Рекс Стаут
Шампанско за самотник (11)

10.

— Колко пъти — попита Улф — сте ме чували да признавам, че съм глупак?

Фред Дъркин се засмя — шегата си е шега. Ори Кетър се усмихна. Беше още по-хубав, когато се усмихваше, но не задължително и по-смел. Сол Панзър каза:

— Три пъти сте признавали сериозно и два пъти — несериозно.

— Никога не си ме разочаровал, Сол.

Улф се стараеше да бъде приятен. Току-що беше излязъл от столовата. За Фред и Ори не би се напрягал. Но за Сол се напрегна — уважаваше го твърде много.

— Значи — продължи той, — това е четвъртият път, когато признавам сериозно. И грешката ми е толкова голяма, че съм принуден да си платя. Единственият цивилизован начин да прекарате първия час след обяда, е с книга в ръка. Току-що преглътнах последния си залък от питката с кашкавал и вече работя. Бъдете търпеливи с мен: понасям заслужено наказание.

— Може би грешката е и наша — предположи Сол — имали сме заповед, но не сме я изпълнили.

— Не — Улф беше категоричен. — Не мога да се хвана за сламката на вашето великодушие. Аз съм магаре. Ако имате някаква вина, тя може да се състои само в това, че когато в сряда вечерта ви изложих положението и ви поставих задачите, никой не ми напомни собствената ми максима — нищо не може да се очаква, щом се върви по стъпките на полицията. По моя заповед вие правехте точно това, а то беше глупост. Те са много, вие сте само трима. Вие просто гледахте под камъните, обърнати вече от тях. Голямо съм магаре.

— Ами, ако други камъни няма? — отбеляза Ори.

— Разбира се, че има. Винаги има — Улф пое дълбоко въздух.

След ядене му трябваше повече кислород, освен ако не си почиваше с книга в ръка. — Естествено, има и извинение — един от входовете бе затворен за моята изобретателност. Според разказа на господин Крамър — Арчи не го оспори — никой не е могъл да отрови онова шампанско и да бъде абсолютно сигурен, че то ще стигне до госпожица Ъшър. Щях да се заема с този въпрос, проучвайки минималната информация за всички присъствали, но повечето от тях бяха недостъпни за мен. Рано или късно въпросът ще бъде решен, ала едва след като се разкрие мотива. Единственият приемлив за мен път бе да открия мотива на престъплението. И вие знаете, какво направих. Изпратих ви да се ровите в земята, разровена или разравяна в момента от полицията. Фу.

— Срещнах се с четирима — протестира Фред, — до които полицията не се беше добрала.

— И какво научи от тях?

— Ами… нищо.

Улф кимна.

— Обектът, както ви казах в сряда вечерта, е очевидността на важна връзка между някой от онези хора и госпожица Ъшър. Това бе обоснованата линия на разследване. Ала точно нея следваше и полицията. Поднасям ви своите извинения. Сега трябва да опитаме друга линия — ще работите в непокътната почва. Искам да видя майката на Фейт Ъшър. Трябва да я намерите и да ми я доведете.

Фред и Ори извадиха бележниците си. Сол също си имаше бележник, но го използваше рядко. Записките, които водеше в сивото си вещество, обикновено му бяха достатъчни.

— Бележниците няма да ви трябват — каза Улф. — Няма какво да отбелязвате, освен че майката на Фейт Ъшър е жива и се намира неизвестно къде. Това може да не ни доведе до никъде, но съвсем не означава, че трябва да се отчайваме. Независимо кое от обстоятелствата в живота на госпожица Ъшър е довело до нейната смърт, тя е била замесена в него емоционално. Бях уведомен за две явления, владели до голяма степен чувствата й. Първо, отношенията с мъжа, създал детето й. Второ, отношенията с майка й. Госпожа Ируин от Грентъм хаус е казала на Арчи, че от разговорите си с госпожица Ъшър си е съставила следното заключение — майка й е жива и госпожица Ъшър я мрази. Вчера Хелън Ярмис — тя е живяла с госпожица Ъшър през последните седем месеца — си спомни: един ден госпожица Ъшър си дошла от работа с главоболие и казала, че се срещнала с майка си на улицата, станала сцена и се наложило да избяга от нея. Искало й се майка й да е мъртва. Думите са на госпожица Ярмис.

