Рекс Стаут
Шампанско за самотник (13)

12.

Ако от нямане какво да правите се опитате да прецените кое е най-тщеславното изказване, което някога сте чули или сте чели, кое бихте посочили? Онази вечер една моя приятелка ми подхвърли тази идея и цитира Луи XIV: „Държавата, това съм аз.“ На мене не ми се наложи да отивам толкова назад във времето. Моята фраза, отвърнах, е: „Те ме познават.“ Тя, естествено, поиска да знае кой я е казал и кога. И тъй като убиецът на Фейт Ъшър бе осъден предния ден и делото бе приключено, отговорих на нейните въпроси.

Фразата бе казана от Улф, когато онзи петък се върнах вкъщи и му докладвах. Свърших и изкоментирах:

— Знаете ли, много е глупаво. Полицейският комисар, районният прокурор, инспекторът от отдел „Убийства“ не могат да си намерят място, само защото ако обявят самоубийство, един тъмен гражданин може да нададе вой.

— Те ме познават — каза Улф.

Възразявайте, ако можете. Бе доказано от миналото. Наистина го познаваха. Ами ако те официално обявят самоубийство и след ден, седмица или месец Улф се обади на телефон УА 9–8241 и ги повика да приберат убиеца и свидетелите? Естествено не бяха сигурни, че ще стане точно така, но миналият им опит показваше — възможността да стане бе поне толкова голяма, колкото и възможността да не стане. Не искам да кажа, че е било оправдано. По-добре би било да опиша положението.

Улф задържа дъха си, каза: „Те ме познават“ и си взе книгата.

На следващия ден, събота, разменихме по няколко думи. Бомбата дойде веднага след обяда. Сол се обади в осем и половина сутринта — закусвах, пиех си второто кафе — докладва: никакъв напредък. Марджъри Бетс си стояла в апартамента цяла вечер, така че бравата Уят не била разчовъркана. По пладне се обади пак — още няколко пункта подбрана информация, но все още никакъв напредък. Ала в два и половина, тъкмо се бяхме върнали в офиса след обяд, отново звънна телефонът — Сол имаше новини. Бяха я намерили. Един хотелски прислужник за поръчки из града отишъл в апартамента й и излязъл с куфар, с поименен етикет. Беше чудесно, разбира се. Сол и Ори се качили на метрото точно зад него. На етикета пишело: „Госпожица Едит Ъпсън, стая 911, хотел Кристи, 523 Лексингтън авеню“. На куфара имало печат с инициали Е. Ъ.

Не е лесно да видиш човек, който се крие в хотелска стая. Те обаче се справили и с това. Сол не бил натоварен с багаж, пристигнал в хотела преди прислужника, качил се на деветия етаж и се разхождал пред вратата на стая 911, точно когато тя се отворила, за да бъде внесен багажът. Ако в описанията е имало поне капка истина, Едит Ъпсън била Елайн Ъшър. На Сол, разбира се, много му се искало да я подбере веднага, на място. Но тъй като това все пак е Сол, той се оттеглил да обмисли положението и да телефонира. Искаше да знае, дали ще има някакви указания или ще трябва да действа по свое усмотрение.

— Ще имаш нужда от помощници — казах аз. — Ще бъда при теб след двадесет минути. Къде…

— Не — прекъсна ме Улф в своята слушалка. — Продължавай, Сол, както намериш за добре. Ори е на твое разположение. За този вид действия твоите способности са не по-малки от моите. Доведи ми я.

— Да, сър.

— И по възможност да е настроена да отстъпва. Както и да е, доведи я.

— Да, сър.

Ето тук с Улф си разменихме няколкото думи. Оставих слушалката не особено нежно и станах.

— Днес е събота — казах, — получих си чека за тази седмица. Искам да си получа и обезщетението за един месец напред, предвидено при прекъсване на договора ми.

— Фу.

— Без фу. Прекъсвам отношенията си с вас. Минаха осемдесет и осем часа откакто наблюдавах смъртта на момичето. Единствената ви блестяща идея — блестяща е, съгласен съм — беше да се намери майка й. Отказвам да си стоя тук, докато Сол я взима и я води. Сол не е десет пъти по-умен от мен, а само два пъти. Обезщетението ми ще бъде…

— Млъкни.

— С удоволствие — отидох до сейфа, извадих чековата книжка и я сложих на бюрото си.

— Арчи.

— Нали млъкнах — отворих чековата книжка.

