Рекс Стаут
Шампанско за самотник (10)

9.

Пол Шустър, обещаващият млад юрисконсулт, с тънкия нос и бързите черти очи, седна на червения кожен стол в единадесет и петнадесет, в петък сутринта и впери поглед в Улф.

— Не твърдим — каза той, — че имаме доказателства да сте извършили нещо, даващо основание за съдебно дирене. Трябва да ви е ясно — не ви заплашваме. Факт е обаче, бяхме ощетени и ако вие сте виновни за ощетяването, въпросът ще се регулира, съгласно закона.

Улф обърна глава, за да включи в разговора и останалите — Сесил Грентъм, Бевърли Кент и Едуин Лейдлоу седяха в редица на жълтите столове.

— Не ми е известно — каза сухо той — да съм нанасял щети на когото и да било.

Това, разбира се, не беше вярно. Искаше да каже, че не е нанесъл щетите, които се опитваше да нанесе. Откакто Лейдлоу бе написал своя чек за двадесет хиляди долара и го бе оставил на бюрото на Улф, бяха минали четиридесет и осем часа, а ние не бяхме изработили и цент от него. И перспективата да изработим нещо съвсем не беше блестяща. Тайната на Малкия Байн, ако изобщо имаше тайна, беше непокътната. Трите неомъжени майки не ни подадоха нишка, за да започнем разследването. След като ги доведе в офиса, Ори Кетър получи друга задача и дойде на отчет в четвъртък вечер след вечеря, заедно със Сол Панзър и Фред Дъркин. Всичко донесено беше подборка от изстрели с халосни патрони. Ако някой е бил свързан по някакъв начин с Фейт Ъшър, тази връзка е била заровена много добре и много дълбоко. Тримата получиха нареждане да копаят.

Малко след десет в петък сутринта се обади Пол Шустър и каза, че той, Грентъм, Лейдлоу и Кент искат да се видят с Улф и колкото по-скоро, толкова по-добре. Тогава наруших две от установените правила — да не уговарям срещи, без да се посъветвам с Улф и да не го безпокоя в оранжерията, освен в спешни случаи. Казах на Шустър да дойдат в единадесет и звъннах в оранжерията по вътрешния телефон да съобщя на Улф за идването на компанията. Той изръмжа. Намерил съм в речника, отвърнах, словосъчетанието „спешен случай“. Там пише: „непредвидено стечение на обстоятелствата, изискващо незабавни действия“. Ако иска да спори с речника или с мен, готов съм да се кача горе и да приема спора. Затвори ми.

А сега казваше на Шустър, че не му е известно да е нанасял някому щети.

— О, за Бога — намеси се Сесил Грентъм.

— Фактите са си факти — промърмори Бевърли Кент.

Безспорно удобен дипломатичен начин за поставяне на въпроса. Когато се изкачеше малко по стълбицата, щеше да избистри израза, превръщайки го във „фактът, че е факт, е факт“.

— Отричате ли — попита Шустър, — че дължим на Гудуин безпокойството и тормоза, свързани с разследването на убийство? Той е ваш агент, на служба при вас. Без съмнение, знаете аксиомата на закона „респондеат супериор^[1]“. Това не са ли щети?

— А не е и само това — допълни Сесил. — Той отива в Грентъм хаус, пъха си носа. Вчера един човек се опитал да разпита иконома на майка ми. Искам да знам, дали сте го пратили вие. Не е имал никакви документи. Друг човек, също без документи, разпитва за мен моите приятели. Искам да знам, дали вие сте пратили и него.

— За мен — отбеляза Бевърли Кент — най-сериозната страна на нещата е обсегът на полицейското разследване. Работата ми в мисията на Обединените нации е в деликатна област, много деликатна. На мен определено вече са ми нанесени щети. Дори самото ми присъствие на сензационното събитие — самоубийството на онази млада жена — е нещастие. А да бъда замесен в широкомащабно полицейско разследване — разследване на убийство — е направо катастрофа за мен. На всичко отгоре вие пращате частните си агенти да разпитват за мен сред моите приятели и познати — това добавя обида към останалите щети. До момента нямам информация за подобно нещо, но ти имаш, нали, Сесе?

Сесил кимна.

— Разбира се.

— Аз също — каза Шустър.

— А ти, Ед?

Лейдлоу си прочисти гърлото.

— Пряка информация нямам. Нищо определено. Но имам причини да го подозирам.

Справи се доста добре. Естествено, трябваше да бъде с тях. Ако не се беше присъединил към атаката, щяха да се питат, защо. В същото време обаче, искаше Улф да разбере, че все още му е клиент.

— Не отговорихте на въпроса ми — Шустър се обърна към Улф. — Отричате ли, че дължим този тормоз на Гудуин и следователно на вас — той е ваш агент?

— Не — отвърна Улф. — Но на мен, чрез господин Гудуин вие го дължите вторично. На първо място го дължите на мъжа или жената, убили Фейт Ъшър. Твърде вероятно е, някой от вас да го дължи на себе си.