Фред погледна към Улф, пишейки в бележника си.

— Как се пише Ируин, с „Е“ или с „И“?

Улф винаги се стараеше да е търпелив с Фред, но всяко търпение си има граници.

— Както искаш — отговори той. — За какво ти е изобщо да го пишеш? Казах ти всичко, посочено от нея по въпроса и всичко, което знам аз. Ще добавя още нещо. Съмнявам се госпожа Ируин или госпожица Ярмис да са споменали за майката на госпожица Ъшър пред полицаите. Така, че няма да ви блъскат докато я търсите.

— Тя Ъшър ли се казва? — попита Ори.

Сол или Фред разбира се, нямаше да зададат такъв въпрос.

— Трябва да се научиш да слушаш, Ори — отвърна Улф. — Казах, това е всичко, което знам. Не можем да очакваме повече нито от госпожа Ируин, нито от госпожица Ярмис. Повече не им е известно — премести поглед върху Сол. — Ти ще ръководиш търсенето. Ще използваш Фред и Ори според случая.

— Да продължаваме ли да спазваме инкогнито? — попита Сол.

— Да, за предпочитане е. Но не и за сметка на поставената цел.

— Вчера, когато се върнах от Грентъм хаус — намесих се аз, — погледнах в телефонния указател на Манхатън. Посочени са дванадесет човека с фамилия Ъшър. Разбира се, не е задължително тя да се казва Ъшър, нито пък да живее в Манхатън или да има телефон. Но на Фред и Ори няма да им отнеме много време да проверят тези дванадесет. Мога да се обадя и на Лон Коен от „Газет“. Вероятно е вече да търси майката за интервю и снимка.

— Естествено — съгласи се Сол, — ако не се налагаше да пазя инкогнито, първата ми спирка щеше да е моргата. Дори дъщеря й да я е мразила, майката трябва да е опознала трупа. Но там ни познават, и мен, и Фред, и Ори, и разбира се, Арчи.

Решихме, т.е. Улф реши, този риск да се поеме накрая, когато останалите ни опити са се провалили. Първо трябваше да опитаме с Лон Коен. Избрах номера и се свързах с него. Беше малко сложно. Беше ми звънял вече няколко пъти — опитваше се да говори с мен за разказа на очевидец.

И моето обаждане с въпроса, дали е открил майката на Фейт Ъшър събуди всичките му професионални инстинкти. Да не би Улф да работи по случая? Ако работи, от чие име? Да не би някой да ми е предложил повече за разказа на очевидец и майката да ми трябва, за да я включа в този разказ? Кой и колко ми е предложил? Наложи се да лъжа и мажа, и да го уверя, че няма да допусна друг, освен „Газет“ да публикува нещо от мое име. Обещах, щом имаме нещо, подходящо за печат, той да го получи. И всичко това, преди да отговори на простичкия ми въпрос. Затворих и се обърнах да докладвам:

— Можем да пропуснем моргата. В сряда след обяд там е ходила някаква жена, за да опознае трупа. Името й е Марджъри Бетс. Б-е-т-с. Адрес: Осем — дванадесет по Западна осемдесет и седма улица, Манхатън. Носила е писмо, подписано от Елайн Ъшър, майката на Фейт Ъшър, живуща на същия адрес. По нейно указание, тази сутрин тялото е било предадено на столичния крематориум на Тридесета улица. Човекът от „Газет“ се е срещнал с Марджъри Бетс, но тя се затворила като мида в черупката си и не пожелала да говори. Казала, че Елайн Ъшър отишла някъде в сряда вечерта и че тя не знае къде е. От „Газет“ не са успели да я намерят. Според Лон, едва ли някой друг я е намерил. Край на цитата.