— Естествено е. То е в нас — живи хора сме. Каквото и да става в живота, е естествено. Ти си твърдоглав, аз заповядвам. Търпимостта ни един към друг е постоянно повтарящо се чудо. Идеята ми, блестяща или не, не е само една. Две са. Занемарихме Остин Байн. Ти за последен път се видя с него преди два дни и две нощи. Той те закара на онази вечеря, като се престори на болен, без всъщност да е болен, той е казал на Лейдлоу, че е видял госпожица Ъшър в Грентъм хаус, той я е включил в списъка на гостите — заслужава по-добро отношение от наша страна. Предлагам ти да му обърнеш съответното внимание.

Обърнах глава, но оставих чековата книжка отворена.

— Как? Да му кажа, че не ни харесват неговите обяснения и искаме нови ли?

— Глупости. Не си толкова наивен. Изследвай го. Проучи го.

— Вече свърших тази работа. Знаете, какво каза Лейдлоу. Няма видими признаци на доходи, но има апартамент и кола, играе покер и не ходи гол. Между другото, очите ми останаха в неговия апартамент. Ако му закачите това убийство и ако чудото на взаимната ни търпимост престане да действа, сигурно ще се погрижа за апартамента му. Да не би да се готвите да кажете, че искате да го видите?

— Не. Нямам инструмент, с който да го обработя. Просто чувствам, че е занемарен. И ти няма да имаш инструмент, ако се приближиш към него. Най-добре ще бъде, може би, да го поставим под наблюдение.

— Ако отложа написването на този чек, това указание ли е?

— Да.

Е, щях да изляза на въздух и поне за малко да се отдалеча от нашето чудо. Върнах чековата книжка в сейфа, взех двадесет по десет от чекмеджето, казах на Улф, че изчезвам и излязох в антрето да си взема палтото и шапката.

Когато започвате да следите някого, желателно е да знаете, къде се намира. Бях в неизгодно положение — знаех единствено, че Байн може де бъде в Джърси сити, или в Бруклин, или в някой друг район на покерен маратон; можеше и да си е вкъщи, да лежи в леглото с простуда, или да се разхожда в парка. Взех малко въздух, изминавайки пеша двете мили до Бодуин стрийт. На ъгъла на Бодуин и Арбър намерих уличен телефон и избрах номера на Байн. Никой не вдигна. Сега поне знаех, къде го нямаше. Наложи се отново да се боря с изкушението. Винаги се изкушавам да си играя с брави. Един от най-добрите начини да проверите слуха си е да влезете в нечия крепост неканен, и търсейки тук и там нещо интересно, да се ослушвате за стъпки по стълбите или за шум от асансьор. Ако не ги чуете навреме, слухът ви е дефектен и ще ви се наложи следващия път да си вършите работата по друг начин. Преодолях изкушението и тръгнах надолу по улицата към едно работно място — бях го забелязал в четвъртък следобед — имаше артистична табелка, опасана с разноцветни точки, на нея пишеше, мисля, „Кътчето на Ами“. Влязох. Часовникът ми показваше 4 часа и 12 минути. Между този момент и шест и петнадесет — малко повече от два часа — седях на масата до прозореца, откъдето се виждаше входът на номер 87 през улицата, малко встрани. Изядох пет парчета пай, два ябълкови резена, един зелен домат, шоколад, изпих четири чаши мляко и две кафета. За да не предизвикам любопитство относно службата или режимът ми на хранене, бях извадил бележника и молива си и правех скици на котката, спяща на един стол. Във Вилидж това служеше като обяснение за всичко. Паят, между другото, беше повече от задоволителен. Искаше ми се да занеса едно парче на Фриц. В шест и петнадесет навън започна да се смрачава. Поисках си сметката и тъкмо си прибирах бележника в джоба, когато пред номер 87 спря такси. От него слезе Малкият Байн и тръгна към входа си. Донесоха ми рестото. Добавих към бакшиша с думите: „За котката“, и станах.

Нямаше нищо по-удобно от входа срещу 87-и номер — негов клиент бях и в четвъртък. Вечерно време трябва да сте по-близо до обекта, отколкото през деня, независимо, колко добри са очите ви. Можех само да се надявам Малкият да не е решил да прекара вечерта свит на топка, с книга в ръка, или без. Едва ли. Налагаше се да яде — съмнявах се, че си готви. В прозорците на петия етаж се появи светлина и ми отвори работа — да вдигам глава нагоре на всяка половин минута, за да видя дали не е изгаснала. Вратът ми бе започнал да чувства напрежение. В 7 и 2 минути светлината най-сетне изгасна. След още няколко минути обектът излезе от вестибюла и сви надясно. Не е лесно да следиш сам човек в Манхатън, дори и неопитен. Ами ако изведнъж реши да вземе такси… Има сто „ако“ и всички са на негова страна. Играта обаче винаги доставя по-голямо удоволствие, когато шансовете са против вас — ако спечелите, отразява се по-добре на самочувствието ви. По тъмно, естествено, не е по-лесно, особено ако обектът ви познава. В случая нямах никакви разходи, наблюдавайки Байн — нито едно от стоте „ако“ не се осъществи. Беше просто десет минутна разходка. Той зави наляво по Арбър, пресече Седмо авеню, мина три преки на запад и една в посока към града и влезе във врата с надпис на стъклото: „Гостилницата на Том“.