— Знаех си — заяви Сесил. — Нали ти казах, Пол.

Шустър не му обърна внимание.

— Както казах — той отново се обърна към Улф — въпросът може да бъде отнесен до съда.

— Надявам се, господин Шустър. Въпросът за убийството обикновено се отнася до съда. — Улф се наведе напред, сложи дланите си на бюрото, тонът му стана остър. — Господа, да говорим по същество, ако изобщо има нещо съществено. За какво сте дошли? Не, за да ми се оплаквате, предполагам. За да ме купите? За да ми се скарате? За да оспорите аргументите ми? Какво целите?

— По дяволите — попита Сесил, — а вие какво целите? Ето съществото на въпроса. Какво се опитвате да изровите? Защо пращате…

— Млъкни, Сесе — заповяда Бевърли Кент съвсем недипломатично. — Нека Пол да каже.

Юристът направи точно това.

— Намекът ви — започна той, — че сме се договорили да ви подкупим или да ви се скараме, е напълно неоснователен. Дойдохме, защото имаме причини да смятаме, че се накърнява правото ни на спокойствие, без провокация или повод от наша страна. И отговорен за това сте вие. Едва ли ще успеете да оправдаете тази отговорност. Редно е, по наша преценка, да ви дадем възможност да я оправдаете, преди да решим, какви законови стъпки да предприемем по въпроса.

— Фу — каза Улф.

— Презрението не е много подходящо за оправдание, господин Улф.

— Нямах намерение да го използвам с такава цел, господине — Улф се облегна назад, закачайки пръстите си на върха на централната си издатина. — Разговорът е безполезен, господа, и за вас и за мен. Никой от нас няма да получи желаното. Искате да се прекрати въвличането ви в разследването на убийството. Моята цел е да ви въвлека колкото се може по-дълбоко, и невинните заедно с…

— Защо — попита Шустър. — Защо целите това?

— Защото е било отправено предизвикателство към професионалната репутация, знания и умения на господин Гудуин, а следователно, и към моите. Позовахте се на „респондеат супериор“. Аз не само ще отговоря, аз ще действам. Въвличането на невинния заедно с виновния е прискърбно, но неизбежно. Искам да стигна до фактите, да разбера, дали някой от вас не е погребал в миналото си нещо, обясняващо намерението му да убие Фейт Ъшър, за да се отърве от нея. И ако е така, кой. Явно няма да останете и да се подложите на многочасовата ми инквизиция. Ала дори и да останете, вероятността един от вас да разкрие съществуването на подобен факт е съвсем малка. Както казах, разговорът е безполезен и за вас и за мен. Пожелавам ви приятен ден само като формална любезност.

Не беше толкова просто. Те бяха дошли да разкрият картите ни и нямаше да си тръгнат с едно „приятен ден“, поне трима от тях. Доста се разпалиха, преди да си тръгнат. Шустър забрави, че не са дошли да заплашват. Кент излезе далеч извън границите на дипломацията. Сесил Грентъм в един момент избухна така, че започна да удря с юмрук по бюрото на Улф. Бях станал да ми е по-удобно да реагирам, ако някой от тях съвсем престане да се владее и хване стола с намерение да го хвърли. Основното ми внимание обаче беше насочено към нашия клиент. Нямаше късмет, горкият. Опитваше се да се присъедини към тях колкото за приличие, но не успя — само смънкваше по нещо от време на време. Не стана от стола си преди Сесил да тръгне към вратата, последван от Кент. После скочи и тръгна, за да не остане последен. Излязох в антрето да погледна, някой от възбуда да не вземе новата ми шапка. Проверих вратата, след като излязоха и се върнах в офиса.

Очаквах да заваря Улф облегнат назад, със затворени очи. Но не. Седеше изправен и гледаше някъде в пространството. Премести поглед върху мен.

— Гротеска — изръмжа той.

— Да — съгласих се разпалено. — Четирима от заподозрените ви посещават, без да ги каните. Всичко е готово за хубав, дълъг, откровен разговор. А какво излиза? Вие ги изгонвате. Един от тях ни е клиент — това е неприятното. Може да си помисли, че нищо не правим.

— А, като се обадят, кажи им да дойдат в три. Не, в два и половина. Не, в два часа. Ще обядваме по-рано. Ще кажа на Фриц.

Стана и излезе.

Почувствах се вдъхновен — викаше и тримата си помощници за нови инструкции. Беше обещаващо. Промени часа на срещата от три, когато щеше да свърши усвояването на обяда, на два и половина, когато храносмилането щеше тъкмо да е започнало. Беше впечатляващо. Изтегли часа още по-напред, в два, с по-ранен обяд. Беше вдъхновяващо. Отиде сам да каже на Фриц, вместо да му звънне да дойде — адът се пукаше по шевовете.