Рекс Стаут
Шампанско за самотник (12)

11.

В шест и пет се обади Сол Панзър. Беше задължителното му обаждане. Когато един или повече от тях са навън по задачи, те се обаждат на обяд и после малко след шест, за да докладват за напредъка си или за липсата на такъв и да получат нови указания. Сол съобщи, че се обажда от телефона в бара грил на Бродуей, близо до Осемдесет и шеста улица. Улф, току-що слязъл от оранжерията, му оказа честта да вдигне телефона на бюрото си и да го изслуша.

— Засега само разузнаваме — докладва Сол. — Марджъри Бетс живее с госпожа Елайн Ъшър на адреса на Осемдесет и седма улица. Собственик е госпожа Ъшър. Влязох вътре по един от улуците, за да се видя с госпожица Бетс, но не стигнах доникъде. Госпожа Ъшър напуснала дома си в сряда вечерта и тя не знае къде е, нито кога ще се върне. Говорихме с двама асансьорни техници, с портиера, с петима съседи, с четиринадесет души от местните магазини и лавки, с инвалида, когото госпожа Ъшър покровителства. В момента Ори търси прислужницата — тя си е тръгнала в пет и тридесет. Искате ли да ви дам описанието на госпожа Ъшър?

Улф каза не, аз казах да, едновременно с него.

— Добре — продължи Улф — направи му тази услуга.

— Около четиридесет. Най-ниската посочена възраст беше тридесет и три, най-високата — четиридесет и пет. Сто шестдесет и пет сантиметра, петдесет и пет килограма, сини, поставени близо очи, овално лице, добре поддържа хубавата си кожа, преди две години косата й е била светло кестенява, сега е изрусена, носи я пусната, средно дълга. Облича се добре, но малко безвкусно. Става от сън около дванадесет на обяд. Мрази да дава бакшиши. Близко е до истината, мисля, но е само предположение без нищо конкретно — никъде не работи, ала винаги има пари. Обича мъжете. В този апартамент живее от осем години. Никой никога не е виждал съпруг. Шестима от разпитаните познават дъщерята Фейт и я харесват. От четири години не са я виждали. Госпожа Ъшър никога не я споменава.

— Това ще ни свърши работа — изсумтя Улф.

— Да, сър. Да продължаваме ли?

— Да.

— Добре. Ще изчакам да видя дали Ори няма да се появи отнякъде с прислужницата. Ако не се появи, имам няколко други идеи. Госпожица Бетс може да излезе тази вечер. Апартаментът се заключва само с един Уят.

— А инвалидът, когото покровителства — попитах аз — не го ли е покровителствала и в сряда вечерта?

— Според него не. Намери го Фред. Аз не съм го виждал. Фред мисли, че добре го е разбрал.

— Виж сега — продължих аз — казваш, само един Уят, но за него ще ти трябва нещо повече от кламер. Мога да отскоча до теб с връзката и да обсъдим въпроса…

— Не — каза твърдо Улф — ти ще ми трябваш тук.

Не уточни за какво. Единственото, което направи, след като затворихме, беше да попита как съм се отървал от Лейдлоу и да поиска отчет за оня час и половина, дето бях прекарал насаме с клиента. Можех да изложа всичко в едно изречение. Щях да кажа просто — безполезно беше. Ала той ме чопли чак до вечеря. Знаех каква беше тайната му мисъл. И той знаеше, че аз знам. Ако бях отишъл да помагам на Сол за нелегалното влизане в апартамента на Елайн Ъшър, съществуваше вероятност, макар и едно на един милион, да не успея да се върна, за да вдигам телефона сутринта.

След вечеря се върнахме в офиса. Той реши, че е време да се напрегне малко. Вероятно бе видял израза на лицето ми, когато си взе книгата — Фриц тъкмо бе сервирал кафето.

Свали книгата.

— По дяволите — започна той — искам да видя госпожа Ъшър не просто защото дъщеря й е казала, че я мрази. Налице е и друг факт — тя е изчезнала.

— Да, сър. Нищо не съм казал.