Ето едно от положенията, при които познанството ви с обекта ви пречи — не можех да вляза. Можех само да си потърся наблюдателен пункт. Намерих чудесно място — тесен проход между сградите, точно отсреща, през улицата. Можех да вляза цели три метра навътре от предната линия на зданията — там изобщо не идваше светлина — и все едно, да продължа да виждам фасадата на гостилницата. Имаше даже нещо метално за сядане, ако краката се уморяха.

Но те не се умориха. Не ми се наложи да стоя дълго. Не бях стоял и пет минути, когато изведнъж ми дойде компания. Дотук бях сам, сега вече с мен имаше някой. Един човек се плъзна вътре, видя ме и се загледа в тъмнината. Спорът, кой от нас вижда по-добре, възниквал в различни ситуации, бе разрешен — заговорихме едновременно. Той каза: „Арчи“, аз казах: „Сол“.

— Какво по дяволите правиш тук? — попитах.

— И ти ли я пасеш? — отвърна той. — Трябваше да ми кажеш.

— Аз съм с мъжа, дявол го взел. Къде е тя?

— Отсреща, в гостилницата на Том. Току-що дойде.

— Това е съдба. Едно на хиляда. Може, разбира се и да е съвпадение. Господин Улф казва, че в света, който действа главно наслуки, трябва да се очакват и съвпадения, но не чак такива. Говори ли с нея? Познава ли те?

— Не.

— Моят човек ме познава. Казва се Остин Байн. Висок е един осемдесет и един, седемдесет и пет килограма, слаб, дълъг като върлина, отпуснат, около тридесетте, кестенява коса, кафяви очи, кожа, залепнала за костите. Влез вътре и погледни. Ако искаш да се обзаложим едно към десет, че са заедно.

— Никога не се обзалагам срещу съдбата — отговори той и тръгна.

Петте минути, докато го нямаше, се проточиха, сякаш бяха пет часа. Седнах на желязното нещо, ала ставах три или четири пъти.

Върна се:

— Заедно са, в сепаре, в далечния ъгъл. Той яде стриди.

— Скоро ще яде птица. Какъв подарък искаш за Коледа?

— Винаги съм си мечтал за твоя автограф.

— Ще го имаш. Ще ти го татуирам. Възниква обаче един проблем. Ти си с нея, аз съм с него. Те са заедно. Кой от нас командва?

— Много ясно, Арчи — господин Улф.

— Да, дявол го взел. Така можем да откараме до среднощ. Дали да не ги вкараме в някое мазе — знам едно подходящо — и да не измъкнем тайните им. Щом яде стриди, имаме достатъчно време да се обадим по телефона. Ти или аз?

— Ти, аз ще остана тук.

— Къде е Ори?

— Изгубих го. Той трябваше да я следи пеша, а аз — с кола. Тя взе такси.

— Имаме преднина. Добре. Сядай и се чувствай като у дома си.

Телефонната будка при бар грила на ъгъла беше заета. Наложи се да чакам. Бях уморен от чакане — доста ми се събра за последните четири дни. След няколко минути клиентът излезе и аз влязох. Затворих плътно вратата. Избрах добре познатия ми номер. Вдигна фриц. Искам да говоря с Улф, казах.

— Но, Арчи! Той вечеря!

— Знам. Кажи му, че е спешно.

Още едно неочаквано удоволствие — имах подходящо оправдание да вдигна Улф от масата. Беше създал прекалено много правила. Оттатък дойде неговият глас, или по-скоро ревът му.

— Е?

— Докладвам. Двамата със Сол спорим. Той мисли…

— Какво по дяволите правиш при Сол?

— Нали това ви казвам. Той мисли, че аз трябва да ви се обадя. Възникна протоколен въпрос. Аз проследих Байн до един ресторант — гостилница, Сол проследил госпожа Ъшър до същия ресторант. Двата ни обекта са вътре, седят заедно в едно сепаре. Байн яде стриди. Въпросът е, кой е старши. Сол или аз? Единственият начин да получим отговор без насилие, беше да ви се обадим.

— По време на вечеря! — каза той.

Не му отговорих. Знаех, болката му е не, че преднамерено съм го прекъснал, а че двете му блестящи идеи са избрали точно този момент, за да се срещнат.

— Те сигурно знаят по-добре — казах съчувствено.

