт и за моя…, за договора. Все още смятах смъртта на Фейт за самоубийство. И продължавам да я смятам. Но, ако все пак е била убита, според мен трябваше да го е извършил Лейдлоу. Исках да знаят за връзката между него и Фейт.

— Защо трябваше да го е направил той? Измислихте си връзката между него и госпожица Ъшър, нали?

— Не съм я измислил. В известен смисъл държах Фейт под око. Разбираемо е. Нямам предвид, че съм бил с нея. Просто я държах под око. Два пъти я виждах с Лейдлоу. В деня на заминаването му за Канада я видях в неговата кола. Разбрах, че е заминал за Канада, защото един приятел получи картичка от него. Не ми се наложи да измислям.

Улф изсумтя.

— Разбирате, господин Байн, че всичко, казано от вас сега, се поставя под съмнение. Да приемем, знаели сте за близостта на Лейдлоу с госпожица Ъшър. Защо предположихте, че я е убил той? Тя заплашваше ли го?

— Не знам за такова нещо. Ако е имал причина да я убие, не знам каква е. Ала той беше единственият сред присъствалите онази вечер, който бе имал нещо общо с нея.

— Не. Вие също сте имали общо с нея.

— По дяволите, не бях там!

— Вярно, но и останалите не могат да се похвалят с по-голям късмет. При обстоятелствата, описани от тях, никой не е могъл да сипе отрова в шампанското на госпожица Ъшър и да бъде сигурен, че то ще стигне точно при нея. Само вие от всички замесени имате мотив, и то съвсем не незначителен. Повишаването на годишния доход с двадесет и седем хиляди долара и отгоре, освободени от данъци е съблазнителна перспектива. На ваше място бих приел почти всяко предложение, само и само този договор да не бъде показан на районния прокурор.

— Приемам, както виждате. Седя тук, а вие ми трупате отгоре.

— Значи, приемате — Улф погледна дланите си и ги сложи на ръчките на стола. — Така, знаехте ли, че госпожица Ъшър носи шише с отрова със себе си?

Никакви колебания.

— Знаех, че така е казала. Не съм виждал шишето. Майка й ми каза, госпожа Ируин от Грентъм хаус също ми спомена веднъж.

— Знаехте ли каква е отровата?

— Не.

— Госпожа Ъшър ли предложи да се усамоти в хотел под чуждо име, или идеята беше ваша?

— Нито едното, нито другото. Искам да кажа, не помня. Обади ми се в четвъртък, не, в сряда и решихме, че трябва да постъпи така. Не си спомням чия беше идеята.

— Кой предложи да се срещнете тази вечер?

— Тя. Обади ми се сутринта. Казах ви вече.

— Какво искаше?

— Искаше да знае, как ще постъпя с плащанията след смъртта на Фейт. Знаеше, според договора, въпросът е оставен на мое усмотрение. Засега, успокоих я аз, ще продължавам да й превеждам половината.

— Използваше ли част от превежданите й пари за издръжка на дъщеря си?

— Не мисля. През последните четири-пет години — не. Но вината не беше нейна. Фейт не приемаше нищо от нея. Двете не се понасяха. Госпожа Ъшър е много… особена. Фейт я напуща, когато беше на шестнадесет. Почти цяла година не знаехме къде е. Открих я да работи като сервитьорка в един ресторант.

— Но продължихте да изплащате на госпожа Ъшър целия й дял?

— Да.

— Вие владеете и контролирате този фонд без чието и да било наблюдение, така ли?

— Разбира се.

— Никога ли не му е правена ревизия?

— Не, естествено. Кой би я направил?

— Не мога да кажа. Ще възразите ли да се направи такава ревизия от счетоводител, посочен от мен, след като вече знам за вашия договор?

— Разбира се. Фондът е моя собственост и докато изплащам дела на госпожа Ъшър, не съм длъжен да давам отчет на когото и да било.

— Трябва да видя договора — Улф сви устни и бавно поклати глава. — Изключително трудно е — продължи той — да се заобиколи неизбежността на смъртта. Господин Грентъм е направил един галантен опит, но е бил спънат от напразното желание да запази тайната си и след като стане храна за червеите. Предпазил е и вас и госпожа Ъшър от грешки или мошеничество съответно от страна на другия. Ами, ако се обедините в заплаха на името му? Тази опасност не е успял да отстрани. — Вдигна ръка, за да отхвърли предположението си. — Желанието за победа над смъртта прави глупак от всеки човек. Трябва да видя вашия договор. Междувременно останаха още няколко въпроса. Споделили сте с господин Гудуин, че изборът ви да бъде поканена на онази вечеря госпожица Ъшър е бил случаен. Сега това обяснение не струва. Защо сте избрали точно нея?