— Погледът ти каза нещо. Разсъждаваш, предполагам, върху двата бледи намека за възможната самоличност на човека, изпратил съобщението на районния прокурор.

— Изобщо не разсъждавах. Това е по вашата част. Какви са двата намека?

— Много добре знаеш. Единият е, че Остин Байн е казал на Лейдлоу, че е видял Фейт Ъшър в Грентъм хаус. Не е споменал името й, а Лейдлоу не е намерил тона и държанието му за насочващи. Този факт обаче заслужава внимание. Разбира се, не си могъл да го обсъдиш с Байн, защото би се наложило да излъжеш доверието на нашия клиент. И все още не можеш по същата причина.

Кимнах.

— Регистрираме го. Кой е другият?

— Госпожица Грентъм. По особен начин е обяснила на Лейдлоу отказа си да се омъжи за него — не танцувал достатъчно добре. Вярно е, че жените непрекъснато обясняват нещата по невероятен начин, без да знаят, че начинът е невероятен. Но госпожица Грентъм трябва да е знаела, че причината за отказа й е невероятна. Ако истинската причина е просто липсата на интерес към него, тя би избрала по-подходящ начин да му го покаже, освен ако не го презира. Презира ли го?

— Не.

— Тогава защо ще го оскърбява? Оскърбление е да отхвърлиш предложението за женитба — върховната капитулация на мъжа — с пренебрежение. Направила го е преди шест месеца, през септември. Не е неоснователно да се предположи, истинската причина да е, че е знаела за историята с Фейт Ъшър. Способна ли е на нравствена погнуса?

— Вероятно, щом това засяга желанията й.

— Трябва, струва ми се, да се видиш с нея. Очевидно танцуваш достатъчно добре. Налага се, без да разкриваш ангажимента ни към Лейдлоу…

Звънна телефонът. Обърнах се да го вдигна, надявайки се, че се обажда Сол, трябват му ключове. Уви. Сол не е сопран. Някой искаше да ме види. Изобщо не спомена за ключове. Тя искаше мен. Искаше ме незабавно. Казах й да ме чака след двадесет минути. Затворих и се завъртях.

— Синхронът — обърнах се към Улф — не можеше да бъде по-добър. Задоволително. Уредили сте го, предполагам, докато ходих да докарам Лейдлоу. Беше Селия Грентъм. Иска да ме види. Спешно. Вероятно, за да ми каже защо е оскърбила Лейдлоу, когато той й е предложил да се омъжи за него — станах. — Великолепен синхрон.

— Къде? — изсумтя Улф.

— У тях — бях тръгнал вече и се обърнах да се поправя. — Имам предвид при майка й. Знаете телефонния номер — излязох.

Имаше поне двадесет възможни причини, като изключим личните, Селия да иска да ме види. Ала тя дори не намекна, коя от тях я е накарала да се обади. И тъй като скоро щях да разбера, явно е било безполезно да гадая, макар че в таксито на път към покрайнините на града правих точно това. Когато натиснах звънеца във вестибюла на двореца на Пето авеню, бях премислил едва половината от причините.

Чудех се кой ли ще бъда за Хакет — тайния детектив или госта — но не му се наложи да решава този проблем. С него беше Селия. Тя пое палтото ми и му го подаде. После се вкопчи в лакътя ми и ме повлече към вратата на стаята вдясно, наричана приемна стая. Затвори вратата и се обърна към мен.

— Майка ми иска да те види.

— Така ли? — повдигнах вежди. — Каза ми, че ти искаш да ме видиш.

— Наистина искам да те видя, но това ми дойде наум едва след като мама ме накара да те примамя със себе си. Дойде полицейският комисар. Искаха да говорят с теб, но мислеха, че няма да дойдеш, затова тя ме помоли аз да ти се обадя. Тогава разбрах, че и аз искам да говоря с теб. Те са горе в музикалния салон, ала първо аз ще те попитам нещо. Какво е имало между Едуин Лейдлоу и онова момиче, Фейт Ъшър?

Това променяше плановете ми. Според идеята на Улф трябваше да разбера дали знае тайната на нашия клиент, без да си разкривам картите. А тя ме замери с тази тайна. Наложи се да се престоря на несведущ.