— Чудесно — каза Сол. — Никой за нищо не скача.

— Намерете я — заповяда Улф. — Доведете я. Използвайте всякакви мотиви, които ви се струват…

Звънна телефонът. Обърнах се и го вдигнах.

— Кантората на Ниро Улф, Арчи…

— Гудуин?

— Да.

— Обажда се Лейдлоу. Трябва да се видя с Улф, спешно.

— Той е тук. Заповядай.

— Страхувам се. Току-що напуснах кабинета на районния прокурор, взех такси. Проследиха ме. Бях тръгнал да разкажа на Улф, какво стана там, но сега не мога. Те не трябва да знаят, че отивам при Улф. Какво да правя?

— Има поне десетина начина. Не е трудно да са откачиш от опашката, но ти, разбира се, нямаш никакъв опит. Къде се намираш?

— В една телефонна кабина при аптеката на Седмо авеню, близо до Шестнадесета улица.

— Освободи ли таксито?

— Да. Сметнах, че така е по-добре.

— Правилно. Колко човека бяха в таксито, което те следеше?

— Двама.

— Значи, е сериозно. Добре, и ние ще го вземем на сериозно. Първо, пий една кола или нещо друго, за да ми дадеш време да взема кола, да речем шест-седем минути. После вземи такси до номер Две-четиринадесет на Източна двадесет и осма улица. Там на партера се намира Пърлман пейпър къмпани — издиктувах Пърлман по букви. — Разбра ли?

— Да.

— Влез вътре и попитай за Ейб. Кажи му: „Арчи иска още сладки“. Какво трябва да му кажеш?

— Арчи иска още сладки.

— Добре. Той ще те преведе до двадесет и седма улица. Когато излезеш аз ще съм там, отпред, до бордюра или на паркинга, в сива лимузина Херон. Не давай нищо на Ейб — няма да му е приятно. Това е част от нашата служба за лични услуги.

— Ами, ако Ейб го няма?

— Не може да го няма. Но ако го няма, не споменавай за сладките на никой друг. Намери телефон и се обади на господин Улф.

Затворих. Надрасках „Лейдлоу“ на бележника си, откъснах листа, станах и го подадох на Улф.

— Иска спешно да ви види — казах. — Трябва му превоз. Ще се върна с него след около половин час.

Улф кимна, смачка листчето и го хвърли в кошчето за боклук.

Пожелах на тримата успех в лова на майки и тръгнах.

В гаража, на ъгъла на Десето авеню, използвах трите минути, докато Хенк изкара колата, да се обадя в Пърлман пейпър къмпани и да се свържа с Ейб. Той, както ми каза, се чудел, кога ли ще ми се приискат още сладки. С удоволствие щял да изпълни поръчението ми.

Операцията по освобождаване от опашката мина добре, без засечки. Пресичайки града по Тридесет и четвърта улица се изкуших да свия по Парк или Лексинггън към Двадесет и осма улица, така че да мина покрай номер 214 и да се опитам да разпозная двамата в таксито. Веднага обаче наложих вето — те също можеха да ме разпознаят. Оставих им достатъчно място — преди да завия към центъра, продължих по Второ авеню и после на запад по Двадесет и седма улица. Пърлман пейпър къмпани товареха и разтоварваха през задния си вход. Но когато пристигнах камиони нямаше. Спрях до бордюра в 2,49, точно деветнадесет минути след като ми се беше обадил Лейдлоу. Той се появи в 2.52. Пресече бързо страничната алея. Аз отворих вратата. Лейдлоу скочи в колата.

Изглеждаше разтревожен.

— Успокой се — казах му, натискайки газта. — Опашката е дреболия. Няма да влязат вътре да питат за теб най-малко половин час. Ако изобщо влязат, Ейб ще каже, че те е извел от задния вход, за да ти покаже някаква стока и ти си тръгнал направо оттам.

