Александър Пушкин
Евгений Онегин (7) (Роман в стихове)

1.

От пролетни лъчи родени

из околните планини,

води са мътни, устремени

към притаени равнини…

Природата с усмивка ясна

посреща утрото прекрасно,

и бляскат сини небеса.

Прозрачни още, дървеса

сред пух въздушен зеленеят.

Из своя восъчен затвор

пчелата литва из простора.

Долини съхнат и пъстреят,

шумят стада и песента

на славея звучи в нощта.

2.

Как скръбно идваш ти над мене,

о, пролет! Време на любов!

Какво нерадостно вълнение

в сърцето ми откъртва зов!

С каква нерадостна забрава

душата ми се наслаждава

от веещата ведрина

сред тая селска тишина!

Или съм мъртъв за наслада

от свежия пролѐтен дар?

И пред живителния чар

изпадам в скука аз и страдам

и не съзирам ласкав зрак —

и над душата вее мрак!

3.

Или през светлата обнова

на пролетните цветове

е загубата по-сурова

в шума на свежи лесове?

Или е мисълта смутена

посред природа съживена,

че неповратно, с остра скръб

животът си отива скъп?

И сигур мисълта отмеря

сред поетическия сън

далечна пролет с ясен звън,

и нашето сърце трепери

в мечта по някаква страна

на чудни нощи и луна…

4.

Сега е времето: ленивци,

епикурейци-мъдреци

и непомръдващи щастливци,

покрили Левшина с венци.^[1]

Приамовци в селата бедни

и дами свежи, нежни, бледни:

зове на село пролетта

на работа и на цветя,

и на разходки вдъхновени

сред съблазнителния мрак.

Напред, напред, в полята пак,

в карети тежко настанени,

или на пощенски кола,^[2]

вървете в тихите села!

5.

И ти, четецо благосклонен,

с карета, цяла в бляскав лак,

напускай тоя град огромен

и есента се връщай чак;

там с музата ми своенравна

ще чуеш песента дъбравна,

самин над речния покой,

на село, де Евгений мой,

отшелник празен, сред унилост

живя, от нищо незает,

на Таня, бедната, съсед —

мечтателката моя мила —

и в злополучната вражда

остави горестна следа.

6.

Там, де из хълма с чиста радост

потокът в шеметна игра

блести из тучните ливади,

лети през липова гора.

Любовникът пролѐтен — славей —

нощта там с песни поздравява,

цъфтят цветя, води шептят

и камъни над гроб мълчат

на двата бора в сянка здрачна.

Там пътник спира и тъжи:

„Владимир Ленски тук лежи,

погинал рано в смърт юначна

в не знам коя година, ден.

Спи в мир, поете вдъхновен!“

7.

Там нявга вейките склонени,

с подра̀нилия тих ветрец,

над урната, в покой смирена,

люлееха със скръб венец;

когато нищо се не мярка,

пристъпяха там две другарки

и под печалната луна

скърбяха в глуха тишина…

Сега е всичко там унило,

венец над вейки не трепти;

и само буренът шепти…

Овчарят само — вече хилав —

като тогава крак събул,

наплита с песен пак цървул.

8. 9.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

10.

Нещастен Ленски! Тя не страда

и нито дълго плака тя.

Уви! в света невяста млада

живее кратко със скръбта.

Сега тя друг следи с внимание.

Успя той тежкото страдание

с любовни ласки да смени;

тъй съумя да я плени

и тя сърцето му е взела —

и с офицера хубавец

стои свенливо под венец,

главата на гърди привела,

а из приведени очи,

прикрито усмех лек личи.

11.

Нещастен Ленски! Там зад гроба,

в пределите на вечността,

певецът скръбен и беззлобен

дали се сепна от вестта;

или приспан над тъмна Лета

в безчувственост, блажен, поета,

от нищо вече несмутен,

не вижда нито нощ, ни ден?

Да! Равнодушната забрава

зад гроба чака всички нас;

враждебен или близък глас

замлъква. След това остава

наследнишкият буен хор

и недостойният му спор.