— Разбира се — каза Байн. — Знаех, че ще ми зададете такъв въпрос.

— Значи, сте имали време да съчините отговор.

— Няма нужда да го съчинявам. Постъпих като глупак. Щом получих списъка от госпожа Ируин и видях името на Фейт в него — там беше, какво да направя — мисълта да видя Фейт като гостенка в дома на леля ми не ме остави на мира. Госпожа Робилоти ми е леля по мъж. Майка ми е сестра на Албърт Грентъм. Съгласете се, самата мисъл да видя Фейт на масата на леля ми, беше удоволствие. Тогава… не си довърши фразата.

— Тогава? — подтикна го Улф.

— Тази мисъл ми подсказа една друга идея. Да закарам там и Лейдлоу. Глупаво беше, знам. Лейдлоу да види Фейт, тя да види него. Леля ми, разбира се, можеше да зачеркне Фейт и да каже на госпожа Ируин… — Байн млъкна. След секунда продължи. — Имах предвид, никой не знаеше, какво ще направи Фейт. Можеше да откаже поканата. Лейдлоу обаче нямаше да знае, че тя е поканена. Тогава, защо да не го направя. Предложих на леля ми да покани Лейдлоу и тя го покани.

— Госпожица Ъшър знаеше ли, че Албърт Грентъм я е покровителствал?

— О, Господи, не. Мислеше, че баща й е човек на име Ъшър, починал преди тя да се роди.

— Знаеше ли, че вие сте източникът на доходите на майка й?

— Не, не мисля, сигурен съм. Подозираше, че доходът на майка й идва от приятели, от мъже. Затова е избягала. Изплаших се, след като включих Фейт в списъка на поканените и предложих Лейдлоу. Разбрах, че може да стане нещо. Фейт най-малкото можеше да си тръгне, когато го види. Можеше да стане и по-лошо. Не исках да съм там. Реших да пратя някого на мое място. Първите четирима или петима не можеха, тогава се сетих за Арчи Гудуин.

Улф се облегна назад и затвори очи. Устните му започнаха да работят. Опъваха се навън и се прибираха обратно, навътре. Навън-навътре, навън-навътре… Рано или късно винаги прави така. Крайно време е да напиша табелка: „Гений в действие“ и да я слагам на бюрото му в такива моменти. Обикновено, имам някаква представа в каква посока работи геният. Сега обаче нямах никакво понятие. Изчисти някои дребни шубраци, като например, кой е насъскал ченгетата срещу Лейдлоу или, как и Фейт и Лейдлоу са се оказали поканени на вечерята. Ала получи само едно нещо за дъвкане — най-сетне намери човек, имащ сериозен мотив да убие Фейт Ъшър. А Байн, както обичаше да се показва, дори не присъства на вечерята. Геният, разбира се, можеше да разнищва и въпроса как Байн е отровил шампанското с дистанционно управление. Макар че, съмнявам се.

Улф отвори очи и погледна Малкия.

— Няма да чакам до понеделник — каза той. — Ако не получа достатъчно сега, никога няма да получа. Ще се закача за нещо, което ми казахте или по-скоро загатнахте. Ако ви попитам за него сега, ще се измъкнете с лъжи, така че няма да си правя труда. Дойде време да атакуваме главния въпрос — ако някой е решил да убие Фейт Ъшър, как е успял да го направи? — Обърна се. — Арчи, обади се на господин Крамър.

— Не! — скочи Байн. — По дяволите, след като изплюх…

Бях вдигнал слушалката, но Байн се озова при мен, буташе ме и се опитваше да ми я вземе. Режещият тон на Улф го накара да се обърне.

— Господин Байн! Не квичете, преди да са ви ударили. Хванах ви и възнамерявам да ви задържа. Да повикам ли господин Панзър?

Не се наложи — Малкият направи крачка назад, освобождавайки ръката ми, за да мога да избера номера, и в същото време остана достатъчно близо, както си мислеше той, за да ми скочи отново.