— Не става дума за опашката. Искам да говоря с Улф.

Тонът му показваше, че има намерение да събори Улф и да го стъпче. Оставих го на това му настроение. Пресичайки града размишлявах, до колко голяма е вероятността нашата къща да е под наблюдение, и дали е оправдано да го преведа през задния вход, по алеята между сградите, започваща от Тридесет и четвърта улица. Реших, че не е нужно и тръгнах нагоре по Осмо авеню към Тридесет и пета. Пред нашата къща, както обикновено, нямаше свободно място. Откарах колата в гаража и двамата с Лейдлоу се върнахме пеша. Щом влязохме, аз се залепих за гърба му. Конструкцията му не позволяваше да събори масивното тяло на Улф и да го стъпче без чужда помощ. Но в края на краищата, според тогавашните факти единствено той бе имал с Фейт Ъшър отношения, които евентуално биха създали мотив за нейното убийство. А щом човек веднъж е убил, никога не се знае какво ще направи след това.

Не си помръдна пръста. Не си помръдна даже и езика. Стоеше пред бюрото на Улф и го гледаше от горе на долу. След пет секунди разбрах, че или е твърде луд, или е твърде уплашен, или и двете. Хванах го за лакътя, отведох го до червения стол и го сложих да седне.

— Е? — попита Улф.

Клиентът си дръпна косата назад, макар че към този момент трябваше вече да е разбрал — това е напразно хабене на енергия.

— Може би греша — изграчи той. — За Бога, дано да греша. Да сте изпращали бележка на районния прокурор и в нея да се е казвало, че аз съм бащата на детето на Фейт Ъшър?

— Не — Улф сви устни. — Не съм.

Лейдлоу рязко обърна глава към мен.

— А ти?

— Не. Разбира се, че не.

— Някой от вас да е казвал на някого?

— Явно сте разстроен — каза Улф — и затова давате воля на чувствата си. Не се е случило нищо, освобождаващо господин Гудуин или мен от обещанието да пазим тайна. Ако такова нещо се случи, вие пръв ще бъдете известен. Предлагам ви малко да се отпуснете и да се успокоите.

— Да се успокоя… По дяволите — клиентът потри длани по ръчките на стола, гледайки Улф. — Значи, не сте били вие. Добре. Когато сутринта си тръгнах оттук, отидох право в офиса си. Секретарката ми каза, че са ме търсили от кабинета на районния прокурор. Обадих се. Казаха, че искат веднага да ме видят. Въведоха ме при Боуен — самия районен прокурор. Той ме попита дали не искам да променя показанията си, че никога преди вторник вечер не съм виждал Фейт Ъшър. Отвърнах, не. Тогава ми показа бележка, пристигнала, според него, с пощата. Беше написана на машина. Подпис нямаше. В нея се казваше: „Още ли не сте открили, че Едуин Лейдлоу е баща на детето на Фейт Ъшър? Попитайте го за пътуването му до Канада през август петдесет и шеста“. Боуен не ми позволи да я взема. Държеше я на разстояние. Седях и гледах.

Улф изсумтя.

— Заслужавало си е да се види, дори и да е била фалшива. Отстъпихте ли?

— Не! Ей богу не! Но мисля, че реших какво да правя, докато гледах бележката. Решението е било взето подсъзнателно. Бях прекалено слисан, за да решавам. Очевидно обаче, съм действал по взето решение — отказвах отговори на каквито и да било въпроси, независимо за какво се отнасяха. Казах само: който и да е изпратил бележката, ме е оклеветил. Имам право да го открия, както и да получа бележката. Не ми я дадоха. Не ми дадоха дори копие от нея. Държаха ме два часа, а когато си тръгнах, ме проследиха.

— Не признахте нищо?

— Не.

— Дори това, че сте пътували до Канада през август петдесет и шеста?

— Не. Не признах нищо. Не отговорих на нито един въпрос.