12.

И пеещият глас на Оля

заглъхна в Ларини през бол;

уланът не по своя воля

отива с нея в своя полк.

И майката се вън прощава

и цяла от сълзи задавя

и люшка се едва-едва;

а Таня, клюмнала глава,

от смъртна бледност е обзета

и гледа тя с печален взор

от замъгления прозор

великолепната карета —

и как се всички суетят,

преди да тръгне тя на път.

13.

Като в мъгла бе дълго взряна,

догде каретата се скри.

И ето я сама Татяна!

Другарка в скърби и игри —

прекрасната й гълъбица

едничка — родната сестрица,

съдбата скрива сред тъма

и тя остава сам-сама.

Подобно сянка се провира,

из парка глух и опустял —

и среща всякъде печал

и радост нигде не намира:

сърцето трепка, тя мълчи

с помътени от скръб очи.

14.

И през жестоката самотност

по-силно пламва глуха страст.

Онегин сграбчил й живота

със своята огромна власт.

Тя няма вече да го вижда;

тя трябва да го ненавижда,

убиеца на своя брат.

Но падна там поетът млад

и никой вече го не помни.

И Олга вече е при друг

и паметта за него тук

е дим в пространствата огромни;

и само две сърца горят

от скръб… но за какво скърбят?

15.

Бе вечер. В тихата природа

се чува бръмбарът едвам…

Разпръскваха се хороводи

и зад реката огън там

гореше. И в полето чисто

под лунните лъчи сребристи,

в мечти сред бледата тъма

Татяна скиташе сама.

И изведнъж видя от ската

село и лес в здрачѐн покой,

с дома на нашия херой —

и долу светнала реката;

сърцето почна да трепти

и цялата се тя смути.

16.

Съмнението се възправя:

„Назад! — шепти й таен глас.

Не, тук ме никой не познава

ще вляза малко и тогаз!…“

И тихо слезе тя от ската,

обгърната от тишината —

и с пълен от уплаха взор,

навлезе в стихналия двор.

Но литнаха към нея псета

и, смаяна от всичко, тя

в уплаха силно изпищя.

Притекоха се рой момчета

и ги разгониха със бой,

а нея — под покрова свой.

17.

„Да видя къщата поисках!“ —

продума тя. И веднага̀

изтичаха те при Анися,

и тя пристигна с ключ в ръка.

Дойде Анися и отвори;

и влязоха в дома просторен

в дома на нашия херой,

де дълго бе прекарал той.

Видя тя залата пустинна

(останала без господар)

и щека върху скъп билярд.

Анися сочеше невинно:

„Камината, където той

седял понякога в покой.

18.

Обядваха тук често двама…

да, с Ленски, с нашия съсед!

Сега елате по-натам и

сред стихналия кабинет;

тук сутрин чакаше по-хлад

управителя за доклад,

закусваше, четеше там…

И старият живя тъй сам.

Понявга беше в настроение

и с очила в неделен ден,

играеше на карти с мен.

Прати му, Господи, спасение

и костите му упокой

в земята-майка, в рая твой!“

19.

Татяна с поглед в умиление

се взираше към всеки кът;

и всичко бе така безценно —

вълнуващо невинна гръд

с полумъчителна наслада;

и маса, книги, и лампада,

и под закрития прозор

застланият креват с ковьор;

пейзажът зад стъклата лунен,

и вътре полуздрача блед,

и Байроновият портрет,

колонката със бюст чугунен

и с шапка, смръщено лице

и скръстени на гръд ръце.

20.

И дълго в модната килия

стоеше без да шавне крак.

Вън почна вятърът да вие:

долѝната — обвита в мрак.

Гората спеше над водите,

луната беше вече скрита

и пилигримката, уви,

разбра, че трябва да върви.

И скрила своето вълнение,

поела си дъха едва,

обратно тръгна след това,

но тук поиска позволение

с молба, дано я пускат те,

да идва книги да чете.

