Уилбър Смит
Окото на тигъра (28)

Привечер Шери и аз се изкачихме на височината над лагера ни и седнахме един до друг, загледани към рифа, наблюдавайки чезнещата светлина над морето и потъващия във все по-дълбоки сенки вир край Топовния риф.

— Чувствам се някак си виновна — прошепна Шери, — сякаш съм извършила ужасно светотатство.

— Да — съгласих се аз, — знам какво имаш предвид.

— Онова нещо — то сякаш си има собствен живот. Странното е, че извадихме първо главата му. Само като си представя как се появи — потръпна тя и млъкна за малко, — но въпреки всичко изпитах дълбоко удовлетворение, някакво много топло чувство. Не зная дали ще мога да го обясня както трябва — защото двете усещания са напълно противоположни, но и взаимно свързани.

— Разбирам те. И аз изпитвам същите чувства.

— Какво ще правим с него, Хари, какво ще правим с това фантастично животно?

Не знам защо, но в онзи миг не ми се искаше да говоря за пари и купувачи — което само по себе си показваше колко дълбоко съм впечатлен от златния идол.

— Хайде да си ходим — предложих аз. — Анджело ни чака с вечерята.

Седейки край огъня с добре натъпкан стомах след хубавата вечеря, с чаша уиски в едната ръка и пура в другата, най-после се реших да им разкажа какво съм открил.

Обясних им как сме попаднали на тигъра и описах страховитата златна глава. Изслушаха ме напрегнато, без да ме прекъсват.

— Главата се показа чак до раменете. Мисля, че в тоя сандък няма повече. В долната част има зъбци, вероятно за да може да се закачи към другите части. Утре ще трябва да я извадим, но ни предстои доста трудна задача. Не можем просто да я вдигнем със скрипеца и лоста. Трябва да я преместим така, че да не я повредим.

Чъби каза мнението си и обсъдихме подробно как да боравим с главата, така че да намалим до минимум риска от повреда.

— Може да се предположи, че и петте сандъка със съкровището са били натоварени заедно. Надявам се, че ще ги открием в същата част на трюма, вероятно са поставени в подобни дървени сандъци и са обковани с железни обръчи…

— С изключение на скъпоценните камъни — прекъсна ме Шери. — В показанията си пред съда Субахдар е описал как са били поставени в касата на ковчежника.

— Да, разбира се — съгласих се аз.

— А как ли може да изглежда тя? — попита Шери.

— Виждал съм една на изложението в Копенхаген, която вероятно е съвсем същата. Нещо като малък железен сейф — с размерите на голяма кутия за бисквити — показах с ръце като някой рибар, който се хвали с уловената от него риба. — Усилена е с железни обръчи, има железен прът за заключване и два големи катинара.

— Значи е доста здрава.

— Но след като е престояла повече от сто години в морето, сигурно е станала мека като тебешир — ако все още не се е разпаднала.

— Утре ще разберем — уверено каза Шери.

 

 

На сутринта тръгнахме към брега, облечени в мушами, под леещия се като из ведро дъжд. Върховете бяха забулени от прииждащите неспирно откъм морето облаци, които безмилостно изливаха върху острова бомбения си товар от влага.

Плющящият дъжд вдигаше от повърхността на морето фини като перли пръски, а влачещите се сиви пелени намаляваха видимостта, та когато се насочихме към рифа, островът се изгуби сред спусналата се лека мараня.

Всичко в лодката беше студено, лепкаво и подгизнало във вода. Анджело трябваше да изгребва често водата, а ние се гушехме зиморничаво в мушамите. Чъби бе застанал на кърмата, взирайки се през шибащия косо дъжд, докато ни превеждаше през протока.

Флуоресцентната оранжева шамандура все още се полюшваше близо до рифа. Изтеглихме я в лодката, откачихме края на маркуча и го свързахме към помпата. Той ни служеше за котва и Чъби можеше да изключи двигателите.

Напуснах с облекчение лодката, спасявайки се от студените бодливи като игли пръски на дъжда, и се спуснах надолу към спокойните сини глъбини на вира.