— Задоволително — каза Улф. — Твърде задоволително. Това наистина е добро начало, господин Лейдлоу. Най-…

— Начало! — изкрещя клиентът. — Начало?

— Да. Най-сетне сме подтикнали някого към действие. Аз съм удовлетворен. Ако е имало и най-малка сянка на съмнение, че госпожица Ъшър е била убита, тази бележка окончателно го премахва. Всички са твърдели, че не са познавали Фейт Ъшър преди вечерята. Един от тях е излъгал и е бил принуден да действа. Наистина, все още е възможно вие самият да сте виновникът. Аз обаче смятам: сега това е много малко вероятно. Предпочитам да приемам, че убиецът се е видял принуден да отвлече вниманието. И това е най-задоволителното. Сега той е обречен.

— Но за Бога! Те знаят…, знаят за мен!

— Не знаят повече от онова, което са знаели преди. Всеки ден получават по десетина неподписани обвинителни писма. Свикнали са, обвиненията в повечето от тях да са безпочвени. Що се отнася до отказа ви да отговаряте на въпроси, естествено е да се очаква, човек с вашето положение да заеме такава позиция, докато не получи юридическа консултация. Деликатно положение. Много деликатно. Те, разбира се, ще положат всички усилия да намерят потвърждение на бележката. Основателно е обаче да се приеме, че то не може да бъде дадено от друг, освен от човека, който я е изпратил. Ако той се осмели да потвърди, ние ще го хванем. Ще го предизвикаме и ще го хванем — погледна нагоре към стенния часовник. — Няма да седим със скръстени ръце и да чакаме всичко да стане от само себе си. Имам тридесет минути. В сряда сутринта ми казахте, че никой на света не знае за вашия флирт с госпожица Ъшър. Сега знаем — сбъркали сте. Трябва да преразгледаме всеки миг, който сте прекарали с нея и сте могли да бъдете видени и чути. Когато в четири часа си тръгна, господин Гудуин ще продължи разговора с вас. Започнете от деня на първата ви среща — тогава тя ви е обслужила в магазина на Кордони. Имаше ли ваши познати наблизо?

Когато Улф караше някого да си спомни всяка подробност от минало преживяване, ставаше по-лош и от домакиня, опитваща се да открие малко незабърсан прах, пропуснат от слугинята. Веднъж седях осем часа без прекъсване — от девет вечерта до съмване — докато той прекарваше един шофьор през всяка секунда на пътуването му до Ню Хейвън и обратно, преди шест месеца. Сега не беше толкова дребнав, но все едно, не прескачаше нищо. До четири часа — часът му за начало на играта с орхидеите — бяхме минали епизода в магазина на Кордони, три вечери — в Уудбайн, в Уестчестър и при Хенке на Лонг Айлънд, и един обяд при Гайдо, на Шестдесет и девета улица.

Продължих повече от час, следвайки в общи линии модус операнди^[1] на Улф. Сърцето ми обаче изобщо не се разтуптяваше от неговия трепет. Същият успех, според мен, можеше да се постигне и с поставянето на един-единствен въпрос: „Някога, когато сте били с нея, независимо къде, включително и в Канада, да сте виждали или чували някой свой познат?“ После трябваше само да проверите дали няма празноти в паметта му. Що се отнася до вероятността да са ги видели, той не знаеше, имало е много възможности. Освен в ресторантите, тя три пъти е била в колата му в центъра на града, по светло. В деня на заминаването им за Канада, той паркирал колата — Фейт била вътре — пред клуба си и отишъл да остави бележка на някого.

Продължавах. Работехме по третия ден в Канада, някъде в Квебек. Звънна се на вратата. Отидох в антрето, погледнах през стъклото за еднопосочно виждане и видях инспектор Крамър от Отдела за убийства.