21.

И пред вратата, вън, Татяна

се разпрости. И пак след ден

от утринта пристига рано

тя в кабинета запустен.

В мълчанието там, самичка,

забравила и свят, и всичко,

останала на свобода,

горчиво, дълго тя рида…

Погледна после в томовѐте:

до тях не бе й най-напред…

Но изборът им в строен ред

я порази. И тя зачете

с душата жадна за любов;

и цял светът й стана нов!

22.

Макар да знаем, че Евгений

и с книгите се бе простил —

все пак той няколко творения

за себе беше съхранил:

певецът блед на Дон Жуана^[3]

и с него няколко романа

от пошлия съвремен век

и в тях модерния човек —

изобразен доволно верно

с безнравствения му живот

на егоист и сух деспот,

потънал сред мечти безмерни,

и с озлобен и тънък ум,

посред кипящ и празен шум.

23.

Личеха множество странѝци

с бележки, знаци върху тях;

и прибледнялата девица

откриваше през тръпен страх

и с трепет и въздишка тежка

по неговите забележки,

в покоя глух, усамотен,

от що е бивал поразен.

Тя среща по полята бели

от молива му блед черти —

сърцето му из тях трепти,

душата се разкрива цяла,

ту с думи, или белег с кръгче,

ту с въпросителен и кръстче.

24.

И тя започна — малко-много —

да вижда сякаш през нощта

и прояснява — слава Богу —

човека, по когото тя

изстрада в ориста си властна:

чудак ли скърбен и опасен,

зъл демон ли бе непознат,

създаден от самия ад,

или пък ангел? Или призрак —

нищожна сянка; или наш,

московец със Харолдов плащ

и роб на чуждите капризи,

словар на модния език?

Не е ли просто той смешник?

25.

Тъй Таня тъмната загадка

на словото разкрива бавно?

Забрави: времето е кратко

а вкъщи чакат я отдавна,

където водят по съседски

върху съдбата й беседа:

„Какво? Та тя не е дете!“, —

си доверяват тихо те. —

„А Олга беше уж по-млада.

Да, искам вече да я дам,

а на кого — сама не знам!

На всички отговаря хладно:

Не искам! И седи дома,

или пък скита сам-сама“.

26.

— Не е ли влюбена? — „В кого ли?

Тя пред Буянов беше мраз,

а Петушко̀в напусто моли.

Хусарят Пихтин бе у нас:

какво не прави, що не струва,

дано я някак развълнува!

Аз мислех, че ще стане уж,

пък то, и той й беше чужд“.

— Тогаз ще идете, госпожо,

в Москва, на момин панаир.

Там ще склони тя най-подир.

„Ох, бедни сме! Едва ли може…“

— „Ех, за година има там,

не стигне ли, и аз ще дам“.

27.

На старата хареса много

съветът с умните слова

и тя, обзета от тревога,

реши да тръгнат за Москва.

И Таня своя смут сподави,

че там ще иде и представи

чертите ясни пред света

с провинциална простота;

и с изостанали премени

и изостанал речев склад

ще предизвика в оня свят

насмешки с погледи припрени!…

О, страшно е! И по-добре

да си остане и умре.

28.

Тя става рано пред лъчите

и тича в глухите поля;

и с тъпа болка на очите

се взира като през мъгла…

Простете, трепетни долини

и планини прекрасно-сини,

гори с познати дървеса

и тихи, чудни небеса,

и ти, природо моя дивна!

Сменявам тихите места

с блестяща, шумна суета!…

Прощавай, свобода щастлива!

Защо, къде отивам аз?

Какъв съдбата готви час?

29.

Разходките й не престават:

ту ручеи, ту хълмовѐ —

поред тя всичко посещава

и всичко с прелест я зове.

Като с отдавнашни другари —

с горите, с местностите стари,

тя иска с тях да се прости.

Но бързо лятото лети

и есен листи вече рони;

природата вълнува гръд,

с одежда, жертвана пред смърт.