Подложен на настоятелните увещания от страна на Чъби и мен, Анджело накрая трябваше да отстъпи пред скритите ни заплахи и открити подкупи и да ни даде раирания си дюшек, натъпкан с влакна от кокосови орехи. Щом се накисна обилно с морска вода, дюшекът потъна веднага и аз го повлякох след себе си, привързан с въже.

Едва когато го премъкнах през амбразурата и оръдейното помещение и го положих на палубата пред пътническите каюти, отрязах въжето и го разпънах.

После двамата с Шери се промъкнахме в трюма, където главата на тигъра ни се зъбеше сляпо на светлината на фенерчето.

Необходими ни бяха само десет минути, за да освободим главата от гнездото й. Както и предполагах, тази част завършваше на нивото на раменете, а добре загладената повърхност имаше фланец за скачване със средната част на трона, очевидно фланецът влизаше в женския жлеб така, че връзката ставаше много устойчива и едва забележима.

Щом положих внимателно главата встрани, направих ново откритие. Не знам защо, но бях си наумил, че идолът е изработен от масивно злато, но сега установих, че всъщност той представлява куха отливка.

Действителната дебелина на метала бе само около инч, а кухината отвътре бе грапава и грубо отлята. Тутакси се досетих, че ако беше от масивно злато, идолът щеше да тежи стотици тонове и цената на подобна вещ би била непосилна дори за император, който си е позволил построяването на такъв огромен храм като Тадж Махал.

Тънкият метален пласт естествено бе олекотил конструкцията, а когато я обърнах, веднага установих, че главата вече бе повредена.

Ръбът на вратната кухина беше сплескан и разкривен, вероятно по време на тайното пътуване през индийските гори в грубата селска талига — или може би когато „Утринна светлина“ се е борила отчаяно с урагана.

Запънах краката си във входа на трюма, наведох се, за да проверя колко е тежка главата, обгръщайки я с ръце сякаш държах детско телце. Увеличавах постепенно напъна и останах доволен, но не и изненадан, когато успях да я повдигна.

Тя, разбира се, беше много тежка и се наложи да напъна с всички сили, след като застанах в определено положение, но успях да я повдигна. Докато се обръщах несръчно с тежкия товар от блестящо злато в ръце и го поставях внимателно върху дюшека от кокосови влакна, примъкнат вече от Шери, реших, че тежи не повече от триста фунта. После се изправих, за да си почина и да поразтрия ония части от тялото си, в които острите краища на метала бяха се забили. Докато се разтривах, започнах да пресмятам наум. Триста фунта при шестнайсет унции за фунт правеше четири хиляди и осемстотин унции, а при сто и петдесет долара за унция това бяха почти три четвърти от милион долара. Такава беше истинската стойност само на главата. Имаше още три части от трона, които вероятно бяха по-тежки и по-големи — а освен тях трябваше да се прибави и стойността на камъните. Общата сума беше направо астрономическа, но можеше да бъде удвоена или дори утроена, ако се вземеше предвид художествената и историческата стойност на съкровището.

Престанах да смятам. Сметките ми нямаха никакъв смисъл засега и вместо да изчислявам, се заех да помогна на Шери да увие дюшека около главата на тигъра и да го завърже с въже така, че да стане на вързоп. После можех да използвам скрипеца и лоста, за да го смъкна по стълбичката за палубата и да го сваля до амбразурата.

Примъкнахме го с огромни усилия до амбразурата и там се заехме да го избутаме през тесния отвор. Когато накрая успяхме, увихме вързопа с найлоновата мрежа и надухме въздушните балони. Наложи се отново да използваме мачтата, за да го вдигнем на борда.

Но не можеше и дума да става главата да остане покрита, щом я измъкнахме здрава в лодката. Обливан от тропическия дъжд, аз се постарах най-тържествено да я открия пред Чъби и Анджело. Двамата бяха зрители, които умееха да ценят. Въпреки леещия се противен дъжд въодушевлението им нямаше край, двамата коленичиха до главата и започнаха да я галят и разглеждат сред шумни възгласи и неудържим смях. Бяха изпаднали в празнично веселие, което липсваше при първата ни находка. Бях се погрижил да пъхна плоското шише в джоба на торбата за инструменти и почнах да раздавам обилни порции уиски в канчетата с димящо черно кафе. Вдигахме наздравици за самите нас и за златния тигър, отпивайки от горещия алкохол, смеейки се под обливащия ни дъжд, чиито капки барабаняха върху лежащото в краката ни приказно съкровище.