Не бях особено изненадан — знаех, имаше указателен знак за тях, а те бяха достатъчно заинтересовани, за да го намерят. Както подсъзнанието на Лейдлоу беше взело предварително решение, така го взе и моето. Отидох при стойката, откачих шапката и палтото на Лейдлоу, върнах се в офиса и казах на клиента:

— Дошъл е инспектор Крамър. Търси те. Оттук. Тръгвай…

— Но, как…

— Няма значение, как. — Пак се звънна на входната врата. — По дяволите, тръгвай!

Той ме последва в кухнята. Фриц беше при голямата маса, правеше нещо на една патица. Казах на Фриц:

— Господин Лейдлоу иска да излезе през задния вход по спешност. Аз нямам време — Крамър иска да влезе. Изведи го бързо и не си го виждал.

Фриц тръгна към задния вход. Той излизаше в личната ни заградена градина, ако може така да се нарече. В оградата имаше порта към пътеката между сградите, водеща до Тридесет и четвърта улица. Докато вратата се затвори след тях звънецът звънна още веднъж. Отидох в антрето, без да бързам, сложих веригата и отворих вратата пет сантиметра — толкова позволяваше веригата.

— Търсите мен, предполагам? — заговорих учтиво. — С господин Улф, знаете, няма да можете да се видите до шест часа.

— Отворете, Гудуин.

— При известни условия. Много добре знаете, какво ми е наредено — никакви посетители между четири и шест, освен ако не са лично за мен.

— Знам, отворете.

Приех го като съгласие от негова страна. И той разбра, че съм го приел така. Макар и да беше възможно някой — сержант Стъбинс, например — да е на път към нас със заповед за обиск. Следователно, щях да смекча нещата, ако пуснех Крамър без такава заповед.

— Е, щом търсите мен — казах — свалих веригата и отворих широко вратата.

Той прекрачи прага, пресече антрето и влезе в офиса.

Затворих вратата и тръгнах след него. Когато стигнах обаче него вече го нямаше. Вратата към предната стая беше отворена. След миг се появи от нея и излая срещу мен:

— Къде е Лейдлоу?

Бях оскърбен.

— Мислех, че търсите мен. Ако аз…

— Къде е Лейдлоу?

— Откъде да знам. Лейдлоувци колкото си щете, но при мен няма нито един. Ако имате предвид…

Тръгна към антрето, минавайки на една ръка разстояние от мен. Правилата за работа с пазителите на закона са противоречиви. Дали да ги задържите със сила или не — зависи. Можех да задържа Крамър да не влезе в къщата с помощта на веригата. Щях да го спра и да не се качва по стълбите, ако там имаше заключена врата и аз бях отказал да я отворя. Но не можех да го задържа, стоейки на първото стъпало и пречейки му да мине, независимо до каква степен внимавах да не го ударя. Тези правила може би имаха някакъв смисъл за юристите, но не и за мен.

Ала правилото си е правило, макар че той бе приел нашите правила, преди да го пусна вътре. Затова не се хабих да викам, докато пресичаше антрето на път към стълбите. Запазих си дъха за изкачването плътно след него. Показваше, че щом го притиснат обстоятелствата, губи и честта и доброто си възпитание. Не бих се учудил, ако на първата площадка свие наляво и се намъкне в стаята на Улф, или на втората площадка, свие надясно и се озове в моята стая.

Той обаче продължи нагоре. Влезе във вестибюла.

Не знам дали мразеше орхидеите, защото Улф ги обичаше или просто беше далтонист, но малкото пъти, когато съм го виждал в оранжерията, не е давал никакви признаци, че забелязва, че на пейките има нещо. Наистина, докато беше в тази къща умът му работеше трескаво, инак нямаше да е тук. Това би могло да послужи за обяснение. Онзи следобед от двете страни на пътеката в хладната стая пъстрееха дългите метлообразни цветове на Одонтоглосомите — жълти, розови, бели на точици, на съцветия и поотделно. В тропическата стая хибридите на Милтония и Феленопсис изхвърляха розово, зелено, кафяво към стъкления таван. В средната стая, както винаги се пъчеха Катлеите. А Крамър сякаш си пробиваше път между редици изсъхнали царевични стъбла.