И север облаците гони,

и вихър вие в късен мрак,

и зима чудна идва пак.

30.

Дойде, надвисна над простори

и по клонати дъбовѐ,

покри с вълнистите ковьори

гори, поля и хълмовѐ.

И с блясъка на снеговете

сравни реката с бреговете.

Да, майка-зима е над нас

и свети с ледения мраз.

Едничка се Татяна крие

и зимата не среща тя

и бялата й красота;

ни с първи сняг да се измие

по рамене, лице и гръд:

да, тя ще тръгва в страшен път.

31.

За тръгване е време, ето —

отминал е последен срок;

забравената им карета

на друма вече е широк.

Обозът е от три талиги,

пристегнати с въжа, вериги;

съсъди, маси и безброй

сладка, дюшеци, пъстър рой

завивки, клетки за петлите;

сервиз, стъкла, et cetera,

ръка грижлива тук събра,

и ето, дигат шум слугите,

на път са с цял табун поне

от буйни, чакащи коне.

32.

И почват вече да запрягат,

закуски носи стар готвач;

и дотоварват и пристягат,

ехтят подвиквания, плач.

На кранта суха и космата

седи форейторът^[4] брадат и

децата чакат и стоят

с желание да се простят…

Накрая тръгват с шум, вълнение,

напред към пътните врата:^[5]

„Простете, радостни места!

Прости, приют на скръб смирена!

Ще се завърна ли при вас?…“

И сълзи давят ясен глас.

33.

Когато нашата просвета

на работа се призове

(според мечтите ни заветни,

след пет далечни векове —

при философско изчисление),

у нас ще бъдат заменени

с шосета всеки труден път

и всичко ще съединят

чугунни мостове високи

опасани отвред с дъги,

и пред понесени води

тунели ще ехтях дълбоки;

ще има в пътя най-подир

при всяка станция трактир.

34.

Днес в пътя ни нерадост лъха,^[6]

прогнили мостове стърчат,

по спирките бълхата с плъха

не дават людете да спят.

Трактири няма. В ѝзби хладни

виси надменно с наглост гладна

вехт ценоразпис в прах покрит

и дразни празен апетит.

В туй време селските циклопи

пред огъня, като напук,

лекуват вън с огромен чук

творбата лека на Европа^[7]

и благославят те с любов

в земята родна всеки ров.^[8]

35.

Но зимно време е свободно

и леко би пътувал ти.

Тъй стих без смисъл в песен модна

като пуст път пред нас блести.

Автомедоните^[9] са бойки

и като вихър — с бързи тройки.

Изнизват се се пред празен взор

тук стълбове, а там стобор.^[10]

А Ларина бе скъпа^[11] толкоз,

че никак и не пожела

да тръгнат с пощенски кола;^[12]

и Таня наскуча до болка

из пътя цял от седем дни

сред разпростряни равнини.

36.

Но свършва пътят необятен:

отпред Москва им се яви;

припламват кръстовете златни

върху старинните глави.

О, братя! Как бях благодарен,

когато с черкви и звънарни,

с дворци проблесна тя веднъж

и се разкри на шир и длъж!

Как често в горката разлъка,

с приведена от скръб глава,

съм мислил аз за теб, Москва!

При твоя звук ти с колко мъка

за руското сърце гориш!

И колко много ти таиш!

37.

И ето го, посред дъбрави,

Петровският дворец, без стон

от миналата наша слава.

Напразно тук Наполеон

очакваше сред упоение

Москва в коленопреклонение —

с ключа и сведена глава…

Ала не даде ти, Москва:

покорност теб не бе присъща,

и вместо с искания дар

посрещна с яростен пожар

изпепеляващ всяка къща!

А Бонапарт — във смут, несвой^[13] —

съзна загубения бой.

38.

Прощавай ти, свидетел славен,

Петровски замък. Хей, колар,

ти спиш!… Виж бялата застава;

летят по Тверски булевард.