Накрая лиснах чашата си през борда и погледнах часовника си.

— Ще се гмурнем още веднъж — реших аз. — Можеш да включиш отново помпата, Чъби.

Сега вече знаехме къде да продължим търсенето и след като бях отстранил останките от сандъка, в който беше стояла главата, видях, че в откритото пространство отзад се подава друг подобен сандък. Насочих маркуча нататък, за да разчистя боклука, преди да продължа.

Ровенето в купа от изгнил някогашен товар вероятно бе нарушило равновесието му и трябваше съвсем леко сътресение, като засмукването на маркуча, за да се срине отчасти. Част от купа се свлече, трополейки около нас, а маркучът веднага се запуши от надигналата се мътилка и ние отново потънахме в пълен мрак.

Опипах бързо в тъмнината за Шери, а и тя сигурно ме търсеше, защото ръцете ни се срещнаха. Стисна ръката ми, за да ме успокои, че не е била засегната от свличащата се купчина, и аз можех да започна да разчиствам мътилката с маркуча.

След пет минути успях да различа сред мътилката жълтата светлинка на фенерчето й, а после и самата нея сред плувналите парчета от прясно разровения куп.

Шери се приближи до мен и двамата продължихме напред към вътрешността на трюма.

Свличането беше затрупало дървения сандък, с който бях се занимавал преди, но в замяна беше разкрило нещо друго, което разпознах мигновено въпреки плачевното му състояние, защото то бе почти същото на вид, както го бях описал предишната вечер на Шери, чак до такива подробности като железния лост за заключване и двата катинара. Металната каса обаче бе почти напълно разядена от ръжда и когато я пипнах, ръката ми се омаза с тебеширеночервен железен окис.

От двете страни на касата имаше тежки железни халки, които навярно някога са били подвижни, за да могат да я вдигат, но сега бяха плътно прилепнали от ръждата към металните стени — но все пак можах да ги хвана здраво и да преместя внимателно касата от тинестото й гнездо. Около нея се надигна лека мътилка. Не вярвам общото й тегло да беше повече от сто и петдесет фунта и бях сигурен, че желязото на самата каса тежеше повече от съдържанието й.

След като бяхме се справили с огромната тежка глава, увита в мекия обемист дюшек, за нас бе просто играчка да измъкнем от кораба по-малката и по-лека каса, а за да я изкараме на повърхността, ни бе необходим само един въздушен балон.

Вълните на прилива отново бяха започнали да заливат застрашително закътания сред рифовете вир, а лодката подскачаше и се клатеше неудържимо, докато прехвърляхме касата на борда и я полагахме върху покритата с брезент купчина от водолазни апарати на носа.

Едва тогава Чъби можеше да включи двигателите и да ни изведе през протока. Всички бяхме все още с приповдигнато настроение и плоското шише минаваше от ръка в ръка.

— Как се чувства човек, който е забогатял, Чъби? — викнах, аз, а той отпи от шишето, присвивайки очи и кашляйки, задавен от силния алкохол, и накрая ми се ухили:

— Както и преди, мой човек. Никаква промяна.

— Но какво ще направиш с твоя дял? — настоя Шери.

— Малко ми е късничко, мис Шери — ако го имах преди двайсет години, тогава щях да направя много неща, и то какви! — Той отпи още веднъж. — Ето кое е неприятното — когато човек е млад, изобщо не разполага с толкова пари, а когато остарее, просто е дяволски късно.

— Ами ти, Анджело? — обърна се Шери към него, докато той се настаняваше върху ръждивата каса, с увиснали върху бузите мокри цигански къдрици и със закрепени на дългите му мигли капчици вода. — Ти си още млад, какво ще направиш?

— Мис Шери, седях си тук и си мислех какво да направя. Ако напиша всичко в един списък, то той ще е дълъг чак до Сейнт Мери и обратно.