— Лейдлоу ли? — поклатих глава. — Откъде да знам. Защо?

— Не знаеш ли за такава връзка?

— Не. Трябваше ли да знам?

— Мислех, че би трябвало, след като забърка цялата каша. Разбираш ли, сигурно ще се омъжа за него някой ден. Ако обаче попадне в затруднено положение, ще се омъжа за него сега, щом ти се държиш като мерзавец. Това е основано на вътрешна информация, но не е потвърдено. Мерзавец ли си?

— Ще си помисля и ще ти кажа. Та, какво е имало между Лейдлоу и Фейт Ъшър?

— Точно това искам да разбера. Питат всички ни, дали не ни е известно, че Лейдлоу някога я е познавал. Не я е познавал, разбира се. Получили са, мисля, анонимно писмо. Помислих си така, защото те поискаха да напишат нещо на всичките ни четири, не, пет пишещи машини — на Хакет, на Сесе, моята и двете в кабинета на майка ми. Пак ли се опитваш да ме объркаш? Наистина ли не знаеш?

— Сега вече знам — ти ми каза — потупах я по рамото. — Ако някога закъсаш за работа, обади ми се. Имаш данни за детектив, щом си разбрала защо им трябват образци от шрифта на пишещите машини. Дадохте ли им?

— Да. Можеш да си представиш в какъв възторг беше майка ми, но им позволи да си вземат образци.

Отново я потупах по рамото.

— Не позволявай да провалят плановете ти за женитба. Получили са анонимно писмо, няма съмнение — анонимните писма са под път и над път. Каквото и да казва писмото за Лейдлоу, дори да го обявява за баща на детето й, нищо не доказва. Хората, пращащи анонимни писма, не са…

— Не става дума за това — каза тя. — Ако е баща на детето й и аз се омъжа за него, ще имаме семейство. Аз искам да имам семейство. Притеснявам се за друго — да не попадне в трудно положение. Ти не можеш да ми помогнеш.

Госпожа Ируин я беше оценила доста точно. Селия разглеждаше нещата по свой начин.

— А сега решавай — продължи тя. — Ако не искаш да се срещаш с майка ми и полицейския комисар, знаеш къде са палтото и шапката ти. Не обичам да ме използват за примамка — ще им кажа, че са те хванали лудите и си си отишъл.

Колебаех се. Идеята за разговор с госпожа Робилоти имаше своите привлекателни страни. Дамата вероятно беше достатъчно ядосана, за да каже някои интересни неща, макар че в присъствието на полицейския комисар Скинър щяхме само да обикаляме около същината на въпроса. Независимо от това щеше да е полезно да разбера защо са си направили труда да използват Селия за стръв. Отвърнах, че би ми било неприятно да разочаровам майка й и тя ме поведе през вестибюла нагоре към музикалния салон. Там във вторник вечерта се присъединихме към дамите, след като останахме без коняк.

В салона беше цялото семейство. Сесил стоеше до прозореца, господин и госпожа Робилоти и полицейският комисар седяха в далечния край, държаха чаши, но не с шампанско. Щом Селия и аз се доближихме, Робилоти и Скинър станаха, но не за да се ръкуват. Госпожа Робилоти вдигна костеливата си брадичка, ала не получи желания ефект — не можеш да погледнеш някого от горе на долу, когато той е прав, а ти си седнал.

— Господин Гудуин дойде по собствено желание — каза Селия. — Предупредих го, че искахте да го примамите, но той дойде. Господин Скинър, господин Гудуин.

— Познаваме се — отговори комисарят. Тонът му показа, че не съм сред най-скъпите му спомени. Не го бях виждал от година и нещо — имаше повече бели коси над ушите и няколко нови бръчки.

— Бих желала да заявя — обърна се към мен госпожа Робилоти — бих предпочела никога да не ви допусна в дома си.

Скинър поклати глава към нея.

— Успокой се, Луиз — той седна и впери поглед в мен. — Разговорът е неофициален, Гудуин, и не се записва. Албърт Грентъм беше мой близък и скъп приятел. Би му било противно подобно нещо да се случи в дома му. Дължа му…

— Би му било противно също — прекъсна го Селия — да помоли някого да дойде и да не го покани да седне.