Трещят коли в паваж изрътен:^[14]

пробягват будките крайпътни,

фенери, лавки и деца,

с различни възрасти лица,

мъже, бухарци и огради,

търговци, селяни, шейни,

бордеи, кули и жени,

аптеки, люде, къщи модни,

балкони, с лъвове врата,

и черни гарвани в ята.

39. 40.

И дълго те конете гонят —

минава вече час и друг,

и стигнаха при Харитоня^[15]

и трябва да разпрягат тук.

Тук остарялата им леля

лежи от охтика в постеля

и те при нея ще запрат.

Посреща ги след дълъг път —

с пенсне и дрипи по кафтана,

с чорап в ръце, — слуга калмик,

а в гостната ги среща с вик

княгинята върху дивана.

И с плач и възклицания те

се запрегръщаха дветѐ.

41.

„О, ти, mon ange!“ — „Pachette!“^[16] — „Алина!“

Припомнят младостта едва!

— За дълго? „Мила ми кузина!“

„Седни! Как чудно е това!

Ей Богу, сцена из романа…

А ето моята Татяна!

Ах, Таня, скъпа ми, ела,

като че виждам аз в мъгла…

Припомняш ли си Грандисона?“

— Кой Грандисон?… О, Боже мой!

Да, помня, помня. Де е той?

„В Москва, живее в Симеона;^[17]

на Бъдни бе ме посетил,

сина си скоро той женѝл.

42.

А оня… после ще си кажем…

Ох, как ме всичко в мен боли!

А пък ще трябва да покажем

на Таня близките, нали?

Нозете ми не са покорни.

А вие сте от пътя морни,

почивка трябва ви на вас…

Ох, как съм слаба вече аз…

Тежи ми мен дори и радост,

не само скръб… мой ясен ден!

Не бива ме за нищо мен…

Животът в старини е гадост…“

И смаяна от радостта,

през сълзи се закашля тя.

43.

Болнѝцата с прекрасна радост

я трогна, ала тя тъжи.

На чуждо място е досадно

и в чужда стая й тежи.

И под завесата копринна

нощта е тежка и пустинна;

когато утринният звън

зове за труд след нощен сън,

я сварва в стаята й права.

Тя гледа в тъмните стъкла,

нощта редее през мъгла,

но тя поля не различава;

пред нея е незнаен двор,

с конюшни, кухня и стобор.

44.

И по роднинските обеди

развеждат Таня всеки ден.

Разсеяна тя всички гледа

през погледа си изумен.

Дошла роднина издалече

посрещат всички с топли речи

и с топла радост и мечти.

„Порасте вече, Таня, ти!

А сякаш скоро бе, те кръстих?“

„А аз те носих на ръце!“

„А аз те плясках по ръце!“

„А аз ти сладки давах с пръсти!“

И в хор стариците твърдят:

„Как бързо дните ни летят!“

45.

Но няма никаква промена;

не е до там отѝшло чак:

и на̀, княгинята Елена

е с тюлената шапка пак,

пак пудри се Лукеря Лвовна

и лъже пак Любов Петровна,

Иван Петрович пак — глупец,

Семьон Петрович — скъп^[18] подлец,

а Пелагея Николавна

любовника не сменя с друг

и води същия съпруг;

той пак е в клуба член изряден,

все тъй е глух, все тъй — смирен,

за двама лапа всеки ден.

46.

И щерките им я прегръщат —

надменни грации на Москва…

И с погледи я те обгръщат

отдолу, цяла, до глава;

намират я, че е стеснена,

провинциална и смирена

и че й пречи бледността —

но, впрочем, не е грозна тя…

Съгласно своята природа

я водят с себе и дружат,

прегръщат нежно всеки път —

накъдрят по последна мода

и й разправят, без да ще,

сърдечните си тайни те,

47.

за повседневните победи,

надежди, лудости, мечти.

Текат невинните беседи,

с привкус на леки клевети.

И всички чакат в смут потаен

да каже скритите си тайни

в очите им молба струи.