— Има ли някой при тях?

— Не.

— Знаят ли, че са ги видели?

— Не.

— Можеш ли да подслушаш?

— Сигурно, но се съмнявам.

— Добре. Доведете ги. Не бързайте — току-що седнах да вечерям. Дайте им възможност, след като ви видят, да говорят помежду си. Ял ли си?

— Преядох с пай и мляко. Не знам за Сол, ще го питам.

— Питай го. Може да дойде да хапне… Не. Ще ти трябва.

Затворих и се върнах на предната линия.

— Иска да му ги заведем — започнах аз. — Естествено, след около час — току-що е седнал да вечеря. Знаеш ли какво е гений? Геният е човек, който прави нещата да стават, без да има ни най-малко понятие, че ще станат. Доста е сложно. Нашият гений попита, дали си ял нещо.

— В стила му е. Да, разбира се. Достатъчно.

— А сега планът за действие. Вътре ли ще ги хванем или ще чакаме да излязат?

И двете предложения имаха своите „за“ и „против“. Обсъдихме ги и решихме, Сол да влезе вътре и да види докъде са стигнали с яденето и щом прецени, че са хапнали достатъчно, за да им държи през следващите няколко часа, или пък те покажат признаци на приключване, да излезе и да ми махне, да влезе обратно и да стои близо до тях.

Явно са яли доста бързо. Не бяха минали и десет минути след влизането на Сол, когато той се показа, вдигна ръка, видя, че се размърдах и се върна обратно. Пресякох улицата, влязох, спрях за пет секунди — да свикна с шума и опушения от тълпата фон — и тръгнах към далечния ъгъл. Те бяха там. Байн усети първо, че някой го бута на тясната пейка. Искаше да каже нещо, но видя кой го бута и се опули срещу мен.

— Здрасти, Малък — казах. — Извинявай, че се намесвам, но искам да те запозная с един приятел. Господин Панзър. Сол, госпожа Ъшър. Господин Байн. Седни. Госпожо Ъшър, ще имате ли нещо против да му направите малко място?

Байн инстинктивно се опита да стане, ала в малкото тясно сепаре, това бе невъзможно, без да събори масата. Друсна се обратно. Отвори уста, после я затвори. От чашата в ръката на госпожа Ъшър капнаха няколко капки на масата. Сол се промуши покрай нея и я взе.

— Пуснете ме — каза Байн. — Пуснете ни или ще мина през вас. Тя се казва Ъпсън. Едит Ъпсън.

Поклатих глава.

— Не вдигай шум — само влошаваш положението. Господин Панзър познава госпожа Ъпсън, макар тя да не го познава. Да запазим спокойствие и да обсъдим положението. Вероятно имате…

— Какво искате?

— Опитвам се да ти обясня. Вероятно имате сериозна причина, за да си уговорите среща в тази затънтена дупка. Господин Панзър и аз сме любопитни да узнаем вашата причина. Има и други любопитни — пресата, обществеността, полицията, районният прокурор и Ниро Улф. Не очаквам да ми отговорите тук, в тази врява и в този пушек. Господин Панзър може да се обади на инспектор Крамър, докато аз си говоря с вас, и инспекторът ще ви прати кола или ще ви заведем да разкажете всичко на господин Улф. Както предпочитате.

Байн донякъде се успокои. Беше играл доста покер. Сложи ръка на рамото ми.

— Виж какво, Арчи, няма нищо за разказване. Смешно е, наистина — ние двамата заедно. Не сме се договаряли. Срещнах госпожа Ъшър преди година. Отидох да я видя, когато дъщеря й постъпи в Грентъм хаус. Дойдох тук тази вечер, видях я, естествено е след случилото се, да поговоря с нея…

— Спести си го, Малък. Сол, обади се на Крамър.

Сол тръгна да се измъква. Байн се пресегна и го хвана за ръкава.

— Чакайте малко. По дяволите, не можете ли да ме изслушате? Аз…

— Не — казах. — Няма да те слушаме. Имаш една минута да вземеш решение — погледнах си часовника. — След една минута ти и госпожа Ъшър или ще дойдете с нас при Ниро Улф, или ще се обадим на Крамър. Една минута — пак си погледнах часовника. — Засякох.

— Само ченгетата не — проговори госпожа Ъшър, — за Бога!

— Чуйте ме — започна отново Байн.

— Не. Четиридесет секунди.

Ако играеш „жребец“ и има само една карта, човекът срещу теб държи две валета, а ти имаш само дребни — няма значение, какви са неговите карти, нито пък твоите, Байн не се възползва от четиридесетте секунди. Бяха минали само десет, когато той изпъна шия, за да види сервитьора и да си поиска сметката.