Да намериш инспектор Крамър в десет и двадесет в събота вечер можеше да бъде от бързо и лесно до практически невъзможно. Този път имах късмет. Беше в отдел „Убийства“ на Двадесета улица. Свързаха ме след кратко чакане. Улф вдигна слушалката на своя апарат. Крамър го поздрави с ръмжене. Улф каза, че ще му трябват три минути.

— Ще поема всичко, което мога да издържа — отговори Крамър. — За какво става дума?

— За Фейт Ъшър. Отегчението ми вече е непоносимо. Вземете вчера. Сутринта онези четирима мъже настояха да се срещнат с мен. Следобед връхлетяхте вие. Вечерта господин Гудуин и аз бяхме обезпокоени от телефонно обаждане — повикаха господин Гудуин да отиде в дома на госпожа Робилоти. Той заварил там господин Скинър и…

— Комисарят ли имате предвид?

— Да. Господин Скинър казал, че разговорът е неофициален и направил обидно предложение, което господин Гудуин е трябвало да ми предаде. Не ви се оплаквам — той ви е началник и вие вероятно не сте знаели.

— Наистина, не знаех.

— Но това беше допълнителен тормоз за мен. Стига толкоз. Искам да сложа край на тази история. Цялата дандания бе предизвикана от убеждението на господин Гудуин като свидетел, че Фейт Ъшър не се е самоубила. Възнамерявам да се убедя лично. Ако преценя, че е сгрешил, ще се оправям с него. Ако преценя, че е прав, то ще е, защото ще имам неоспоримо свидетелство, което вероятно ви се е изплъзнало. За да постигна това, трябва да се видя с всички замесени, трябва да ги поканя в офиса си. Необходимо е, смятам, да го знаете, затова ви уведомявам за намеренията си. Помислих си също, че може би ще искате да присъствате. Ще бъдете добре дошъл. Но ще се наложи вие да докарате хората. Не мога да ги поканя в офиса си и без предупреждение да ги срещна с инспектор от полицията. Ще ми бъде удобно утре сутринта, в единадесет часа.

Крамър издаде звук подобен на „умгзумзг“. После намери и думи.

— Значи сте захапали нещо. Какво?

— Не аз, други са захапали нещо — мен. Ядосан съм. Положението е точно, каквото го описах. Нямам какво да добавя.

— Няма и да имате, утре е неделя.

— Да. Удобно е, тъй като три от тях са момичета, които ходят на работа.

— Всичките ли искате да докарам?

— Да.

— Някой от тях сега при вас ли е?

— Не.

— Да доведа ли и комисарят Скинър?

— Не.

— Ще ви се обадя след един час.

— Не става — възрази Улф. — Ако ще ги каня, трябва да започна веднага. Късно е.

Не беше само това. Улф много добре знаеше, че ако даде един час време на Крамър, след десет минути полицаят ще звънне на вратата и ще поиска да влезе. Както и да е, работата беше опечена и Крамър щеше да се хване. Той наистина се съгласи след още няколко глупави въпроса.

Затворихме. Улф се обърна към Байн. Той се бе върнал на стола си.

— Сега за вас и за госпожа Ъшър — нареди Улф. — Няма да ви позволя да разговаряте с когото и да било. Има само един начин да постигна това. Тя ще прекара нощта тук — има свободна стая с добро легло. Домакинството ни е мъжко, ала това не бива да я смущава. Има стая и за вас или ако предпочитате, господин Панзър ще ви съпроводи до вашия апартамент, ще преспи при вас и ще ви доведе обратно утре сутринта. Господин Крамър ще пристигне с останалите в единадесет часа.

— Вървете по дяволите — каза Байн и стана. — Ще изпратя госпожа Ъшър до хотела й.

Улф поклати глава.

— Объркан сте, знам. Но сигурно разбирате, че това е изключено. Не мога да ви позволя да запълните пробивите, които направих във вашите отбранителни съоръжения. Ако побегнете, ще действам незабавно и няма да ви останат изобщо никакви отбранителни съоръжения. Можете да се измъкнете неопетнен от тази каша само с моето мълчаливо съгласие и вие го знаете. Арчи, доведи Сол и госпожа Ъшър. Не. Първо се обади в апартамента на господин Байн и кажи на Ори да дойде. Кажи му също, да не се разстройва, че не е намери договора — той не е там. Ако е намерил по-значителни неща, нека ги донесе.

— Проклето псе — изсъска Малкият. Повтаряше се.

Обърнах се към телефона.