Вратата от средната стая към стаята за садене беше затворена, както обикновено. Крамър я отвори, аз влязох след него. Не се обърнах да затворя вратата. Заобиколих Крамър и обявих на висок глас:

— Каза, че идва при мен. Отворих му. Той се втурна покрай мен първо в офиса, после в предната стая и започна да джавка: „Къде е Лейдлоу?“. Нямам, казах му, Лейдлоу. Тогава той се спусна към стълбите. Очевидно така страстно желае човек на име Лейдлоу, че цялото му възпитание се е изпарило.

Теодор Хорстман миеше саксии на умивалника. Обърна се да погледне, но преди да свърша се обърна обратно и продължи да си мие саксиите. Улф проверяваше разсадите. Обърна се на сто и осемдесет градуса. Гневният му поглед падна първо върху мен, но като свърших да говоря, се премести върху Крамър.

— Полудял ли сте? — попита ледено Улф.

Крамър стоеше в средата на стаята, отговаряйки на погледа.

— Един ден… — каза той и спря.

— Един ден, какво? Вашето съзнание ще се завърне отново при вас?

Крамър направи две стъпки напред.

— Пак се опитвате да ме изместите — каза той. — Гудуин превръща самоубийството в убийство и за вас това е добре дошло. Вчера при вас са били онези момичета. Тази сутрин — мъжете. След обяд повикахме Лейдлоу, за да му покажем нещо. Той отказа да отговаря и тръгна към вас. Знам, че е бил тук. Дойдох…

— Ако не бяхте инспектор — вмъкнах се аз — щях да кажа, че това е лъжа, но тъй като сте, ще го нарека измислица. Не знаете дали е бил тук.

— Знам, че си спря такси и даде вашия адрес. Когато видя, че го следят, спря при една телефонна кабина и се обади някъде. После взе друго такси до място, имащо изход към друг квартал и е минал по друга улица. Къде, да предположа, че е дошъл?

— Поправка. Вие предполагате, че е бил тук.

— Добре, предполагам, — направи още една стъпка към Улф. — Виждали ли сте Едуин Лейдлоу през последните три часа?

— Твърде невероятно — заяви Улф. — Знаете колко стриктно спазвам личното си разписание. Знаете, отхвърлям всеки опит за безпокойство през тези два часа на почивка. А вие нахълтвате в дома ми с измама. После връхлитате тук и ми задавате въпрос, на който нямате право да получите отговор. Няма и да получите. Всъщност при тези обстоятелства, съмнявам се да можете да зададете въпрос, на който аз бих отговорил — обърна се, предоставяйки на нашите погледи обширното пространство на своя гръб, и извади един от разсадите.

— Струва ми се — казах съчувствено на Крамър, — за вас би било най-добре да си вземете разрешително за обиск и да изпратите вашите момчета да търсят веществени доказателства, като например, фасове от цигари, каквито пуши той. Досещам се, къде ви боли: Никога не забравяте денят, когато дойдохте с разрешително и екип да търсите жена на име Клара Фокс. Претърсихте навсякъде, включително и тук, ала не я намерихте. Впоследствие разбрахте, че е била скрита в един кашон в тази стая. Върху него имаше осмундия и Улф непрекъснато я пръскаше с вода. Мислехте, че ако се втурнете вътре, преди да дам сигнал за тревога, ще намерите Лейдлоу тук. Няма го. Ударихте на камък. Не върви да изисквате обяснение, защо Лейдлоу е дошъл да обсъди с Улф нещо, което не е пожелал да обсъжда долу в града. Трябва да си сваляте палтото, когато влизате вътре, инак ще настинете, когато излезете пак навън. Говоря ей така, да ви развличам, докато дойдете на себе си. Тази сутрин Лейдлоу беше тук, заедно с другите. Вие очевидно знаете. Който и да ви е казал, трябва…

Обърна се и тръгна. Последвах го.