— Съгласен съм — каза Робилоти. — Седнете, Гудуин.

Не предполагах, че е толкова смел.

— Може би не си заслужава — погледнах надолу към госпожа Робилоти. От тази точка ъглите й изглеждаха още по-остри. — Искали сте да ме видите, каза дъщеря ви. Само за да ми съобщите, че съм неприятен посетител ли?

Не можеше да ме погледне от горе на долу, но можеше да гледа.

— Преживях — каза тя — трите най-лоши дни в живота си и причината сте вие. Сблъсквала съм се с вас и преди. С вас и с човека, за когото работите. Не трябваше да ви каня. Доста способни сте, струва ми се, в изнудването. Според мен целите точно това. Искам да ви кажа, няма да се подам и ако се опитате…

— Спри, мамо — издекламира Сесил. — Клеветиш.

— Безполезно е — намеси се Скинър. — Както казах, Гудуин, разговорът е неофициален и не се записва. Никой от колегите ми включително и районният прокурор не знае, че съм тук. Да предположим, само да предположим, когато тук, във вторник вечер е станало нещо, за което вие сте казали, че ще го предотвратите, вие сте били разгневен — естествено е — и разгорещен сте изтърсили, че според вас Фейт Ъшър е била убита. Едва по-късно сте установили в какво сте се забъркали. От участъковите полицаи думите ви са пристигнали при дежурните, при инспектор Крамър, при районния прокурор. Към този момент вие вече сте били замесен.

Усмихна се. Познавах тази усмивка. Много други хора също я познаваха.

— Друго предположение, просто предположение — продължи той. — Някъде по веригата, вероятно в началото й, на вас с Улф ви е дошло наум, че някои от замесените хора са богати и заемат високо положение в обществото, следователно съобщението за разследването на убийство би накарало някои от тях да потърсят услугите на частен детектив. Ако това беше факт, а не предположение, досега на вас с Улф би ви станало ясно, че очакванията ви са напразни. Никой от замесените не е толкова глупав, та да ви наеме. Нищо няма да получите.

— Да коментирам ли по хода на вашите разсъждения — попитах аз — или да изчакам да свършите?

— Изчакайте да свърша, моля. Разбирам положението ви. Разбирам колко трудно ще ви бъде да отидете сега при инспектор Крамър или при районния прокурор и да кажете, че след като допълнително сте обмислили нещата, сте установили, че сте сбъркали. Имам предложение. Предлагам ви — искали сте да проверите своите наблюдения, за да бъдете абсолютно сигурен в основанията си.

Тази вечер сте дошли да огледате още веднъж местопроизшествието и сте ме заварили тук. След внимателно проучване — разстояния, позиции и т.н. — сте разбрали, че макар и да нямате за какво да се извинявате, вероятно сте били прекалено самоуверен. Допускате възможността Фейт Ъшър сама да е отровила шампанското си. Приемате, че ако официалното заключение е самоубийство, вие няма да го оспорвате. Аз, разбира се, ще бъда задължен да гарантирам, че няма да ви бъдат нанесени щети или причинени безпокойства, и че няма да бъдете разпитван. И ще изпълня това си задължение. Вероятно ще трябва да говорите с Улф, преди да ми дадете отговор. Бих искал обаче да го получа колкото е възможно по-скоро. Можете да му телефонирате оттук, или от някой уличен телефон, ако искате. Или дори да отидете при него. Ще ви чакам тук. Нещата се проточиха твърде дълго. Предложението ми, мисля, е основателно и честно.

— Свършихте ли? — попитах.

— Да.

— Аз също мога да правя предположения, но каква полза? Освен това съм поставен в неизгодно положение. Мама често ми казваше никога да не оставам там, където не ме искат. Чухте госпожа Робилоти. Аз съм много чувствителен, но търпях, доколкото мога.

Обърнах се и си тръгнах. Настигнаха ме гласове — на Скинър, на Селия, на Робилоти. Не се спрях.