Но тя като че в сън стои

и слуша, няма, без участие;

и на скованото лице

скръбта на своето сърце —

съкровищник на скръб и щастие —

таи в безмълвна тишина

и не споделя ни с една.

48.

Понякога тя пожелава

в беседа да се приобщи —

но в гостната се занимават

с безкрайно пошли остроти

и всичко — бледо, злополучно, —

дори клевѐтят вече скучно;

и през безплодна сухота,

и през сплетните и речта

не пламва мисъл цели нощи.

Макар случайно в тоя шум

да би разцъфнал малко ум —

знак, че сърца живеят още! —

С комични глупости обвзет

да бе я сгрял ти, скучен свет!

49.

Тълпа от юноши архивни

лукаво с поглед я следят,

неблагосклонно и противно

за нея тихо си шептят.

А някакъв пък шут печален

я вижда някак идеална

и, до вратата спрял несвой,^[19]

елегия й пише той.

До скучната й леля, с Таня

Вяземски седна, втренчил взор,

и я увлече в разгово̀р;

а пък зад него — тя не схвана —

перуката поправил в миг,

за нея питаше старик.

50.

Но там, де Мелпомена^[20] блеска

и с бурния си вой зове,

де маха мантията левска

и хладната тълпа реве;

и дето тихо дреме Талия^[21]

посред овации и похвали;

и само Терпсихора^[22] там

в младежа зрител ражда плам

(тъй както в миналото дивно,

когато бяхме вие, аз…),

не се объркаха със страст

ни дамският лорнет ревниво,

ни блясна с бляскаво стъкло

бинокъл в ложа, ни в кресло.

51.

Заведоха я и в Събрание.^[23]

Сред теснота и шум пиян

и музика в салон пространен

въртят се двойки в вихрен танц.

Красавици премени веят,

човешката тълпа пъстрее,

момински кръг на длъж и шир

лишава всички нас от мир.

Контетата се перчат стари

с нахалство, с панталон, с жилет

и с невнимателен лорнет;

тук идват в отпуск и хусари:

току-така — да се явят,

да бляснат и да отлетят.

52.

В нощта горят звезди чудесни,

с красавици — Москва блести;

най-ярко в купола небесен

луната сред звезди трепти.

Но таз, която аз не смея

със лира звучна да възпея,

като прекрасната луна

посред жените е една.

С каква отмереност небесна

минава тя по своя път!

И колко нега в дивна гръд!

И чар из погледа чудесен!

Но стига, стига, прекратѝ,

ти своя данък тук плати!

53.

Шум, писък, суетня, поклони,

галоп, кадрил, мазурка, валс;

и там, под тежките колони,

посред роднини, през печал,

Татяна гледа и не вижда.

Тя суетите ненавижда

и душно й е тук… В мечта

преброжда родните места

при бедни селяни, събрани

в уединен прекрасен кът,

де ручейни струи струят;

при своите цветя, романи,

там, дето в здрачния покой,

я срещаше понявга той.

54.

Така мечтите си изрежда:

ни вижда свят, ни помни бал, —

а при това очи не свежда

от нея важен генерал.

И лелите й нестръпливи

и смигат със усмивки живи

и всяка й шепти едвам:

— Погледай скоро, вляво там.

„Наляво? Група люде само?…“

— Каквито и да са те, ти

натам очите извърти,

там де стоят в мундири двама.

На̀, дръпна се… на̀, пак е спрял…

„Кой? Тлъстият ли генерал?“

55.

Тъй! Нека с светската й слава

да поздравим Татяна тук.

А аз не трябва да забравям,

че в книгата възпявам друг…

Да изрека сега словата:

„Възпявам младия приятел

с капризи, с дързости прочут.

Благослови ти моя труд,

епическа, прекрасна музо!

И жезъл дай, да мога сам

да не залитам тук и там.“

Достатъчно е! Аз изхлузвам

ярема си, отдаващ чест

на класицизма с увод днес.